Единственъ и Единственна

[Ванина]

На могилата съмъ посока Чирпанските възвишения. Редят се могилки нанизани на една осъ, мисля че северъ-изтокъ. Тамъ е могила Сириусъ (Момина могила) която не се включва въ групата на останалите.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Въ храма на Сириусъ
Куполътъ е доизграденъ след 2010 година

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

http://ladena.bg/%d0%b0%d1%80%d1%82-%d1%84...8-%d0%b7%d0%b0/

Какво е да си съпруга на писател или за любовта, която вдъхновява слова…
Автор: Петя Дочева | 27.06.2013 | Няма коментари
Велчо Милев Велев. Моят дядо – писателят. Така го представях на хората, докато беше жив. Така го представям и сега. Въпреки че беше лекар по професия, земеделски работник извън работа, детегледачка през нощта, заедно с баба ми. Но най-вече – беше глава на едно голямо семейство, на нашия силен род, който започва от него – сиракът, останал без баща в години, наистина тъмни, не като сегашните.Израснахме в хармония, чужда за много други семейства. Без повишаване на глас, с вечна грижа и подкрепа. Разчитахме на него. Разчитаха и болните, които тропаха на вратата ни да го търсят за помощ. За него нямаше ден, нямаше нощ, нямаше обяд, нямаше почивка – когато пациент го вика, ставаше на мига и отиваше да го прегледа. Години наред слушах баба ми да казва: „Велчо, преглътни си поне залъка, че тогава стани да отвориш.“ Този залък така и остана непреглътнат. „Когато някой има нужда от помощ и ти можеш да му я дадеш, не отлагай и секунда!“ Това ще запомня от дядо.И друго ще запомня – тракането на пишещата машина от малкото килерче, което наричахме „дядовата стаичка“. Там той пишеше. Кога пишеше с толкова много работа и грижи около себе си, не мога да ви кажа. Но намираше време. Талантът не спи. Само тогава не го закачахме. Само тогава го оставяхме намира. Имаше нещо мистично в това тракане и нещо, което ми подсказваше, че съм потомък на велик човек.
Две страни имаше моят дядо – земната, усмихната, с финото чувство за хумор и тъжната, философската, с изострената чувствителност. Едната показваше през деня в ролята си на родител, лекар и работник. Другата вдишаше въздух от книгите му.Четейки книгите му, ние си мислехме, че го познаваме целия.
Но две неща Велчо Милев успя да скрие до края на живота си – стиховете си и жена си. Стихове винаги е казвал, че могат да пишат само големите автори, че при него само прозата се получава, той стихове не пишел. Но след като си отиде от този свят, баба ми намери десетки скрити стихове – последният му подарък към живите му наследници.
Едно стихотворение е много интересно, защото знам как точно е написано. Баба ми работи в градината – обичайната тежка земеделска работа. Дядо ми е до нея, също работи. По стар навик, когато я вижда, че трудно се изправя, отива да „изпука“ раменете и да я разтрие около гръбнака. Тя понечва да го помилва, но се спира и казва: „Ех, с тези груби повехнали ръце дори не мога да те помилвам“. Тогава той се обръща и влиза в къщата. След минута ѝ носи лист хартия, на която е написал следното:
НЕ!
Не искам красиви очи!
Не искам красиви ръце!
И думи не искам! Мълчи!
О, много е страшно,
Когато красивото
Красивото в мене убива!
Искам очи и ръце,
Които да стават красиви,
Само когато помилват дете
и мене когато опиват!
Искам!

Другото скрито съкровище – жена му. Моята баба- Пенка Велева. Винаги в сянката на толкова обичания от всички характер. Ето още едно стихотворение, посветено на нея:
ПИТАЙТЕ ЖЕНА МИ
Питате защо съм ласкав?
Питайте жена ми!
Питате защо съм мрачен?
Питайте жена ми!
Питате защо съм здрачен?
Питайте жена ми!
Питайте…
Питайте, както се казва,
Питайте до сто и едно!
А, накратко:
Нейни са достойнствата ми,
Както и … обратното.
Нека тя сама ви разкаже какво е да си съпруга на писател…
Първото,което бих казала – аз не съм се омъжила за писател.Аз се омъжих за човека, когото обичах толкова много,че нищо не можеше да ни раздели с него. Радвах се много, че тази обич беше споделена. Виждаше се в очите ни, усещаше се в държанието ни един към друг.
Започнахме да дружим на 16 години-като ученици.Той- сирак от шест годишна възраст, аз- дете на бедно, отрудено семейство. Може би това ни беше научило да сме много трудолюбиви и ученолюбиви. И двамата бяхме отлични ученици, но аз още тогава разбирах, че в него има нещо повече отколкото в другите деца-има ум, има обич към хората, има доброта, прошка, която се среща в много хора. Ние се радвахме от сърце на всичко, на дребните неща, на цъфнало цвете, на израснало дръвче, на хубава книга.Четяхме много.
Създадохме семейство на 19-годишна възраст. Аз никога не се замислих къде отивам, къде ме води този човек, имаме ли дом, къде ще живея, важното беше да сме заедно. Това се забелязваше и от другите хора, ние бяхме със светнали от обич очи, със сдържано държание, но пълно с обич и стремеж един към друг. Той започна да пише стихове още като ученик-за любовта, за природата, за родината, която много обичаше, макар тогавашните политици-1955 година, му отнеха най-голямото желание -не му разрешиха да продължи образованието си във висше учебно заведение-Медицинския институт, без да имат каквото и да е основание за това. Тогава той се нуждаеше от най-голямата подкрепа, да разбере, че не е сам, че двамата ще преодолеем всичко, макар че живеехме в чужди квартири и спяхме в чужди постели .
Щастието дойде и при нас. На 21 годишна възраст имахме син-определен от него, като най-щастливият момент в живота му. Започнаха трудности с отглеждане на детето, отбиването на военната служба, която беше отлагал заради следването. След изпълнения дълг към Родината, започнахме строителството на своя къща-наш дом, в който да отгледаме и възпитаме децата си. През всичкото това време той работеше, строеше, пишеше стихове, разкази, есета, публикувани в различни вестници и списания. Каква бе моята роля? Аз бях неговата половина и в труд, и радост, и в отчаяние, и в успех-отразено по-късно в стихотворението „На половината на пътя“:
„На половината на пътя сме.
Благославям половините-
аз със теб и ти със мен-
преминати и непреминати!“
Писателите са много чувствителни хора. Те имат толкова изострени сетива за всичко, че човекът до тях, ако ги обича, ако иска те да работят, трябва да се съобразява с всичко. Един поглед , една дума, казана остро и укорно и той не може да седне и да работи-да пише. Жената до него трябва да осъзнава това и да го прави не по задължение, а с разбиране и много обич.
С разбиране и обич правехме всичко в живота си. Така отгледахме две прекрасни деца-син и дъщеря. Така отгледахме и четири внучета/родителите им бяха студенти/ без насилие, без груби думи. Ние раснахме заедно с децата си, а на внуците си давахме любов, вече като умъдрели хора. Не си позволихме да ги огорчим с нашите болки и грижи-стараехме се да ги преодолеем двамата. Радвахме се на голямо, щастливо и задружно семейство, винаги заедно в добро и недобро. Крепеше ни щастието от обичта на деца и внуци. Така с много труд, разбирателство, взаимни отстъпки, обич живяхме шестдесет години заедно.
Но ни настигна голямата загуба, мъка и болка. Дали Бог и хората ни завидяха,че сме щастливи и разумни, че сме помагали на всеки, който има нужда от помощ, че не сме навредили на никого с нищо в живота си. Затова моята болка е много голяма, загубих половината си-и то по-стойностната. Той не беше само съпруг и баща на децата ми, той беше всичко за мене-баща, брат, приятел, съпруг, човек , с когото можеш да споделиш всичко.Човек, който ще те разбере, ще те утеши, ще ти помогне, ще те погали и погледне с толкова обич.
Какво е да си съпруга на писател? И много лесно, и много трудно, защото трябва наистина да си неговата половина, да го усещаш, да го разбираш. Та ние се разбирахме и говорехме без думи, само с погледи. Преминахме през много трудности, но най-важното е двама души да вървят в една посока и наистина да се обичат истински, да се уважават и отстъпват. През тия макар и трудни години той написа много стихове, разкази, есета, повести.Издадени бяха 12 книги, посрещани с много любов от читателите му, а аз бях винаги негова опора, не по задължение.
Щастлива съм, че съм живяла с такъв човек,че съм била негова съпруга и критик във всичко. Щастлива бях,че съм получила много обич и уважение от него.Сега без него съм много самотна, но имам прекрасното си минало, прекрасното си семейство от деца и внуци, на които ще се радвам до края на живота си.
Линк към книгите на Велчо Милев: http://literaturensviat.com/?p=4592

автори: Петя Дочева и Пенка Велева

[Ванина]

Като млада разпитвахъ възрастните хора за Любовьта имъ. Живяли са щастливо съ своята половинка. Те не са се любили както днесъ. Имало е годенически периодъ на духовно опознаване. Чакъ кога се задомятъ тогава сърдечното сближаване прераства и въ телесно. Една баба ми разказа, че преди да се омъжи залюбила се съ единъ човекъ. Следъ време той нещо се пооженилъ за друга и тя много тежко преживяла раздялата. Омъжила се безъ тръпка и следъ време се залюбили и заживели въ радость. Той съпругътъ й и билъ първиятъ и последенъ мъжъ. Ако би имала телесно сближаване съ този който я оставилъ, тя или щеше да остане единакъ, или ако се вземеше съ другъ, никога нямаше да може да го залюби. Друга баба коя е вдовица казва "Той е въ сърцето ми" Да, това са последните поколения кои изживяли са своятъ животъ въ радость. Ще кажатъ някои, че едно време женели са ги на сила. Не знам какъ са ги женели, но фактъ е красотата коя са създавали. Небесни обрзи материализирани въ шевици дърворезби... Само този кой има половинката до себе си може да сътворява Радость.

[Ванина]

Ето какъ се любятъ повечето българи днесъ.
http://ladena.bg/%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%...b1%d0%be%d0%b2/

Верижна реакция на разбити сърца. Сигурно тя "старата" му любовь обичала другъ и не можела да залюби автора. Отъ което той се наранилъ. Но той билъ далъ цялото си сърце на нея. Въ последствие нямалъ сърце, за да го даде на друга. Отъ което другата коя дала цялото си сърце на него се наранила. Тази жена или ще остане единакъ, или ще отиде при другъ. И понеже няма да може да възлюби другия, ако той й даде сърцето си, а не получи сърце, ще се нарани и той. Тази жена няма да поиска рожба да роди отъ другъ, и вероятно ще остане бездетна. Понеже преобладаватъ наранените сърца, български рожби малко се раждатъ. За това при Българскиятъ Сарактъ, а и сега е време да се възобнови старата традиция на венчаване. Първо влюбените се опознаватъ духовно, следъ което и телесно. Въ противенъ случай болката е повече отъ адска. Но кога мъжете са малко, за да се възпроизведе Българскиятъ родъ нужно е единъ мъжъ да оплоди повече отъ една жена. Но щастливата ще е само една, тази коя е паднала на сърцето на мъжътъ си. Другите трябва да са силни за да поематъ тежината да дадатъ сърцето си, но да не получатъ сърце. Но ако въплътятъ рожба отъ Единствениятъ имъ, бидетъ утешени, защото любовьта имъ коя увисва несподелена, се отключва и протича къмъ детето.

[Ванина]

Каменната целувка – с. Земзеленъ

http://keepliving.eu/wp-content/uploads/2014/05/DSC09192.jpg

http://stock.evgenidinev.com/28681d2/

Сама Eдиница няма Движение, няма Светлина.
ДВЕ ЕДИНИЦИ ВЪ ЕДНО - СТРЕЛА(стрелка) и поематъ въ Движението.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Винаги Единицата копнее за Първиятъ/Първата. Ако не са единени Единиците за своите Единственъ/Единствена разбиватъ се. Заличаватъ се поколения. За това нека Единиците се пазятъ цели, до момента въ който не си намерятъ своята половинка. Нека има дечица Български родени отъ Любовь.

[Ванина]

Тя даде Светлина
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...e.php?pid=12048

[Ванина]

http://muzikareki25zaedinstveniat.hit.bg/Z...stweniqt882.mp3
http://muzikareki25zaedinstveniat.hit.bg/Z...stweniqt885.mp3
http://muzikareki25zaedinstveniat.hit.bg/Z...stweniqt888.mp3

Не можехъ да си вляза въ хит бг и пуснахъ временни линкове. Сега подновявамъ записите, трите мелодии за Единствениятъ. Бяхъ Богиня за 40 дни само, вместо за деветъ месеца. Само тези мелодии се въплътиха да са Светълина въ този сивъ святъ.

[Ванина]

Почти винаги когато пиша за святостьта на влюбените и Семейството и още на момента сякашъ някой не спи работи денонощно, блокирва изпращането. Отдавна планирали са да няма нормални човешки взаимоотношения. Вижъ каква разлика има между музиката на Дедите ни и съвременната. Съвременната е въ две крайности. Чалга, развратъ, радость, но за къде са се юрнали? Миражъ. Живуркатъ си друскатъ се самотно въ несподелени радости. Другата крайностъ скръбь, опечалена музика на разбитото сърце, като старите градски, поп-печалните любовни, оперните драми, дори Металика дето аз на времето много слушахъ, за да избягам отъ сладникавата паплачъ, всички те са неестественно скръбни. Но въ народната музика няма ни радость-миражъ ни опечаленость. Да, песни родени въ скръбъ има, но те са съ живителна мелодия идваща отъ царството на Радостьта, както и песни на радость извира отъ мелодиите ни, но радостьта не е развей и прахъ, тя е споделена съ Небесата, радостъ преминала презъ болката на раждаща жена. Да, и радостьта и скръбьта въ народната ни музика са истински дълбоко преживяни. А въ съвремието музиката е изкуство, изкуственна е и радоста, изкуственна е и скръбта. Музика на несподеленостьта и самотата. До скоро самотата не е била позната за дедите ни. Още щомъ узреятъ младите са ги женили и те са се взимали пръвъ пътъ и оставали са едно до гробъ и много деца са им се раждали. А днесъ бързатъ младите да ги пратятъ да се изучатъ. Добре де, но то като мине 14-18-те природата ги влече, но не могатъ се взиматъ, че учението е по важно и... единъ, че другъ , че трети и айде... Това не е естественно за Сърцето. Как това сърце и тяло захабено отъ многократна употреба да залюби истински и да създаде топло семейство? Последните поколения сме жестоко лъгани и изродени невъзвратно осакатени сме отъ къмъ чувства, но ако искате Бъдеще, ако искате децата ни да живеятъ добре въпреки всичко.... Дори и Богъ да помогне и свали Небесното Царство на земята, ще прокопса ли Царството и день без семейна обичъ? Та ако искате да има Бъдеще важно е малкото ни деца кои са дошли на Земята да опазимъ Сърцата имъ, да помнятъ отъ малки, че Единъ/Една ще взематъ и ще възлюбятъ съ цялото си единственно сърце. Та триятъ ме като пиша за Семейното огнище, а което успея да публикувамъ сякашъ изтича като гласъ въ пустиня. И бързо се подминава и затрупва съ много други теми. Достойни ли са некви червии да ги обсъждаме толкозъ много?Не че не е важно да се говори и за Българскиятъ Сарактъ, но пакъ казвамъ не може да има Царство съ небесни начала ако не се въведатъ Небесата въ вътрешностьта, Сърцето и Дома.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

На снимката са показани вечните прегръдки кои присъстватъ почти на всяко светилище. Да, на Небето къде е твърдьта е Истината. Съ тази Истина се утешавамъ азъ жертва на изкуственно създаденъ модеренъ редъ на чалга и печалъ. Но някога, ахъ само до преди векъ, че и до скоро, все още се срещатъ баби-вдовици кои пазятъ Единствениятъ въ Сърцето си, някога Дедите ни са въвеждали Небесниятъ Редъ на Земята. Небесното Царство на земята. Дори и то кога не е било като държава, пакъ Българскиятъ Сарактъ е бил въ всеки Домъ.

[Ванина]

Пенка следъ интимностъ съ Шарко се развълнувала и се втурнала да си търси нероденото си теленце. Объркала се малко, съ деветъ месеца прибързала. Но знаела за какво иде речъ близостьта й съ мъжкия. Животните знаятъ. Двойката птички са верни до гробъ. Дори и при многоженството при добитъците, никога сексътъ не се практикува за хабене на енергия. Кравата има сношение съ бика само около 3-5 пъти въ годината. Животните знаятъ точното време(овуацията) кога да го направятъ. За съжаление днесъ повечето хора са паднали по ниско отъ животните. Въ наше време разбирането, и поведението относно любовьта между мъжъ и жена е изродено. Геройство е колкото си може повече бройки плътъ да прекарашъ без никви чувства, никво отношение, никаква грижа къмъ стопанина на телесната обвивка-душата. Малцина са които запалватъ и поддържатъ семейно огнище, че да има топлина въ очите, че жената на топло да износи, роди и отгледа рожбички. Казватъ и действатъ "заеби" , което означава зарежи. Но някога кога мъжът хареса и залюби (вземе й девственостьта) девойката, тя ставала негова жена. А въ най старо време физическата близостъ се ограничавала и се свеждала само колкото за продължение на потомството.


http://grigorsimov.blog.bg/politika/2012/1...vatin-i.1030899

"...Рельо, като взел билките, слязъл доле на Земята и отишъл право в сарая на Скрития Крал, и щом допрял билките до хилядата ключалки на зандана, те се отключили и се раздробили, като да са със секира насечени, та влязъл вътре и залюбил Юдинка девойка, и чакали, кога ще се зазори и ще изгрее звездата, та да тръгнат след нея и на което место тя ги отведе, там да застанат. Звездата изгряла рано, рано и те тръгнали все след нея да вървят, та изминали три недели място. Тогава звездата се спряла, та и тях оставила на едно поле, което било много плодовито, но било пусто, защото още не било заселена от хора. Три дена седели на полето и нищо не видели, нито човек, нито пиле. Чак на четвъртия ден видели един дедо с бела брада, че излиза от морето и държи в ръцете си златен кавал. Като видял Рельо юнак, той го попитал, какво иска: кавала ли, или да му изгради дворец на полето, да живее в него с жена си? Рельо му поискал кавала, и дедото му го дал, но му заповядал, жена му да седи на друго място, а той на друго, и само три пъти в годината да иде при жена си, да се любат. Така да правят и всички, кито те щели да родят. Рельо обещал че щя направи, каквото му е заповядал, но дедото не му повярвал, а повел Юдинка девойка и я отвел на друго место, после взел от морето с шепа малко вода и я изсипал на сред полето и духнал три пъти в тази вода, и потекла голяма река, която река започнали да наричат Дунав, защото само от духането произлязла. И така Рельо останал от едната страна на реката, а Юдинка невеста, от другата страна, след което старецът изчезнал.
Тогава Рельо засвирил с кавала, и понеже кавала много силно свирел, чувал се по цялата земя, и всички юнаци, които били по земята, момци и девойки, дошли на онази земя и я заселили, направили градове и села, – с този обичай, жените да са отделно, на друго място, а мъжете на друго, и само три пъти в годината се събирали. Затова и станали две Кралства, едното се наричало Реленита Земя, а другото Юдинска Земя, по името на Юдинка, което значи - гиздава. Рельо, завладял и много други кралства и станал Първи (главен) Крал на Земята. мъжете се занимавали само с войни, а жените съз занаятите, защото Юдинка ги научила на всички занаяти, а тя ги знаела от своята майка. Жените орели и полето. И тази земя се препълнила толкова, че нямало вече място къде да живеят хората. Много пъти, много юнаци излизали от там и се заселвали на друга земя. От там са излезли и нашите деди, и дошли на тая земя. Реля имал три внука Бележити, единият се казвал Руен юнак, другия Хорватин, третия Блъгарин. Тези трима повели по една ордия момци и девойки, излезли от Юдината земя и се заселили край Черно море, заробили всички Крале, които били тамо и завзели земята, та я разделили на три кралства. Така се заселила тази земя..."


Някога кога е имало Човеци на нашите Земи, имало е Български Сарактъ. Днесъ Сарактъ няма. Проблемътъ не е толкова въ външното, сиречъ борисчо-византийчо, бойко-еврейчо и пр. Отъ вътре на вънъ се сътворява Вселена. И няма да има Сарактъ, докато не се издигнат Българите на по високо стъпало отъ животните, какъ е било някога.

[Ванина]

Учете Рожбите си (или пазете ги отъ внушенията въ света, кои водятъ до обратното на което Богъ имъ вложилъ въ Сърцето) че Любовьта е двустранна! Да не се свежда до мъжъ/жена ако любовьта отъ едната страна липсва. Първиятъ/първата е много важно да остане за цяль животъ. Сватбите и верностьта между двама не е наложено отъ христианството споредъ както мисли Йорданъ, а отъ много по ранно време. Чета книги за съчетаването на двама млади въ Сакаръ, а и други области. Освенъ съчетаването на двама отъ свещенникъ въ църква имало е толкова много древни свещенодействия наречени "обичаи", толкова много и все странни. Същински "езически" творения се извършватъ за двамата млади кои се взиматъ. Много е важно девственостьта да се даде на този когото обичашъ и който те обича до край. Ако не беше така Богъ нямаше да сътвори на жената девствената ципа. Също е важна девственостьта и за чистотата на рода. Рожбата няма да носи само гените на двамината родители, ако жената не е била девствена. И за това имало е много строга практика. Свеждатъ двамата и отвън чакатъ резултатъ. Трябва да има девствена кръвъ върху специално приготвената риза или чаршаф. Ако момата не е девствена повечето случаи я връщатъ. В някои села я качатъ по риза на магаре на обратно и я развеждатъ навсякъде да я видятъ всички. Никой няма да я вземе освенъ някой вдовецъ или недъгавъ. Така са постъпвали и спрямо мома коя е била крадена и успяла да избяга. На времето кога си открадне мъж жена, взима си я за цялъ животь. Сърцето му не позволява да я зареже. Случвало се е родителите да знаятъ че младите са се любили отдавна и на ритуала скриватъ че не им е за първи пътъ сливането. Тогава така е било заложено въ сърцето на човека. Залюбятъ ли се, ако се слеятъ преди сватба, непременно се взиматъ. А сега евреите наложиха на света "заеби, зарежи" Тая свободия е отъ скоро. Дълги милионолетия Верностьта се е пазела. Разврата идва отъ Содомъ и Гоморъ. После въ Кнососъ и навсякъде където стъпятъ евреите. Гърция, Римъ, Европата и Русия, Америка, Турция докато ние сме били подъ Турско все още пазела се е чистотата на Любовьта. Чак следъ "освобождението" туморътъ на евреите пуска жилки и между Българите. Завладяха ни чрезъ разварата и вече са въ цялъ святъ. Иначе ние преди сме ги стопирали. Знае се за катарите въ Испания, може и други случаи да е имало как Българите пречатъ на нечовешкото да обладае Човечеството. Но сега нямаме сила да попречимъ, защото повечето отъ насъ са възприели от евреите и подражаватъ на тяхъ сливането безъ любовь. Възвърне ли се вярностьта ще възкръсне България, ще се излекува Човечеството отъ рака-нечовечество.

[Ванина]

Вярната жена
Имало едно сегашно модерно време, една мома, ненагледна хубавица. Тя живеела въ висока кула изградена надъ стръмна скала надъ морето на края на труднопристъпна гора. Идвали момци, и безброй женкари да я искатъ, едните за жена, другите за мига временно забавление съ парчето плътъ, че светътъ не е като едно време кога се е тачело Семейството, а доста е заболялъ отъ развратъ. Та на пръсти се брояли влюбените, но и тяхъ не искала да вземе. На повикътъ имъ тя имъ отговаряла: „Не трепва сърцето ми, но мога да съм ви като сестра. „И дошълъ единъ мъжъ въ когото тя се влюбила, замечтала за Семейство и Рожби. Влюбила се и не попитала, сякаш нямало значение той люби ли я, ще я вземе ли, надявала се ако не иска да я вземе, поне Рожба да й остави, надявала се че ще й пише и думите му ще я топлятъ и крепятъ. И повела се отъ сърцето си, не изчакала да се съветва съ разумътъ си, прибързала и хвърлила му ключътъ. Ключътъ падналъ въ тъмната гора. Мъжътъ дълго го търселъ, но нали бил младъ, намерилъ го. Отключилъ портата на кулата и изкачилъ стъпалата. Запалили огнището и станали мъжъ и жена. Но мъжътъ си тръгналъ. Изгаснало огнището и настаналъ безкраенъ студъ по Земята. Жената отъ този день го чакала всеки мигъ, на всеки шумъ, пукотъ трепвала: „Дали не са стъпките му?!” На всяко пърхане на криле се преобръщало сърцето й: „Дали не е гълъбъ да ми носи писмо отъ мъжътъ ми?!” Много ли, малко ли време минало... Всяка секунда безъ мъжътъ й, за жената била като че цяла вечность разпната. Тя му писала безброй писма. Но не идвалъ той, ни весть, ни писмо отъ него. Тя носила 40 дена Рожба отъ него, но въ самотата не могла да издържи и пометнала. Продължавали да минаватъ отъ тамъ разни мъже. Съ някои тя общувала като братъ и сестра. Идвалъ често един монахъ съ който тя общувала като Човекъ съ Човекъ. Той й помагалъ тя да надделее болката. Често тя потегляла към оня святъ, но монахътъ я спсявалъ и възвръщалъ. Една нощь морето било сиво и мътно, твърде много развълнувано. Вълните свистели, пенели се и пръските стигали чакъ до прозорезътъ на жената. Въ нея нощь най сетне долетялъ единъ мокъръ и премръзналъ гълъбъ. Едва кацналъ на прозорецътъ и й подалъ писмо отъ Единствениятъ на сърце й, което не билъ написалъ собственоръчно, а чрезъ посредническа ръка: „Ти ме остави. Ако ме обичаше щеше да стоишъ при мене, макар и да не мога да те възлюбя достатъчно. И нямаше да отидешъ при другъ, ами по добре легнете си съ този монахъ. Или ако ме обичашъ и съмъ ти Единственъ избирай, последен шансъ ти давамъ, ела при мене! Но не мога азъ да те обичам как ти си очаквала. Не мога да ти бъда Семейство, защото аз си имамъ Семейство. А и съм вече много старъ.” Загледала се тя въ мрака и се смразила: „Не може жената да дели сърцето си съ другъ, но и за мъжътъ няма място въ сърцето му и Семеиството му за две жени.” Казала си жената и разтворила дланъ въ която бил ключътъ за портата на кулата. Да ида при него!? Но при него съм вън отъ Семейство, нямам шансъ, че нито ще съмъ му жена нито приятель, покрай Домътъ му ще съмъ израстъкъ случаенъ . Семейство отъ Любовь копнехъ, а той ме иска вероятно като вярна наложничка да съмъ му. Изморихъ се, не мога повече понеса полувенчатостьта. Ако ме поиска като сестра, да ида, да, ще го любя като сестра и помагам и грижа за Семейството му. Но толкова време не ме търси, едвали ще се съгласи да съм му сестра. Навела погледъ, впила го въ ключътъ и си рекла: „За какво ми е? Няма да дойде никога Единствениятъ ми. Понечила да го хвърли към гора тъмна, но се спряла и рекла” Ако се случи случайно да дойде... той вече не е въ състояние писмо да ми напише самъ, вероятно отъ възрастьта. И ако все пак дойде и ако му хвърля отново ключътъ... Може би е ослепял и няма да открие ключътъ както някога. А и да го зърне, толкова е остарялъ , че не може се наведе за да го вземе отъ земята. И жената се обърнала към разбушуваното море, пръски морска пяна се целунали съ сълзите й и се сляли въ любовна прегръдка. Тя хвърлила ключътъ въ водната стихийна бездна. Ключътъ потъналъ и падналъ на дъното на морето.

[Ванина]

Из „Дневник по Балканските войни през 1912 и 1913 г.” Христо Кондоферски

„За Люба Иванова Кондоферска,
Улица „Митрополитска” 234, гр. Самоков
30. IX.1912г.
Кадин мост.
Незабравима ми жено, досега бяхме на бивак на Кадин мост, предполага се, че от утре тръгваме на линията и боят ще започне. Мила душо, лоши сънища ме преследват и за това ти пиша със сълзи. Незабравима жено и дечица мои: Ако падна убит, помнете, че сте имали мъж и баща, който макар и да се е показвал понякога строг, ви е имал най близко до сърцето си. Искам мила да им обаждаш по често, че те нямат баща, а той стана жертва на кървавата и мръсна днешна наредба и когато пораснат, нека се борят и отмъстят за покровителят им баща, който без време ги остави сирачета. Любо, моля те, при какви и условия да продължиш живота си, помни ме за дълги години и само когато изпълниш това мое последно желание/искане/, ще заклопа очи спокойно. Сбогом мила душо и деца мои, целувам ви мислено.
Ваш другар /мъж/ и баща: Иван”

Писмото до смърта му не е стигнало до адреса. На 26 януари мъжъ й (братецътъ на автора) е убитъ. Тя усетила кончината му същия день пратила писмо до братецътъ му въ което тревожно искала някакво известие за мъж й. И винаги питала за него.
Въ книгата много преживени ужасии отъ войната на фронта са описани, ала по голямата болка отъ всичко е било невеста да загуби мъжъ си. Днешната война въ коя убиватъ преди всичко сърцата и душите на хората е много по страшна. Някога съпрузите са се любили на Средната Земя и след смърта си са заедно. Ако някой си отиде преждевременно пак са заедно. Моята прапрабаба останала вдовица съ осем деца. Как се е справяла съ домътъ си и земята, а била е и лечител и бабувала. Мъжъ й не я бил забравилъ, давалъ й подкрепа отъ оня святъ. Днешно време мъжете и жените забравятъ половинките си приживе, като че са омъртвели и склопили очите за любовьта завинаги. Повечето са претръпнали и считат секса за залагалка и удолетворение само на плътьта. Има и такива дето са се влюбили отъ цяла душа и сърце и са се излъгали да извършатъ святото тайнство на женихите, като са повярвали че любовта имъ въ духовно ниво ще бъде споделена и взаимна. И забравени биватъ. Как ще живеятъ или склопятъ очи безъ първо либе. Къде ще се денатъ на тоя или оня святъ? Страданието на забравените е многократно повче отъ страданието на жените, чиито мъже са убити на фронта. Това е най жестоката болка на Земята . За забравениятъ Времето е спряло и нищо няма значение. Това е продължението на войната на давидъ кой е убивал ритуално по най мъчителниятъ начинъ другородците безчетъ, като ги е притривал през триони и железни дикани . От тогава до сега духътъ на давид трие съ триони сърцата на хората като малко по малко незабележимо ги заразява съ похотливостьта си, и човеците биологически живи умиратъ духовно. Едни умиратъ отъ бездуховен секс , други въ болката на излъганите употребените и забравените завинаги попадатъ въ безвремието. Някои се опитватъ да се утешатъ съ второ, трето либе че и поредно. Но първото либе верно, или не завинаги остава да топли, или смръзява въ сърцето на човека.