www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Революция - Контрареволюция - Традиция  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 5833 път(и)
Размер: 29.59 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

 Революция - Контрареволюция - Традиция

Юлиус Чезаре Евола

(из книгата "Човеците посред руините", гл.І)

В наши дни различни сили се опитват да намерят средства за организиране на защита и съпротива пред натиска на крайните форми на съвременния хаос, действуващи днес в обществено-политическата област. Важно е да се разбере, че тези усилия ще се окажат напразни дори в качеството на проста демонстрация на сила, ако се ограничат с опровержението на чисто повърхностните проявления на злото, вместо да унищожат самите му корени, т.е. - в рамките на историческия отрязък, в който е ограничено нашето изследване - онези подривни сили, които бяха задействувани в Европа от революциите от 1789 и 1848 г. Трябва да се научим да различаваме това зло във всичките му образи и през всеки стадий на неговото проявление. Основният проблем обаче се състои в това, съществуват ли все още хора, способни решително да скъсат с всички политически партии и идеологии, чието възникване пряко или косвено е свързано с идеите, развитието на които води от либерализма и демокрацията към марксизма и комунизма. Ако подобни хора все още са се запазили, трябва да им се посочи точното направление, да им се даде една здрава основа във вида на общ мироглед и ясна доктрина за държавата.

За целта би могло в качеството на лозунг да се използува понятието "контрареволюция". Но революционните корени вече са останали в далечното минало и практически са забравени, подривните сили са се укрепили в повечето действуващи понастоящем институции от толкова отдавна, че вече изглеждат като нещо естествено и подразбиращо се от само себе си. Съответно и даденият лозунг е изгубил своята действеност, тъй като е приложим само към последния етап, в който световните подривни сили се проявяваха под облика на революционния комунизъм. Затова изглежда по-уместно да бъде използуван друг лозунг - реакция.

Липсата на страх от това, да се признаеш и, следователно, да се провъзгласиш за реакционер, ще стане своего рода пробен камък. От доста отдавна левите кръгове са направили от думата "реакция" синоним на всевъзможно беззаконие, безчестие и позор; те не пропускат и най-малката възможност да заклеймят като "реакционни" онези сили, които не желаят да участвуват в тяхната игра и да плават по течението, в което, според мнението на левите, се състои "историческият смисъл". Но ако за последните това е естествено, то по съвършено друг начин стои въпросът в случая, когато тази дума предизвиква тревога сред представителите на така наричаните десни или "националната опозиция", причина за което, като правило, е липсата на политическо, интелектуално, а понякога и просто физическо мъжество. Обвинят ли ги в "реакционност", те тутакси започват да протестират, да се оправдават, считайки се за задължени да докажат, че това обвинение не съответствува на действителността.

Необходимо е да се разбере следното: докато едни "действуват", способствувайки напредъка на подривните сили, нима ние можем да си позволим да не "противодействуваме", да не реагираме, задоволявайки се с безметежното съзерцание на ставащото и мърморейки: "чудесно, продължавайте", с което играем в полза на собствените си противници? От историческа гледна точка може само да се съжалява, че "реакцията" не е възникнала тогава, когато злото е било още в зародиш и е могло да бъде отстранено, изгаряйки с нажежено желязо основните огнища на заразата, което би избавило европейските нации от невиждани бедствия. Но всички опити за реакция се оказаха частични или малодействени, липсваше им както нужните хора, така и съответните средства и доктрини.

Следователно, днес се изисква образуването на един нов, непримирим фронт, който да прекара ясна граница между приятелите и неприятелите. Ако всичко все още не е загубено, то бъдещето съвсем не принадлежи на тези, които са готови да се задоволят с мъгляви и упадъчни разсъждения, както това е присъщо на представителите на отделни кръгове, които не могат да се нарекат собствено леви. Бъдещето принадлежи на този, който има мъжеството да заеме една радикална позиция - позицията на "абсолютното отрицание" и "висшето утвърждение" според израза на Донозо Кортес.

Несъмнено думата "реакция" само по себе си има определен отрицателен привкус - този, който реагира, противодействува, не владее инициативата, тъй като реакцията се предизвиква от необходимостта от защита или полемика срещу нещо вече утвърдило се в действителността. Затова нека внесем някои уточнения. Нашата задача е не просто да възпрепятствуване осъществяването на плановете на противника, но най-вече да издигнем една собствена система от позитивни ценности. Двусмислеността, заложена в идеята за "реакция" ще изчезне, ако я свържем с концепцията за "консервативна революция", която подчертава динамичния аспект; в дадения израз "революцията" губи предишното си значение на насилствено събаряне на законно установения порядък, а подразбира едно действие, насочено към отстраняване на съществуващия безпорядък и възстановяване на нормалните условия. Според израза на Жозеф дьо Местр, става на дума не толкова за "контрареволюция" в тясното и спорно значение на тази дума, колкото за едно действие "обратно на революцията", т.е. положително и обърнато към изворите. Странна е съдбата на думите: "революция" по своята етимология от латински не означава нищо друго; тя произлиза от re-volvere - субстантив, изразяващ движение, връщащо към началото, към корените. Затова за победата над съвременния свят именно от това начало следва да се черпи "революционната" и "обновяваща" сила.

Ако искаме да използуваме идеята за "консервация", "съхранение" ("консервативна революция"), то при това е нужно да бъдем предпазливи. Според това, както тълкуват това понятие левите, днес да се наречеш "консерватор" е почти толкова опасно, колкото и "реакционер". Явно е нужно уточнение, както именно смятат да "съхраняват", тъй като днес е останало много малко от онова, което действително го заслужава. Това е особено забележимо при обръщане към една конкретна област, например - към обществените структури или учреждения. Това безусловно се отнася за Италия; същото малко по-рано би могло да се каже за Англия и Франция и по-късно за страните на Централна Европа, където тук-там все още са се запазвали остатаците от висшата традиция. Действително, понятието "консервативна революция" се зароди след Първата световна война сред определени кръгове в Германия, които освен всичко останало, имаха възможността да се обърнат към своето сравнително неотдавнашно историческо минало (1). Нещо повече, не може да не се признае реалността на ситуацията, даваща повод за нападки от страна на левите сили, в очите на които консерваторите защитават не идеи, а интересите на определена икономическа класа - класата на капиталистите, до известна степен организирана и политически, която се стреми да увековечи за собствени интереси режимът на привилегиите и социалната несправедливост. Затова за левите не представлява особен трудност да сложат в един кюп консерваторите, "реакционерите", капиталистите и буржоазията. По този начин те - използувайки артилерийската терминология - създават "лъжлива цел". При което тази тактика се е запазила почти без изменения откакто челните отряди на световните подривни сили все още не бяха сменили знамената на либерализма и конституционализма с флаговете на марксизма-комунизма. Действеността на тази тактика доведе дотам, че някогашните консерватори, подобно на днешните - ако не броим несъмнено висшия, но малочислен слой - започнаха да приемат близко до сърцето по същество само своето обществено-политическо положение и материалните интереси на определена класа или съсловие, вместо най-решително да отстояват висшето право, достойнството и безличното наследство на ценностите, идеите и принципите. Именно в това се състои основната им слабост.

Днешните "консерватори" са паднали още по-ниско, затова "консервативната" идея, която ние смятаме да защитаваме, не само не бива да има никакво отношение към класата, практически заела мястото на някогашната аристокрация, а именно - към капиталистическата буржоазия, носеща характера на една изключително икономическа класа - но и трябва решително да й противостои. От "революционна" защита и "съхранение" се нуждае общата концепция за живота и държавата, основана върху висшите ценности и интереси, превъзхождащи нивото на икономиката, а следователно и всичко, което се поддава на определение в понятията за икономически класи. По отношение на тези ценности, дори когато става на дума за конкретни организации, положителни учреждения и исторически ситуации, икономиката играе не главна, а второстепенна роля. Следователно изхождайки от едно подобно разбиране на посочените понятия, трябва категорично да откажем да застанем на страната на онези, които лявата полемика избира в качеството на "лъжлива цел", свеждайки по този начин целия разговор до нула.

Важно е да разберем, че същността се заключава не в изкуственото продължаване на живота на онези частни форми, които са съществували в миналото, но са изчерпали своята жизнеспособност и са отживяли времето си. За истинския революционен консерватор въпросът се състои в запазване на вярност спрямо принципите, а не спрямо учрежденията и институциите на миналото, които са само частни форми на изразяване на тези принципи, подходящи през конкретния период за дадената страна. Освен това, тези части форми сами по себе си не бива да се считат за недълговечни и изменчиви, тъй като те са свързани с исторически неповторими обстоятелства, докато съответните принципи запазват значението си независимо от обстоятелствата, без да губят своята актуалност. От висшите принципи като от зърно могат да израстнат нови, подобни на старите форми, които заменяйки според възможностите - и дори по "революционен" път - предишните, с това само осигуряват приемственоста независимо от социално-историческите фактори и културно-икономическите промени. За осигуряването на тази приемственост е необходимо твърдо придържане към принципите и решително отказване от всичко, което трябва да бъде отхвърлено, което вече е отживяло времето си, за да не се налага през кризисните или преломни времена панически да се хвърляме във вълчата паст в безпорядъчни търсения на нови идеи. В това се състои същността на истинския консерватизъм, тук се сливат в едно духът на традиционализма и духът на консерватизма. Живата правда на традицията се състои не в бездейния конформизъм пред лицето на ставащото или в инертното продължаване на миналото в настоящето. Традицията по своята същност представлява една метаисторическа и същевременно динамична реалност - това е основната подреждаща сила, подчинена на принципи, осветени от висшия закон, може дори да се каже - на принципи, дадени свише - единна по дух и вдъхновение, която се проявява в течение на поколенията, опирайки се на разнообразните институции, закони и организационни форми. Заблуждава се този, който отъждествява или бърка тези отделни форми, принадлежащи на относително далечното минало, със самата Традиция.

Методологически за намирането на отправни точки следва да разглеждаме конкретната историческа традиционна форма главно като образец и сравнително точно въплъщение на определени принципи на практика. Това е един напълно законен подход, както в математиката се преминава от диференциалите към интегралите. В този случай няма смисъл да се говори нито за анахронизъм, нито за "регресия", тъй като нищо не се превръща в "идол", нищо не се "абсолютизира" освен принципите, които са абсолютни по самата си същност. В противен случай ще постъпим като онези, които наричат анахронизъм това, че се отстояват определени духовни добродетели под предлога, че те са свързани с някакво часто историческо лице, което особено се е отличавало с тези добродетели. Както казва Хегел, "става на дума за разпознаване отвъд временните и преходни външни форми на иманентната и вечна субстанция, която е винаги актуална".

Нека посочим различието в подходите, присъщи на тези две противоположни позиции. Аксиомата на революционно-консервативния или консервативно-революционния тип мислене твърди, че за висшите ценности, за основополагащите принципи на всяка здрава и нормална организациях (като например - за принципите на истинската държава: imperium и auctoritas, йерархията, справедливостта, функционалните класи и ценностни категории, превъзходството на политическото ниво над социално-икономическото и т.н.) не съществуват промени - не съществува "ставане". На това ниво история не съществува и да се разглеждат посочените ценности и принципи в исторически рамки е абсурдно, защото те по самата си същност имат "нормативен" характкер. Следователно на колективно и политическо ниво те притежават същото качество, което в индивидуалния живот е присъщо на ценностите и принципите на абсолютния морал - това са императивните принципи, които изискват правото на вътрешно признаване (способността за признаване на дадените принципи е съществен признак, отличаващ една категория същества от друга); това са принципи, върху които не оказва никакво влияние неспособността на индивида да ги реализира или най-малкото да ги реализира изцяло и във всички области, защото докато вътрешно не се предава, изпадайки в низост и отчаяние, той продължава да ги признава. Тези принципи имат същата природа като "естествените закони на вечната република, неизменни във времето и пространството" съгласно израза на Джамбатиста Вико. Дори когато те се въплъщават в историческата действителност, последната в никакъв случай не ги обуславя, тъй като те принадлежат на висшето, метаисторическо ниво, на което, нека повторим пак, изменения не стават. Така следва да се разбират идеите, които наричаме традиционни.

Диаметрално противоположният подход достатъчно ясно се открива в мисленето на революционера; историцизмът и емпиризмът за него са истина - самата област на духа не се изплъзва от ставането; всичко е обусловено, изковано от епохата и обстоятелствата. Всеки принцип, норма или система дължат своята ценност на периода, в който са придобили историческия си облик, благодарение на случайни и чисто човешки фактори - физически, социални, икономически, емоционални и т.п. В най-крайната и остатъчна форма на тази извратена мисъл факторът, който в действителност определя цялата структура и всичко, което има вида на независима ценност, е случайността, присъща на различните форми и развитието на средствата за производство с произтичащите социално-икономически последствия.

По-нататък ще разгледаме по-подробно тезата на историзма, която споменаваме тук само за да покажем противоречивостта на подходите. Ако не признаем тази противоположност, всякакви по-нататъшни спорове са безполезни. Тези две концепции са толкова непримирими, колкото и съответния им начин на мислене. Едната е истината на революционния консерватор и на цялата формация, която на чисто политическо ниво има действително десен характер; другата е мита на световните подривни сили, съставляващ основата на всички форми на проявление на тези сили, както на най-крайните, така и на по-умерените и неопределените.

Нашите забележки относно метода, също и възможното обръщане към историята, представляват също и практически интерес. Действително, далеч не при всички нации може да се открие достатъчно силна жива традиционна приемственост, затова обръщайки се към определени институции, действуващи днес или съществували в относително неотдавнашното минало, в действителност се обръщаме към съответните идеи. Ако тази приемственост е нарушена, трябва да следваме посочения вече път, а именно - да се обърнем към другите епохи, но главно за намирането на идеи, действени сами по себе си. Именно такъв трябва да бъде подходът към историята на Италия. Вече сме поставяли въпроса за това, какво собствено си струва да се "съхрани" в Италия. Търсенията ще се окажат безплодни, ако поискаме да се опрем на политически сили от традиционното минало, които да са се запазили в достатъчно чист вид до наши дни, тъй като такова минало липсва. Действително, за разлика от повечето европейски страни, в Италия не е съществувало постоянно, единно гражданско образование, свързано със символа и централната власт, едновременно династическа и политическа. В частност, не е останало идейно наследство, което да може да стане твърда опора и да позволи да се осъзнае съвършената чуждородност, неестественост и порочност на всичко свързано с идеологиите, утвърдили се от времената на Френската революция. Напротив - именно те под различни форми са способствували за обединението на Италия, запазвайки преобладаването си след постигането на единство и разпространявайки се във всички сфери на съществуването, приемайки все по-отровни форми чак до настъпването на фашисткия период. Налице е едно разкъсване, вакуум, и затова за Италия обръщането към принципите, които определихме като традиционни, носи в много по-голяма степен идеален, отколкото исторически характер. Така че дори като се обръщаме в случай на необходимост към историческите форми, следва да им признаем единствено вече споменатото значение на прости основи за една интеграция, която тутакси ще ги остави на втори план, тъй като за нея имат значение най-вече идеите. Историческата дистанция - например спрямо древния Рим или някои страни на сревновековния свят - е твърде голяма, за да има това обръщане някакъв друг смисъл, освен идеален.

Впрочем тази ситуация не е съвсем безнадеждна, тъй като води дотам, че ако посочените идеи бъдат взети на въоражение от едно ново движение, те ще бъдат взети в едно практически чисто състояние, почти без исторически шлаки. Отделни държави, особено в Централна Европа, до неотдавна представляваха в някакъв смисъл остатъци от един положителен исторически фундамент, което позволяваше да се надяваме на един възможен успех на консервативната революция, която при други условия не би имала шанса да процъфти. Но положителната страна на днешното неблагоприятно положение е това, че ако движението, за което става на дума, се състои, то ще бъде абсолютно и радикално. Именно там, където липсва материалната основа на традиционното минало, където окончателно са изгубили значението си конкретните исторически форми, в които то някога е било въплътено, възстановителната революция трябва да се яви преди всичко като едно духовно явление, основано върху чистата идея. Съвременният свят все повече заприличва на свят от руини, този възглед рано или късно ще възтържествува почти навсякъде - с други думи, ще разберат, че е безполезно да се опират върху онова, което все още е запазило привидността на един по-нормален ред, но вече е опорочено вследствие на различните отрицателни исторически фактори; напротив, необходимо е винаги да се обръщаме към изворите, да се опираме на корените, за да вървим с чисти сили напред по пътя на възсъздаващата и възмездяваща реакция.

Навярно в известен смисъл ще бъде полезно да се добавят няколко забележки относно понятието "революция"; действително, може да се отбележи, че различни кръгове на естествената опозиция са склонни да се наричат "революционни" - тази тенденция вече се е проявявала в сравнително неотдавнашните движения, за което свидетелствува разнообразието на наименования като "фашистка революция", "революцията на Кафявите ризи", "революция на порядъка" (Салазар в Португалия) и т.н. Естествено, веднага възниква въпросът: революция срещу кого? Революция в името на какво? Но дори да не вземаме предвид посочените въпроси, не бива да забравяме за това, че всяка дума притежава душа и, следователно, трябва да се погрижим да не попаднем неосъзнато под нейното влияние. Ние вече ясно изложихме нашата гледна точка: за "революция" може да се говори само в относително значение - тук може да се използува Хегеловото "отрицание на отрицанието" - т.е. като за настъпление против отрицателното положение на нещата, като за съвкупност от насилствени до известна степен изменения, с цел възстановяване на нормалното състояние, подобно на човек, който се изправя на крака след падане или на организъм, който се избавя от изродилите се клетки, за да прекрати процеса на развитие на раковия тумор. Но е важно тайната душа на думата "революция" да не засегне онези, които не принадлежат към левите, да не ги отклони от правилния път, ако те поискат да се провъзгласят за революционери в друго, различно от посоченото от нас тук значение, което е в определен смисъл положително.

В този случай съществува реалната опасност повече или по-малко неявно да се съгласим с основни предпоставки, малко различаващи се от приетите от противника: а именно с това, че "историята върви напред" и трябва да гледаме в бъдещето, създавайки новости и формулирайки нови принципи. Тогава "революцията" става един от аспектите на движението напред, което включва в себе си също и моментите на разрив и объркване. Някои мислят, че благодарение на това "революционното действие" придобива висше достойнство и голяма привлекателност като мит. Но тук ние попадаме в капан: нали в този случай достатъчно лесно можем да се окажем повече или по-малко осъзната жертва на прогресистката илюзия, според която няма значение по-добро ли е или не това ново, което идва да замени старото, в сравнение с онова, което е било, и в резултат всички разрушителни и революционни промени придобиват законен характер.

Известно е, че единственото основание на прогресизна е миражът на техническата цивилизация, омаяла с неоспоримите си материално-индустриални достижения онези, които пропускат да забележат обратната им страна, проявяваща се в къде по-важни и значими области на съществуването. Този, който не се подчинява на тържествуващия днес материализъм, за който съществува само една област, в която е законно да се говори за прогрес, ще се държи настрана от всичко, което по един или друг начин е подложено на влиянието на съвременния мит за прогреса. В древността идеите са били ясни: за обозначаване на подривните сили в латинския език са използували не думата revolutio (която, както вече казахме, преди е имала съвършено друг смисъл), а други понятия като seditio, eversio, civilis perturbatio, rerum publicarum commutatio и т.н., а за изразяването на съвременното значение на думата "революционно" са прибягвали до описателни изрази от типа rerum novarum studiosus или fautor, т.е. такъв, който желае "новото", който е "инициатор" на това "ново"; "новото" пък за традиционната древноримска менталност е било равнозначно на нещо отрицателно и разрушително.

По този начин, що се отнася до "революционните" стремежи, трябва да се избягва двусмислеността и да се направи избор между двете горепосочени противоположни позиции, които се изразяват от два еднакво противоположни стила. Действително, от едната страна се намират онеми, които признават като истински порядък съществуването на неизменни принципи и твърдо се придържат към тях, не позволявайки преходните събития да ги отклонят от пътя; които не вярват нито в "историята", нито в "прогреса" като мистични, господствуващи същности и се стремят да надделеят над силите на случайността, връщайки се към висшите, неизменни форми. Именно това означава за тези хора връзката с реалността. От другата страна, срещу тях, стоят онези, които отричат миналото, нямат нищо зад себе си, вярват само в бъдещето и се отдават на безпорядъчното, емпирично, неподготвено действие; които вярват, че са в състояние да управляват събитията, не познавайки и не признавайки нищо, превъзхождащо материалното и събитийно ниво, които стават привърженици ту на една, ту на друга система, от които никога не може да се роди истински ред, а само повече или по-малко удържан хаос и чисто удобоуправляема дейност. Според едно зряло размишление, именно към тази последна позиция се придържат "революционните" привърженици, когато не служат открито на подривните сили. Липсата на принципи те заменят с мита за бъдещето, с помощта на което някои от тях се опитват да оправдаят и осветят неотдавнашните разрушения, твърдейки, че те са били необходими за достигането на нещо по-добро и небивало, в което обаче крайно трудно може да се намери нещо положително.

По този начин с ясно разбиране за ставащото, трябва внимателно да бъдат изследвани "революционните" стремежи, имайки предвид, че да се задоволим само с връщането на тези претенции в техните законни граници означава да се ограничим с присъединяването към бригада по събаряне (екип за разрушение). Този, който действително е успял да устои, се намира на много по-високо ниво. За подобни хора лозунг ще стане по-скоро Традицията във вече посоченото динамично разбиране. Както вече бе отбелязано, при изменението на обстоятелствата, настъпването на криза, когато в играта се включват нови фактори, когато вълните на хаоса заплашват да разрушат последните прегради, те запазват хладнокръвие и са способни да се откажат от това, от което следва да се откажат в името на спасяването на същественото, знаят как да подберат и предложат форми, подходящи за новите обстоятелства и умеятк да постигат с тяхна помощ възстановяване или съхраняване на нематериалната приемственост, избягвайки всякакви случайни и неоправдани действия. Такава е задачата, такъв е стилът на истинските повелители на историята - един стил, по-мъжествен и значително различаващ се от това, което е присъщо на обикновения "революционер".

Ще завършим тези съображения, разглеждайки един частен случай, отнасящ се към всичко казано. Тъй като в Италия липсва истинско "традиционно" минало (тъй като достигнатото от нея единство през епохата на Ризорджименто по същината си е било свързано с подривните идеологии на 1789 г. и революцията на третото съсловие и е ставало по-скоро под знака на антитрадицията, отколкото на традицията), днес мнозина, желаейки да дадат отпор на предните отряди на световните подривни сили и опитвайки се да се опрат на конкретен исторически пример, се обръщат към принципите и институциите от фашисткия период.

Но никога не бива да се изпуска от поглед следният основен принцип: ако днес има смисъл да се защитават "фашистките" идеи, то те трябва да се защитават не толкова като именно фашистки, а в зависимост от това, доколко те в една частна форма изразяват и утвърждават идеите, по-висши и предшествуващи фашизма, т.е. притежават гореспоменатия характер на "постоянна" и затова могат да бъдат считани за неотделима част от великата европейска политическа традиция. Привързаността към тези идеи по други съображения, вследствие на тяхната "революционност", своеобразност и принадлежност собствено към "фашизма" довежда до тяхното принизяване, ограниченост и, освен това, затруднява необходимата работа по разграничаването. Тъй като онези, за които всичко започва и завършва с "фашизма", чийто хоризонт се ограничава до полемиката между "фашисти" и "антифашисти", които не познават други ориентири, само с труд могат да направят разлика между най-висшите и най-добри стремежи на даденото движение и онези негови страни, които до една или друга степен сами са били изложени на същите болести, срещу които те днес искат да се борят (2). Освен това, смесването на положителното и отрицателното, обикновено е от полза за противника. Така че, ако искаме да използуваме тези идеи, за които се сражадаха неотдавна в Италия, Германия и други страни, трябва винаги да ги разглеждаме в рамките на традицията и по възможност да сведем до минимум чисто случайните позовавания на миналото, издигайки на първи план принципите, изхождайки от тяхното идеално и "нормативно" съдържание - независимо от причастността им към конкретния период или движение.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Вж. прекрасно документираното изследване на А. Мьолер (A. Mohler) "Консервативната революция в Германия през 1918 - 1932 г." (Щутгард, 1950).

(2) Ние внесохме своя влог в тази работа по разделянето на положителното от отрицателното във фашизма в нашата книга "Il Fascismo - Saggio di una analisi critica dal punto di vista della Destra" (Roma, 1964, ed. Volpe).

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент - бурджан колобър

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание