Капитан Петко войвода7 февруари 1900 година - умира Капитан Петко Войвода!
300 битки и 33 куршума в тялото за България...
Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил..
"Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България."
„Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов
|
|
Иванчо ХаджипенчовичВанина Константинова Костадинова
Българинът, подписал смъртната присъда на Левски, после станал депутат
Национален резил е вграден в темелите на българския парламентаризъм. През 1879 г. Иванчо Хаджипенчович е избран за депутат в Учредителното събрание.
Той сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и намества достолепната си снага в залата на събранието.
Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция. Хаджи Иванчо Хаджипенчович е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера.
Валията на Дунавския вилает Мидхад паша възлага на Иванчо да се заеме с асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.
Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. "Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас", съобщава вестник "Турция" през 1869 г.
С времето декорациите се множат и Ботев го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки".
През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.
Заедно със Саиб паша и Шакир бей той е командирован в София. Тук към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за "цвят", без право на глас. Съдебният състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите.
Европа, където се е образовал Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб паша и Шакир бей си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепца присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.
Процесът започва на 9 декември в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои един дивит - перодръжка и мастилница в специална кутия. Инкрустирано със златни нишки и смарагди, това съоръжение е дар лично от Мидхад паша.
Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо - без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки. На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо.
На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото.
След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: "Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване."
Иванчо прибира дивита, пие едно кафе и се прибира в Стамбул. След Априлското въстание през 1876 г. нему е възложена друга важна мисия. Назначен е в комисия, която да разследва събитията. Иванчо посещава Батак и Перущица и заедно с Блек бей изготвя доклад за кланетата.
Легендата гласи, че той скрепя документа с една отрязана детска ръка.
Внушението на правника е, че човешкият живот не бива да се отнема без съд и присъда. Само буквата на закона, какъвто е случаят с Левски, може да прати някого на смъртна казън. Изгрява свободата и Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание.
Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, изборът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира "за", царевицата - "против". Иванчо събира фасул за три казана чорба!
Хаджипенчович е от най-достойните депутати, защото е посочен от самия народ. Освен по избор в събранието участват още три вида представители: по звание, членове на учреждения и дружества и назначени от императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Събранието е открито на 10 февруари 1879 г. в Търново. Заседава в бившия турски конак, където Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Васил Левски. След залавянето му той е разпитан за първи път тъкмо в този конак.
Депутатът шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на конституцията. Хаджипенчович не е пустословец, по време на заседанията взема думата рядко. Само когато се наложи да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.
Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор. Пламва дебат около неговата постъпка. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за правото да си хвърлиш депутатската карта.
Иванчо Хаджипенчович пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с много народен боб! "Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава", отсъжда той.
На 7 април Иванчо отново е на своя пост. Този ден се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на ордени и медали от цивилни лица.
Въпросът обаче е за обратното действие на закона. "Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации", казва Димитър Моллов. "Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може", контрира го Никола Михайловски. "Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации", хроникира парламентарният секретар.
Същия ден се решава да има или да няма Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат "съдилище" и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е "съдилище", а "съвет управителен" с изключително полезни функции. "Аз съм бил - аргументира се той - единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре."
Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. "Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели? Ето такава "дембелхана" искат да има и у нас", обяснява дядо Славейков. "Всички след това бяхме против", свидетелства един народен представител.
Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът - 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта подписа си под основния закон.
Иванчо обаче е пророк. Оказва се, че България наистина не може без Държавен съвет. На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. С Държавен съвет, в който влиза и неизбежният Иванчо Хаджипенчович.
По това време Иванчо е член и на Върховния съд. Точно както е било по време на игото! Но не само това... Той вдига къща на 150 м от мястото, където е обесен Васил Левски. Включва се в комитета, който събира средства за вдигане паметник на Апостола. "За Бог да прости!", отронва палачът и пуска няколко гроша в касата.
Иванчо готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.
|
|
Справка за населението в Крим през 1944 г-1Българите са третия по големина етнос в Крим през 1944 г, ако въобще въпросните кримски татари са татари, а не са и те българи, щото като им гледах танците и хората, ми те сичките са български;))) Крим винаги е бил български - Джалда
https://bessmertnybarak.ru/…/deportatsiya_krymskikh_tatar/
|
|
Справка за населението в Крим през 1944 г-2В общи линии, кримските българи са заселени на първи поглед именно в места, където имат свои сродници и сънародници в лицето на башкирите и марийците, другите градове, трябва да гледам, къде се падат географски.
|
|
Клането на СтараЗагораБългари
4 ч. ·
НЯМА ДА ЧУЕТЕ И ДУМА ПО ТЕЛЕВИЗОРА ЗА ТОВА.
⬤ 146 ГОДИНИ ОТ КЛАНЕТО В СТАРА ЗАГОРА.
НА ДНЕШНИЯ ДЕН НАСЕЛЕНИЕТО В ГРАДА Е НАД 25500. САМО СЛЕД ПЕТ ДНИ ЩЕ ОСТАНАТ ПО-МАЛКО ОТ 1000 ЖИВИ БЪЛГАРИ. ТОВА НЕ Е АНТИ-ТУРСКА ПРОПАГАНДА. ДНЕШНИТЕ ТУРЦИ НЯМАТ ВИНА ЗА ЗВЕРСТВАТА НА ТЕХНИТЕ ДЕДИ.
ТОВА Е САМО ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ.
Турската армия и башибозука на Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви) избиват 14 500 българи от града и селата, а други 10 000, млади момчета, девойки и жени са отвлечени живи в Турция. (не се чудете от къде са русите и бели актьори из турските сериали). Значителен брой българи са избити и в старозагорските села по пътя към Стара Загора. Напълно е избито населението на Раднево (4000 души) и с. Любенова махала (1000 души). Подобна е съдбата на Нова Загора и други селища в района.
Според свидетелствата на професор Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър, наред с турците участвали и кърджалии, които били подпомагани от евреите в града. Според записки на очевидци, хора са одирани живи, печени на кол, приковавани и разпъвани на кръст. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца. По заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер на мястото на днешния паметник на Свети Георги, където войниците дни наред изнасилвали заловените жени, млади момичета и деца и измъчвали по най-дивашки начин. Карали ги да им играят голи хоро и садистично се гаврели и забавлявали с нещастните жени, загубили семействата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин.
(Документите и разказите на очевидци са събрани в сборника „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане“, Донка Йотова.)
В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изколват и събралите се в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.
Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Тогавашните съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.
ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ЗАГИНАЛИТЕ!
ПРОСТЕНИ ДА СА УБИЙЦИТЕ!
СИЛНИЯТ НАРОД ПОМНИ И ПРОЩАВА!
Има и едно положително следствие от клането в Стара Загора.
Известно е, че Сюлейман паша имал за задача да прехвърли Балкана и да отиде на помощ на Осман паша обкръжен от руската армия в Плевен. Това ако е било осъществено войната свършва с тотално поражение за Русия, а Плевен и повечето български градове щяха да последват съдбата на Стара Загора. Милиони българи щяха да бъдат изклани както бяха изклани арменците през 1915 г. и гърците в Мала Азия през 1922 г.
Но Сюлейман разбира, че малкия отряд от български опълченци се укрепва на Шипка. Той е можел спокойно да избере да мине през други два неохранявани прохода, като дори този към Троян е по-бърз нисък и по-удобен за преминаване с оръдия.
Обаче той се подвел по лесната победа и пировото клане в Стара Загора и нарочно тръгва към Шипка за да изколи останалите разбунтували се неверници. Смятал го за толкова лесно, че дори пише писмо до султана, че вече е прехвърлил Балкана. Но в Шипка удря на камък.
Може да се каже, че жертвите в Стара Загора спасяват жителите на Плевен от клане и нещо повече, със спирането на Сюлейман при Шипка се дава време на русите да превземат Плевен и така се обръща хода на войната изцяло в полза на руската армия.
|
|
