(Из книгата на Вълчев “Тъмраш”)

А какво ставаше в този ден по върховете северозападно от Тъмраш? Командирът на Чуренската група подполковник Врачев е записал на 5 октомври вечерта следното:

— Начало на военните действия 9 часа преди пладне, за което донесох на командира на бригадата. Телеграфирах на перущенския кмет да изпрати веднага 4 добитъка с хора за пренасяне на ранени. Пръв откри огън противникът в 8.30 часа, в момента, когато командирът на 7 рота капитан Гюмюшев заема с ротата си определената от мен позиция. В 9 часа преди пладне заповядах на батареята да открие огън по неприятелските укрепления на Кадиева варица (Кулата б. м. А. В.), след нея откриха огън 7 и 8 рота и така се почна ожесточен бой, при който при все че неприятелят се силно съпротивяваше и бе в значително количество, дружината настъпи бързо напред и за едно късо време в 9.50 часа преди пладне беше на около 500 крачки от противника.

В 11.55 часа преди пладне заповядах на командира на I погранична рота капитан Спасов да настъпи с част от опълченците към Черешово и да прикрива десния фланг на дружината. В същото време заповядах на батареята да се премести от 1545 на вр. Комаров камък и оттам да обстрелва неприятеля, скрил се в укреплението (Чуренската кула — б. м. А. Б.).

Единствени турските войници и позициите при Кадиева варица и Комаров камък не отстъпваха. Те бяха добре окопани и се държаха здраво. Местността беше гола. Пожълтялата есенна трева и тук-там останалите неприбрани снопи по нивите бяха единствените укрития за настъпващите български войници. [1] Турските войници бяха по-малко. Те нямаха и артилерия, но се държаха здраво. Патрони имаха в изобилие и някои натрупаха цели купища гилзи. За това донесох в 1.30 часа след пладне на командира на бригадата и заповядах в същия момент батареята да напусне позицията при поста Комаров камък и да се премести напред, за да застане редом с настъпвщите войскови вериги при Кадиева варица. Към 16 часа [2], от успешната и артилерийска стрелба и настъплението на 7 и 8 роти, които траяха около два часа, и като видяха насреща по баирите бягащите кервани от тъмрашлии и турските войници се отчаяха. Турският капитан хвърли пушката пръв [3]. Това утрои страха на войниците и те хукнаха след него. И не толкова след него, а всеки по своя пътека, само да бъде на юг. От страх забравиха да свалят знамето от казармата на Бей бунар.

Така в 16 часа след пладне Кадиева варица бе взета, гдето хванахме 4 души пленници. След превземането й групата си отпочина и преведе в ред и в 9 часа след пладне настъпи към връх Голяма поляна, на северозапад от която се установи на почивка и нощуване в боен ред, като 8 рота зае казармата при Бей бунар и хребета на север от вр. Голица (1706 метра), а 7 рота и батареята — турските окопи на


1. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 17, л. 6.


платото на север от Голица. Когато групата настъпи от Кадиева варица към Голяма поляна, заповядах на капитан Спасов с опълченците и I взвод от 8 рота да отиде и обезоръжи населението в село Тъмраш, гдето не е могъл да намери нито един човек. След завръщането му заповядах да се присъедини към 8 рота [1] ... Превързочният пункт на първо време беше на местността на бивака. В 1.40 часа след пладне заповядах да се премести при чешмата на изток от връх 1545, а в 7 часа след пладне заповядах да се премести в село Чурен, гдето на болните, след като им се даваше първа медицинска помощ, се пренасяха с добитък на лечение в Перущица и оттам в Пловдив.

Домакинският и продоволственият обоз през време на сражението заповядах да се оттеглят на два километра назад по пътя за Скобелево, а след превземането на Кадиеви варица, заповядах да се прибере към дружината.

В този бой особено се отличи командира на 7 рота капитан Гюмюшев, който показа особено умение и хладнокръвие във време на боя, за което съм свидетел аз, тъй като бях на 400 крачки от него. В този бой от Чуренската група паднаха 14 убити и около 60 ранени, а от Лилковската група — 2 убити и 4 ранени”. [2]

Едно необходимо пояснение. Според командира на дружината убити са 16 и ранени 64 души. Може би в същия ден данните не бяха още точни, защото в отделна заповед по полка № 14 от 31. X. 1912 г. убитите в тези боеве са показани 21, а ранените — 64 души. [3] Това се вижда и от приложения списък (приложение № 1).

На читателите ще направи впечатление, че от 21 убити, 11 са от село Перущица и от 64 ранени — 22 са от Перущица. При това убитите и ранените са все от 7 рота. Причините за това са две — поради неправилното комплектуване на ротите по села и поради някои нарушения на уставите преди и в началото на боя.

Така се развиха бойните действия на 5 октомври 1912 г. по височините около Тъмраш. Тези действия решиха изхода на боя в този район и откриха пътя за настъпление на юг.

Така турският табор в Тъмраш още първия ден на войната се разпадна като войскова единица. Войниците, които бяха от съседните българо-мохамедански села, се разбягаха при семействата си, а останалите на малки групи побягнаха на юг, в посока на Девин.

На 5 октомври вечерта турските дезертьори от армията и тъмрашките бежанци дорипкаха в Михалково, Чуреково, Петвар с изскочили от страх очи. Тяхната паника се разнесе като невиждана епидемия по всички села от коритото на Въча. Още същата нощ много българи-мохамедани от тези села съ браха кой каквото можа и се приготвиха за път. А сутринта на 6 октомври, когато пушките запукаха и от съседните върхове и те емнаха на юг след бягащата армия. Керваните на бежанците бързо и непрестанно растяха.