Помествам тази тема в раздела "Тенгрианство и Саракт", защото е много болезнена, това е темата за българската емиграция и нейната роля за развитието на Българската държава.
Болезнена е, защото става въпрос за хора, плът от плътта ни, дух от духа ни, откъснали се завинаги от корена си и заплували като дънер по течението на световната река. Знаем, че има емигранти по икономически, политически, лични и битови причини и че всеки кошер, каквото представлява всеки един народ, рано или късно се рои и това е неизбежен процес.
Думата ми в тази тема иде за тези, които никога няма да се завърнат и процеса на обезбългаряване при тях върви с пълна сила.
Саракта не може да не вземе това впредвид, защото това е една от целите и задачите му - тоталната защита на българското на всички нива, с всички средства. Особено в процеса на комунизация и глобализация.
Темата се провокира, когато попаднах на размислите на една наша емигрирала журналистка - Капка Касабова. Това ме накара да се замисля, още по-дълбоко върху духовно-психологическия аспект на този въпрос, за това, какво става в душата на тези хора и какво е въздействието на чуждата културна среда върху самите тях. Особеното, което наблюдавах при нейните размисли е, вероятната шизофрения, която се развива в душата на емигранта.
За първи път видях разграничаване на понятията "българин по дух" и 'българин по националност", като "Българин по националност" се заменя с "гражданин на света", като националността се възприема като чиста абстракция или отживелост.
Това е един особено опасен процес. Не , че не го наблюдаваме и при анализите на някои историци-езотерици, които казват, че "Българин не е национално понятие, а степен на посвещение".
Според нас, жителите на Българският Саракт, Духът не може без националността, защото националността му дава осезаемост и плътност! Тя го идентифицира и свидетелства за него като творец. Без националността, Духът е чиста абстракция, той се носи над водите, както е в началото на Сътворението, в хаоса, но не твори, не създава нови светове. Чрез националността Духът изразява аспектите на своето творчество. Не може да се говори, че националността е отживелица, след като е необходимост и начало на житейския път на всеки. Ние знаем, кой стои зад това пъклено дело, да се ликвидира идеята за националността. Тези, които създадоха идеята за интернационалността, защото загубиха своята национална държава, отнета им много правомерно от Божията воля - юдеите. Те създадоха доктрината на интернационализма и глобализма, за да разстроят силата на националните държави на световно ниво и по този начин да отворят пътя на доктрината на ционизма - реставрацията на Израилевото царство. А сега са против, ние да си възродим нашето си.
И така нека видим какви поражения нанесе тази тяхна доктрина върху душевността на българина, днес

http://fakelexpress.com/2006/fakel-2006-2_Kapka_Kasabova.htm
Капка Касабова:
"Всички сме чужденци в страната на миналото си"

­ За начало нека си призная, че ми е трудно да преценя как да те определям по национален признак ­ дали като българска писателка, дали като новозеландска... А и не знам дали подобно определение изобщо е приложимо в случая. В крайна сметка, при теб са намесени много култури, не само българската или англоезичната в най-широк план. Оттук и някои от характерните белези на твоето писане. Но така или иначе, често съм чувала от теб ­ пък и чела ­ да се определяш като българка, затова бих си позволила да се обръщам към теб, покрай другото, и като към една изключително талантлива, сериозна и успешна българска писателка. За съжаление, все още малко позната в България. Ако оставим за момент настрана биографичните факти, наградите, изобщо, признанието за теб извън България, какво още би искала българският читател да знае за Капка Касабова?

­ Аз си оставам българка въпреки годините, прекарани в чужбина. Но българка не толкова като националност (макар да имам българска националност), колкото като дух. Националността, както религията, е чиста конвенция, почти безинтересна за мен ­ може да се смени сто пъти в живота ти, можеш да живееш и без паспорт. Но духът, с който си израснал, чувствителността, с която си се оформил в родната страна, те следват навсякъде. И след трийсет години живот в Нова Зеландия няма да бъда новозеландка, колкото и да се опитвам (а аз не се опитвам). Мисля, че сега принадлежа към една малка, но растяща интернационална прослойка на емигранти-космополити с различен произход, които са вече толкова омешани от пътуване и живеене на различни места, че навсякъде са чужденци в известен смисъл. В Нова Зеландия, въпреки че съм вече "местно" име, винаги ме пишат като "родена в България" или "от български произход" ­ самото ми име го подсказва. Винаги, когато ходя на международни литературни срещи, се определям като българка, но като новозеландска писателка ­ защото пиша на английски и Нова Зеландия е страната, която ме лансира като писател и от години ми дава щедри стипендии, награди и признание. Но често пъти именно българският ми аспект е предизвиквал интерес на други места, не новозеландският, който за много хора, особено в Европа, е някак прекалено далечен и неизвестен.


=================================================================
Многоезичен човек си ­ български, руски, френски, английски, испански... Естествено, пишеш на английски, всичките ти книги са на английски, но преди семейството ти да напусне България, си писала и на български. Разкажи за прехода от единия към другия език ­ разбира се, не от гледна точка на по-голямата или по-малката увереност в боравенето с чуждия език, а по-скоро преминаването от едната в другата езикова и литературна среда, промяната, ако има такава, в онзи тип нагласа за възприемане и изразяване, която се обуславя от езика.
================================================================
­ Преминаването от един език в друг е дълъг процес, като дълго лутане из град-лабиринт, в който веднага се загубваш. Дори да не си писател, отнема години да се ориентираш, колкото и добра карта/речник да имаш. Потопяването в един нов език, независимо дали го говориш вече прилично добре, означава потопяване в медиите му, литературата му, музиката му, дори попкултурата и масовата култура, където живеят всички клишета. Да развиеш усет към клишетата на една култура и нейния език, за да можеш да ги избегнеш и сатиризираш, е най-трудната задача на писателя, особено в поезията. Това изисква постоянно "участие" и сверяване на часовници, тъй като езикът е живо нещо, постоянно менящо се. Ако започна сега да пиша стихове или разкази на български, те ще бъдат сигурно старомодни, пълни с клишета, ученически, много по-слаби от това, което пишех на български, преди да емигрирам ­ защото от 13 години аз не "участвам" активно в метаморфозите на този език и културата му. Не бих и сънувала да пиша сериозно на френски, въпреки че известно време го владеех по-добре от английския. Да говориш един език добре и да пишеш оригинална, съвременна художествена литература на него, е като да ходиш по улицата и да тичаш в Пясъчния маратон през пустинята на Мароко ­ изисква съвсем различна подготовка.


Героите ти влачат след себе си тежки лични истории, които са здраво сраснати с други, още по-тежки, само че национални, политически, родови, поколенчески дори. Някой винаги вече е избрал вместо тях. Те живеят през миналото, и то не непременно своето. "Нищо не зараства, макар върху разкъсаната вода да има шевове от светлина". ­ Това е финалното изречение от "Разузнаване". Кое боли толкова много? Желанието да избягаш от историята? Или невъзможността да го направиш?

­ Интересувам се от светлини и сенки: сенките, които историята и миналото хвърлят върху нас, колкото и да бягаме към светлината на някакъв по-добър свят ­ бил той свят на бъдещето, на емигранта, открил Елдорадо, свят на голямата любов, която променя всичко. Всички ние живеем в сянката на двайсетия век, колкото и да сме индивидуалистични и независими. Сюжетът на двата ми романа се състои точно в това: борбата между модерния, леко арогантен млад индивид ­ това историческо джудже ­ и гигантската магнетична сила на историята, която го е родила.
Но това може да се погледне и в друга, по-интимна светлина ­ отношението ни с миналото, със спомените, с всичко, което сме изгубили безвъзвратно. Харесва ми много изразът на Л. П. Хартли: "Миналото е чужда страна. Там правят нещата по друг начин". Всички сме чужденци в страната на миналото си. Мисля, че тези взаимоотношения ме вълнуват толкова, защото аз съм върл индивидуалист и в мен винаги е имало силен порив да бягам от нещо, от нещо да се "махна" ­ да се "махна" от България, да се "махна" от Нова Зеландия. Сега, в момента, ми се "маха" от Англия, изобщо все ми се ходи някъде другаде, търси ми се нещо друго, може би да бъда някой друг. Това бягство е като че ли в дълбината си бягство от миналото, желание за вечно подновяване, за връщане на километража на нулата ­ което, разбира се, е просто страх от времето и неговия неумолим ход. Страхът от застоя е в основата си страх от смъртта. Но, както казват: "You can run, but you cannot hide". Колкото и да бягаш ­ от историята, от миналото, от собствените си страхове ­ не можеш да се скриеш.


"Когато живееш далече от родното си място, това място замръзва в едно определено време. Дори когато се връщаш, имаш чувството, че се връщаш в някакво минало", обяснява тя.

Иначе според собствената й рецепта на човек са му нужни поне две години, за да свикне с някое ново място и да се почувства уютно там. "Преболедувах пристигането в Нова Зеландия, доста време продължавах да пиша на български език, това беше дълъг и мъчителен процес. Езикът бързо се учи, но поне две години са ти нужни, за да се потопиш в атмосферата и да свикнеш, да научиш къде са евтините магазини, къде са хубавите кафенета и антикварните книжарници", разказва тя.

От няколко години живее в Шотландия, където преподава от време на време литературно писане, пише за един сайт и за английското издание на списание "Вог", често лети за Нова Зеландия при родителите си и до Цюрих при сестра си.

Онова дълго пътуване започнало преди осемнайсет години, още не е свършило. Индия, Берлин, Лондон, а също и Созопол, Странджа и Родопите - Капка може да изброява спасителните места, към които може да се връща. Казва, че от време на време пак усеща желание за тръгване.

"Преди две години бях тук, за да напиша един пътеводител за България , и направихме заедно с приятеля ми най-сантименталното пътешествие, което послужи и за тази книга - пътувахме два месеца с градски транспорт - обиколихме най-невероятни села, срещнахме най-необикновени хора. И знам, че понякога подобно пътуване ми липсва в други места по света - в Нова Зеландия е красиво, но я няма цивилизацията, няма ги пластовете история, понякога там ми се струва, че е един безкрайно красив ад", усмихва се тя.


"Първата принадлежност е към общочовешки и хуманни стойности. Има много хора по света, които са си загубили корените, и аз съм един от тях. Това са жители на света с много омешани култури, защото са живели в различни държави. Просто след като се преместиш няколко пъти, идентичността губи значение и остава само душевността. А моята със сигурност определям като българска", казва тя.