100 години от Балканската война, разорението на Тъмраш

[Йордан_13]

„Като пламна цялата джамия, през минарето излизаше пушек и пуфкаше като влак.”


В историята, пък и в живота често се срещат парадокси, които на пръв поглед дори са необясними. Така стана и с Тъмраш през 1912 година. Балканската война беше освободителна война за целите Родопи, останали под Турско след 1878 година. Най-после, след повече от 5 века, дойде часът за национално освобождение и на този български край. А за Тъмраш този светъл ден стана най-мрачният. Балканската война сложи точка в многовековния летопис на селото.

Как се развиха бойните действия, които доведоха до гибелта на селото, читателят вече знае. А какво стана с жителите на това старо българско селище? Какво стана с рода на Караходжовите наследници?


Сутринта на 5 октомври тъмрашлии се разбудиха от честите пушечни изстрели, от избухването на бомби, от артилерийските


1. ЦВА — ф. 345, оп. 5, а. е. 15, л. 1—8.

2. Пак там, оп. I, а. е. 58, л. 12, 31—32.


гръмове и залпове. [1] Когато започна боят по околните върхове, селото се превърна в огромен котел, който е поставен на нажежената пирустия и от всички страни го ближат огнените езици на войната. Паниката бързо обхвана малко и голямо.

След около час командирът на турския табор заповяда всички войници да се изтеглят от селото и отидат на позициите. Резервът беше насочен към казармите на Бей бунар. Това още повече разтревожи селяните, които в първия час разбраха, че турската войска не е в състояние да запази селото им. Към 8—9 часа в селото пристигнаха побелели от страх първите дезертьори от постовете на Чуренска река и Криви кошари. Те разнесоха паниката на първото поражение и разправяха, че българите „колят” всеки срещнат мюсюлманин, макар да бяха побягнали още при първите изстрели. Озлобен, изплашен до смърт, един от самите турски командири заповяда всички тъмрашлии незабавно да напуснат селото и се изтеглят към горите на Бодлица и Бей бунар. После запали военните складове. [2]

За няколко минути Тъмраш беше обхванат от невиждана паника. Писък на деца, плач на жени, рев на говеда, лай на кучета и непрестанни гърмежи от всички околни върхове. Що е живо — всичко скочи да бяга. На едни качамакът остана по софрите, на други яденето продължаваше да ври на оджака, на трети питата изгоря в жарта. Но в този миг никои не мислеше за това. Едни набързо закопаваха покъщнината в градините. Други, задъхани товареха конете, трети се задяваха и емваха на юг, към усойните пътеки на Бей бунар, след бягащите войници. Онези, които не искаха да напуснат селото, като твърдяха, че българските войници няма нищо да им сторят, бяха заставяни. Един немощен старец отказа да тръгне с отстъпващите. Но чаушът го застреля на портата. Турските командири искаха на всяка цена да вдигнат селата и накарат мъжете да се сражават на страната на турската армия. Такава беше и заповедта от Цариград.

За един час Тъмраш опустя. Селяните се натикаха като овце по горите. До обед се спотайваха по деретините на Бодлица и Бей бунар, но непрестанният натиск на българските войници по Крайще, Белия камък, Чуренската кула, приближаването


1. Иван Михайлов Пудев — участвувал в боя, спомените у автора.

2. Лукаш К. — „Боевете за освобождението на пашмаклийско” Сф, 1934, стр. 15.

на фронта и паническото бягство на турските войници доведе изплашените хора до полуда. Малко след обяд дълги върволици от хора, коне, овце, говеда започнаха да прехвърлят Маркова чука и Каракачанските мандри. Те бягаха към съседните села в коритото на Въча, където този ден не се водиха никакви боеве и беше спокойно.


Ето диалога с един от онези турски войници, които са се сражавали на Комаров камък, който дава точен отговор на въпроса.

— Колко души бяхте на Комаров камък?

— Двадесет души войници. Командуваше ни един младши офицер. Имаше звезда. А капитанът беше на Бей бунар...

— Той ли командуваше всички войници?

— Абе какво командуваше, той избяга най-напред... Ние се сражавахме на Комаров камък цял ден. Бяхме залегнали един там — друг там и спирахме българската войска. Тогава беше голо, нямаше гори. Една голяма трева и голо, голо, само хвойни. Нашата тръба вика „тиии, тиии, тиии! демек „пресечи огъня”. А пък тяхната буря вика „тате, тате, тате” — демек „напред, напред, напред”. Ние бяхме залегнали и скрити в окопите и тревата, а пък те вървят прави и затова дадоха много жертви.

— От Тъмраш имаше ли войници, запасняци или цивилни, башибозук да стрелят.

— От Тъмраш нямаше. Ние бяхме само войници. Имаше няколко души като мене запасняци, но от Тъмраш нямаше нито един.


— Да не си забравил?

— Нямаше, ти казвам, никакъв тъмрашенин нямаше там. На тъмрашене ние им станахме курбан тоя ден. Ние задържахме българската войска, та те избягаха. Ние нямахме нито топ, ни нищо. А пък българската войска имаше топ. От Чурен изкараха топ. Като дойде топът по-близо до нас, захвана да не ни хваща, ама ние побегнахме. Имахме по 1 сандък жепане (патрони). Останаха ни по 200 фишека на пояс и побегнахме. А пък тъмрашене въз Модър, въз Модър — та над наше село, над Осиково. Там има един чукан, та от там надолу минаха. Когато се разбягахме ние, имаше още един мартак (остен), докато слънцето залезе. Като видяхме, че тъмрашене бягат, тогава се изплашихме и ние и побегнахме. Ако не бяха избягали, перущенци щеше да ги изколят, врид под нож щеше да ги турят, защото едно време и те са правили пакост в Перущица. А виж от Осиково никого не побараха, ама и осиковци не са правили лоши работи, не са ходили в Перущица едно време. И затова ги не бараха.

— Ами всички ли тъмрашени бягаха?

— Врид, стари, млади, жени, мъже, деце, врид. С коне, с мулета, пеша. Врид. Кой каквото можел на бързо да грабне и бяга...

— От къде минаха?

— През Михалково.

— Ами не са ли спали в Михалково?

— Какъв ти сон, бе, спи ли се в такова време! Всичко бяга и денем и нощем. Спахме на една барчина — Мандрала. Кога отидох в Осиково — няма никого, нищо. И нашите са разбягали.

— Ами войниците?

— Какви войници, бе, всичко се разбяга, кой на къде види. И аз избягах от войската. И от там надолу, надолу, та хееее в реката от Петвар надолу стигнах баща ми и децата ми. Бях женен. И те бягат. Кози, овце, коне, — кой каквото могъл — забрал и бяга. Оти бягахме и ние не знаем, ама бягахме чак до Драма.


Населението на Тъмраш още от ранни зори на 5. X. попадна в ада на войната. Околните върхове се тресяха от пушечни и оръдейни залпове. Тъмрашлии бяха обхванати от невиждана психоза. Фронтът вървеше по петите им. А те, като виждаха бягащите турски войници и офицери, тръпнеха още повече. Селото бе окончателно изоставено.

Българските войници, разположени по върховете на изток и на запад от селото, нямаха възможност да влизат в Тъмраш. Само една малка част от няколко отделения от първа гранична рота начело с капитан Спасов на 5. X следобед мина през селото със задача да обезоръжи тъмрашлии, но там граничарите не намериха никого и веднага се прибраха на Бей бунар, при останалата част на дружината. [1] На следващия ден започна известната „тъмрашка яма”. Мъже, жени, деца, от близки и далечни села, нахълтаха в изоставеното село и започнаха да грабят. Едни мъкнеха съдове, други — храни, трети — дрехи, вълна, шаяци, лампи, захар, сапун — кой какво докачи. Момчетиите търашуваха по къщите за пищови и патрони. По „отраканите” старци разравяха огнищата за заровено злато и сребро. Други гледаха да хванат по-дебела крава или овца. Отначало това ставаше „скришом”, после всичко се емна в открита надпревара.

За яма дойдоха селяни от Перущица, Брестовица, Сотир, Бойково, Дедево, Ситово, Орехово. Но най-големи ямаджии бяха лилковци и чуренци, в това число и чуренските българи с мохамеданска вяра. Лилковци разтоварваха награбеното по върхове, оставяха там по един пазач и пак се връщаха, за да не изпуснат нищо ценно.

Чуренци мъкнеха към Чуренската кула. Тези два дни са запечатани в паметта на хората от всички съседни села като най-голямо събитие на века. И всеки, който е бил в Тъмраш тези дни, може да ви разказва с часове за страхотията на едно отдавна минало време.

Ето кратък разказ на Тинка Вълчанова от Брезовица, женена в Дедево:

„Някои ситовци — Божилци, Гуцови и др. — влезли в Тъмраш още след войната. Натоварили яма с коне. Но нали Ситово бе по-далече, за да не губят време, разтоваряха у дядо Гошо Аризанов в Брезовица. И пак се връщаха. Докарваха много съдове, тави, котли, сахаии. На някои имаше български надписи. От Перущица и Бойково. Те са били


1. Димитър Вълчанов от с. Дедево — спомените у автора.


ограбени от тъмрашлии едно време през въстанието. Помня, че нашенци казваха: „От яма — на яма.”

Ние отидохме в Тъмраш на 7 октомври с баща ми, дядо Колю, влезохме в къщата на Атем ефенди. Но изглежда, че други вече бяха минали. Къщата беше на два ката. Всички пет-шест стаи бяха отвършени. Дюшемето беше ново, свети. Имаше вита стълба. На салона високи и хубави столове. И една голяма лампа виси. Стаите бяха измазани с шарени бои. Намерих едно гърне с мед и го нарамих. А баща ми рече: „Малко ли ти е мед у нас (ние имахме пчели), остави гърнето, та вземи този стол.” И аз нарамих един стол. После влезохме в долните стаи. Там намерихме около 50 меха със сирене. Бито и прясно, приготвено за продан. Намерихме една мадражицка каца пълна с юфка. Много човали с вълна, с кожи, черги. Излязохме вън — навсякъде грабят. Едни излизат от една къща, други влизат в нея. Изоставено село. Пущинак. На другия ден перущенци запалиха останалото ... [1]




В Томраш отиде за яма и старо и младо - продължава да разказва баба Лика. Аз бях с дядо Гошо Гайдаров. Като влизахме в селото, видяхме до реката една стара баба да седи и плаче. Дядо Гошо отиде при нея, изтърси я от чергата и я остави на тревата. Вървях след него и ми беше мъчно за бабата - томрашенка. Стигнахме при маазите, а там пълно с чуренци, които изнасят чували с ориз, захар и др. От маазите успях да взема само две кълбета прежда. После отидохме в къщата на ходжата. Там дядо Гошо намери по-хубави черги и хвърли тази на бабата. Отворих един заключен долап - пълен с книги и документи. На излизане от къщата взех чергата, за да си я дам на бабата. Привечер, когато минахме оттам, бабата я нямаше. Казаха ни, че чуренски помаци, които също бяха дошли на яма, товарили бабата, та я закарали в Чурен.
По нанагорнището, за към "Пангарлица", гледам пред нас да се изкачва по стръмното, да върви и "пошка" баба Василка Бейкова - нарамила на гръб една огромна каца с масло. Оттатък "Пангарлица", малко преди "Русовдол", стигнахме Тодор Ил. Палавуров с ръце хванал шалварите си и държи ги да не паднат. Вързал бил с пояса си и водел една крава от Тъмраш, която постоянно се дърпала и която, щом стигнал "Пангарлица", така се юрнала да бяга назад, та го оставила без пояс.
На другия ден пак отидохме в Тъмраш и като обикаляхме от къща в къща видяхме в един двор нещо скоро заровено. Помислихме, че има заровени жълтици и взехме да ровим с ръце. Видяха ни чуренски жени и веднага се втурнаха при нас - стана гюрюлтия и докато едни се караха, други ровеха, та изровиха една стара баба, погребана, види се, преди томрашене да избягат от селото. По едно време гледам - някаква къща гори, а от нея изкачат и бягат като побеснели баба Пена Митрева и баба Гина Пущилова с подпалени фусти. Докато те ровели по хамбарите и мусандрите, перущенци запалили къщата. Започнаха да горят и други къщи. При този пожар изгоряха и се задушиха изпокрилите се стари и недъгави томрашене, та нашите овчари много пъти след това са намирали останки от кокали по срутените пещи и сачаци /242/. Гълъб Вангелов /206/ си спомня:
- Сражението започна в петък сутринта. Бяхме окосили и довършвахме жътвата, а някои вече вършееха. Този ден цялата Брезовица се готвеше да бяга в Пловдив, ако турците настъпят. Разправяха, че в Тъмраш било пълно с аскер, който заедно с тъмрашлиите се готвел да прегази нашите села. Войната на Модър свърши до обяд. На другия ден научихме, че лилковци ходили в Тъмраш и много неща донесли оттам. В неделя, още много рано /сутринта/, всички брезов-чани бяхме в Тъмраш. Заедно с големите вървяхме и ние 10-15 деца. Аз, тогава девет годишен, и най-малък от всички, бях възседнал кон. Времето беше мъгливо и непрекъснато валеше ситен дъжд.
Наближихме селото, а то ни посрещна с кучешки лай. Гледам къщите отсреща - високи, хубави, на два ката, градени с камък и с резба по чардаците, а по дворовете им кокошки крякат, крави реват и овце блеят. На реката - мост с три гьоза /свода/, отдолу изграден от дялан камък, по-горе измазал и с дюшеме настелен. Близо до моста сварваме една изоставена томрашка баба - седи там, накачулена с шарена черга, до малко изгаснало огънче две нощи изкарала. Минахме моста и стигнахме джамията. Влязохме вътре и започнахме да изнасяме чергите от постелките за молитва. Намятахме тези черги на конете и тръгнахме по-нататък. Трябваше да побързаме тъй като се зададоха голяма група от Лилковски ямаджии. Оттатък и вдясно от друго едно мостче, ние - няколко души от Блезовица, влязохме в първата голяма къща след мостчето, но едно голямо и озлобено жълто куче ни прогони оттам. Някои останаха да се разправят с него, а ние с майка ми побързахме за къщата на Адил ага, която беше малко по-настрана от тази с кучето.
В къщата на агата, преди двора, имаше голяма плевня. Вързахме конете на двора /бяхме се присъединили към друга група ямаджии/ и им сложихме да ядат сено от плевнята. По средата на двора имаше едно широко и дълго корито - пълно с месо, изглежда вол са клали, за да го правят саздърма. В дъното на двора имаше някакви дребни постройки: фурна, отделна стая и други допълнителни стаички за аргатите. В една от тези стаички намерихме седем-осем тулума каракачанска извара от по 20-30 кг единият. Във фурната имаше 7-8 фурнита ръжен хляб. Къщата на агата имаше три етажа, ако се брои сутерена. Започнахме да "търашуваме" на втория етаж. В една от стаите намерихме два шарени сандъка, по-голям и по-малък. Отворихме ги - пълни с книги и тапии с печати. Майка ми изсипа книгите и напълни сандъците с каквото и попадне. Аз отворих един долап - пълно с филджани и турски кибрит с жълти, червени, сини и др. клечки. На една от стените висеше голям портрет, а на другата - голяма цветна картина с нарисувани плодове. Майка ми взе от къщата на агата по-нови черги и хвърли онези, които беше грабнела от джамията. Натоварихме ношкови /нощви/, каца, чобори и др., които майка ми закара в Брезовица, а аз останах да пазя другия-приготвен от нея багаш за следващото натоварване.
Докато пазех багажа, разшетах се в къщата на агата и намерих една много хубава и шарена шейна, и една стара, много стара книга с фигури и най-различни знаци, нарисувани червени, черни, зелени и др. по нейните страници. Реших да се кача, та да погледна и на третия етаж-там, видях, тьрашуваха други хора. Зърнах ги как ходят по един голям простор /черга/ в салона с натрошена юфка по него и веднага се върнах на втория етаж, при 'нашия багаж, тъй като по стълбите изтупуркаха краката на други ямаджии.
Майка ми се върна. Товарихме втори път кобилата и тръгнахме да си вървим. За да не падне товарът, дядо Насю Кашедарски ни пристегна въжетата на самара. Той караше два томрашки вола и водеше две мулета - натоварени с ба-гаш. Аз вървях последен, носех шейната на гръб и плачех, тъй като майка ми отказа да я сложи при другия товар, защото кобилата била много натоварена, пък и старата книга с многото картинки изпуснах в реката. Оттатък моста, кобилата ни нещо се подплаши и взе да се върти, та майка ми викна да държа повода, за да и повдигна товара, но кобилата все още неспокойна - блъсна ме в реката. Там, по реката надолу отиде книгата и ми остана само шейната.
В понеделник пак бяхме в Тъмраш. Този ден отидохме по-нагоре от къщата на агата. По една външна стълба се изкачихме в малко потонче и спряхме пред една нова и здрава врата - заключена с голям катинар. Беше ни страх да разбием вратата. От потончето взехме един чул, а от хамбара натоварихме жито, от което два пъти закарахме в Брезовица. Но последния път се уплашихме от едни чурен-ски помаци, които разбиваха турските казарми и товареха каквото им попадне. В къщата, от която взехме житото, имаше едно много хубаво петелче, което кълвеше от падналото жито и постоянно се навърташе в краката ми. Накрая го хванах и то заспа в ръцете ми. Занесох си го в Брезовица.
През този втори ден в Тъмраш срещнахме дядо Трифон Бочукът от Ситово, който държеше един пищов и размахваше една сабя, с която чупеше прозорците на джамията. Една жена му посочи къщата, в която видяла жив "турчин" и Бочукът отиде, та закла стария човек. Същия ден дойдоха перущене и брестовичене и запалиха Тъмраш. Първо подпалиха един дюкян, откъдето взеха да пукат патрони, след това подпалиха по-видните къщи и огънят се разнесе по цялото село.
След бая време отидохме заедно със Шевикът от Брезовица, за да събираме "старко". От една полуотворена врата чухме кучешко ръмжене, а вътре сварихме едно голямо бяло куче да ръфа от заклан човек. Оставихме тази къща и отидохме в градината на агата, откъдето майка ми дъски товари. Този път намерих една "пешница" - гладко издялана дъска и приготвена за лопата, но недовършена. Взех я защото по нея имаше някакви знаци издълбани. Отправихме се за моста, но някои ни каза, че там чакали български войници и когото хванат - бой и глоба. Ние с майка и Шевикът се уплашихме, та се върнахме по чуренския път и оттам-през. "Коронтината", та през реката и през "Кипровия участък", се насочихме по заобиколен път към Брезовица. Но се объркахме в мъглите и излязохме дето Ту-гуския егол" в "Чемерли дере", а оттам - през "Криви кошари" - та в Брезовица.
Военните тръгнаха да проверяват по къщите, да глобяват и да отнемат - кой каквото е взел. Баба Калина Шевикова беше докарала две телета от Тъмраш и за да не ги вземат Военните: едното закла в голямото корито вътре в къщата си а за другото излъга, че си е било нейно. Майка ми каза, че само петелчето било от Тъмраш, но войниците не се занимаваха с петли и ми го оставиха, та да си го гледам. Цели две години пееше това стамбулско петелче в нашия двор. Имаше чудно хубав и мелодичен глас, та цялата Брезовица не можеше да му се начуди. От него ставаха много големи яйца с два жълтъка, но дамъзлък не остана, тъй като нашите кучета - Черкез и Арнаут - го удушиха, понеже взе да им кълве от копанята.
След като си отиде комисията ме пратиха един ден с овчари в Тъмраш и видях, че селото не беше съвсем изгоряло. От къщите, които бяха се запазили, лил-ковци къртеха дървен строителен материал. Дюшемето на моста също беше насечено за дърва от лилковци. Чаршията беше по пътя за "Чюфте борика", до "Чучура" на калдъръмената улица. Разправяха, че от дюкюните на тази чаршия лилковци товарили газ, сапун, захар, платове и др. Христос Гугов от тази чаршия бил закарал в Лилково цял товар от тасми, подгъзни и пълдоме. За бойковци и дедевци разказваха, че от Тъмраш били закарали цяло стадо волове и крави. Си-товци пък разтоварвали награбеното първо на Средне, за да печелят време и после го прекарвали в Ситово. Говореше се, че когато войници минали през Тъмраш, намерили извън селото изоставено дете на пътя и капитанът заповядал да се изпрати това дете-пеленаче в тила, за да се отгледа от държавата.


Както вече казахме, още в първия ден на войната някои къщи, складове и недовършената казарма бяха запалени от самата турска войска. Ала голяма част от селото бе оцеляла. И в дните на „тъмрашката яма” дойдоха келепирджии от близки и далечни села. Всички считаха, че войната е сложила край на Тъмраш, че стопаните на това изоставено село никога вече няма да се върнат, и всеки бързаше да завлече повече имане. Но ямаджиите от далечните села като Перущица, Брестовица, Бойково нито можеха да нарамят на гръб, нито можеха да завторят с коне, защото докато се върнат, нямаше нищо да остане. На това отгоре въглените на старата омраза от Априлското въстание още тлееха. И те драснаха кибрита на оцелелите изоставени къщи.

За няколко часа селото пламна от всички страни. Беше месец октомври. Плевните бяха претъпкани със суха слама и сено. А до плевните бяха къщите. На много места дори къщите и плевните бяха в различни етажи от една и съща постройка. Изсъхнали от години, осмолени, бориковите и елхови греди и дъски пращяха, стените се срутваха и в небесата, ведно с пушека се ройваха милиони искри. Един случаен наблюдател, дошел в селото с група перущенци, описва печалната картина така:

— Компанията мина граничните турски постове, намали един баир и Тъмраш се показа в триъгълната долина. Разположен


1. Тинка Вълчанова от с. Дедево — спомените у автора.

на две рекички, обкръжен с широки ливади, високи тополи и къщи от чамови дъски, покрити с плочи забавляваха очите. Пред селото няколко петровчани (перущенци) на коне караха стадо добитък за село Чурен. Константин и Владо узнаха от тях, че Димитър е в Тъмраш. Скоро компанията влезе в улиците на Тъмраш... Жителите на селото бяха избягали, добитъкът оставен ревеше, кучета виеха, петли пееха зловещо, а слънчевите лъчи си грееха все тъй както и порано. Бяха вече в селото пред кафенетата, където петровчани си бяха навързали конете по тополите, които окрасяваха малкия площад. Слязоха, дадоха на конете да ядат жито от човал, които петровчани бяха донесли за своите коне.

Чу се от кафенето гласът на Димитър: „Тук елате, да играем на карти.”

Влезоха. Кафеджията бе избягал, а пристигналите си правеха сами кафе и играеха на карти. Тенекии със сладко и сандък с локум бяха пръснати по пода. Черпеха се един друг.

Към четири часа в кафенето бяха останали Константин, Владо и Димитър, които си говореха нещо... Останалата част, около 50 души; търашуваха из селото по къщите. Едни печеха кокошки отвън на ливадата, където бяха преместили конете, други бяха разбили дюкяните по площада и изхвърлили на улицата каси със захар, басми и прочее. Вино, въобще спиртни напитки липсваха...

— Димитре бе, защо не дойде Лулчо? — запита Владо.

— А бе толкова му била противна войната, че не можел да бъде зрител...

В това време пред вратата се изпречи момче на кон и извика:

— Заминавайте, защото запалиха Тъмраш!

— Кой го запали? — обади се Владо.

— Казват, че Чангата от Петровица, но май еч и други, защото е подпален от всички страни — отговори момчето и бутна коня си напред по улицата към ливадите, гдето се бяха събрали всички.

— Гледайте, гледайте, хем наистина са го запалили, вдигат се пламъци и дим долу към реката — извика учуден Димитър.

Обърнаха се към прозореца, където се разкриваше североизточната част. Крайните къщи бяха в пламъци и дим.

— Дявол го взел и Чангата. Той прилича на Нерон — засмя се Владо.


— Картината не е пълна. Ако имаше из дюкяните вино и кадъни, щеше да прилича на „Садом и Гамора”, но много помодерен, както подобава на двайсти век — отвърна спокойно Константин.

— Не направиха хубаво, дето запалиха селото — отвърна Димитър.

— Варварство, но не се безпокой, този е пътят, по който трябва да мине човечеството, я гледай каква красива картина! Как хвърчат нажежените плочи във въздуха нагоре...

— А бе, ние се забравихме — стресна се Владо. — По скоро, че ще ни загради огънят, после не ще смогнем да излезем.

— Много просто, ще останем тук на площада, догде изгори, няма да се запалим в камъните я!...

Възседнаха конете и в бърз ход взеха улиците към ливадите. Към края бе трудно да се мине от горящите къщи, от които хвърчат нажежени плочи. Стара кадъна лежеше на улицата убита, види се по-рано скрита, но излязла от пожара. Прескочиха я бегом... Не бе дълго разстоянието, улицата бе достатъчно широка и те скоро пристигнаха при компанията невредими. Останалите 50 души възседнали конете, наблюдаваха пожара. По лицата на всички се четеше възхищение и тържество...

През главата на Константин се мерна мисълта: какво ли биха правили тъмрашлии, ако наблюдаваха пожара на своето село? Навярно биха плакали не по-малко от петровчани (перущенци) при запалването на Петровица. Скоро пожарът обхвана селото. Слабият вятър, който подухваше, ускори това. Гъсти облаци дим помрачиха небосвода. Нажежени плочи хвърчаха във въздуха с чудна сила. Добитъкът, който бе останал в селото, зловещо ревеше. Кучета виеха, а гъски на стада се вдигаха нагоре във висините да изхвръкнат от ада, обаче скоро, омотани от дима, падаха в пламъците. Изгорелите крайни къщи продължаваха да димят, а опърлените тополи зловещо стърчаха...

Слънцето наваляше западните хълмове, когато кавалерията от 50 души потегли за второто превзето село — Михалкево (Махалково), а Тъмраш остана да гори отзаде им...

Като разказва по-нататък за виденото в Михалково, авторът на едно място в книгата си споменава за диалога с Чангата и казва:

— Казах му: ако запалиш и това село, ще те набием и предадем на коменданта, като пристигнем в Дьовлен. Каза, че няма да го запали. Тъмраш запалил не само той, но всички, понеже едно време и тъмрашлии запалили в Перущица ... [1]


Разказът на Койчо Касапов е частица от действителната картина в Тъмраш през ония дни и нощи. Подобни разкази могат да се намерят с десетки от всички околни села. Вземам този, защото е описан все още под пресните впечатления и защото все пак е документиран.

Ще бъде едностранчиво обаче впечатлението ни, ако считаме, че само перущенци са палили изоставените къщи. Една „чета” от бойковски момчетии запалиха, по признанията на самите участници, поне двайсетина покрива. Ходиха от плевня на плевня и подаваха запалените главни. „Ние не знаехме какво вършим — разказва със съжаление днес един от участниците. — Ние знаехме, че тъмрашлии някога са палили в нашето село и това бе предостатъчно, за да палим и ние наред.” [2]

Подпалвачи имаше и от Брестовица. Един от наблюдателите на техните „подвизи” разказва как брестовичани запалили джамията с две тенекии газ. „Като пламна цялата джамия, през минарето излизаше пушек и пуфкаше като влак.” [3]

И така, за две-три денонощия изоставеният Тъмраш бе превърнат в руини. Пепелищата димяха цяла неделя, докато ливна голям есенен дъжд и от пепелищата се озъбиха разрушени стени, обгорели и недогорели кощаци, овъглени купища сено и слама, огради, опържени и ожулени от пламъците дървета.

И дълги години тази зловеща картина напомняше на хората, че тук е минала най-страшната чума, която човечеството познава — ВОЙНАТА. Тя сложи край на това вековно българско село.

Стотици пъти съм бил в Тъмраш и винаги с болка съм наблюдавал руините. Беседвал съм с десетки ямаджии от различните села. Бил съм и неволен свидетел на разговори помежду ямаджии. И не съм срещал такъв, който да не съжалява за изчезването на това старо българско село. Веднаж попитах Христо Мазев от Бойково, който лично е запалил не една къща: „Защо палихте, не мислехте ли, че тъмрашлии могат да се върнат?” „Защо ли? Защото да вземеш една сопа, че тогава да ни питаш. Верно е, че имаше омраза към тъмрашлии заради делата им в Априлското въстание. Но не беше само това.

Има неща, които човек може да върши само по време на война. И тогава бе така... Война!”

Попитах Тинка Вълчанова: „Ами ако тъмрашлии се бяха върнали, какво щяхте да правите тогава, като сте ги ограбили.

— Ами че тогава пък щеше да им даваме... — без колебание, ми отговори тя. И в уверение на това ми разказа как през зимата на 1913 година в Брезовица пристигнали по просия осиковци, които също бяха избягали и селото им също бе разграбено.

— Баща ми ги погледна, нали бяха все познати и мили, погледна ги, па рече: „Дъще, тия хора от нас теглят. Господ каил няма да стане, ами събери каквото има донесено, че им го дай”. И нареди, та изнесохме всичко на двора, пред осиковци, струпахме го накуп и рече: „То си е ваше — носете!” И хората го взеха със сълзи от радост... Времена!... Който вземе — замине. Кой докачи — влачи! Ама на тъмрашене се струпа най-много. И те са много бели правили, ама и тях ги удари не градушка — ами гръм...

За да вникне читателят по-добре в онова състояние на мисли и разбирания на хората, нека има предвид, че ямаджии са били не само българи християни, но и българи с мохамеданска вяра от близките села. Чуренските българо-мохамедани отишли за яма в Осиково. Две жени вдигнали от една изоставена къща фасул. Било студено и те наклали огън на огнището. В стаята имало сухи кълчиша. Хвръкнала искра в тях и къщата пламнала, а чуренките помакини хукнали презглава. Къщата рухнала цяла. После пожарът прекрачил в съседните къщи. Така изгорели няколко домове в Осиково.

В някои българо-мохамедански села жителите не са избягали, макар селата им да са попаднали в района на войната. Те също са влачили яма от изоставените селища. Всички, и християни и мохамедани, са считали, че бежанците вече няма да се върнат, а изоставеното имущество е безстопанствено, като намерено. И още нещо, в ролята на ямаджии се превърнаха самите българо-мохамедани — бежанци.

Когато жителите на Тъмраш, Брезе, Беден, Михалково бягаха през селата южно от Девин, те също грабеха каквото докачат. Всяко село пострада малко или много от бежанците. А в чифлика на Али бей край гара Бук нищо не остана. Повече от всички грабеха и самите бежанци — тъмрашлии. Те минаваха през селата денем и нощем, нахълтваха в къщите, отначало задигаха каквото им трябваше и продължаваха. А после като минаваха през Триград, Ягодина, Кестен, вече оплячкосваха каквото докачат. Мерне ли се кон — пиши го отвлечен. Времена! Война! Грабежът по онова време, бе нещо „нормално”. „Той беше проява не само и не толкова на наслоена омраза, отолкото на властвуващата военна психоза. Гледани през сегашни очила, през втората половина на 20 век, тези прояви са осъдителни и недопустими. А за онова военно време да влезеш в изоставено село и товариш яма с коне, се е считало за съвсем „морално” дело.

Ако беше изгорен или изоставен Чурен или Лилково, тогава тъмрашлии щяха да влачат яма и палят, както влачеха и палеха в Бойково, Дедево и Перущица през 1876 г. През 1912 година Тъмраш бе изоставен и той стана плячка на ямаджиите от съседните села, а тъмрашлии следваха бягащата турска войска на юг и сами грабеха от попътните села. Времена! Война!

Справедлива или не, освен основната характеристика и целите, които преследва и постига, всяка война минава през огън и кръв, през пепелища и барут. Старите родопчани не случайно казват: „Всяка война закача цялата държава, но тежко на този, комуто се струпа”. На Тъмраш се струпа, та и преля отгоре.

[Йордан_13]

Текстът се публикува като предупреждение към Аамедаа Башев от село Гърмен и чалмалиите от село Рибново. Имайте милост за селата си и децата си, свалете чалмите и не ритайте срещу Българската държава. Нека от туй се поучат и резлиите от селата Ангел войвода, Хасковско, Дъждовница, Кръджалийско и всички села на юг от Кърджали към Джебел и след него, както и село Бенковски недалече от Златоград. От това да се поучат турчата от Пещера. Имайте милост към децата си, не превръщайте селата си в пепелище!

[Йордан_13]

Тъмраш в развалини. В дясната горна половина личат стените от конака на Адил ага Караходжов. Снимката е правена през 1932 година и е единствена от онова време.




ТЪМРАШ 1972 г.
В близките години горите ще обхванат и развалините и тогава от Тъмраш ще остане само името и написаното за него в книгите.

[Йордан_13]

А тук
https://www.facebook.com/groups/352296071471677/?fref=ts

прогонените и разселили се из цяла Туркия тъмрашлии си имат своя група. Някои от тях дори знаят все още български. Една невероятна и достойна българка се опитва да води диалог с промитите от пропагандата на Ердоган тъмръшки мозъци, но малко от тях разбират за какво става въпрос. Важното е, че има такива Българки. Бойковлии не ни разочароваха през април 1876г., не ни разочароват и сега. Вижте архивните фотоси, лицата им, публикувани от смаите тях. Томрашене са си чисти българи по ген, но по съзнание... те се смятат за неква си измислена народност "помаци". Впрочем хубавите томрашенки са убави, защото томрашките аги са крали най-убавите булки от селата Ситово, Лилково, Бойково и т.н. Нищо, че момата е годена или жената, ареса ли я агата, взема се и семейството се разваля. Именно това надменно поведение на томрашене към останалите близки села, им струва през 1912 г., разорението. Чувам, че сега пак искали да се върнат и да възстановят Томраш.
Хубаво, но Българският Саракт поставя пред тях няколко условия.
Те са:

1. Да говорят български език.
2. Да осъзнаят българските си корени
3. Да сменят окончанията на фамилиите си на "ов" и "ев".
4. Да признаят върховенството на Българският Саракт и да бъдат част от него.
5. Томраш ще бъде просто едно село, както всички родопски села днес.

Тогава и само тогава, можем да ги допуснем и да ги спасим от пустинните условия в област Кония, Турция, където основаното от тях село Тъмрашкьой, днес се казва Гьокхююк http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%8C%...BD%D0%B8%D1%8F)