Въ началото Богътъ и Дяволътъ били неразделни приятели. Те дружно заедно сътворили Вселената и всичко що е въ нея. Създали нашия святъ, както и хората. Преди Адамъ и Ева, Авелъ и Каинъ е имало други хора. Но за тяхъ не е споменато въ Стариятъ Заветъ. Светътъ е билъ добъръ. Злото и вината несъществували. Никой не посягалъ да отнеме нечие право и животь. Всеки правелъ пъть и на мравката дори. Авелъ все говорелъ, че толкова много обича създателите си, че всичко би далъ за тяхъ. И Дяволътъ му казълъ: “Моля, искамъ сирене отъ овцата ти!” Но въ този моментъ случило се че... Е, не било за онези времена срамотно и виновато. Та Дяволътъ докато изговарялъ желанието си и си попръцналъ и гласа му се заглушилъ. А на Авелъ му се чуло “Моля, искамъ си резнешъ овцата” и се смутилъ твърде много. На никого до сега не му и идвало на умъ да убива. Но понеже билъ рекълъ, че всичко би далъ и... И резналъ я, заколилъ овцата си и я положилъ на олтаря на всеизгарянето. Душата на овцата полетяла право на горе, за да търси отъ създателите си отговоръ за случилото се. Отъ това Богътъ и Дяволътъ загубили ума и дума. Наскърбили се много, но отъ потресъ нищо не успели да продуматъ. Всичко въ природата се смаяло, замряло и онемяло. Само димътъ се издигалъ право на горе мълчаливо следващъ душата на овцата. И Авелъ си помислилъ: Ей, безъ никакво колебание приеха благосклонно жертвата ми. Каинъ също се наскърбилъ отъ случилото се, но и той нищо не казълъ. Взелъ отъ плодовете отъ градината си и ги принесълъ на олтаря на всеизгаряне. Разнесло се благоприятно ухание отъ което Богътъ и Дяволътъ много се зарадвали. Дяволът отъ превъзбуда кихналъ и съ кихавицата си отвялъ димътъ на страни отъ олтаря. Видя ли – рекълъ Авелъ – неблаговоляватъ Богъ и Дяволъ къмъ твоятъ приносъ! И Каинъ изпадналъ въ чрезмерна скръбъ: Защо, защо? Създателите ми нима не ме обичатъ?! Ахъ не ме обичатъ, не ме обичатъ... Отъ цяло сърце се трудихъ за тяхъ. Отъ любовьта ми най хубавите полодове произразснаха въ градината ми, а те не оцениха. Не ме обичатъ, всичко свърши. А обичатъ тоя убиецъ. Живота свърши! И отъ скръбъ душата му загубила ориентация. Каинъ вече не билъ на себе си, лицето му се помрачило, притъмняло му и... какво сторилъ, всички знаете историята нататъкъ. Богъ за първи пътъ се разгневилъ и обвинилъ Дявола за злото кое причинилъ на Творението. Но Дяволътъ първоначално не билъ виновенъ. Той просто и незлонамерено си извършилъ своите естествени пръцъ и кихъ... Съ вменяването му на вината той въ последствие се озлобилъ и станалъ много лошъ, такъвъ какъвто го знаемъ днесъ. Отпосле Богъ съжалилъ че се е разгневилъ и обвинилъ приятелять си, но било вече твърде късно. Заразата на озлоблението се разрастнала и между хората. Знаелъ Богъ че чрезъ Каинъ ще протече заразата и ще настане велико отмъщение за вината. Отмъщение възъ отмъщене, верижна реакция, подобно на падаща верига отъ успоредно наредени домина. Опиталъ се да спре това зло като заповядалъ: " Затова, който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно.” И Господъ определи белегъ за Каина, за да не го убива никой, който го намери. Но злото е катъ падаща лавина, ни заповедъ нищо не може да го спре. Нищо освенъ Любовьта. За това нека се запали свещенниятъ Семеенъ Огънь и никога да не замъждява! За това родители обичайте децата си и оценяйте сърдечните импулси и полетъ въ тяхъ! За всяка тяхна сърдечна проява похвалявайте ги! И не обвиняваите ги за щяло и нещяло. Вие сте кои ще прекъснете въ децата си злото и вината въ света.