Зима е. Макар навън да е топло и да вали дъжд вместо сняг, пак е зима. Политическа зима, морална зима, зима за нашето човешко съществуване. Навън е топло, но животът ни е замръзнал. Вледениха ни. Но зимата е към края си, иде Пролетта. Иде пролетната Буря! Идат мълниите на Пречистването. Ледовете ще се стопят и порои ще залеят вледенителите. Ще пребъдем!

Вярвайте в България, за да повярва и Българският Бог във вас!


Върху телевизора поставих малка двехилядигодишна пирамидка с отпечетан върху нея ключ. До пирамидката стои вазичка с цветя. Пред тях препуска дървено конче. И мъничък бронзов войник е застанал на стража.

Подреждането е съгласно Завета отпреди седем хилядолетия. Живото, животодаряващото подреждане. То и сега ни е нужно, а ние не го познаваме. Забравили сме го. Иначе щяхме да оживеем, а виждам, че още сме мъртви.

Какво сме ние?

Помня, загледах се в изсъхнало дърво. Кората бе опадала. Повечето клони - също. Дървото бе започнало да гние. А в основата на мъртвата корона, от дървесната каша израстваше и пускаше листенца младо дръвче. Неповаленото дърво се раждаше отново.

Нашето Българско дърво е болно. Ние сечем заболелите клони, горим ги, а пепелта хвърляме. За да тори тя чужди гори. Все настрана гледаме, а не виждаме как гъстълакът около нас върху наша пепел е израстнал. И се готви да ни задуши.

Отминалото време, извършващото се настояще и неосъщественото бъдеще са неотделими. Крепят се взаимно. С доверие и обич. За да се задържат във Вечността, за да не изостанат. За да не отидат настрана, за да не се разтворят в невремето. Ако ли не - няма да ги има отново. Няма никога да оживеят.

Вечността не е срок. Вечността не се измерва с цифри. Тя е път и посока. Движение и устрем. Поход към никога неосъществявана цел. Остана ли ни достатъчно воля, за да бъдем и утре част от Похода?

Минало, настояще и бъдеще - те трябва да са заедно. Това е закон на Похода, на Вечността. Те са триединство, което умира, ако някоя от съставните части липсва. Тогава вървящият воин пада и пясъците го засипват. Кладенецът на преобразителното обновление е далеч. В отминалите години. Как ще се освежи жадният, как ще набере нови сили? Вечността е жива, тя не търпи смърт в себе си. А ние в своето безпаметно невежество умъртвяваме миналото, изгаряме го и принасяме пепелта в дар на чужди, враждебни нам сили. С което си затваряме вратата към утрешния ден.

Сега стоим. Спрели сме и чакаме. Застинали сме в мъртвешка неподвижност. Оковали сме живота във вериги, замразили сме го, затворили сме го в сърцевината на буца лед. Безжалостно сме го убили и се залъгваме, че ще възкръсне, щом ледът се разтопи. Живо е участващото в живота. И гробницата може да е жива, ако не сме забравили кой лежи в нея. Докато почитаме неговата памет и опазваме завета от потъмняване и разложение.

Умъртвяващо е отрицанието.

Смъртоносна е забравата. Отровен е покоят.

Свежа като пролетна поляна ще е многоцветната Книга, докато има кой да изважда нейните нееднакви листове. Жив ще е Заветът. Докато поне един от нас го помни и тачи. Но как ще се запази българинът после? Как без колобъри ще пребъде България? А пясъците неумолимо настъпват… Паметта се изтрива, уморени са боилите, неспокойни са конете им, рият с копита пръстта. Те знаят, те още са тук, те могат, годни са, храбри са, но са единствени и последни. А после?

Ключът няма да бъде излят. Ще са забравили и къде е Вратата. Цветята ще увехнат, кончето ще избяга и бронзовият воин ще се прекърши. Обичта ще е угаснала, верността ще е сломена и новото Дърво няма да израстне. Примамливо ли е?

Ако не е - гребнете с две шепи вода от кладенеца на Миналото. Картината ще се преобрази!