Из превода на "Стоте най-велики българо-чуваши", Автор Миши Юхма. уров превод и коментари

[Йордан_13]

Яко;))) Нощес кат търсих сведенията за чувашкият възглас "шапла булгарче" и попаднах на една книга за родословието на волжко-българските царе. Твърде важна е за нас и как не е преведена и издадена в България, цели 23 години, откак е издадена;))) А, ние копаме римски градове;)))

VII - X векове. Кубрат (Начало на VII - 658 (660))

Кубрат е царят и пълководеца, създателят на Велика България. Роден е в началото на VII в. Било е времето, когато хуните след смъртта на Атила започнали да се завръщат на изток към тиловите си бази. И сред хуните се откроявало племето на българите. Под името българи нашите предци за първи път се появяват на историческата арена през 354 г. Известно е, че през V век императорът на Византия в борбата срещу готите използва българските отряди. И през 499 г. самите българи воюват с Византия. През 502 г. българите достигнали областта Илирик. През 504 г. българите воювали с готите и гепидите. През 530 г. те отново нахлуват в Византия. И в тези битки и сражения се издига рода Дуло. Произхождащ от този войнствен род Урхан (Урак) в началото на VII в., започва да събира всички български племена в една държава. В тази държава влезли суварите, хазарите, сугутчаните и масагетите. Урхан станал върховен владетел на новото държавно образование. За свой наследник (конар -тики), той обяви племенника си, тоест сина на сестра - Кубрат. Урхан умира през 632 г. През същата тази година на престола на чичо му се възкачил Кубрат. Скоро под неговото мъдро ръководство. Започнал разцвета на българската държава. Създава се Велика България. Столица на Велика България бил град Ханакур (Фанагория), разположен на територията на съвременния Тамански полуостров. Във Велика България имало и други градове - Тамандурхан, Саркел, Варачан, Сендер ... Кубрат имал пет сина - Питпуян (Батбай), Кодра-батор, Кувер, Алших, Аспарух.. Кубрат бил високо образован, талантлив пълководец, дипломат и поет. При него Велика България се превърнала в наистина велика държава, чиито граници се простират от Каспийско море на изток до Балканите на запад, а на север границите на държавата се разпростирали до Ока и Сура. Приазовието и степите на Северен Кавказ били центърът на това проспериращо царство. Кубрат умира през 658 или 660 г. Той вече е бил на преклонна възраст. Той умира щастлив, мислейки, че оставя на синовете си силно и проспериращо царство.

КОМЕНТАР: Какво ми направи впечатление от българо-чувашкият исторически разказ за Кубрат? Първом, трябва да отбележа, че етнонима българи всякога е бил. Точното название на хуните е хон-българи е нормално след залеза на тяхното управление напред да излизат други български родове, като например рода Дуло. От този разказ, ние научаваме, че първият строител на Велика България не е Кубрат, а Урхан от рода Дуло;))) който бил много войнствен. Точно така, пичове, това име срещаме по-късно като Орхан, един от пълководците на Осман, чийто поход през Стара планина вбива клин между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Едва ли, обаче, Орхан на Осман е от рода Дуло, по-скоро и най-вероятно е станало нарицателно име на войнствените мъже. Завета на Кубрат за "снопа пръчки", това е именно политиката и визията на Урхан за България, която, обаче синовете на Кубрат отхвърлят.


Кодра батор (VII век)

Един от синовете на Кубрат се наричал Кодра-Батор, а в някои източници - Кодраг. Както и да е, неговото име на руски се превежда като - къдравият герой, къдравият богатир. Някои предполагат, че той е вторият син на Кубрат. А други вярват, че той е бил най-големият син, т.е. наследникът на трона. В оригинала на „ Никефор, патриарха на Константинопол, кратка история след царуването на Мавриций“, обикновено наричана „кратка история на Никефор“, се казва: „... Вторият - наречен Котраг, пресякъл река Танаис и се установил срещу него ...“ Било през 669-670 година. Тук искаме да подчертаем, че древният автор превежда името Кодра Батор. Някои от нашите историци са склонни да мислят, че името на лидера, довел племето на българо-чувашите на Волга, ние не знаем. Спомням си, че един от тях, четейки книгата ми „Песента на Чувашия“, изригна в псувни, че М. Юхма си измислил името на втория син на великия цар на Велика България. Очевидно този историк не е чел книгата на Никифор, патриарха на Константинопол. Ние, няма да подчертаваме, дали първият или вторият син на великия Кубрат е Котраг - Кодра Батор. Най-добре е да кажем така: един от синовете на Кубрат и това е Кодра Батор, отишъл с подчинените му племена, на север, първом по бреговете на река Танаис, а след това към средното течение на Волга-Адел. Сред племената, подчинени на Кодра Батор, имало много известни родове и народи: рода Тула (Дуло), сугутчаните, убите, елшелите, суварите, хазарите, масагетите, които сега се наричат ессегети. Те вървяха и отидоха на изток и на север, където текат пет реки, имената на които са Великата река Адьол (Волга); Чулман Адьол (Каменната) - Кама; Нухрат Адьол - Вятка; Шурадьол (Бяла Волга) - Белая; Хура Адьол (Черна Волга) – Ока, тук те се установили. Тук била вече новата родина на българо-чувашите. И тук те основали нова държава - Волжка България. Столицата й е кръстена на името на самите българи - Болгар. Краят, в който се заселили българите на Кодра Батор бил плодороден и красив, изобилен от животни в горите и степите, с рибата във водите на реките и езерата, а също безкрайните земи на новото местоположение, направили възможно възраждането и създаването на нова силна българска държава. Затова, Кодра Батор е основател на Волжка България.

Ирхан (Втора половина на VII - 765)

Ирхан е сина на Кодра-Батор, царят на Волжка България. През 1892 г. ученикът на Симбирското чувашко училище А.И. Василиев записал в село Тимушкел, сега район Аккубаевски на Република Татарстан, от стареца Тимбай Ашмуркин историческото предание за „Първият чувашки цар“. В него се казвало, че в древни времена, нашите предци са живели далеч на юг, близо до високите планини. Там живеели и много различни народи, които се биели помежду си през цялото време. Те нападнали и нашите предци. И тогава чувашкият предводител решил да премести народа на по-спокойни и закътани места. А пътя към тях му показал Белия вълк. И така, чувашите тръгнали след Белия вълк и стигнали до мястото, където имало безкрайни полета, шумели непроходими гори, течали широки реки пълни с риба. А в горите имало много и най-различни зверове. А в полята шумела висока трева. Тук, чувашите се установили да живеят. И минало малко или много време, чувашкият предводител остарял и разбрал, че му дошло времето и той да отиде при предците си. Тогава той събрал при себе си своите синове, родственици и всички именити хора и рекъл: Добър мой народ! Завърших всичко, което бе предначертано и предназначено за мен и сега заминавам при нашите предци. Предлага ви да изберете наследника на всички мои дела ... И чувашите избрали за цар на най -големия син на стария водач. Името му било Ирхан. Ирхан бил мъдър владетел, помагал на всички в беди и проблеми, бил приятел със съседите си, поради, което името на първия цар завинаги се запомнило сред чувашите.. Името Ирхан е запазено в други документи. Те за първи път били отпечатани в есето „Паметници на древността в провинция Казан“, публикувано в „Списанието на Министерството на вътрешните работи (Министерство на вътрешните работи)“ за 1840 г. С.M. Михайлов-Дудуш също пише за Ирхан в своето проучване „Кратко описание на чувашите“. Известният унгарски историк Геза Фехер също е писал за него. Ирхан е чисто чувашко име. И естествено е, че, Ирхан царува преди приемането на исляма от българо-чувашките царе. Ирхан умира през 765 г.

КОМЕНТАР: Сега, тука виждаме как името Урхан от рода Дуло, на идейният създател на Велика България започва да се носи в царското наследие на волжките българи и става Ирхан, т.е. започва да мени първата си буква. Както се отбелязва и в текста, това е едно чисто чувашко име;))) т.е. името не е турско, както е останало в нашата историческа памет, днес, поради Орхан.


ТУКИ - ТУКАЙ
(VIII в. - 815)
Туки или Тукай – цар на Волжка България. Син на Ирхан и правнук на Кодра Батор.
На престола на своя баща Туки седнал в 765 г. и царствал дълго до 815 г. Именно в тези години е станал разцвета на град Болгар, столицата на Волжка България. Държавата укрепвала. Все нови и нови племена и родове идвали от юг при българо- чувашите и се заселвали във Волжска България. Това били родствени племена и родове – хазари, сувари, согдийци... ... Туки строил нови градове и крепости, неговите търговци овладявали нови търговски пътища, българо-чувашите живели доволно и свободно, обработвали полята, ходили на лов и риболов, пасли безчислени стада животни. Туки се стараел да дружить със съседите си. Умира в 815 г.
В същата година на престола Волжка България се възкачва сина на Туки, цар Айдар.


АЙДАР
(краят VIII в. - 865)
Айдар – един от най-известните царе на Волжка България от нейният ранен период. Българо-чувашите още по времето на Туки показали, че са народ с висока и самобитна култура. А при Айдар, Волжка България вече била силно централизирана държава. При него е засвидетелстван и първият опит да се въведе исляма. Този опит бил свързан с името на принцеса Туйпике – любимата дъщеря на Айдар. Веднъж тя се разболяла. Към много лекари се обръщал Айдар, но никой не можел да излекува дъщеря му. По това време в столицата се появил мюсюлмански проповедник. Той казал, че може да излекува Туйпике. И помолил да затоплят баня и да се напари там с брезови клонки (метлички). Но, брезовите клонки задължително трябвало да бъдат от бреговете на река Чулман Адьол т.е. Кама. Тези условия изпълнил Айдар и Туйпике оздравяла. И тогава Айдар, вероятно е повярвал в силата на исляма и решил да приеме новата вяра, която спасила неговата дъщеря. Името Айдар, който сторил много за укрепването на Волжка България са съхранили не само историческите сведения, но и народната памет. Значи, той е бил угоден на народа. Може да се предположи, че населението на Волжка България и опита на Айдар да изповядва исляма се възприело много спокойно, тъй като няма никакви сведения за вълнения от страна на населението в годините на неговото царуване, нито в историческите хроники, нито във фоклора. Името Айдар е едно от най-любимите на чувашите и в наши дни. Айдар управлявал 50 години и умрял в 865 г., достигайки много дълбока старост. В съяата тази година цар на Волжка България станал сина му Шилка.

КОМЕНТАР: Айдар, мисля, че беше и едно от имената на мъжката плитка, чумбаса. Разбира се, тази легенда е "класическа" среща се и в други такива случаи и обикновено се използва от християнските и мюсюлмански мисионери, които трябва да подчертаят силата на своята религия пред тенгриянството. Ясно се, вижда, че тази легенда е съшита с бели конци и е разказана по-скоро от местен изповедник на исляма в много по-късни времена в опит да се ислямизират волжко-българските владетели преди Алмас; опит, който виждаме и днес при нас - да се християнизират всички български канове преди Борис Михаил, за да се унищожи Тенгриянството. Всъщност, тези днешни научно-религиозни опити не са случайни, те са продължение на политиката на Източната римска империя, която винаги се е опитвала по един или друг начин да християнизира българските владетели, особено, когато и се отдаде сгоден случай. Днешните наши учени и любители на историята са истински стожери на този процес, доблестни ромеи са те! Доблестни! Но, в случая, ако търсим някакво рационално зърно в тази история за Туйпике, можем да направим извода, че тук са визирани първите опити на исляма да проникне във Волжка България и забележете, това е в годините около и преди 865 г., годината, в която се е покръстил Борис със семейството си и обкръжението си и е станал Михаил, т.е. една и съща антитенгриянска сила е атакувала и двете Българии за да унищожи Тенгриянството, ползвайки двете авраамически крила - християнството и исляма! Едва ли е случайно. Атаката в края на този 9 век е щателно планирана с по-бърз успех в Дунавска България!

ШИЛКА
(средата на IX в. - 882)
Шилка – цар на Волжка България.
Някои изследователи считат, че именно при него българо-чувашите са приели исляма. Но, не можем да се съгласим напълно с това, тъй като конкретни исторически сведения за това няма. Единственото, което можем да кажем е, че в тези години във Волжка България е имало родове, които започнали да търсят приятелски връзки с управленците на страните, които изповядали исляма. Шилка бил енергичен и делови цар. При него започнало строителството на нови градове и крепости. Той водил успешни войни с хазарите и славяните. При него държавата получила ново териториално разширение, а чувашките търговци започнали да търгуват на нови търговски пазари. Техните кораби със стоки плували до Индия, Испания и Португалия. Шилки имал двама сина. Големият се казвал Батор-Мумин, а според някои източници Бат Угар Мумин, а малкият се казвал Алмас. Шилка царствал 17 години и умрял в 882 г.


БАТОР-МУМИН
(882 – 895 г.)
След смъртта на Шилка в 882 г., на престола на Волжка България се възкачил Батор-Мумин. Мумин-батор наричан още в някои източници Бат-Угар-Мумин бил най-големият син на Шилка. Голям интерес представява самото име на царя. Мумин е арабска дума, т.е. името му е дадено под влиянието на исляма. Мумин, т.е. вярващият; Мумин-батор – вярващият батор. Това говори много. Преди всичко, можем да предположим, че в царското семейство на българските царе още в епохата на Шилки или Айдар както ни сочат сведенията от чувашкият фолклори записките на испанският пътешественик Абу-Хамит Андалузи, исляма бил много добре познат. Царското семейство, а може би, не само то имали своят близък контакт с арабите, което означава, че арабският език и исляма са оказвали своето силно влияние връху управляващият дом на Волжка България. И имената на някои свои деца, те са давали под въздействието на исляма и арабският език, защото арабският език, това е езика на исляма. При Батор-Мумин Волжка България имала своето бурно развитие. Българо-чувашите живеели дружно с местните племена, войни не е имало. Това е важно да го отбележим. Строили се градове и крепости. Многочислените каменни и дървени дворци са се отоплявали с гореща вода идваща по тръби. В градовете се откривали училища, работели бани, имало нещо подобно на днешните дискусионни клубове; имало и питейна вода, която се докарвала от планините с глинени тръбопроводи. Разцъфтявали занаятите, развивало се земеделието, българо-чувашките търговци били известни по целият свят. Жителите се занимавали с пчеларство, лов, риболов, мореплаване. Силно развитие получило хмелопроизводството. Българо-чувашите имали добри обичаи, законите охранявали тяхното имущество и право на живот. Много документи потвърждават, че законите, по които се е управлявала Волжка България по времето на Батор-Мумин били много добри. Мумин-Батор, т.е. Вярващият Батор царствал 13 години и умрял в 895 г. След неговата смърт , цар на Волжка България станал Алмас.


КОМЕНТАР: За Батор-Мумин споменава подробно и нашироко “Историята на Нариман” на Даиш Карачай ал Булгари написана през 1490 г. , а в “Джагфар Тарих” том 3 е списъчно изброено цялото родословие на волжко-българските царе по дати. В “Историята на Нариман”, обаче се усеща силното влияние на исляма, тъй като е писана късно, и там например Шилка (Джилки) е упоменат като Абдула Джилки, т.е. още тогава царският дом приема исляма, както споменава самият Юхма за тези твърдения и ги отхвърля. Нещо, повече, въпреки много подробните данни за дейността на Батор Мумин, Нариман тарих буквално го разглежда с брат му Алмас като един човек и дава като дата на смъртта му, датата на смъртта на брат му Алмас, т.е. не 895, а 924 г. Алмас според Юхма умира в 925 г. докато исторически знаем, че все пак Алмас е съществувал и при него Волжка България като царски дом приема исляма през 922 г.
Тук е много важно да кажем и другото относно името Мумин. Според “Джагфар тарих”, том 3 и "Нариман тарих" в частите 1,2,3,4 името Мумин не е арабско, а чисто българско и се отнася до военна и държавническа титла “мумин” или “булим” т.е. “вожд”. И оттук Ака или Ага мумин – “върховен вожд”. Да, както се досещате, това е митологичният Агамемнон от “Илиада”. Военна титла е и “менелай” – “командир на хилядниците”, които Омир превръща в имена на герои. Така, ако се погледне етимологията на името, веднага отпадат всякакви ислямски и арабски тълкувания. Според мен, влиянието на исляма и арабите като цяло е поради икономическото устройството на Волжка България като търговска страна. Това не бива да ни учудва. Търговията е един способите да номадстваш, тъй като отново е свързана с пътувания и посещения на други страни или говорим за отвореният характер на икономиката на тази българска държава, при който освен коня и талигата влиза в действие и кораба. Тази интензивност на икономическите контакти предпоставя и културното развитие и историческата съдба, защото колкото повече научават за тебе, толкова по-бързо и лесно намират слабите ти места.
Разбира се, ако четем историческият преглед на Юхма, той често преповтаря определени тези. Например всеки волжко-български цар строи. Все строи градове и крепости, накрая ще се застрои всичко като в днешна България. Доста е пестелив Юхма в подробностите. Тук, вече можем да се доверим на “Историята на Нариман”, който казва за Батор Мумин следното, цитирам: “Строенето на градове било голямата страст на Мумин. Никой измежду българите не можел да се сравни с него. По това го запалил чичо му Лачин (брат на Хабдулла Джилки), който се занимавал с неговото възпитание повече от баща му, а Мумин го обичал повече и от баща си. Самия Лачин бил научен на градостроителство от старите българи - сарите или сарти, които вече били останали малко на брой. Казват, че с племенното им име "сар" българите нарекли високите кургани - сирти и красивите и здрави постройки... Впрочем сартите харесват да се наричат дагори, тоест каменоделци и рудари... Именно те са запазили названието "булгар" в Кавказ и са го предали на масагетите, които в Азия позабравили древното си име. Сартите толкова се гордеят с българската си принадлежност, че първи започнали да добавят тахалуса "бугар" към имената си, а после този обичай от тях заели и волжките българи... 17 Сред сартите Лачин и Мумин прекарали доста време и се научили не само да строят, но и да обичат името "българи"... Мумин лично построил крепостите Бартабад (Казан), Алабуга (Елабуга), Урустау или Мангитау (Ростов), Балтавар или Баглуш (Полтава), Яучи или Сюкарай (Воин), Субан или Люмбеч (Любеч), Кудей (съвременният Рязан), Булгар ал-Харидж или Бургал (Новгород Велики)... Лачин основал града Алемай на брега на Галицийското езеро (Ладожкото езеро)” .
Междувпрочем именно това “сар” е изписано на квадра в откритата преди много години “резиденция” в местността “Смиловене край Стрелча. Да забия още един пирон в ковчега на тракизма! Защо? Ами, ето защо “Казват, че с племенното им име "сар" българите нарекли високите кургани - сирти и красивите и здрави постройки...”
Така ли е?:)) Така е. Ето https://www.voininatangra.org/modul…/xcgal/displayimage.php… ; https://www.voininatangra.org/modul…/xcgal/displayimage.php… И тогава се досетете за лъвовете от Жаба могила от Стрелча и за какви траки въобще говорим?;))) Говорим за едни чисто български находки!
Не стига, че въпросният каменен дом в м. "Смиловене" е в един дол, на хълмче в дол, ами и криеха, къде е местонахождеието му и пак неква интуиция извадихме, та го найдахме, навремето. Абе, има за кво да крият, достатъчен е един такъв кат мене и един надпис и тракизма пътува;)))
Според “Нариман Тарих”, майката на Батор Мумин е от печенегите и това позволявало на Мумин да им въздейства, българизирайки ги, цитирам:
“ Печенегите са по-близо от другите българи до обикновените хора в Искел и затова искелците (простолюдието на руските княжества) са възприели много наименования именно от тях и в тяхната форма. Като пример името на кожения плащ "булгар" печенегите произнасят като "буркай" (оттам и думата "бурка") и така го заучили и искелците... На свой ред много от останалите българи не можели да изговорят някои печенежки названия и дори името на главния български род на печенезите - кунград (Кюнграт, да си припомним БуЮрган и Кубрат) произнасяли като "кангар", "канджар" и "санджар"... Санджарите били предани на Мумин - не само защото майка му била от тях, но и защото го обичали. Когато печенегите обичат някого, те са му верни и се стараят да му подражават във всичко. Като видяли, че Бат-Угър Мумин обичал да се нарича българин, те също започнали да се наричат първо българи, а после кунграти, което другите печенеги правели доста рядко... “

ЦАР АЛМАС(СРЕДАТА НА 9 ВЕК - 925 Г.)
Алмас е един от най -известните царе на Волжка България. В някои древни сведения името на този цар е написано от Алмуш или Елмуш. Но много древни автори свидетелстват: "Името ... владетелят на Волжка България беше Алмас." Алмас през първите години на своето царуване свещено изпълнявал заветите на своите предци и държал на древната българо-чувашка религия. Затова той останал в паметта на чувашкият народ като велик владетел, при който справедливостта била най-висшата ценност. В онези години българо-чувашите дружали с огузите, но били в вражда с хазарите. Алмас бил женен за дъщерята на огузкият цар Етрек. Хазарите - еднокръвен с българо-чувашите народ бил притискан от арабите от юг. За да засили своята държавност, владетелят на Хазар приел юдаизма. Но те искали и еднокръвните им българо-чуваши да приемат тази вяра. Но взорът на Алмас бил обърнат към арабите. И Алмас изпратил до халифа на Багдат, Явару ал-Муктадир писмо, в което поискал помощ в борбата срещу хазарите, царят също поискал да му се изпратят ислямски учени-проповедници. Алмас и неговите близки приближени официално се готвели да приемат исляма. Писмото на Волжка България до Багдад занесъл съплеменника на Алмас, Абдала ибн-Бащу, простонародниму -Хазарин. Абдала ибн-Башу занесъл писмото до халифа през 921 г. През същата година голямо посолство тръгва от Багдат към Волжка България и пристига през пролетта на 922 г. Водач на посолството бил евнуха на халифа Сусан-ар Раси, а секретар - историка Ахмет Ибн Фадлан. Той бил тюрк, тоест или българин или сувар, а може би и хазар, който бил приел исляма, затова говорил перфектно на българо-чувашки. Той правил записки на пътуването си и тези документи са оцелели и до днес. Според тези документи през 922 г. Алмас официално приема исляма и става Абдулла. Мюсюлманско име се дава и на баща му Шилке - Джавар. Така пълното мюсюлманско име на Алмас става Абдула ибн-Джавар. Но народа въстанал срещу новата религия. Бунта на недоволните оглавил Урак (Вирак). Алмас царувал дълго и починал през 925 г.


УРАК (ВИРАК) -СРЕДАТА НА 10 ВЕК
До известна степен можем да наречем Урак „чувашкият Спартак“. Но е намерена малко истинска информация за него. Знаем, че той е живял едновременно с Алмас и е бил смел и силен човек, който не се страхувал да предизвика царя. Ахмед Ибн-Фадлан пише за него: „И потеглил царят от водата, наречена Хеллече до реката, наречена Джаушир и останал около нея два месеца. След това, той поискал да я прекоси и изпратил на хората, наречени “саваз”, заповед да прекосят реката заедно с него. Те, обаче отказали.” Разбира се, за това какъв е бил Урак (Вирак) не можем напълно да се доверим на Ахмед Ибн-Фадлан. Той е мюсюлманин, горещ привърженик на своята религия, така че всеки, който не е съгласен с нея е „роб“, и „овчар“, и „лош“. Но ние знаем, че обикновен пастир, едва ли може да повдигне хората срещу царя. Като се има предвид това, А. П. Ковалевски в книгата си „Чуваши и Българи по данни на Ахмед Ибн-Фадлан“, публикувана в Чебокари през 1954 г., го нарича „лидер на партията недоволните“. Това че Урак би могъл да вдигне целият народ срещу нечия друга чужда религия, тоест срещу чуждият начин на живот, предполага, че той не е бил обикновен човек. В онези години лидерите били главно хора от благородни родове, добре образовани хора, които имат умения да командват големи маси от хора. От древната история знаем: Дори въстанията на робите са водени от бившите лидери на завладените народи. Да си спомним Спартак. Някога той е бил един от водачите на тракийските племена. Урак е от семейството на принцовете, или може би дори, като самия Алмас, едно от потомците на царското семейство. Затова той успя да се разбунтува и да води целия народ. Да, Урак разбира каква заплаха е нова религия за него и народа. Днес, да речем, той е Урак и съсед му е да речем, Айдар. И приемайки исляма, те трябва да станат Ахмет или Мухамед. Днес носиш дарове на своите богове и те ти помагат във всичко, а утре трябва да се покланяш на нечий друг, чужд бог. Днес, вашият съсед мачавар води молитвите ви, а утре - съвсем непознат, който идва в родината ви, "за лов на щастие и чинове" ... не, Урак не е могъл да се примири с това и възстанал. Затова, ние го смятаме за велик герой от онези години.

КОМЕНТАР: Урак, по-скоро би трябвало да бъде наречен волжко българският или идел-българският Расате;))) Но, явно автора не е добре запознат с историята на Дунавска България, иначе веднага щеше да направи паралела и да се подиви на еднаквата съдба на разделените на хиляди километри едни от други, българи. Нашата историография и да знае за Урак, гузно мълчи;))), защото става ясно, че исляма и християнството са много вредни за българите, авраамически религии! Възпитаниците на ВТУ, днес, стигат дотам, че отричат Расате. "Какъв, Расате? Той се казва Владимир". По "История БГ" слушах подобни християнски чекиджийства! Да, ама на! Освен Расате, 60 години по-късно има и Урак!;)))

ШАМКУН ШАМ САИН (1118-1135 г.)

Шамкун Шам-Саин — един от славните царе на Волжка България. Син на цар Атам, царствал в 1076-1118 г. Атам е син на Палук хана, а Шамкун Шам-Саин е негов внук.
Шамкун Шам-Саин царувал от 1118 до1135 г.
Арабският писател Масуди, живял през тези години е писал, че волжските българи са велик, могъщ и храбър народ, който подчинил съседните народи. И той е прав. Волжска България се расширявала във всички посоки и от година на година укрепвала. В тези години територията на Волжка Българии на изток ибхващала Уралските планини, на юг — долна Волга, на запад достигала до река Ок, а на север — до Ледовитият океан.
Културата на Волжка България в тези годни все повече и повече започнала да заема господстващо положение върху цялото евразийско пространство. Тя оставила забележителни следи в живота на много народи в Европа и Азия. Само в езика на унгарците влезли повече от 300-ста българо-чувашки думи. А в езика на славяните около 2000 думи. Шамкун Шам-Саин водил мирна и приятелска политика по отношение съседите. Той омъжил своята сестра за великият княз на Владимирско-Суздалското княжество, което му давало възможност да дружи с всички руски княжества. При Шамкун Шам-Саин, българо-чувашските търговски кораби плували на югозапад до Испания и Португалия, на северо-запад — до Англия и Скандинавия, на юг — до Индия и Арабия, на изок — до Китай, Корея и Тибет. Волжка България се превърнала в търговски център на цяла Евразия.

БОЛГАРБИ (СВБЧ)

Болгарби — българо-чувашка принцеса-красавица, дъщеря на Атам, син на Палук.
Атам царствал в 1076-1118 г.
Истинското й име не е запазено. Болгарби, това е името, дадено й от нейните потомци. Нейната красота била прочута по целият свят. Сгодил се за нея великият княз на Владимиро-Суздалското княжество Андрей Боголюбски. И скоро Болгарби станала велика княгиня. Това било част от голямата политика. И прогресивните руски князе и мъдрите управители на Волжка България търсели сближаването между двата народа, за да могат заедно да отстояват своята независимост.
Известно е, че българо-чувашките майстори помогнали на руснаците да построят своите дворци, църкви и манастири. Най-добрите храмове в град Владимир са построени с ръцете и вещината на българските майстори и с камъни транспортирани от Волжка България. Един от тези храмове е църквата “Покров на Нерли” (вж. https://mihailopotapich.livejournal.com/117715.html ) В първите си години от съвместният им живот Андрей и Болгарби живеели прекрасно. Родили им с етрима синове. Най-големият в памет на дядото на Андрей бил наречен Юрий. Но двамата му братя не живели дълго и починали. Така Юрий се оказал единственият престолонаследник . Андрей бил избухлив, горд и отмъстителен човек. Той не можел да живее без войни и военни походи. И когато Юрий пораснал, той решил да нападне българо-чувашите. Но се намерили влиятелни хора, които искали да съхранят мира, който давал големи преимущества на всички. Така във Владимиро-Суздалското княжество се образували две партии: партията на мира и партията на войната. Начело на партията на войната стоял великият княз Андрей, а партията на мирасе оглавявала от великата княгиня, българо-чувашката Болгарби. Тя правила всичко възможно да удържа Андрей да започне военни действия. Но, не успяла в това. Тогава оставал един единствен ход: премахне великият княз и да постави на престола сина си, Юрий. Болгарби обичала своят народ и се гордяла с това, че е българка. Тя искала българо-чувашите и руснаците да живеят дружно. Тя знаела, че острието на меча, поле не оре. А урожаят на всяка война са мъката, сълзите, разрушенията и смъртта. Нощем, наверно тя е плакала, опитвайки се да убеди мъжа си да остане верен на клетвата, която дал на нейният баща. Но, Андрей бил непреклонен и загинал от ръката на заговорниците. Той бил убит в 1174 г. Но, да поставят на трона Юрий, заговорниците не успели. Партията на войната победила. Юрий бил принуден да бяга. А Болгарби, очевидно, загинала.


КОМЕНТАР: https://mihailopotapich.livejournal.com/117715.html
Волжкобългарската архитектурна зография и строеж на църквата "Покров на Нерли". Всичко е 1/1 с нещата при нас, дунавските българи. Просто няма как да сгрешиш, че това са го правили българи, макар вече във време, в което официално се водят мюсюлмани. Въпреки това, те не губят българската строителна традиция и оставят своето неподражаемо изкуство. Ето, това е една важна и истинска находка за нас, а не "Хераклея Синтика", която няма нищо общо с нас.



ОТЕК
(Средата на XII в. - 1178)

Отек - един от най-известните царе на Волжка България. Син на цар Шамкун Шам Саин. Седнал на престола на баща си в 1135 г. Бащата оставил на своят син богата и процъфтяваща държава. И синът достойно продължил делото на своят баща. Българо-чувашката държава при него продължила да се разширява и да укрепва. Най-важното е, че всичко това ставало мирно. Още повече и по-надълбоко проникнала в бита и всекидневието на съседните народи високата култура на българо-чувашите. Съседните народи – славяните, мордва, мари, удмуртите, башкирите, благодарение на българо-чувашите се научили да ползват водните мелници, да строят големи кораби, с които могли да плуват надалеко в морето, да правят талиги, тъкачни станове, да скопяват животните си...
По всички реки и морета през тези години плавали корабите на българо-чувашите. Безпроблемно функционирал, търговските пътища, а по тях пътували кервани от камили и бикове. Навсякъде имало конна военна охрана и богатирски застави, които да охраняват спокойствието и мирният живот на това велико царство.
Силна дружба свързвала българо-чувашите със техните стари и еднокръвни братя българи живеещи в Приазовието и на Балканите. “Великият път “ или “Вечният път” наричали те, известният по целият свят път от град Болгар до Плиска, столицата на Дунавска България.
Той преминавал през градове и крепости стоящи като великани охраняващи пътниците – Ошел, Таяба, Тигеш, Улатор, Кисан (Рязан), Киев.
Трудни времена преживявала братската Дунавска България. Вълна след вълна връхлитали срещу българите ромеите със своите железни отряди. Много пъти българите разбивали императорите и пълководците на Византия, но те идвали отново и отново. Изпратили българо-чувашите своите непобедими тамани на бързоногите си армагаци (коне) на помощ на дунавските си братя.
Един такъв отряд от Волжка България изпратил в Дунавска България и цар Отек. Този героичен отряд изиграл изключително важна роля в отразяването на поредната ромейска агресия.
Отек живял дълго и управлявал честно с любов към народа и под щастлива звезда. Женил се два пъти. Първата му жена била българо-чувашка и го дарила с двама сина Челбир и Мир-Кази, втората жена била славянка, дъщеря на кисманският (рязанският) велик княз. Наричала се Вишелюба. От нея, Отек имал също син, светлоокият Илттанпик. Отек умрял в 1178 г.

КОМЕНТАР: Отек, това вероятно е Утиг или Утяг, име, което можем да свържем с българите утигури. Това, което е важно за нас тука е поредното упоменаване на връзката, която е съществувала между двете Бълагрии, независимо, че едната е християнска, а другата мюсюлманска. За тази връзка споменават и другите български източници като “Джагфар тарих” и “Нариман тарих”. Един такъв разказ е за участието на волжко-български отряд на страната на Самуил при битката при Ключ, която Самуил губи, защото залага на сърбите като съюзници. Но тук за нея говори вече и българо-чувашкият учен Миши Юхма. Той ясно разказва, че тази връзка е съществувала и в периода на ромейското робство. Защото периода на царстване на Отек 1135-1178 г. е в онази “историческа дупка” от едно 111 години от въстанието на Нестор 1074 г., (мисля, че беше), което е последното исторически отбелязано наше въстание срещу ромеите и е времето малко преди въстанието на Асен и Петър, което е 7 години след смъртта на Отек през 1185 г. Това е един 111 годишен период, в който нямаме исторически отбелязано никакво въстание. Изпращането на волжко-български отряд на Отек, обаче, показва, че в този 111 годишен период сме имали въстание, което исторически не е отбелязано и в което имаме отново волжко-българско участие. По принцип, официалната наука казва, че няма сведения за контакти между двете Българии, особено евреина Чобанов от ГЕРБ твърди това, тъй като двете България се развивали по съъвсем различни, непресичащи се исторически и културно пътища. Но, ето тук ни се говори за "Великият Път" свързвал Болгар с Плиска, т.е. българските източници, твърдят, че това, въобще не е така. И е логично, най-малкото и защото Волжка България е мореплавателна търговска държава. Тази търговска активност няма как да подминава Дунавска България. Историческата ни наука, явно ще трябва да продължи да търси исторически източници касаещи периода 1074 г. – 1185 г., когато сме под ромейско робство и управление, тъй като Миши Юхма ни казва, разказвайки историята за Отек, че в Дунавска България през този период е имало събития, които са изисквали волжко-българска помощ, ще трябва да продължи да търси сведения за историческите връзки между двете Българии.

АВРАМ
(Втората половина на ХII в. -1229)
Болгаро-чувашите живеели чрез мирният си труд. И в държавата имало веротърпимост. От записките на Ахмед ибн-Фадлан ние знаем, че българо-чувашите не обичали лъжата, измамата и уважавали жените. Но в същото време, ние знаем, че след приемането на исляма, някои от царете преследвали родовете изповядващи древната българо-чувашка вяра.
През това време във Волжка България, можем да предположим, че е дошло и християнството. За това, ние знаем по случилото се с Аврам. Той бил богат български търговец, но в същото време, той се стремял да разпространява християнството. В 1229 г., Аврам дошъл по търговски дела в град Болгар и започнал да проповядва истините на християнството. И се случила беда. Аврам поспорил с ислямските проповедници и те го убили. Християните тогава го погребали на своето гробище в град Болгар. Народа не го забравил. На другата година, християните пренесли тялото му в град Владимир и го погребали там. Скоро той бил обявен за светец и канонизиран като Аврам Български. А източните народи го наричали Аврам Болгари. Това ни говори, че той е бил родом от град Болгар. Аврам знаел много езици, в това число и руски. В 1229 г. той вече бил възрастен, поради, което можем да предположим, че той се е родил в края на ХII век.
Сведения за Аврам можем да намерим в много християнски книги. Оттам е известно, че Аврам е бил обявен от църквата за великомъченик и в 1230 г., неговото тяло било пренесено във град Владимир. Инициатор на това пренасяне бил Юрий Всеволодович. Тук тялото на Аврам получило своят покой в женският Успенски манастир. И до наше време останките на Аврам се пазят там. Поклонението на мощите на свети Аврам става на четвъртата неделя след Пасха.
На старата и древна територия на Волжка България, недалече от град Болгар и днес има църква посветена на “Аврам Български”. Сред чувашите изповядащи християнството много силно стои идеята за създаването на Чувашка православна църква. Ако тя получи своето въплъщение, аз вярвам, че неин пръв светец ще бъде Аврам Български.

КОМЕНТАР: ва тука го преведох за малко радост на ристиенете;))) Могат да намерят дори угодна Богу, кауза за Чувашка православна църква;))) Ивелично, татковата, виж кой не обича лъжата;)))

[Йордан_13]

https://www.youtube.com/watch?v=ht9UtqKROLM

Балтавар е изконна българска титла с произход от Балканите, където е днес, нашата Дунавска България. Самата дума "балта" означава "плетеница от клонки" и се отнася до съюзените племена в един народ. Когато племената са се съюзявали, те са сплитали клонките си, например във венец, който съвсем естествено става корона на бъдещият владетел. Затова, изначално българските владетели са се наричали "балтавари". Затова Кубрат говори за "снопа пръчки" на своите синове, т.е. идеята за тази изначална съюзеност, която трябва да съхрани Велика България като алтернатива на Хазарският каганат. Хазарският каганат е антипода на Велика България и това е един български антипод! Тука става въпрос за двубой на два модела за България! И затова, който от синовете на Кубрат основе държава в този регион, той изпада в зависимост от Хазарският каганат още отначало, разбира се в различна степен. Основател на Волжка България е Котраг, сина на Кубрат, тенгриянин! Какви учени сте вие, след като ви е страх да назовете бащината вяра на българите? Ислям, ислям или християнство, християнство, не, Тенгриянство! Кажете го ясно, Алмиш като нашият глупак тука, Борис Михаил реално унищожава българският народ наблягайки им вери като исляма, който автоматично ви прави араби и християнството, кеото автоматично ви прави ромеи и гърци. Котраг, Ирхан, Туки, Айдар, Шилка, Батор-Мумин, Алмиш. Има си царско родословие от балтавари, Волжка България преди исляма. Нека се знае, че Волжка България има своите царе - балтавари преди исляма и те са тенгрияни! Нашата обща бащина вяра, която имат всички синове на Кубрат! И хазарите, също;))) До приемането на юдаизма и исляма, те са какви? Те са тенгрияни;))) И тука е далновидността на Аспарух, да направи своята България далече от Хазарският каганат. Той разбира много добре, че географската близост с Хазария, автомически изключва възможността, той да реализира, своята България, така, както я вижда той. Той вижда християнски Източен Рим като по-удобен съперник отколкото Хазарският каганат, който е тенгриянски, тогава! И е бил прав. И пада, защитавайки своята България именно от хазарите. Защото, Хазария мрази България. Да го кажа, по простичко;))) И вече, когато двуострата брадва "ибер" става символ на царската власт или по-скоро като символ на държавното строителство, тя започва да се нарича и "балтия". Тази дума стои при дунавските българи и до днес.
@ЙорданСтайков-ч7щ
преди 0 секунди
Балтавар — древнеболгарский титул, происходящий с Балкан, где сегодня находится наша Дунайская Болгария. Само слово «балта» означает «коса из прутьев» и относится к союзным племенам, составляющим один народ. Когда племена объединялись, они сплетали свои прутья, например, в венок, который, естественно, становился короной будущего правителя. Поэтому изначально болгарских правителей называли «балтаварами». Именно поэтому Кубрат говорит о «связке прутьев» своих сыновей, то есть об идее этого изначального союза, который должна была сохранить Великая Болгария как альтернатива Хазарскому каганату. Хазарский каганат — антипод Великой Болгарии, а это — болгарский антипод! Речь идёт о поединке двух моделей для Болгарии! И поэтому, кто бы из сыновей Кубрата ни основал государство в этом регионе, он с самого начала попал в зависимость от Хазарского каганата, конечно, в той или иной степени. Основатель Волжской Булгарии – Котраг, сын Кубрата, тенгрианец! Какая у тебя учёность, если ты так охотно не называешь отцовскую веру болгар? Ислам, ислам или христианство, христианство, нет, тенгрианство! Скажи яснее, Алмыш, как наш дурак Борис Михаил, фактически уничтожает булгарский народ, подчёркивая такие религии, как ислам, который автоматически делает вас арабами, и христианство, которое автоматически делает вас римлянами и греками. Котраг, Ирхан, Туки, Айдар, Шилка, Батор-Мумин, Алмыш. Существует царский род балтаваров, Волжская Булгария до ислама. Да будет известно, что у Волжской Булгарии были свои цари – балтавары до ислама, и они были тенгрианами! Наша общая отцовская вера, которую исповедуют все сыновья Кубрата! И хазары тоже;))) До принятия иудаизма и ислама, кто они? Тенгрианцы ;))) И вот в чём прозорливость Аспаруха – отдалить свою Булгарию от Хазарского каганата. Он прекрасно понимает, что географическая близость к Хазарии автоматически исключает возможность реализации своей Булгарии, какой он её видит. В христианском Восточном Риме он видит более удобного соперника, чем Хазарский каганат, который, стало быть, тенгрианский! И он был прав. И он падает, защищая свою Булгарию именно от хазар. Потому что Хазария ненавидит Булгарию. Проще говоря;)))

И позвольте добавить... А теперь, когда обоюдоострый топор «ибер» стал символом царской власти, а точнее, символом государственного строительства, его стали называть «балтия». Это слово сохранилось у дунайских болгар и по сей день.

[Йордан_13]

ЧЕЛБИР
(Средата на XII век - 1225 г.)
Челбир е един от най-известните и най-славни царе на Волжка България. Внук е на цар Шамкун. Бащата на Челбир, Отек е цар на Волжка България през 1135-1178 г.
При Челбир, град Пюлер (Биляр) става столица на Волжка България.

Времената по времето на неговото царуване са много бурни. На изток, по бреговете на синия Керулен, се надига страшна и безмилостна сила - монголо-татарските орди на Чингис хан. След като победили славната и богата държава Хорезмшах, те се преместили на запад.
Челбир разбирал каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Той се опитал да уреди всички вътрешни дела и да обедини всички родове, племената на българите, суварите и хазарите, които били част от Волжка България.
Челбир се опитал да уреди и противоречията между различните религии и започнал да укрепва границите на своята държава. Той построил нови крепости, завършил започнатите укрепления. През тези години Волжка България била разделена на няколко даруги, т.е. области, а на изток Челбир създал отбранителни зони, укрепвайки бреговете на реките, строейки канали. Челбир също реорганизирал армията си. Войските били разделени на редовни части и народно опълчение. Царят бил талантлив командир и смел човек. Той бил готов да посрещне опасността, идваща от изток, челно. През 1223 г. татаро-монголските войски, след като победили аланите и грузинците и преследвайки кипчаците, навлезли в южните руски степи. И тук, на река Калка, те разбили руско-половецките войски и се отправили към техните степи по северния бряг на Каспийско море. А след това, преминавайки долното течение на Волга, внезапно обърнали войските си на север и нахлули в територията на Волжка България.
След като научили за нахлуването на врага, редовните части на българите тръгнали да ги посрещнат. Народното опълчение ги последвало. Челбир решил да даде битка на татаро-монголите близо до град Кернек използвайки древният български метод за водене на битка: отначало българо-чувашите, се колебаели и огъвали пред врага и не след дълго , започнали да се оттеглят. Враговете, празнувайки победата си, се втурнали в преследването им и разстроили редиците си. По този начин, българо-чувашите ги примамили в специално приготвената за целта засада, и след това атакували ги атакували от всички страни и убили почти всички. Това било първото поражение на татаро-монголите, които по това време се смятали за непобедими и мечтаели да завладеят целия свят. Така геният на военачалника и цар Челбир спасил народите на Волжка България и Запада от страшната заплаха на татаро-монголските орди. Но след тази битка, след този звезден час, Челбир не живял дълго. Той починал през 1225 г.

ВАЛЕМ-ХОСЯ
(Средата на XII - началото на XIII век)

Валем-Хузя е велик булгаро-чуваш, колобър, пророк и знахар, духовник и гадател, който е стоял в основата на създаването на нова, единна религия за всички булгаро-чуваши, която, ако не беше татаро-монголското нашествие, би могла да се обяви на целия свят.

Валем-Хузя е един от най-известните булгаро-чуваши, живели във Волжка България преди монголския период.

Той беше славен и богат човек, лекувал хората, помагал им в бедите, познавал селските работи, знаел много езици, четял на руски и арабски. С една дума, останал в паметта на народа като човек, познаващ тайните на природата и тайните на битието. Народът го смятал за пророк, защитник на всеки обиден и унизен човек. И помагал на всички, независимо от религията им, на всеки, който се обръщал към него за помощ. За него всеки, който се обръщал към него е приятел и брат. Живял е в Биляр, по време на царуването на Челбир.
След смъртта си, Валем-Хузя е погребан в планината. Тя е пантеон; светилище за булгаро-чувашите. Там са погребани всички известни личности: герои, пълководци, царе и пророци. Чувашите и до днес наричат ​​тази планина Черната планина или Валемхус, тоест Планината на Валем-Хузя. Новата религия, която се е родила във Волжка България, е стояла между исляма и християнството и е имала много елементи от древната чувашка вяра. Авторитетът на Валем-Хозя по всички въпроси за народа е бил безспорен. Той е бил почитан от всички, включително и от царете. Името му е било разпространено по целия Изток. След поражението на Волжка България от татаро-монголите, булгаро-чувашите се разделили на две - източна и западна част. И в двете части на бившата Волжка България името му е било свещено почитано. И чувашите винаги са провеждали всенародни молитви към великия Валем-Хузя. И сега планината, където е погребан, е кръстена на него. Всяка година стотици и стотици хора идват тук, за да се молят. Цялата Света планина е украсена от всички страни с многоцветни парчета плат. Това е древен българо-чувашки обичай. Така са били украсявани древните българо-чувашки капища. На гробното място на Валем Хуз има старо, старо счупено дърво, напомнящо мястото за молитва Киремет. До него е поставена юба, украсена с древни чувашки орнаменти. Между юбата и дървото е поставен метален стълб със знак във формата на полумесец. Да, това е наистина чудо!.. Върху малък парцел земя, където е погребан великият пророк от края на XII и началото на XIII век, има признаци на пълно помирение на трите религии - християнството, исляма и древната българо-чувашка религия, която е погълнала много елементи от зороастризма.

А християни, мохамедани и чан-чуваши, които изповядват древната българо-чувашка религия, идват тук да се молят.
Това означава, че великият булгаро-чуваш не е забравен дори сега от своите потомци и техните съседи.


ИЛТАНПИК
(Средата на XII век - 1236 г.)

Илтанпик е един от най-блестящите царе на Волжка България, реформатор, талантлив военачалник, смел и храбър защитник на своя народ.

Илтанпик, подобно на Челбир, е син на Отек. Отек имал две съпруги. Първата съпруга била българка-чувашка. Втората съпруга била Вишелюба, дъщеря на рязанския княз. Илтанпик е син на Отек и Вишелюба. Илтанпик, след като станал цар на Волжка България, тръгнал по пътя на Челбир. Той добре разбирал каква страховита сила се издига от изток и направил всичко, за да укрепи държавата си. Протягал ръка на приятелство на всички князе, на всички старейшини на родовете и племената. Сключил мир с всички свои съседи.

Илтанпик укрепвал армията си по всякакъв възможен начин. Той обучавал опълчението да води война срещу вражеската конница. Българо-чувашките ковачи денем и нощем ковали саби, пики, стрели и произвеждали голямо количество ризници и леки доспехи. Конницата на Илтанпик била разделена на две части: тежка кавалерия и лека кавалерия. Очите и ушите (разузнаването) на Илтанпик успявали да проникнат и да се установят в монголската щабквартира. Следователно царят знаел всичко, което се случвало на изток. И на изток се случвали ужасни неща. Това било времето на възхода на монголите. Те спечелили редица блестящи победи и вярвали, че целият свят вече е в краката им. Чингис хан решил да раздели целия завладян и непокорен свят на няколко части. Той дал западните земи на най-големия си син Джучи. Но през 1227 г. Джучи внезапно починал. След него починал и самият Чингис хан. А Угедей станал върховен хан. Той дал улуса Джучи на сина си Бату. И монголите започнали да се готвят за завладяването на западните земи. И на пътя им се простирала богата и могъща държава - Волжка България.
През 1229 г. татаро-монголите отново нахлули в земите на българо-чувашите. Войските на Илтанпик напълно разгромили нахлуващите орди от врагове. Така било и през 1232 г. Татаро-монголите не успявали да нахлуят в земите на Волжка България, те били побеждавани.
Но, през 1236 г. започнало ужасно нашествие на огромни орди от татаро-монголи. Илтанпик, начело на войските си, се сражавал ожесточено с врага. Но силите не били равни. И Илтанпик трябвало да се оттегли към столицата с битки. И накрая, през есента на 1236 г., врагът обсадил великия и славен град Пюлер (Биляр).
В продължение на 45 дни, като леопарди, воините на Илтанпик се сражавали с огромните орди на врага. Жени и деца, заедно с воините, били в предните редици. Огромни тарани били донесени от Централна Азия от татаро-монголите. Те блъскали с тях крепостните стени на Биляр денем и нощем. И на четиридесет и шестия ден, през ноември 1236 г., враговете нахлули в града. И тук, защитавайки столицата си, като герой, умира славният цар, защитникът на своя народ, воинът и мъдрец Илтанпик.
Българо-чувашите помнели своя славен цар дълги години. Те не можели да повярват, че смелият и храбър воин и цар е загинал. Създавайки все нови и нови отряди, атакувайки врага, където е възможно, те вярвали, че самият Илтанпик скоро ще им се притече на помощ и гордото му знаме с бял леопард върху плата ще ги поведе към победа.
Най-хубавото нещо, което останало сред народа в памет на славния цар и защитник на народа, е великата епична поема „Илтанпик“. Тази епопея е златният фонд на нашата култура, най-голямото национално постижение.


ПАЧМАН
(Краят на XII век - 1237 г.)

Пачман е талантлив командир и велик воин, най-смелият герой и защитник на народа.

Пачман става известен през 1223 г., когато българо-чувашите побеждават татаро-монголите близо до град Кернек. Името на Пачман гърми из целия Изток през тези години и воини от всички страни и народи, завладени от монголите, идват при него, за да се бият с поробителите.

Цар Илтанпик издига Пачман. Той му дава най-голямата си дъщеря за жена и го прави командир на тежката кавалерия.

През 1236 г., след героичната смърт на Илтанпик, когато жестоките врагове нахлуват в столицата, Пачман, заедно със съпругата си и верните им войски, пробива редиците на татаро-монголите и отива в степите. А по-късно се укрепва в планините, където има непревземаема крепост Шугал (Жигули).
В онези години тези планини били високи и скалисти. След като се укрепил тук, Пачман отблъсквал всички атаки на татаро-монголите цяла година. Едва в края на 1237 г. враговете опожарили тази крепост. И Пачман започнал да се бори с враговете, използвайки партизански методи. Накрая монголите решили да го довършат. Изпратили огромна армия срещу него. Самият Менгу хан я повел. Скоро Пачман и неговите воини били обкръжени. Раненият Пачман бил заловен от враговете.

Самият Менгу хан бил смел воин. И харесвал смелите мъже. Искал да приближи Пачман до себе си.

- На колене! - заповядал той. - И тогава ще ти пощадя живота.

Ще бъдеш достоен нойон... Ще ти дам тюмен!..
- Да коленича? Не съм камила: - гордо отговорил раненият Пачман, осъзнавайки, че по този начин подписва собствената си смъртна присъда.

Това било в края на 1237 г.


ИЛТАНЧЕЧ
(Краят на XII век - 1238?)

ИЛТАНЧЕЧ - най-голямата дъщеря на царя на Волжка България, Илтанпик, славна красавица и воин, чието име е свещено за потомците. Илтанчеч била омъжена за военачалника и велик воин Пачман. Тя обичала съпруга си и тази любов я направила воин и командир. Илтанчех участвала, заедно със съпруга си, в много военни кампании, водила е всички битки, които българо-чувашите са водили в онези трудни години.

През есента на 1236 г., начело на последния резерв на баща си, цар Илтанпик, Илтанчеч и съпругът й Пачман напуснали Големия град и се отправили към Малкия град - по-слабо защитената част на столицата. Те разбили татаро-монголските войски, които се опитвали да се укрепят в Малкия град. Но по това време враговете нахлули в Големия град, тоест основната част на Биляр. Градът изгорял. Бащата на Илтанчеч, цар Илтанпик, загинал. И Илтанхеч, заедно със съпруга си и воините си, отишла в степите. Българо-чувашите я обявяват за наследник на трона. Като воин и командир, тя се бори за свободата и независимостта на своя народ. В края на 1237 г. съпругът ѝ Пачман загива героично в битката срещу татаро-монголите. Илтанхеч и верните ѝ войски започват да си проправят път на север по долното течение на Волга, където българо-чувашите живеят от векове. Но враговете са по петите им. Воините на Илтанчеч се бият храбро. Те напълно унищожават няколко вражески отряда. Но броят на враговете нараства все повече и повече. И Илтанчеч трябва да се оттегли търсейки закрила в Уралските планини. Но враговете също разбират, че няма да имат мир, докато наследникът на трона, славният воин Илтанчеч е жив. Те го дебнат навсякъде. Много от воините на Илтанчеч са загинали в ожесточените битки с врага. А тя, не желаейки да бъде пленена, се зазижда жива в една от уралските пещери...
Но чувашките легенди и предания разказват, че Илтанчех не е умряла. Отстъпвайки, тя и съпругът ѝ стигнали до горите на Сура и започнали нов живот там. Те отгледали, както се казва в епоса „Илтанпик“, девет сина и три дъщери.


БАЯН И ДЖИККУ (ДИНЕККУ)

Баян и Джикку (Динекку) (SVBCH)

Известният руски изследовател И. Березин в книгата си „Нашествието на Бату в Русия“, посочвайки град Кернек, пише: „Те (Субадей с армията си) стигнаха до град Кернек и други места и ги принудиха да се подчинят. Местните владетели Баян и Тинекку дойдоха и се подчинили на Субадей и след като получиха разрешение, се върнаха обратно, но отново се разбунтуваха...“
А. П. Смирнов в книгата си „Волжки Българи“ пише, че Баян и Джикку (Динек) са били князе на град Пилар и Болгар, които уж са се подчинили на татаро-монголите. Но след това, когато враговете отишли ​​на десния бряг на Волга, те вдигнали знамето на борбата и започнали да унищожават оставените гарнизони на татаро-монголите.
Историческата информация за тях е малко. Но всички те казват, че са били български князе. Дали са от царския род? Роднини на Илтанпик ли са? От кое племе са? Всичко това все още не е проучено. В някои източници те се наричат ​​Баян и Джикку, в други - Баян и Динекку.
Имената на героите, а именно Пуян и Тинекку, са известни на много народи от Изтока. Информация за тях е запазена в устния фолклор на казахите, башкирите и удмуртите. Това предполага, че борбата, водена от древните герои, е била в унисон с много народи, завладени от татаро-монголите.
А къде е бил Кернек, родният град на непобедените князе? Той се е намирал на мястото на съвременното чувашко село Старая Сахча, Мелекески район, Уляновска област.
Този град е известен с факта, че през 1223 г. близо до стените му българо-чувашите за първи път побеждават татаро-монголските орди. През 1236 г. градът е опожарен, но жителите, подобно на феникс, го възраждат и обявяват война на нашествениците. Това е много добре написано в книгата „История на Чувашката АССР“: „В резултат на монголо-татарското нашествие от 1236 г. Волжка България губи своята независимост. Населението на Средна Волга обаче не се подчинява веднага на монголо-татарите. През 1236-1240 г. се случва въстание срещу чуждестранните нашественици. Въстанието е подновено от българските князе Баян и Джику. През 1241 г. монголите трябвало отново да си възвърнат българските земи.“

Това означава, че войната, водена от Баян и Джику, е продължила две години и те не са се подчинили на враговете.

Описвайки борбата на Баян и Джику, се сещам за следното. От историята знаем, че по руските земи Евпатий Коловрат е дал достоен отпор на монголо-татарските завоеватели. Той е герой на руския народ. И потомците му не са го забравили. Има произведения на изкуството и филми за него. Баян и Джику са същите герои. Но няма книги или филми за тях. Това е несправедливо. В най-трудните моменти на борбата си те можеха да си помислят, че ще дойде време и достойните потомци ще ги запомнят. Дошло ли е такова време? Всичко зависи от нас...


Кул Али (1172-1242)


Кул Али е блестящ българо-чувашки поет и патриот, една от най-известните личности на своята епоха, позната по целия свят.
Роден е през 1172 г. в източната част на Волжка България, наречена Темтепе (Томтюбе). Това е районът между реките Шешма и Зой.
През 1174 г., когато Кул Али е на две години, родителите му се преместват в Биляр. В онези години Биляр е един от най-големите градове в света, с население над 150 хиляди души. Около града е имало здрави крепостни стени. Три дълбоки рова, пълни с вода, са обграждали града. Тук са идвали търговци от различни страни по света. Тук са живели поети, мислители, пророци и герои.
Бащата на Кул Али, Мирхатша, също е бил учен човек, сеид. Той приел исляма и бил дълбоко религиозен човек. Имал силен глас и бил наричан Накар. Накар е къса духовна тръба, използвана за призоваване на хората.
За майката на Кул Али има малко информация. Казвала се е Пюспи. По пътя от Томтюбе тя настинала, разболяла се тежко и починала, оставяйки двугодишния си син полусирак.
Кул Али е автор на великата българо-чувашка поема „Късай за Юсуф“. Късай е легенда, сага, разказ.
Юсуф е бибдеят Йосиф Красиви. Източните, ислямизирани народи го наричали Юсуф.
Братята на Юсуф го продали на Египет. Тук, откроявайки се със своята работоспособност и умения, той скоро станал владетел на региона. Разказвайки тази древна легенда, Кул Али се опитал да предаде на всички, че основното за човек е способността да работи, да бъде полезен на хората. Всеки, който обича хората, всеки, който обича земята си, народа си, постига това, което иска. Бог няма да го остави в беда.
Тази велика поема направи Кул Али един от най-изявените поети в света.
Кул Али обичаше своя народ, родината си и винаги им служеше. През двадесетте години на тринадесети век той беше един от онези, които разбираха каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Когато Илтанпик започнал реформите си за укрепване на армията и започнал да укрепва границите, той пламенно го подкрепял във всички тези стремежи. И през 1236 г., когато безброй орди татаро-монголи нахлули в границите на страната му, Кул Али защитил нейната свобода с оръжие в ръце. Той бил най-преданият воин на великия цар Илтанпик и показал чудеса от героизъм в защитата на столицата на Волжка България, град Биляр.
Кул Али бил пленен от татаро-монголите. Враговете не посмели да екзекутират великия поет, те го изпратили в изгнание. В изгнанието си, Кул Али започнал да пише „Хун Китапе“ (Книга на хуните) - книга за историята на своя народ. По този начин той искал да послужи отново на своя народ. Той искал да се знае, че славният и велик българо-чувашки народ никога не е бил роб. Кул Али умира през 1242 г., когато е на 70 години.

УБИ БАТОР (Средата наXIII в. - начало XIV в.


Уби-батор е един от най-известните командири и далновидни политици на цар Илтанпик, управлявал племена и кланове, живеещи по бреговете на Чулман-Адил (Кама). Дълго време се е борил срещу татаро-монголите. След кървавото потушаване на всички въстания от безмилостни врагове, той осъзнал, че е необходимо да спаси хората. Животът трябва да продължи, деца трябва да се раждат. Той и неговият клан, с войските си на големи плоскодънни лодки, решили да се преместят на десния бряг на Волга, в онези горски земи, до които татаро-монголската конница не можела да стигне. Заедно със себе си те взели не само всички живи същества, но и топонимията на родната си земя, дори свещения храм на Херле Сийр. Така, пренасяйки паметни и свещени места в нови земи, Уби-батор и неговият народ се опитали да доближат новата си родина до сърцата си.
В българо-чувашкия етнос, племето на Уби-Батор е едно от най-влиятелните. Впоследствие, следвайки неговия пример, много оцелели родове и племена от Волжка България започват да напускат татаро-монголите и да се отправят към десния бряг на Волга. Някои отиват на север, към бреговете на река Чепца. Впоследствие те започват да се наричат ​​бесермяни. А тези, които отиват на десния бряг на Волга, започват да се наричат ​​чуваши.

Хората на Уби-Батор, след като слизат по Кама, след това започват да се изкачват по Волга, достигат устието на друга пълноводна река, Сявал (Цивил), изкачват се и на брега на нейния приток Унги основават ново селище. То е кръстено на на него - Уби. Скоро в околностите на Уби се появяват и други селища. И животът на българо-чувашите отново започва да се подобрява.


Уби-батор е един от онези славни българо-чуваши, които водят народа към нова земя и му помагат да се запази. Така са били спасени българо-чувашите, така са спасени родният език, обичаите и традициите, великият безсмъртен български дух.


СУГУТ БАТОР

Средата на XIII век - началото на XIV век)

Друг велик герой, успял да запази рода и племето си през ужасните години на татаро-монголското нашествие, бил Сугут-батор, съратник на цар Илтанпик. Неговите родови земи се намирали на територията на съвременна Южна Чувашия, на брега на река Була, където е минавал великият древен път от Волжка България до Дунавска България.
Сугут-батор, подобно на Уби-батор, също водил ожесточена борба с татаро-монголите след смъртта на цар Илтанпик. Неговите войски се сражавали рамо до рамо с воините на Пачман и Илтанчеч. След това участвал във въстанието на Пуян и Динеку. Но осъзнал, че по това време е невъзможно да се победят злите и коварни татаро-монголи. И, оставяйки родовите си земи на река Була, тръгнал на северозапад, в гъстите гори. На високия, планински десен бряг на река Унга, Сугут-Батор основава ново селище, което става известно като Сукт или Пат'риел, на руски - Сугут-Богатирево.

Това се случва през втората половина на XIII или началото на XIV век, когато югоизточната част на територията на съвременна Чувашия е опустошена от набезите на Златната орда и превърната в диво поле.

Сугут-Батор има няколко сина. Известни са синовете Толбай и Топтул. По-късно те основават нови селища - Толбайкаси и Топтулкаси. Днес има много дъщерни селища по бреговете на реките Унга и Сявал, които се считат за дъщерни селища на Пат'риел, Толбайкаси и Топтулкаси.



Хусан (XIV век)

Хусан е българо-чувашки княз, син на Асан-Хусан и Сувар-Елти, тоест полубрат на цар Илкам-Пичура. Именно той основава нов град в северната част на царството, отвъд река Чулман-Адил, на река Тубаршан, върху земите, които тогава са били наричани Чувашка Даруга, т.е. Чувашка област.

В историческа легенда, записана през 1916 г. от стара 72-годишна селянка Акулина Кирилова (Акаш кинемей) от чувашкото село Нови Хутор (Çĕnĕ Khuttăr), недалеч от Казан, се разказва, че в древността на мястото на града са шумели безкрайни гори. А там, на левия бряг на река Чулман, е имало степи, където безброй татарски бандити често са правили своите набези. Те дори нападали царските войски. Ограбвали градове и села. Чувашкият цар бил изтощен, отблъсквайки татарските нападения. И казал на най-малкия си син Хусан: „Става трудно да се живее в степните земи. Вземи младия си отряд и тръгни на север, към горските земи. Премини река Чулман, после горската река Меше и там, на брега на друга горска река Тубаршан, се установи, основай нов град. И нека хората започнат да се преселват при теб...“ Думата на царя е закон. Князът се облякъл във войнишки дрехи, събрал младия си отряд, яхнал коня си и отпътувал. Чувашите прекосили голямата река Чулман, преплували река Меше и на високия бряг на река Тубаршан, на горска поляна, избрали място и основали нов град. Времето минавало, градът се разраствал и разширявал. Българо-чувашите обградили новия град с висока стена и го нарекли Хусан (Хузан) на името на неговия основател, своя княз. Хусан е чисто българска дума. В татарско-кипчакския диалект това име е звучало като Хасан. Чувашкото „у“ дава и „а“ в съвременния татарско-кипчакски език. По-късно, през 1437 г., град Хусан е превзет от Улуг-Мохамед, бившият хан на Златната орда, прогонен от Сарай. И тук той полага основите на Казанското ханство.

Златната орда първоначално нарича град Хусан по свой начин Хасан, а по-късно, като победители, го преименува на Казан.

За Хусан, основателят на града, са запазени много исторически легенди и красиви народни песни.

[Йордан_13]

ЧЕЛБИР
(Средата на XII век - 1225 г.)
Челбир е един от най-известните и най-славни царе на Волжка България. Внук е на цар Шамкун. Бащата на Челбир, Отек е цар на Волжка България през 1135-1178 г.
При Челбир, град Пюлер (Биляр) става столица на Волжка България.

Времената по времето на неговото царуване са много бурни. На изток, по бреговете на синия Керулен, се надига страшна и безмилостна сила - монголо-татарските орди на Чингис хан. След като победили славната и богата държава Хорезмшах, те се преместили на запад.
Челбир разбирал каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Той се опитал да уреди всички вътрешни дела и да обедини всички родове, племената на българите, суварите и хазарите, които били част от Волжка България.
Челбир се опитал да уреди и противоречията между различните религии и започнал да укрепва границите на своята държава. Той построил нови крепости, завършил започнатите укрепления. През тези години Волжка България била разделена на няколко даруги, т.е. области, а на изток Челбир създал отбранителни зони, укрепвайки бреговете на реките, строейки канали. Челбир също реорганизирал армията си. Войските били разделени на редовни части и народно опълчение. Царят бил талантлив командир и смел човек. Той бил готов да посрещне опасността, идваща от изток, челно. През 1223 г. татаро-монголските войски, след като победили аланите и грузинците и преследвайки кипчаците, навлезли в южните руски степи. И тук, на река Калка, те разбили руско-половецките войски и се отправили към техните степи по северния бряг на Каспийско море. А след това, преминавайки долното течение на Волга, внезапно обърнали войските си на север и нахлули в територията на Волжка България.
След като научили за нахлуването на врага, редовните части на българите тръгнали да ги посрещнат. Народното опълчение ги последвало. Челбир решил да даде битка на татаро-монголите близо до град Кернек използвайки древният български метод за водене на битка: отначало българо-чувашите, се колебаели и огъвали пред врага и не след дълго , започнали да се оттеглят. Враговете, празнувайки победата си, се втурнали в преследването им и разстроили редиците си. По този начин, българо-чувашите ги примамили в специално приготвената за целта засада, и след това атакували ги атакували от всички страни и убили почти всички. Това било първото поражение на татаро-монголите, които по това време се смятали за непобедими и мечтаели да завладеят целия свят. Така геният на военачалника и цар Челбир спасил народите на Волжка България и Запада от страшната заплаха на татаро-монголските орди. Но след тази битка, след този звезден час, Челбир не живял дълго. Той починал през 1225 г.

ВАЛЕМ-ХОСЯ
(Средата на XII - началото на XIII век)

Валем-Хузя е велик булгаро-чуваш, колобър, пророк и знахар, духовник и гадател, който е стоял в основата на създаването на нова, единна религия за всички булгаро-чуваши, която, ако не беше татаро-монголското нашествие, би могла да се обяви на целия свят.

Валем-Хузя е един от най-известните булгаро-чуваши, живели във Волжка България преди монголския период.

Той беше славен и богат човек, лекувал хората, помагал им в бедите, познавал селските работи, знаел много езици, четял на руски и арабски. С една дума, останал в паметта на народа като човек, познаващ тайните на природата и тайните на битието. Народът го смятал за пророк, защитник на всеки обиден и унизен човек. И помагал на всички, независимо от религията им, на всеки, който се обръщал към него за помощ. За него всеки, който се обръщал към него е приятел и брат. Живял е в Биляр, по време на царуването на Челбир.
След смъртта си, Валем-Хузя е погребан в планината. Тя е пантеон; светилище за булгаро-чувашите. Там са погребани всички известни личности: герои, пълководци, царе и пророци. Чувашите и до днес наричат ​​тази планина Черната планина или Валемхус, тоест Планината на Валем-Хузя. Новата религия, която се е родила във Волжка България, е стояла между исляма и християнството и е имала много елементи от древната чувашка вяра. Авторитетът на Валем-Хозя по всички въпроси за народа е бил безспорен. Той е бил почитан от всички, включително и от царете. Името му е било разпространено по целия Изток. След поражението на Волжка България от татаро-монголите, булгаро-чувашите се разделили на две - източна и западна част. И в двете части на бившата Волжка България името му е било свещено почитано. И чувашите винаги са провеждали всенародни молитви към великия Валем-Хузя. И сега планината, където е погребан, е кръстена на него. Всяка година стотици и стотици хора идват тук, за да се молят. Цялата Света планина е украсена от всички страни с многоцветни парчета плат. Това е древен българо-чувашки обичай. Така са били украсявани древните българо-чувашки капища. На гробното място на Валем Хуз има старо, старо счупено дърво, напомнящо мястото за молитва Киремет. До него е поставена юба, украсена с древни чувашки орнаменти. Между юбата и дървото е поставен метален стълб със знак във формата на полумесец. Да, това е наистина чудо!.. Върху малък парцел земя, където е погребан великият пророк от края на XII и началото на XIII век, има признаци на пълно помирение на трите религии - християнството, исляма и древната българо-чувашка религия, която е погълнала много елементи от зороастризма.

А християни, мохамедани и чан-чуваши, които изповядват древната българо-чувашка религия, идват тук да се молят.
Това означава, че великият булгаро-чуваш не е забравен дори сега от своите потомци и техните съседи.


ИЛТАНПИК
(Средата на XII век - 1236 г.)

Илтанпик е един от най-блестящите царе на Волжка България, реформатор, талантлив военачалник, смел и храбър защитник на своя народ.

Илтанпик, подобно на Челбир, е син на Отек. Отек имал две съпруги. Първата съпруга била българка-чувашка. Втората съпруга била Вишелюба, дъщеря на рязанския княз. Илтанпик е син на Отек и Вишелюба. Илтанпик, след като станал цар на Волжка България, тръгнал по пътя на Челбир. Той добре разбирал каква страховита сила се издига от изток и направил всичко, за да укрепи държавата си. Протягал ръка на приятелство на всички князе, на всички старейшини на родовете и племената. Сключил мир с всички свои съседи.

Илтанпик укрепвал армията си по всякакъв възможен начин. Той обучавал опълчението да води война срещу вражеската конница. Българо-чувашките ковачи денем и нощем ковали саби, пики, стрели и произвеждали голямо количество ризници и леки доспехи. Конницата на Илтанпик била разделена на две части: тежка кавалерия и лека кавалерия. Очите и ушите (разузнаването) на Илтанпик успявали да проникнат и да се установят в монголската щабквартира. Следователно царят знаел всичко, което се случвало на изток. И на изток се случвали ужасни неща. Това било времето на възхода на монголите. Те спечелили редица блестящи победи и вярвали, че целият свят вече е в краката им. Чингис хан решил да раздели целия завладян и непокорен свят на няколко части. Той дал западните земи на най-големия си син Джучи. Но през 1227 г. Джучи внезапно починал. След него починал и самият Чингис хан. А Угедей станал върховен хан. Той дал улуса Джучи на сина си Бату. И монголите започнали да се готвят за завладяването на западните земи. И на пътя им се простирала богата и могъща държава - Волжка България.
През 1229 г. татаро-монголите отново нахлули в земите на българо-чувашите. Войските на Илтанпик напълно разгромили нахлуващите орди от врагове. Така било и през 1232 г. Татаро-монголите не успявали да нахлуят в земите на Волжка България, те били побеждавани.
Но, през 1236 г. започнало ужасно нашествие на огромни орди от татаро-монголи. Илтанпик, начело на войските си, се сражавал ожесточено с врага. Но силите не били равни. И Илтанпик трябвало да се оттегли към столицата с битки. И накрая, през есента на 1236 г., врагът обсадил великия и славен град Пюлер (Биляр).
В продължение на 45 дни, като леопарди, воините на Илтанпик се сражавали с огромните орди на врага. Жени и деца, заедно с воините, били в предните редици. Огромни тарани били донесени от Централна Азия от татаро-монголите. Те блъскали с тях крепостните стени на Биляр денем и нощем. И на четиридесет и шестия ден, през ноември 1236 г., враговете нахлули в града. И тук, защитавайки столицата си, като герой, умира славният цар, защитникът на своя народ, воинът и мъдрец Илтанпик.
Българо-чувашите помнели своя славен цар дълги години. Те не можели да повярват, че смелият и храбър воин и цар е загинал. Създавайки все нови и нови отряди, атакувайки врага, където е възможно, те вярвали, че самият Илтанпик скоро ще им се притече на помощ и гордото му знаме с бял леопард върху плата ще ги поведе към победа.
Най-хубавото нещо, което останало сред народа в памет на славния цар и защитник на народа, е великата епична поема „Илтанпик“. Тази епопея е златният фонд на нашата култура, най-голямото национално постижение.


ПАЧМАН
(Краят на XII век - 1237 г.)

Пачман е талантлив командир и велик воин, най-смелият герой и защитник на народа.

Пачман става известен през 1223 г., когато българо-чувашите побеждават татаро-монголите близо до град Кернек. Името на Пачман гърми из целия Изток през тези години и воини от всички страни и народи, завладени от монголите, идват при него, за да се бият с поробителите.

Цар Илтанпик издига Пачман. Той му дава най-голямата си дъщеря за жена и го прави командир на тежката кавалерия.

През 1236 г., след героичната смърт на Илтанпик, когато жестоките врагове нахлуват в столицата, Пачман, заедно със съпругата си и верните им войски, пробива редиците на татаро-монголите и отива в степите. А по-късно се укрепва в планините, където има непревземаема крепост Шугал (Жигули).
В онези години тези планини били високи и скалисти. След като се укрепил тук, Пачман отблъсквал всички атаки на татаро-монголите цяла година. Едва в края на 1237 г. враговете опожарили тази крепост. И Пачман започнал да се бори с враговете, използвайки партизански методи. Накрая монголите решили да го довършат. Изпратили огромна армия срещу него. Самият Менгу хан я повел. Скоро Пачман и неговите воини били обкръжени. Раненият Пачман бил заловен от враговете.

Самият Менгу хан бил смел воин. И харесвал смелите мъже. Искал да приближи Пачман до себе си.

- На колене! - заповядал той. - И тогава ще ти пощадя живота.

Ще бъдеш достоен нойон... Ще ти дам тюмен!..
- Да коленича? Не съм камила: - гордо отговорил раненият Пачман, осъзнавайки, че по този начин подписва собствената си смъртна присъда.

Това било в края на 1237 г.


ИЛТАНЧЕЧ
(Краят на XII век - 1238?)

ИЛТАНЧЕЧ - най-голямата дъщеря на царя на Волжка България, Илтанпик, славна красавица и воин, чието име е свещено за потомците. Илтанчеч била омъжена за военачалника и велик воин Пачман. Тя обичала съпруга си и тази любов я направила воин и командир. Илтанчех участвала, заедно със съпруга си, в много военни кампании, водила е всички битки, които българо-чувашите са водили в онези трудни години.

През есента на 1236 г., начело на последния резерв на баща си, цар Илтанпик, Илтанчеч и съпругът й Пачман напуснали Големия град и се отправили към Малкия град - по-слабо защитената част на столицата. Те разбили татаро-монголските войски, които се опитвали да се укрепят в Малкия град. Но по това време враговете нахлули в Големия град, тоест основната част на Биляр. Градът изгорял. Бащата на Илтанчеч, цар Илтанпик, загинал. И Илтанхеч, заедно със съпруга си и воините си, отишла в степите. Българо-чувашите я обявяват за наследник на трона. Като воин и командир, тя се бори за свободата и независимостта на своя народ. В края на 1237 г. съпругът ѝ Пачман загива героично в битката срещу татаро-монголите. Илтанхеч и верните ѝ войски започват да си проправят път на север по долното течение на Волга, където българо-чувашите живеят от векове. Но враговете са по петите им. Воините на Илтанчеч се бият храбро. Те напълно унищожават няколко вражески отряда. Но броят на враговете нараства все повече и повече. И Илтанчеч трябва да се оттегли търсейки закрила в Уралските планини. Но враговете също разбират, че няма да имат мир, докато наследникът на трона, славният воин Илтанчеч е жив. Те го дебнат навсякъде. Много от воините на Илтанчеч са загинали в ожесточените битки с врага. А тя, не желаейки да бъде пленена, се зазижда жива в една от уралските пещери...
Но чувашките легенди и предания разказват, че Илтанчех не е умряла. Отстъпвайки, тя и съпругът ѝ стигнали до горите на Сура и започнали нов живот там. Те отгледали, както се казва в епоса „Илтанпик“, девет сина и три дъщери.


БАЯН И ДЖИККУ (ДИНЕККУ)

Баян и Джикку (Динекку) (SVBCH)

Известният руски изследовател И. Березин в книгата си „Нашествието на Бату в Русия“, посочвайки град Кернек, пише: „Те (Субадей с армията си) стигнаха до град Кернек и други места и ги принудиха да се подчинят. Местните владетели Баян и Тинекку дойдоха и се подчинили на Субадей и след като получиха разрешение, се върнаха обратно, но отново се разбунтуваха...“
А. П. Смирнов в книгата си „Волжки Българи“ пише, че Баян и Джикку (Динек) са били князе на град Пилар и Болгар, които уж са се подчинили на татаро-монголите. Но след това, когато враговете отишли ​​на десния бряг на Волга, те вдигнали знамето на борбата и започнали да унищожават оставените гарнизони на татаро-монголите.
Историческата информация за тях е малко. Но всички те казват, че са били български князе. Дали са от царския род? Роднини на Илтанпик ли са? От кое племе са? Всичко това все още не е проучено. В някои източници те се наричат ​​Баян и Джикку, в други - Баян и Динекку.
Имената на героите, а именно Пуян и Тинекку, са известни на много народи от Изтока. Информация за тях е запазена в устния фолклор на казахите, башкирите и удмуртите. Това предполага, че борбата, водена от древните герои, е била в унисон с много народи, завладени от татаро-монголите.
А къде е бил Кернек, родният град на непобедените князе? Той се е намирал на мястото на съвременното чувашко село Старая Сахча, Мелекески район, Уляновска област.
Този град е известен с факта, че през 1223 г. близо до стените му българо-чувашите за първи път побеждават татаро-монголските орди. През 1236 г. градът е опожарен, но жителите, подобно на феникс, го възраждат и обявяват война на нашествениците. Това е много добре написано в книгата „История на Чувашката АССР“: „В резултат на монголо-татарското нашествие от 1236 г. Волжка България губи своята независимост. Населението на Средна Волга обаче не се подчинява веднага на монголо-татарите. През 1236-1240 г. се случва въстание срещу чуждестранните нашественици. Въстанието е подновено от българските князе Баян и Джику. През 1241 г. монголите трябвало отново да си възвърнат българските земи.“

Това означава, че войната, водена от Баян и Джику, е продължила две години и те не са се подчинили на враговете.

Описвайки борбата на Баян и Джику, се сещам за следното. От историята знаем, че по руските земи Евпатий Коловрат е дал достоен отпор на монголо-татарските завоеватели. Той е герой на руския народ. И потомците му не са го забравили. Има произведения на изкуството и филми за него. Баян и Джику са същите герои. Но няма книги или филми за тях. Това е несправедливо. В най-трудните моменти на борбата си те можеха да си помислят, че ще дойде време и достойните потомци ще ги запомнят. Дошло ли е такова време? Всичко зависи от нас...


Кул Али (1172-1242)


Кул Али е блестящ българо-чувашки поет и патриот, една от най-известните личности на своята епоха, позната по целия свят.
Роден е през 1172 г. в източната част на Волжка България, наречена Темтепе (Томтюбе). Това е районът между реките Шешма и Зой.
През 1174 г., когато Кул Али е на две години, родителите му се преместват в Биляр. В онези години Биляр е един от най-големите градове в света, с население над 150 хиляди души. Около града е имало здрави крепостни стени. Три дълбоки рова, пълни с вода, са обграждали града. Тук са идвали търговци от различни страни по света. Тук са живели поети, мислители, пророци и герои.
Бащата на Кул Али, Мирхатша, също е бил учен човек, сеид. Той приел исляма и бил дълбоко религиозен човек. Имал силен глас и бил наричан Накар. Накар е къса духовна тръба, използвана за призоваване на хората.
За майката на Кул Али има малко информация. Казвала се е Пюспи. По пътя от Томтюбе тя настинала, разболяла се тежко и починала, оставяйки двугодишния си син полусирак.
Кул Али е автор на великата българо-чувашка поема „Късай за Юсуф“. Късай е легенда, сага, разказ.
Юсуф е бибдеят Йосиф Красиви. Източните, ислямизирани народи го наричали Юсуф.
Братята на Юсуф го продали на Египет. Тук, откроявайки се със своята работоспособност и умения, той скоро станал владетел на региона. Разказвайки тази древна легенда, Кул Али се опитал да предаде на всички, че основното за човек е способността да работи, да бъде полезен на хората. Всеки, който обича хората, всеки, който обича земята си, народа си, постига това, което иска. Бог няма да го остави в беда.
Тази велика поема направи Кул Али един от най-изявените поети в света.
Кул Али обичаше своя народ, родината си и винаги им служеше. През двадесетте години на тринадесети век той беше един от онези, които разбираха каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Когато Илтанпик започнал реформите си за укрепване на армията и започнал да укрепва границите, той пламенно го подкрепял във всички тези стремежи. И през 1236 г., когато безброй орди татаро-монголи нахлули в границите на страната му, Кул Али защитил нейната свобода с оръжие в ръце. Той бил най-преданият воин на великия цар Илтанпик и показал чудеса от героизъм в защитата на столицата на Волжка България, град Биляр.
Кул Али бил пленен от татаро-монголите. Враговете не посмели да екзекутират великия поет, те го изпратили в изгнание. В изгнанието си, Кул Али започнал да пише „Хун Китапе“ (Книга на хуните) - книга за историята на своя народ. По този начин той искал да послужи отново на своя народ. Той искал да се знае, че славният и велик българо-чувашки народ никога не е бил роб. Кул Али умира през 1242 г., когато е на 70 години.

УБИ БАТОР (Средата наXIII в. - начало XIV в.


Уби-батор е един от най-известните командири и далновидни политици на цар Илтанпик, управлявал племена и кланове, живеещи по бреговете на Чулман-Адил (Кама). Дълго време се е борил срещу татаро-монголите. След кървавото потушаване на всички въстания от безмилостни врагове, той осъзнал, че е необходимо да спаси хората. Животът трябва да продължи, деца трябва да се раждат. Той и неговият клан, с войските си на големи плоскодънни лодки, решили да се преместят на десния бряг на Волга, в онези горски земи, до които татаро-монголската конница не можела да стигне. Заедно със себе си те взели не само всички живи същества, но и топонимията на родната си земя, дори свещения храм на Херле Сийр. Така, пренасяйки паметни и свещени места в нови земи, Уби-батор и неговият народ се опитали да доближат новата си родина до сърцата си.
В българо-чувашкия етнос, племето на Уби-Батор е едно от най-влиятелните. Впоследствие, следвайки неговия пример, много оцелели родове и племена от Волжка България започват да напускат татаро-монголите и да се отправят към десния бряг на Волга. Някои отиват на север, към бреговете на река Чепца. Впоследствие те започват да се наричат ​​бесермяни. А тези, които отиват на десния бряг на Волга, започват да се наричат ​​чуваши.

Хората на Уби-Батор, след като слизат по Кама, след това започват да се изкачват по Волга, достигат устието на друга пълноводна река, Сявал (Цивил), изкачват се и на брега на нейния приток Унги основават ново селище. То е кръстено на на него - Уби. Скоро в околностите на Уби се появяват и други селища. И животът на българо-чувашите отново започва да се подобрява.


Уби-батор е един от онези славни българо-чуваши, които водят народа към нова земя и му помагат да се запази. Така са били спасени българо-чувашите, така са спасени родният език, обичаите и традициите, великият безсмъртен български дух.


СУГУТ БАТОР

Средата на XIII век - началото на XIV век)

Друг велик герой, успял да запази рода и племето си през ужасните години на татаро-монголското нашествие, бил Сугут-батор, съратник на цар Илтанпик. Неговите родови земи се намирали на територията на съвременна Южна Чувашия, на брега на река Була, където е минавал великият древен път от Волжка България до Дунавска България.
Сугут-батор, подобно на Уби-батор, също водил ожесточена борба с татаро-монголите след смъртта на цар Илтанпик. Неговите войски се сражавали рамо до рамо с воините на Пачман и Илтанчеч. След това участвал във въстанието на Пуян и Динеку. Но осъзнал, че по това време е невъзможно да се победят злите и коварни татаро-монголи. И, оставяйки родовите си земи на река Була, тръгнал на северозапад, в гъстите гори. На високия, планински десен бряг на река Унга, Сугут-Батор основава ново селище, което става известно като Сукт или Пат'риел, на руски - Сугут-Богатирево.

Това се случва през втората половина на XIII или началото на XIV век, когато югоизточната част на територията на съвременна Чувашия е опустошена от набезите на Златната орда и превърната в диво поле.

Сугут-Батор има няколко сина. Известни са синовете Толбай и Топтул. По-късно те основават нови селища - Толбайкаси и Топтулкаси. Днес има много дъщерни селища по бреговете на реките Унга и Сявал, които се считат за дъщерни селища на Пат'риел, Толбайкаси и Топтулкаси.



Хусан (XIV век)

Хусан е българо-чувашки княз, син на Асан-Хусан и Сувар-Елти, тоест полубрат на цар Илкам-Пичура. Именно той основава нов град в северната част на царството, отвъд река Чулман-Адил, на река Тубаршан, върху земите, които тогава са били наричани Чувашка Даруга, т.е. Чувашка област.

В историческа легенда, записана през 1916 г. от стара 72-годишна селянка Акулина Кирилова (Акаш кинемей) от чувашкото село Нови Хутор (Çĕnĕ Khuttăr), недалеч от Казан, се разказва, че в древността на мястото на града са шумели безкрайни гори. А там, на левия бряг на река Чулман, е имало степи, където безброй татарски бандити често са правили своите набези. Те дори нападали царските войски. Ограбвали градове и села. Чувашкият цар бил изтощен, отблъсквайки татарските нападения. И казал на най-малкия си син Хусан: „Става трудно да се живее в степните земи. Вземи младия си отряд и тръгни на север, към горските земи. Премини река Чулман, после горската река Меше и там, на брега на друга горска река Тубаршан, се установи, основай нов град. И нека хората започнат да се преселват при теб...“ Думата на царя е закон. Князът се облякъл във войнишки дрехи, събрал младия си отряд, яхнал коня си и отпътувал. Чувашите прекосили голямата река Чулман, преплували река Меше и на високия бряг на река Тубаршан, на горска поляна, избрали място и основали нов град. Времето минавало, градът се разраствал и разширявал. Българо-чувашите обградили новия град с висока стена и го нарекли Хусан (Хузан) на името на неговия основател, своя княз. Хусан е чисто българска дума. В татарско-кипчакския диалект това име е звучало като Хасан. Чувашкото „у“ дава и „а“ в съвременния татарско-кипчакски език. По-късно, през 1437 г., град Хусан е превзет от Улуг-Мохамед, бившият хан на Златната орда, прогонен от Сарай. И тук той полага основите на Казанското ханство.

Златната орда първоначално нарича град Хусан по свой начин Хасан, а по-късно, като победители, го преименува на Казан.

За Хусан, основателят на града, са запазени много исторически легенди и красиви народни песни.

[Йордан_13]

ЧЕЛБИР
(Средата на XII век - 1225 г.)
Челбир е един от най-известните и най-славни царе на Волжка България. Внук е на цар Шамкун. Бащата на Челбир, Отек е цар на Волжка България през 1135-1178 г.
При Челбир, град Пюлер (Биляр) става столица на Волжка България.

Времената по времето на неговото царуване са много бурни. На изток, по бреговете на синия Керулен, се надига страшна и безмилостна сила - монголо-татарските орди на Чингис хан. След като победили славната и богата държава Хорезмшах, те се преместили на запад.
Челбир разбирал каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Той се опитал да уреди всички вътрешни дела и да обедини всички родове, племената на българите, суварите и хазарите, които били част от Волжка България.
Челбир се опитал да уреди и противоречията между различните религии и започнал да укрепва границите на своята държава. Той построил нови крепости, завършил започнатите укрепления. През тези години Волжка България била разделена на няколко даруги, т.е. области, а на изток Челбир създал отбранителни зони, укрепвайки бреговете на реките, строейки канали. Челбир също реорганизирал армията си. Войските били разделени на редовни части и народно опълчение. Царят бил талантлив командир и смел човек. Той бил готов да посрещне опасността, идваща от изток, челно. През 1223 г. татаро-монголските войски, след като победили аланите и грузинците и преследвайки кипчаците, навлезли в южните руски степи. И тук, на река Калка, те разбили руско-половецките войски и се отправили към техните степи по северния бряг на Каспийско море. А след това, преминавайки долното течение на Волга, внезапно обърнали войските си на север и нахлули в територията на Волжка България.
След като научили за нахлуването на врага, редовните части на българите тръгнали да ги посрещнат. Народното опълчение ги последвало. Челбир решил да даде битка на татаро-монголите близо до град Кернек използвайки древният български метод за водене на битка: отначало българо-чувашите, се колебаели и огъвали пред врага и не след дълго , започнали да се оттеглят. Враговете, празнувайки победата си, се втурнали в преследването им и разстроили редиците си. По този начин, българо-чувашите ги примамили в специално приготвената за целта засада, и след това атакували ги атакували от всички страни и убили почти всички. Това било първото поражение на татаро-монголите, които по това време се смятали за непобедими и мечтаели да завладеят целия свят. Така геният на военачалника и цар Челбир спасил народите на Волжка България и Запада от страшната заплаха на татаро-монголските орди. Но след тази битка, след този звезден час, Челбир не живял дълго. Той починал през 1225 г.

ВАЛЕМ-ХОСЯ
(Средата на XII - началото на XIII век)

Валем-Хузя е велик булгаро-чуваш, колобър, пророк и знахар, духовник и гадател, който е стоял в основата на създаването на нова, единна религия за всички булгаро-чуваши, която, ако не беше татаро-монголското нашествие, би могла да се обяви на целия свят.

Валем-Хузя е един от най-известните булгаро-чуваши, живели във Волжка България преди монголския период.

Той беше славен и богат човек, лекувал хората, помагал им в бедите, познавал селските работи, знаел много езици, четял на руски и арабски. С една дума, останал в паметта на народа като човек, познаващ тайните на природата и тайните на битието. Народът го смятал за пророк, защитник на всеки обиден и унизен човек. И помагал на всички, независимо от религията им, на всеки, който се обръщал към него за помощ. За него всеки, който се обръщал към него е приятел и брат. Живял е в Биляр, по време на царуването на Челбир.
След смъртта си, Валем-Хузя е погребан в планината. Тя е пантеон; светилище за булгаро-чувашите. Там са погребани всички известни личности: герои, пълководци, царе и пророци. Чувашите и до днес наричат ​​тази планина Черната планина или Валемхус, тоест Планината на Валем-Хузя. Новата религия, която се е родила във Волжка България, е стояла между исляма и християнството и е имала много елементи от древната чувашка вяра. Авторитетът на Валем-Хозя по всички въпроси за народа е бил безспорен. Той е бил почитан от всички, включително и от царете. Името му е било разпространено по целия Изток. След поражението на Волжка България от татаро-монголите, булгаро-чувашите се разделили на две - източна и западна част. И в двете части на бившата Волжка България името му е било свещено почитано. И чувашите винаги са провеждали всенародни молитви към великия Валем-Хузя. И сега планината, където е погребан, е кръстена на него. Всяка година стотици и стотици хора идват тук, за да се молят. Цялата Света планина е украсена от всички страни с многоцветни парчета плат. Това е древен българо-чувашки обичай. Така са били украсявани древните българо-чувашки капища. На гробното място на Валем Хуз има старо, старо счупено дърво, напомнящо мястото за молитва Киремет. До него е поставена юба, украсена с древни чувашки орнаменти. Между юбата и дървото е поставен метален стълб със знак във формата на полумесец. Да, това е наистина чудо!.. Върху малък парцел земя, където е погребан великият пророк от края на XII и началото на XIII век, има признаци на пълно помирение на трите религии - християнството, исляма и древната българо-чувашка религия, която е погълнала много елементи от зороастризма.

А християни, мохамедани и чан-чуваши, които изповядват древната българо-чувашка религия, идват тук да се молят.
Това означава, че великият булгаро-чуваш не е забравен дори сега от своите потомци и техните съседи.


ИЛТАНПИК
(Средата на XII век - 1236 г.)

Илтанпик е един от най-блестящите царе на Волжка България, реформатор, талантлив военачалник, смел и храбър защитник на своя народ.

Илтанпик, подобно на Челбир, е син на Отек. Отек имал две съпруги. Първата съпруга била българка-чувашка. Втората съпруга била Вишелюба, дъщеря на рязанския княз. Илтанпик е син на Отек и Вишелюба. Илтанпик, след като станал цар на Волжка България, тръгнал по пътя на Челбир. Той добре разбирал каква страховита сила се издига от изток и направил всичко, за да укрепи държавата си. Протягал ръка на приятелство на всички князе, на всички старейшини на родовете и племената. Сключил мир с всички свои съседи.

Илтанпик укрепвал армията си по всякакъв възможен начин. Той обучавал опълчението да води война срещу вражеската конница. Българо-чувашките ковачи денем и нощем ковали саби, пики, стрели и произвеждали голямо количество ризници и леки доспехи. Конницата на Илтанпик била разделена на две части: тежка кавалерия и лека кавалерия. Очите и ушите (разузнаването) на Илтанпик успявали да проникнат и да се установят в монголската щабквартира. Следователно царят знаел всичко, което се случвало на изток. И на изток се случвали ужасни неща. Това било времето на възхода на монголите. Те спечелили редица блестящи победи и вярвали, че целият свят вече е в краката им. Чингис хан решил да раздели целия завладян и непокорен свят на няколко части. Той дал западните земи на най-големия си син Джучи. Но през 1227 г. Джучи внезапно починал. След него починал и самият Чингис хан. А Угедей станал върховен хан. Той дал улуса Джучи на сина си Бату. И монголите започнали да се готвят за завладяването на западните земи. И на пътя им се простирала богата и могъща държава - Волжка България.
През 1229 г. татаро-монголите отново нахлули в земите на българо-чувашите. Войските на Илтанпик напълно разгромили нахлуващите орди от врагове. Така било и през 1232 г. Татаро-монголите не успявали да нахлуят в земите на Волжка България, те били побеждавани.
Но, през 1236 г. започнало ужасно нашествие на огромни орди от татаро-монголи. Илтанпик, начело на войските си, се сражавал ожесточено с врага. Но силите не били равни. И Илтанпик трябвало да се оттегли към столицата с битки. И накрая, през есента на 1236 г., врагът обсадил великия и славен град Пюлер (Биляр).
В продължение на 45 дни, като леопарди, воините на Илтанпик се сражавали с огромните орди на врага. Жени и деца, заедно с воините, били в предните редици. Огромни тарани били донесени от Централна Азия от татаро-монголите. Те блъскали с тях крепостните стени на Биляр денем и нощем. И на четиридесет и шестия ден, през ноември 1236 г., враговете нахлули в града. И тук, защитавайки столицата си, като герой, умира славният цар, защитникът на своя народ, воинът и мъдрец Илтанпик.
Българо-чувашите помнели своя славен цар дълги години. Те не можели да повярват, че смелият и храбър воин и цар е загинал. Създавайки все нови и нови отряди, атакувайки врага, където е възможно, те вярвали, че самият Илтанпик скоро ще им се притече на помощ и гордото му знаме с бял леопард върху плата ще ги поведе към победа.
Най-хубавото нещо, което останало сред народа в памет на славния цар и защитник на народа, е великата епична поема „Илтанпик“. Тази епопея е златният фонд на нашата култура, най-голямото национално постижение.


ПАЧМАН
(Краят на XII век - 1237 г.)

Пачман е талантлив командир и велик воин, най-смелият герой и защитник на народа.

Пачман става известен през 1223 г., когато българо-чувашите побеждават татаро-монголите близо до град Кернек. Името на Пачман гърми из целия Изток през тези години и воини от всички страни и народи, завладени от монголите, идват при него, за да се бият с поробителите.

Цар Илтанпик издига Пачман. Той му дава най-голямата си дъщеря за жена и го прави командир на тежката кавалерия.

През 1236 г., след героичната смърт на Илтанпик, когато жестоките врагове нахлуват в столицата, Пачман, заедно със съпругата си и верните им войски, пробива редиците на татаро-монголите и отива в степите. А по-късно се укрепва в планините, където има непревземаема крепост Шугал (Жигули).
В онези години тези планини били високи и скалисти. След като се укрепил тук, Пачман отблъсквал всички атаки на татаро-монголите цяла година. Едва в края на 1237 г. враговете опожарили тази крепост. И Пачман започнал да се бори с враговете, използвайки партизански методи. Накрая монголите решили да го довършат. Изпратили огромна армия срещу него. Самият Менгу хан я повел. Скоро Пачман и неговите воини били обкръжени. Раненият Пачман бил заловен от враговете.

Самият Менгу хан бил смел воин. И харесвал смелите мъже. Искал да приближи Пачман до себе си.

- На колене! - заповядал той. - И тогава ще ти пощадя живота.

Ще бъдеш достоен нойон... Ще ти дам тюмен!..
- Да коленича? Не съм камила: - гордо отговорил раненият Пачман, осъзнавайки, че по този начин подписва собствената си смъртна присъда.

Това било в края на 1237 г.


ИЛТАНЧЕЧ
(Краят на XII век - 1238?)

ИЛТАНЧЕЧ - най-голямата дъщеря на царя на Волжка България, Илтанпик, славна красавица и воин, чието име е свещено за потомците. Илтанчеч била омъжена за военачалника и велик воин Пачман. Тя обичала съпруга си и тази любов я направила воин и командир. Илтанчех участвала, заедно със съпруга си, в много военни кампании, водила е всички битки, които българо-чувашите са водили в онези трудни години.

През есента на 1236 г., начело на последния резерв на баща си, цар Илтанпик, Илтанчеч и съпругът й Пачман напуснали Големия град и се отправили към Малкия град - по-слабо защитената част на столицата. Те разбили татаро-монголските войски, които се опитвали да се укрепят в Малкия град. Но по това време враговете нахлули в Големия град, тоест основната част на Биляр. Градът изгорял. Бащата на Илтанчеч, цар Илтанпик, загинал. И Илтанхеч, заедно със съпруга си и воините си, отишла в степите. Българо-чувашите я обявяват за наследник на трона. Като воин и командир, тя се бори за свободата и независимостта на своя народ. В края на 1237 г. съпругът ѝ Пачман загива героично в битката срещу татаро-монголите. Илтанхеч и верните ѝ войски започват да си проправят път на север по долното течение на Волга, където българо-чувашите живеят от векове. Но враговете са по петите им. Воините на Илтанчеч се бият храбро. Те напълно унищожават няколко вражески отряда. Но броят на враговете нараства все повече и повече. И Илтанчеч трябва да се оттегли търсейки закрила в Уралските планини. Но враговете също разбират, че няма да имат мир, докато наследникът на трона, славният воин Илтанчеч е жив. Те го дебнат навсякъде. Много от воините на Илтанчеч са загинали в ожесточените битки с врага. А тя, не желаейки да бъде пленена, се зазижда жива в една от уралските пещери...
Но чувашките легенди и предания разказват, че Илтанчех не е умряла. Отстъпвайки, тя и съпругът ѝ стигнали до горите на Сура и започнали нов живот там. Те отгледали, както се казва в епоса „Илтанпик“, девет сина и три дъщери.


БАЯН И ДЖИККУ (ДИНЕККУ)

Баян и Джикку (Динекку) (SVBCH)

Известният руски изследовател И. Березин в книгата си „Нашествието на Бату в Русия“, посочвайки град Кернек, пише: „Те (Субадей с армията си) стигнаха до град Кернек и други места и ги принудиха да се подчинят. Местните владетели Баян и Тинекку дойдоха и се подчинили на Субадей и след като получиха разрешение, се върнаха обратно, но отново се разбунтуваха...“
А. П. Смирнов в книгата си „Волжки Българи“ пише, че Баян и Джикку (Динек) са били князе на град Пилар и Болгар, които уж са се подчинили на татаро-монголите. Но след това, когато враговете отишли ​​на десния бряг на Волга, те вдигнали знамето на борбата и започнали да унищожават оставените гарнизони на татаро-монголите.
Историческата информация за тях е малко. Но всички те казват, че са били български князе. Дали са от царския род? Роднини на Илтанпик ли са? От кое племе са? Всичко това все още не е проучено. В някои източници те се наричат ​​Баян и Джикку, в други - Баян и Динекку.
Имената на героите, а именно Пуян и Тинекку, са известни на много народи от Изтока. Информация за тях е запазена в устния фолклор на казахите, башкирите и удмуртите. Това предполага, че борбата, водена от древните герои, е била в унисон с много народи, завладени от татаро-монголите.
А къде е бил Кернек, родният град на непобедените князе? Той се е намирал на мястото на съвременното чувашко село Старая Сахча, Мелекески район, Уляновска област.
Този град е известен с факта, че през 1223 г. близо до стените му българо-чувашите за първи път побеждават татаро-монголските орди. През 1236 г. градът е опожарен, но жителите, подобно на феникс, го възраждат и обявяват война на нашествениците. Това е много добре написано в книгата „История на Чувашката АССР“: „В резултат на монголо-татарското нашествие от 1236 г. Волжка България губи своята независимост. Населението на Средна Волга обаче не се подчинява веднага на монголо-татарите. През 1236-1240 г. се случва въстание срещу чуждестранните нашественици. Въстанието е подновено от българските князе Баян и Джику. През 1241 г. монголите трябвало отново да си възвърнат българските земи.“

Това означава, че войната, водена от Баян и Джику, е продължила две години и те не са се подчинили на враговете.

Описвайки борбата на Баян и Джику, се сещам за следното. От историята знаем, че по руските земи Евпатий Коловрат е дал достоен отпор на монголо-татарските завоеватели. Той е герой на руския народ. И потомците му не са го забравили. Има произведения на изкуството и филми за него. Баян и Джику са същите герои. Но няма книги или филми за тях. Това е несправедливо. В най-трудните моменти на борбата си те можеха да си помислят, че ще дойде време и достойните потомци ще ги запомнят. Дошло ли е такова време? Всичко зависи от нас...


Кул Али (1172-1242)


Кул Али е блестящ българо-чувашки поет и патриот, една от най-известните личности на своята епоха, позната по целия свят.
Роден е през 1172 г. в източната част на Волжка България, наречена Темтепе (Томтюбе). Това е районът между реките Шешма и Зой.
През 1174 г., когато Кул Али е на две години, родителите му се преместват в Биляр. В онези години Биляр е един от най-големите градове в света, с население над 150 хиляди души. Около града е имало здрави крепостни стени. Три дълбоки рова, пълни с вода, са обграждали града. Тук са идвали търговци от различни страни по света. Тук са живели поети, мислители, пророци и герои.
Бащата на Кул Али, Мирхатша, също е бил учен човек, сеид. Той приел исляма и бил дълбоко религиозен човек. Имал силен глас и бил наричан Накар. Накар е къса духовна тръба, използвана за призоваване на хората.
За майката на Кул Али има малко информация. Казвала се е Пюспи. По пътя от Томтюбе тя настинала, разболяла се тежко и починала, оставяйки двугодишния си син полусирак.
Кул Али е автор на великата българо-чувашка поема „Късай за Юсуф“. Късай е легенда, сага, разказ.
Юсуф е бибдеят Йосиф Красиви. Източните, ислямизирани народи го наричали Юсуф.
Братята на Юсуф го продали на Египет. Тук, откроявайки се със своята работоспособност и умения, той скоро станал владетел на региона. Разказвайки тази древна легенда, Кул Али се опитал да предаде на всички, че основното за човек е способността да работи, да бъде полезен на хората. Всеки, който обича хората, всеки, който обича земята си, народа си, постига това, което иска. Бог няма да го остави в беда.
Тази велика поема направи Кул Али един от най-изявените поети в света.
Кул Али обичаше своя народ, родината си и винаги им служеше. През двадесетте години на тринадесети век той беше един от онези, които разбираха каква заплаха представляват татаро-монголите за Волжка България. Когато Илтанпик започнал реформите си за укрепване на армията и започнал да укрепва границите, той пламенно го подкрепял във всички тези стремежи. И през 1236 г., когато безброй орди татаро-монголи нахлули в границите на страната му, Кул Али защитил нейната свобода с оръжие в ръце. Той бил най-преданият воин на великия цар Илтанпик и показал чудеса от героизъм в защитата на столицата на Волжка България, град Биляр.
Кул Али бил пленен от татаро-монголите. Враговете не посмели да екзекутират великия поет, те го изпратили в изгнание. В изгнанието си, Кул Али започнал да пише „Хун Китапе“ (Книга на хуните) - книга за историята на своя народ. По този начин той искал да послужи отново на своя народ. Той искал да се знае, че славният и велик българо-чувашки народ никога не е бил роб. Кул Али умира през 1242 г., когато е на 70 години.

УБИ БАТОР (Средата наXIII в. - начало XIV в.


Уби-батор е един от най-известните командири и далновидни политици на цар Илтанпик, управлявал племена и кланове, живеещи по бреговете на Чулман-Адил (Кама). Дълго време се е борил срещу татаро-монголите. След кървавото потушаване на всички въстания от безмилостни врагове, той осъзнал, че е необходимо да спаси хората. Животът трябва да продължи, деца трябва да се раждат. Той и неговият клан, с войските си на големи плоскодънни лодки, решили да се преместят на десния бряг на Волга, в онези горски земи, до които татаро-монголската конница не можела да стигне. Заедно със себе си те взели не само всички живи същества, но и топонимията на родната си земя, дори свещения храм на Херле Сийр. Така, пренасяйки паметни и свещени места в нови земи, Уби-батор и неговият народ се опитали да доближат новата си родина до сърцата си.
В българо-чувашкия етнос, племето на Уби-Батор е едно от най-влиятелните. Впоследствие, следвайки неговия пример, много оцелели родове и племена от Волжка България започват да напускат татаро-монголите и да се отправят към десния бряг на Волга. Някои отиват на север, към бреговете на река Чепца. Впоследствие те започват да се наричат ​​бесермяни. А тези, които отиват на десния бряг на Волга, започват да се наричат ​​чуваши.

Хората на Уби-Батор, след като слизат по Кама, след това започват да се изкачват по Волга, достигат устието на друга пълноводна река, Сявал (Цивил), изкачват се и на брега на нейния приток Унги основават ново селище. То е кръстено на на него - Уби. Скоро в околностите на Уби се появяват и други селища. И животът на българо-чувашите отново започва да се подобрява.


Уби-батор е един от онези славни българо-чуваши, които водят народа към нова земя и му помагат да се запази. Така са били спасени българо-чувашите, така са спасени родният език, обичаите и традициите, великият безсмъртен български дух.


СУГУТ БАТОР

Средата на XIII век - началото на XIV век)

Друг велик герой, успял да запази рода и племето си през ужасните години на татаро-монголското нашествие, бил Сугут-батор, съратник на цар Илтанпик. Неговите родови земи се намирали на територията на съвременна Южна Чувашия, на брега на река Була, където е минавал великият древен път от Волжка България до Дунавска България.
Сугут-батор, подобно на Уби-батор, също водил ожесточена борба с татаро-монголите след смъртта на цар Илтанпик. Неговите войски се сражавали рамо до рамо с воините на Пачман и Илтанчеч. След това участвал във въстанието на Пуян и Динеку. Но осъзнал, че по това време е невъзможно да се победят злите и коварни татаро-монголи. И, оставяйки родовите си земи на река Була, тръгнал на северозапад, в гъстите гори. На високия, планински десен бряг на река Унга, Сугут-Батор основава ново селище, което става известно като Сукт или Пат'риел, на руски - Сугут-Богатирево.

Това се случва през втората половина на XIII или началото на XIV век, когато югоизточната част на територията на съвременна Чувашия е опустошена от набезите на Златната орда и превърната в диво поле.

Сугут-Батор има няколко сина. Известни са синовете Толбай и Топтул. По-късно те основават нови селища - Толбайкаси и Топтулкаси. Днес има много дъщерни селища по бреговете на реките Унга и Сявал, които се считат за дъщерни селища на Пат'риел, Толбайкаси и Топтулкаси.



Хусан (XIV век)

Хусан е българо-чувашки княз, син на Асан-Хусан и Сувар-Елти, тоест полубрат на цар Илкам-Пичура. Именно той основава нов град в северната част на царството, отвъд река Чулман-Адил, на река Тубаршан, върху земите, които тогава са били наричани Чувашка Даруга, т.е. Чувашка област.

В историческа легенда, записана през 1916 г. от стара 72-годишна селянка Акулина Кирилова (Акаш кинемей) от чувашкото село Нови Хутор (Çĕnĕ Khuttăr), недалеч от Казан, се разказва, че в древността на мястото на града са шумели безкрайни гори. А там, на левия бряг на река Чулман, е имало степи, където безброй татарски бандити често са правили своите набези. Те дори нападали царските войски. Ограбвали градове и села. Чувашкият цар бил изтощен, отблъсквайки татарските нападения. И казал на най-малкия си син Хусан: „Става трудно да се живее в степните земи. Вземи младия си отряд и тръгни на север, към горските земи. Премини река Чулман, после горската река Меше и там, на брега на друга горска река Тубаршан, се установи, основай нов град. И нека хората започнат да се преселват при теб...“ Думата на царя е закон. Князът се облякъл във войнишки дрехи, събрал младия си отряд, яхнал коня си и отпътувал. Чувашите прекосили голямата река Чулман, преплували река Меше и на високия бряг на река Тубаршан, на горска поляна, избрали място и основали нов град. Времето минавало, градът се разраствал и разширявал. Българо-чувашите обградили новия град с висока стена и го нарекли Хусан (Хузан) на името на неговия основател, своя княз. Хусан е чисто българска дума. В татарско-кипчакския диалект това име е звучало като Хасан. Чувашкото „у“ дава и „а“ в съвременния татарско-кипчакски език. По-късно, през 1437 г., град Хусан е превзет от Улуг-Мохамед, бившият хан на Златната орда, прогонен от Сарай. И тук той полага основите на Казанското ханство.

Златната орда първоначално нарича град Хусан по свой начин Хасан, а по-късно, като победители, го преименува на Казан.

За Хусан, основателят на града, са запазени много исторически легенди и красиви народни песни.