www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Върховната власт - Авторитетът - Империята  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2394 път(и)
Размер: 34.79 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Върховната власт - Авторитетът - Империята

 Юлиус Чезаре Евола

(Из книгата "Човеците посред руините", гл.ІІ)

Основата на всяка истинска държава е трансцендентността на нейното начало, т.е. на принципа на върховната власт, авторитета и законността. Тази най-важна истина в различни форми се е проявявала в течение на цялата история на народите. Отричането й е признак на подценяване или най-малкото - изопачаване на истинското значение на всичко това, което съставя политическата реалност. В цялото многообразие на формите й неизменно - като някаква "константа" - присъствува представата за държавата като за нахлуване и проявление на висшия порядък под формата на властта. Затова всяко истинско политическо единство представлява въплъщение на идеята и властта, с което се отличава от всяко прагматическо единство, "естествено" или основано върху "естественото право" обединение, обусловено главно от социално-икономически, биологически, утилитарни или евдемонистични фактори.

По този начин има смисъл да се говори за сакралния характер на принципа на върховната власт и могъщество - т.е. на държавата. Нещо повече, именно към областта на сакралното се отнася древноримското понятие imperium, което не толкова описва системата за териториално наднационално владичество, колкото отразява чистото могъщество на повелята, почти мистичната сила и auctoritas (авторитет), присъщи на онзи, който осъществява дадените функции и притежава качествата на Владетел на религиозно-воинско ниво, на нивото на патрицианското семейство - gens - и във висша степен на нивото на държавата, републиката. В дълбоко реалистичния римски свят и именно благодарение на дълбоката му реалистичност тази власт е била същевременно "авторитет", неизменно запазвала характера си на висша светоносна сила и сакрално могъщество, независимо от конкретните и често незаконни средства, които са използували за нейното достигане в течение на различните периоди на римската история (1).

Може да не се признава принципа на върховната власт, но ако го признаеем, трябва същевременно да признаем абсолютният му характер. Властта, представляваща същевременно авторитет - вечният авторитет, ако се изразим в римски стил - трябва да притежава "директивния" характер, присъщ на последна инстанция. Властта и авторитета, лишени от абсолютен характер, не са нито власт, нито авторитет, както прекрасно показва това Жозеф дьо Местр. На политическо ниво в много по-голяма степен, отколкото на нивото на естествените причини, е невъзможно да се изкачваме до безкрайност от причина до причина; редицата трябва да има своя граница в една точка, белязана от необусловения и абсолютен характер на решението. Тази точка е едновременно точка на постоянството и непоклатимостта - естествен център на целия организъм. Ако този център липсва, всяко политическо обединение се превръща в едно чисто механично съединение, временно образувание, докато разглежданата от нас власт е свързана с трансцендентното ниво, единствено способно да й даде основание и да оправдае нейното съществуване в качеството на висше, независимо и първично начало, като основа на всяко право, като самата тя не е подчинена на никакъв закон. В действителност двата аспекта, двете изисквания взаимно се обуславят и именно тяхното взаимодействие разкрива природата на чистия политически принцип на Империята и следователно - и на личността на онзи, който като истински владетел трябва да представлява и въплъщава в себе си посочения принцип.

"Юридическата" теория на висшата власт във всеки неин вид (прословутата "правова държава", вж. Келсен) се отнася най-вече за caput mortuum, т.е. разглежда едно състояние, своствено на умиращия политически организъм, който механично продължава да съществува в държавата, макар неговият център и изначално породилите го сили да са или скрити, или изчезнали. Ако пък повядъкът, тържествуващ над хаоса и безпорядъка, законът и правото съставляват субстанцията на самата държава, то те намират достатъчно основание и последно оправдание единствено в споменатата трансцендентност. От което следва принципът princeps a legibus solutus, "властелинът е свободен от закона"; същото е имал предвид Аристотел, когато е казвал, че този, който сам представлява закон, няма закон. В частност положителната същност на принципа на висшата власт напълно справедливо се е признавала в неограниченото от нищо и неоспоримо право за вземане на абсолютно решение при особени обстоятелства или в случаите на необходимост - т.е. когато действуващото право и закон са преставали да действуват или когато е възниквала необходимост от тяхното преставане (2). В подобни случаи, както и във всяка сложна ситуация, отново се е проявявало онова абсолютно, дадено свише могищество, което незримо и безмълвно - при други обстоятелства - неизменно присъствува в държавата, докато последната запазва своята връзка с породилото я начало, докато тя остава жив организъм, а не се превръща в механизъм, в проста привичка (3). "Изключителните пълномощия" и "диктатурата" са необходими средства, може да се каже - "съдбоносни средства", които се прилагат при посочените обстоятелства, докато не се получи очакваното пробуждане на централната държавна власт. При подобни условия диктатурата не носи "революционен" характер. Тя остава в рамките на закона, без да привнася със себе си нито нов политически принцип, нито ново право. През най-добрия период на римската история тя се е считала и приемала като преходно явление, по естествен начин вписващо се в съществуващия ред, което не се стреми да го замени. Във всеки друг случай диктатурата е синоним на узурпация.

Държавата не е израз на "обществото". Лежащото в основата на социологическия позитивизъм разбиране на държавата като "общество" или "общност" е белег за регрес, за натуралистична инволюция. То противоречи на същността на истинската държава, преобръща всички правилни отношения, лишава областта на политиката от присъщия й характер, от нейните изначални качества и достойнства. "Анагогическата" целенасоченост на държавата - като сила, "отвеждаща в горния свят" - в този случай напълно се отрича.

Областта на политиката се определя с помощта на йерархичните, героични и идеални ценности, отричащи както устремеността към плътското, така и до известна степен "душевното" задоволство, което я изкарва от рамките на чисто естественото и вегетативно съществуване; истинските политически цели в по-голямата си част имат абсолютен (а не производен) характер; те са свързани с идеи и интереси, далечни от мирното съществуване, чистата икономика и материалното благополучие; те съответствуват на висшето измерение на живота, на един порядък от особено качество. Тази противоположност, съществуваща между политическата и обществената области е основополагаща. Тя има характера на "категория" и колкото повече е изразено това, толкова по-високо е метафизическото напрежение в държавата, толкова по-устойчиви са нейните структури и толкова по-близък е образът й до един организъм от висш тип. Действително, при последния висшите функции не са израз на биологическия и вегетативен живот и, с изключение на случаите на упадък и явно израждане, не са подчинени на изисквания от този порядък. Тяхната дейност, макар и да се основава върху физическия живот, се подчинява на собствени закони и в отделни случаи е способна да му влияе, приспособявайки го за цели и действия, които съвсем не са проявени и оправдани в рамките на чисто физическия живот. В същия ракуср следва да се мислят и отношенията, които при една нормална ситуация съществуват между политическата и "социалната" област.

Различието между политическата и "физическата" области много лесно се проследява в първоначалните цивилизации. То може да се открие дори в наши дни сред остатъците, запазили се в различните примитивни общества, в които понякога определени дълбочинни значения се разкриват с такава чистота, каквато напразно бихме търсили в съвременните плоски и безвкусни социологически учения. Да приведем пример, поясняващ нашата гледна точка.

Общоизвестно е учението, обясняващо произхода на държавата от семейството - разширеният и доведен до завършек образуващ принцип на семейството (gens) довежда до зараждането на държавата. Възможността да се сведе държавата до едно чисто "естественонаучно" ниво е мислима единствено благодарение на изначалното недоразумение, състоящо се в предположението, че в древните общества преди всичко от индоевропейски тип семейството е било единство от чисто физически тип, а сакралното в рамките на ясното йерархично деление не е играло решаваща роля в този въпрос. Дори опирайки се на съвременните изследвания след трудовете на Фюстел де Куланж, не остават никакви съмнения по този повод. Но дори ако семейството се разбира в "естествено-научен" смисъл, както това преимуществено е прието днес, то пораждащото начало на собствено политическата общност следва да се търси на съвършено друго място, а не в семейството; следва да се обърнем към това, което се нарича "мъжко общество" и именно с това ще се заемем сега.

При повечето примитивни народи индивидът преди достигането на определена възраст се е разглеждал като чисто "естествено" същество и се поверявал на грижите на семейството и преди всичко на майката, което е свързано с материалната, физическа страна на съществуването, която се намира под знака на майчинството и женствеността. Но в определен момент е ставало или по-точно - могло е да стане едно изменение на естеството и статуса. Особените обреди - т.нар. "обреди на прехода" - често били предшествувани от период на изгнание и изолация, често съпровождан с тежки, провокиращи изпитания в съответствие със схемата на "смъртта и раждането" на новото същество, едва след което се придобивало правото на званието "мъж". Преди това членът на групата, независимо от неговата възраст, се уподобявал на жена, дете и дори на животно. След преобразяването индивидът се оказвал включен в "обществото на мъжете", в което самото понятие "мъж" е носело инициатически (сакрален) и същевременно воински смисъл, имайки предвид властта, която той придобивал в групата или клана. В зависимост от налаганите му особени задачи и отговорности в рамките на групата, неговите права също така се различавали от тези на другите членове (4).

В тази схема изначално са заложени основополагащи категории, позволяващи да се направи разлика между политическото и "социалното" ниво. Първата от тях е особеното посвещаване в "мъж" в иманентния смисъл - vir както са казвали римляните, а не просто homo. Това предполагало "разкъсване на нивото", откъсване от природния и вегетативен план и включване във властта като заповядващо начало, пазител на което било "обществото на мъжете". Можем с право да видим в това една от онези "константи", онези основни идеи, които независимо от цялото многообразие на приложното им приложение, изразяване и отклонение, неизменно намираме в теорията или по-добре да кажем - в метафизиката на държавата, изповядвана от най-великите цивилизации на миналото. Процесите на секуларизация, рационализация и материализация, които в последно време стсават все по-явни, правят все по-тъмни и скрити тези изначални значения. Но когато те окончателно се затриват, макар и изразени в друг вид, където отсъствува истинската инициатическа или сакрална дълбина, там вече не съществува нито държава, нито политическа класа в истинското традиционно значение на това понятие. Отделни автори дори в наши дни говорят по този повод, че "образуването на господствуваща класа е божествено тайнство". В някои случаи може да се говори по-скоро за демоническо тайнство (плебейските трибуни, демагогията, комунизма), но никога подобни неща не се определят от чисто социалните, а още повече - от икономическите фактори.

Държавата се намира под мъжкия знак, а обществото и в по-широк смисъл народът - демосът - под женския. Ние отново се връщаме към изначалната истина. Майчиното царство, различно от политико-мъжкото, се е мислило едновременно като владения на Майката Земя и Майките на Живота и плодородието, под властта и охраната на които са се развивали физическите, биологическите и колективно-материалните страни на съществуването. В митологията постоянно се срещаме с делението на светоносни, небесни божества на чисто политическия и героически свят от една страна, и женските, материални божества на "естествения" живот, близки преди всичко на простолюдието. Така например в древния Рим понятието за държавата и империята - сакралното могъщество - е било тясно свързано със символичния култ на мъжките небесни богове на светлината и висшия свят в противоположност на тъмните Майки и хтоничните богове. Същите идеи и теми, които намираме в примитивните общности с тяхните "мъжки общества", минават като червена нишка през цялата олимпийско-държавна традиция на класическия свят и цялата редица на висшите индоевропейски цивилизации.

В по-късно историческо време тези идеи се въплътили в едно общество, основаващо се вече не върху имперския принцип, а върху "божественото право" на краля, управляващият слой на който се създавал вече не с могъществото на обреда, а бил свързан с идеята за ордена, аристокрацията като политическа класа с определени правила и качества, недводими към социалните ценности и икономическите фактори. Сетне тази приемственостс била прекъсната и упадъкът на идеята за държавата, наред с упадъка и угасването на чистия принцип на върховната власт и авторитет, окончателно преобрънали всичко нагоре с краката, което довело до завземането на политическата област от света на демоса - материализираната маса. Това е основното значение на всяка демокрация в изначалното разбиране на този термин, а също и на всеки "социализъм". Както първата, така и вторият по своята същина представляват антидържавно израждане и оскверняване на политическия принцип. С тях завършва преходът от мъжкото към женското, от духовното към материалното и смесеното. Става дума за една инволюция, за основа или обратна страна на която служи инволюцията на самия инвивид, в който надделяват способностите и интересите, свързани с "естествената", груба, чисто витална част на човешкото същество. Както е било известно още на Платон и Аристотел, несправедливостта, т.е. извършващите се във външния, колективен план извращения и разрушения отразяват преди всичко вътрешната несправедливост, свойствена на определения човешки тип, който започва да преобладава в даденото общество.

В съвременният свят съществуват политически форми, в които това падане на нивото, това изращаване се проследява толкова ясно, че това не може да бъде сбъркано с нищо. По най-недвусмислен начин това се изразва в партийните програзи и идеологии. В други случаи този процес е по-слабо забележим и затова изисква известно пояснение.

Горепосоченото различие между политическата концепция за държавата и физическата концепция за "обществото" може да се проследи в противоречието, съществуващо между държавата и нацията. Идеята за нацията, родината и народа, независимо от обкръжаващия ги като правило романтичен и идеалистичен ореол, по съществото си се отнасят не към политическото, а към "естествено-научното", биологическо ниво и съответствуват на майчинското и физическо измерение на дадения колектив. Издигането и признаването на тези идеи в качеството на първостепенни ценности практически винаги се извършва по революционен или, най-малкото, спорен начин, когато поставят под съмнение идеята за държавата и чистия принцип на върховната власт. Действително, преходът от формулата "по Божията милост" (макар дори само приблизително и отчасти обозначаваща истинската власт, дадена свише) към формулата "по волята на нацията" ознаменува вече споменатата от нас инверсия - това не е бил просто преход от една форма на държавно устройство към друга, а преход от един свят в друг, отделен от първия с непреодолима пропаст.

Един бегъл преглед на историята ще ни позволи да изясним регресивното значение на националния мит. Началото е било поставено, когато някои европейски държави, макар и продължавайки да признават политическия принцип на върховната власт, дадена "свише", възприели формата на национални държави. Това преобразувание било вдъхновявано по същество от един антиаристократичен (антифеодален) дух, разколнически и антийерархичен по отношение на европейската Ойкумена, предвид отказа от признаването на висшия авторитет на Свещената Римска Империя и анархическата "абсолютизация" на отделните политически единици, във всяка от която князът се чувствувал като върховен владетел. Губейки поддръжката свише, господарите започнали да я търсят отдолу, стремейки се към централизация, с което си копаели гроба, тъй като човешката маса, до една или друга степен изгубила предишната си форма и разчленяване, вече неизбежно започнала да придобива все по-голяма значение. По този начин самите владетели създали структурите, които трябвало да преминат в ръцете на "нацията", отначало като трето съсловие, а по-късно вече като "народ", маса. Този преход бил извършен, както е известно, по време на Френската революция; "нацията" придобила един чисто демагогски облик и оттогава национализмът започнал да се асоциира с революцията, конституционализма, либерализма и демокрацията, превръщайки се в знаме в ръцете на онези движения, които, като се почне от революциите от 1789 и 1848, та чак до 1918 година, разрушават всички опори на стария порядък, присъщ на традиционна Европа.

От друга страна, тази "патриотична" идеология внася известно объркване, водещо дотам, че една такава "естествена" даденост като принадлежността към определен род и конкретна историческа общност се превръща в нещо мистично, издигнато до нивото на висша ценност. Индивидът вече има ценност само като citoyen u enfant de la patrie и тяхното сумирано действие подкопава авторитета и подчинява на "волята на нацията" по-висшите принципи, започвайки от принципа на върховната власт.

Известно е каква роля изиграва в началната комунистическа историография възвеличаването на социалния матриархат, който бива разглеждан като първобитно общество на справедливостта, в което бил поставен край на системата на частната собственост и свързаните с нея политически форми. Впрочем регресът от мъжкото към женското се проследява също и в споменатите вече революционни идеологии. Образът на Майката-Родина, Майката Земя, на която всички ние сме деца и по отношение на която всички сме равни и свързани с връзките на братството, точно съответствува на физическия, женско-майчински порядък, от който, както вече казахме, "мъжете" се отделят за изграгдането на мъжкия и светоносен порядък на държавата, докато първият като такъв носи пред-политически характер. Доста забележителен е фактът, че родината и нацията почти винаги алегорично се изобразяват с женски фигури, дори сред онези народи, при които те се отнасят към мъжки или среден, а не към женски род. Свещеният и неприкосновен характер на "нацията" и "народа" отразяват пренасянето върху тях на свойствата, приписвани на великата Майка в древните гинекократични плебейски общества, пренебрегващи мъжкия политически принцип на Империята. Затова Бахофен и Щединг и пълно основание са могли да кажат, че идеята за държавата се отстоява от "мъжете", докато женствените, духовно склонни към матриархата натури заемат противоположна позиция, признавайки приоритета на нацията, "родината" и "народа". Това придава един особен и зловещ отенък на природата на онези влияния, които, като се почне от времената на Френската революция, надделяват в политическата история на Запада (5).

Не ще бъде безполезно да разгледаме този проблем от една малко по-друга гледна точка. Идеята, според която нацията съществува, притежава съзнание, воля и висша реалност единствено благодарение на държавата, беше присъща на италианския фашизъм. Тази идея намира своето потвърждение в историята, особено ако се обърнем към онова, което можем да наречем, следвайки Вико, "право на героическите народи", и към времената на зараждането на основните европейски нации. Ако "родина" действително означава "земя на предците", то тази дума ще да е имала смисъл единствено в незапомнените времена, тъй като историческите нации почти винаги са се установявали в земи, които не са били тяхна прародина, и във всеки случай са се разселвали в къде по-обширни пространства в сравнение с мястото на зарадането им, благодарение на завоеванията, а също на агрегационните и формационни процеси, изискващи приемственост на властта, на принципа на суверенитета и авторитета, също както една група хора, обединена от една идея и вярност, преследвайки една и съща цел, се подчинява на един вътрешен закон, който се отразява в конкретния обществено-политически идеал. Такова е пораждащото начало, основата на всяка велика нация. По този начин политическото ядро за нацията, разбирана като естествено-научна даденост, е същото, каквото е душата в смисъла на "ентелехия" за тялото - то й придава форма, обединява я и я прави съпричастна на висшия живот. Също така може да се каже, че нацията съществува и се разширява навсякъде, където тя възпроизвежда същата "вътрешна форма", носи върху себе си свещения печат, наложен й от висшата политическа сила и нейните носители - без всякакви географски и дори етнически в тесния смисъл на думата ограничения. Заова е безсмислено да се говори за древния Рим като за "нация" в съвременното разбиране; може да се говори за "духовната нация" като за някакво единство, носещо определението "римлянин". Същото може да се каже и за франките, германците, арабските защитници на Исляма, да не говорим за многобройните други примери. Най-показателен образ ни дава пруската държава, която се заражда от един орден (типичен израз на "мъжкото общество") - Ордена на тевтонските рицари и по-късно се превръща в гръбнак и "форма" за създаването на германския Райх.

Когато напрежението спада, така че различията затихват и кръгът от хора, сплотени около висшия символ на върховната власт и авторитет, отслабва и се разпада, тогава и едва тогава онова, което е било само следствие и някакво образувание - "нацията" - може да придобие самостоятелност и привидно собствен живот. Тогава на първи план излиза "нацията" като народ, колектив и маса, т.е. нацията в онзи смисъл, който тя започва да придобива от времената на Френската революция. Това е творението, изтръгнало се от ръцете на своя творец, което окончателно отстранява всяка възможност за върховна власт, ако тя не е израз и отражение на "волята на нацията". От политическата класа, разбирана като орден и "мъжко общество" се преминава към демагозите и "слугите на нацията", към демократичните ръководители, които, претендирайки за ролята на "представители" на народа, ловко използувайки го и угодничейки пред него, осигуряват пребиваването си на власт. Естествено и съдбоносно следствие на този регрес става несъстоятелността и на първо място - снижаването на нивото на онези, които днес съставят т.нар. "политическа класа". С право е казано (6), че никога преди не е имало толкова абсолютен тиран, че срещу него да не могат да възстанат аристокрацията или свещеничеството, но днес никой не се осмелява да порицае "народа", да не вярва "нацията", а обще повече - да им окаже открита съпротива. Което впрочем не пречи на нашите политикани да водят "народа" за носа, да го мамят и използуват за собствената си изгода, както са постъпвали навремето още атинските демагози и както в не толкова отдавнашите времена били привикнали да се държат придворните по отношение на разпусналия се и суетен владетел. Това се случва защото самият демос, женствен по природа, никога няма собствена ясна воля. Но разликата се състои именно в низостта и раболепието на онези, които днес окончателно са изгубили мъжкото си достойнство, присъщо на представителите на висшата законност и дадения свише авторитет. В най-добрия случай виждами представители на онзи човешки тип, който е имал предвид Карлайл, говорейки за "света на слугите, желаещи да ги управлява един лъжегерой", а не господар; ние тепърва ще се върнем към този въпрос, разглеждайки феномена на бонапартизма. Неизбежната обратна страна на описания политически климат е действието, опиращо се върху "митове", т.е. върху формули, лишени от обективна истина и апелиращи към подсъзнателната и емоционална област на индивидите и масите. В най-характерните съвременни движения понятията за "родина" и "нация" вече са достигнали един във висша степен "митичен" характер и са способни да придобиват най-различно съдържание според това в каква посока духа вятърът и коя партия ги взема на въоражение, но единственото, което ги сродява е отрицанието на политическия принцип на чистата върховна власт.

Може да се добави, че системата, установила се на Запад с идването на демокрацията - системата на всеобщото и равно избирателно право - изначално е обрекла господствуващата класа на израждане. Действително най-голям брой, свободен от всякакви ограничения и качествени условия, съставляват най-низшите социални слоеве. Затова за да бъдат покорени те, за да се получат гласовете им, необходими за идването на власт, трябва да се говори с тях на език, който те са способни да разберат, т.е. да се направят първостепенни именно техните интереси, които неизбежно са най-груби, веществени и най-измамни, постоянно да се правят отстъпки и никога нищо да не се изисква (7). По този начин всяка демокрация в самата си основа винаги представлява една школа по безнравственост, оскърбление за достойнството и вътрешната сдържаност, характерни за истинската политическа класа.

Сега следва да се върнем към онова, за което говорехме малко по-горе относно зараждането на големите европейски нации като политически принцип и да разгледаме практическото приложение на този принцип. Основа на всеки истински и устойчив политически организъм представлява организация, подобна на орден - на "мъжко общество", което отстоява принципа на Империята и счита - съгласно формулировката на Code Saxon - че тяхната чест почива върху вярността (8). В атмосферата на криза и всеобща разединеност в морален, политически и социален план (както това става днес) обръщането към "нацията" не е способно да разреши задачата за възраждането дори в случай, че посоченото понятие бъде лишено от революционната си окраска и съчетано със сравнително изгубилите силата си елементи на собствено политическото ниво. "Нацията" винаги се образува за сметка на един вид смешение на разнородни елементи, докато в разглежданата от нас ситуация става на дума напротив - за необходимостта да се подчертае основополагащата двойнственост на произхода: от една страна имаме масата, в която независимо от промяната на настроенията винаги действуват сравнително едни и същи елементарни инстинкти и едни и същи интереси, свързани с физическото ниво и стремежа към чувствени наслади, а от другата страна виждаме хора, свитеделствуващи за наличието на други, различни от първите закон и авторитет, които се дават от идеята, от твърдата и извънличностна преданост на идеята. За тях идеята и единствено идеята е истинската родина. Обединява ги или ги разделя не толкова фактът на принадлежност към една и съща земя, притежаването на един и същ език или една кръв, а принадлежността към идеята. Да се раздели и разграничи това, което притежава едно само въображаемо единство в колективната смесеност на разнородното, да се освободи ядрото на мъжката субстанция във вид на един политически елит, за да започне около него една нова кристализация - такава е истинската задача и необходимото условие за възраждането на "нацията", за придобиването от нея на форма и съзнание.

Ние наричаме това реализъм на идеята - реализъм, тъй като за изпълняването на една подобна задача се изискват сила и яснота, а не "идеализъм" и сантиментализъм. Но този реализъм няма нищо общо с дребнавия, циничен и изродил се реализъм на политиканите, ненавиждащи "идеологическите предразсъдъци" и неспособни да си представят нещо повече от пробуждането на смътното чувство за "национална солидарност", подобно на солидарността на тълпата и изискващо приложението на известни похвати за възбуждане на сравнително мимолетното "стадно чувство".

Всичко това се намира под политическото ниво в неговото изначално, мъжествено и традиционно разбиране и по същество вече не е приложимо към нашето време, тъй като реализмът на идеята понастоящем е възприет от противника. Действително, днес ние сме свидетели на това как постепенно се формират образувания, които имат повече от национален характер, което е присъщо на съюзите, построени по същество върху политически идеи, колкото и варварски да са те. Един частен пример за това е комунизмът, защото съгласно първоначалната му идеология званието на комунистически пролетарий, принадлежащ на Третия Интернационал е онази връзка, която съединява и обединява отвъд "нацията" и "родината". След него идва демокрацията, след като постепенно сваля маската си и тръгва на "кръстоносен поход". Нима така наричаната "идеология на Нюрнберг" не води до установяването на принципи, които не само биват натрапвани в качеството на единствено приемливи, но и самата ценност на които се признава за абсолютна, независимо от родината или нацията или дори - съгласно официалната формулировка - "превишава задължението на индивида да се подчинява на държавата, член на която е"?

От тази гледна точка също става очевидна недостатъчността на обичайната идея за "нацията" като принцип и необходимостта от политическото и допълване с помощта на една висша идея, която трябва да стане истинския пробен камък, т.е. онова, което разделя или обединява. Затова основната задача се състои в това, да се разработи съответното учение, твърдо придържайки се към ясно премислените принципи, въз основа на което да се образува нещо подобно на орден. Този елит, носещ в себе си различията на това ниво, което се определя от понятията за духовна мъжественост, решимост и извънличностност, в един план, в който "естествените" връзки губят своята сила и значимост, ще стане новия принцип на неоспоримия авторитет и върховна власт, ще съумее да разобличи крамолата и демагогията във всеки техен облик, ще прекрати движението, слизащо от върховете и изкачващо се от низимине, и ще може, подобно на семе, да породи един политически организъм и една нация, сляти в едно достойнство, подобно на създаденото някога от великата европейска политическа традиция.

Всичко останало е блато, дилетанство, нереалност и лъжа.

БЕЛЕЖКИ:

(1) При условие, че се откажем от подхода, присъщ на определената социология и история на религията, можем да се обърнем по този повод към труда на H.Wagenvoort, "Roman Dynamism", Oxford, 1947.

(2) C. Schmitt, "Politische Theologie", Munchen-Leipzig, 1934.

(3) Типичен пример за подобно вмешателство на принципа на върховната власт са ситуациите, когато за осигуряване на традиционната приемственост се изисква преход към нови форми, включително и, при необходимост, на ново право.

(4) Авторът, първи привлякъл вниманието върху политическото значение на "мъжкото общество", бе H. Schurtz, "Altersklassen und Mannerbunde", Berlin, 1902. Вж. също, но с известни уговорки A. Van Gennep, "Les rites de passage", Paris, 1909.

(5) Също толкова забележително е, че за изобразяването на владетели и държавни глави се използува като правило мъжки, а не женски символ (в Русия "Земля-матушка", но "Царь-батюшка").

(6) В. Парето, "Трактат по обща социология", Флоренция, 1923, 17, 13.

(7) Вж. например Г. Моск, "Елементи на политическата наука", Бари, 1947, т. ІІ, гл. ІV, 4 (с. 121): "Често се случва партиите, срещу които се разгръща една демагогска пропаганда, за борбата с нея да прибягват до същите средства, които използуват техните противници. Те също дават неизпълними обещания, угодничат пред масите, поощряват най-низките инстинкти, използуват и подстрекават предразсъдъците и алчността, ако това им помага да дойдат на власт. Недостойно е съперничеството, при което онези, които използуват съзнателна измама, се принизяват до същото ниво на мислене, до което и жертвите на тяхната измама, а в нравствено отношение падат още по-ниско".

(8) Тук може също да напомним девиза на Луи д'Естунвил (от времето на Стогодишната война) - "Моята единствена родина е там, където има чест и където има вярност".

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент - бурджан колобър

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание