Личност - свобода - йерархия

(Из книгата "Човеците посред руините" - Глава ІІІ)

Началото на разпада на традиционните политико-социални структури или поне на онези, които все още са били запазени в Европа, съвпада с пришествието на либерализма. След приключването на разюздания и демоничен якобински период първоначално именно под облика на либерализма започват да действуват революционните принципи в рамките на така наричаната революция на третото съсловие. Следователно либерализмът е първото звено във веригата на различните форми на световната подривна дейност.

Затова следва да бъдат разобличени грешките, заложени в тази идеология, произтичащи от “безсмъртните принципи на 1789 г.”, което е предивкивано не само от една теоретична, но и от практическата необходимост. Днес интелектуалната бъркотия е достигнала такива размери, че либерализмът, който за предишните режими и църквата бе синоним на анти-традиция и революция, в представите на мнозина стана едно “дясно” движение, което защитава свободите, правата и достойнствата на личността, противостоейки на марксизма и комунизма. Двусмислеността, присъща на едно подобно положение на нещата, може да послужи като отправен момент за по-нататъшни разсъждения.

Същността на либерализма е индивидуализмът. В основата на това заблуждение стои объркването на понятието за личността и това за индивида, който, изхождайки от идеята за равенството, безусловно претендира за онези ценноссти, които в най-добрия случай и sub conditione могат да се отнасят само до личността. Това недоразумение превръща тези ценности в нещо погрешно, нелепо и разрушително.

Да започнем с идеята за равенството. Едва ли е нужно да се казва, че “безсмъртният принцип” на равенството е пълна безсмислица. Достатъчно е да напомним за основополагащото неравенство на съществата от гледна точка на съществуването. Обаче идеологиите на равенството повдигат принципния въпрос, провъзгласявайки, че хората, дори и да не са равни фактически, са такива не по право - те са равни, но това е неправилно. Неравенството се отъждествява с несправедливостта; за заслуга и превъзходство на либералната идея се счита това, че тя признава на всички хора равно достойнство. Принципът за “основополагащото равенство на всяко човешко същество” е свойствен на демокрацията.

Това е едно чисто словоблудство. Става дума не за “благороден идеал”, а за идея, която в буквалния смисъл представлява логически абсурд и води изключително до упадък и израждане.

Преди всичко, понятието за “множественост” - множественост на индивидуалните същества - логически противоречи на “множествеността на равни същества”. Това онтологически произтича преди всичко от “принципа на неразличимите”, според който “едно същество, във всичко тъждествено на друго такова, е същото това същество”. Идеята, изразявана с думата “няколко”, следователно предполага идеята за едно основополагащо различие: “няколкото”, ако те са равни - напълно равни - не могат да бъдат “няколко”, а само един. Стремежът към равенството на “няколкото” повлича със себе си противоречивост в понятията, стига само да не се отнася до една съвкупност от неодушевени предмети от серийно производство.

От гледна точка на деонтологията това произтича от “принципа за достатъчното основание”, който звучи по следния начин: “За всяко нещо трябва да съществува някакво основание, благодарение на което то е именно това нещо, а не някакво друго”. Следователно, едно същество, във всяко отношение равно на друго такова, е лишено от “достатъчно основание” - това е само копие, напълно лишено от смисъл.

И така, от двете гледни точки може да се разгледа рационалната обоснованост на довода, съгласно който “няколкото” не само не могат да бъдат равни, но и не трябва да бъдат такива - че неравенството е истинно фактически именно поради това, че то е истинно по право; че то е реално именно защото е необходимо. Това, което идеологията на равенството се опитва да опише като “справедливост”, ще бъде всъщност несправедливостс, ако разглеждаме този въпрос от по-висша гледна точка извън рамките на всяка хуманистична и демократична риторика. Това са признавали още Цицерон и Аристотел.

Но установяването на неравенството означава преодоляване на количеството и утвърждаване на качеството. Именно в това се състои различнието между понятията за индивид и за личност. Индивидът може да се мисли в качеството на една проста атомарна единица - едно просто число в царството на количеството. От абсолютна гледна точка това е само една фикция, абстракция, но е възможно да се доведе до това, да се направи така, че различията, определящи всеки индивид да се сведат до минимум, за да надделеят общите и еднообразни качества (което довежда до еднообразие на възгледите, правата и свободите) и да се разглежда това еднообразие като идеално и желано условие, макар то да съответствува на упадъка и израждането.

Наистина, чистият индивид принадлежи по-скоро на неорганичния, отколкото на органичния свят. В реалността властвува законът на нарастващото различие. Благодарение на този закон по-низшите степени на действителността се отличават от по-висшите по това, че на едно ниско ниво цялото може да се разпада на множество части, запазващи еднакво качество (както частите на кристализиран минерал, на някои растения или на низшите видове животни, които се размножават чрез партеногенеза), докато на по-високите нива това става невъзможно, тъй като те притежават висше органично единство, което не може да бъде разрушено без увреждания, тъй като това довежда до абсолютната загуба от частите на онези качества, значения и функции, които те са притежавали. По този начин атомарният “индивид”, несвързан (solutus), “свободен”, принадлежи на царството на неорганичното и съответно се намира на низшите нива на реалността. Равенството може да съществува само на нивото на едно просто обществено съединение или на примитивното, почти животинско смешение; или пък в случая, когато разглеждаме не индивидуалното, а общото, не личността, а вида, не “формата”, а “материята” (в Аристотеловото разбиране). Не може да се отрече, че хората от известни страни са почти “равни”; но тези страни за всяка нормална и традиционна концепция са по-скоро “минус”, отколкото “плюс”, съответствувайки на най-убогото ниво на реалността, най-непривлекателното от това, което е в нас. Става дума за едно ниво, все още несвързано с понятието за “форма”, за личност в собствения смисъл на думата. Да се придава ценност на тези страни, да се подчертават те със стремежа да се признае тяхното върховенство, означава да се съгласим с това, че най-същественото в статуите е бронзът, а не това, че всяка от тях изразява някаква особена идея, за която бронзът (т.е. родовото човешко качество) служи само за материална подкрепа.

Тези примери хвърлят светлина върху истинското значение и ценност на личността в сравнение с простия индивид като най-просст елемент на масата или социалния агломерат. Личността е един качествено различаващ се индивид със свое лице, своя собствена природа и редица признаци, които го правят “него самия”, отличават го от всички други, правейки го с това съществено неравен. Това е човек, в който общите черти (започвайки от най-общите като принадлежността към човешкия род, дадена раса, нация, група, пол) придобиват особена форма на израз, свързвайки се и обособявайки се по различни начини. Възходящ е всеки жизнен, индивидуален, социален или морален процес, който се движи в посока, способствуваща усъвършенствуването на личността съобразно собствената й природа. И обратното - към упадък води отдаването на значение на тъждественото във всички същества, неговото превъзнасяне. Желанието за равенство е желание на безформеното. Всяка идеология на равенството е показател за атмосфера на израждане или “белег” на силите, стремящи се да доведат света до израждане. Ето какво най-вече следва да се мисли за “благородната идея” и “безсмъртния принцип” на равенството.

Съгласявайки се с това, лесно може да се разпознае погрешността и двусмислеността, присъщи на останалите либерални и революционни принципи.

Преди всичко заслужава внимание това, че под “естествено право” се подразбира онова право, което с оглед на всичко гореказано се явява като най-противоестествено от всичко въобразимо, т.е. присъщо именно на най-примитивните общества. Принципът, съгласно който хората “по природа” са свободни и притежават равни права представлява пълна безсмислица, тъй като “по природа” хората не са равни, а от една по-висша от чисто “природната” гледна точка далеч не всеки може да стане “личност” - това качество не възниква автоматично единствено въз основа на принадлежността на индивида към биологичния вид “човек”. “Достойнството на човешката личност” с всичко произтичащо от него, около което радетелите на естественото право и либералите вдигат толкова шум, може да бъде признато само на онези, които действително го притежават, а съвсем не на първия срещнат. Освен това, нека повторим, че дори ако това достойнство е налице, то не бива да се признава за равно във всички случаи. То включва различни степени и справедливостта се състои в това, на всяка от тези степени да съответствуват различни права и свободи. Разделението на правата и йерархичната идея най-вече произтичат от самото понятие за личност, тъй като, както видяхме, то е немислимо извън различието, формата и разделящото обособяване. Извън тези рамки уважението към човешката личност се превръща само в един от многочислените предразсъдъци, присъщи на нашия век. На нивото на личността не съществува нищо, върху което да би могла да се установи идеята за всеобщото право, еднакво равно за всички, както иска това доктрината за естественото право. Всеки човек, притежаващ съзнание и достойнство на личността ще се почувствува единствено оскърбен от това, че е длъжен да се подчинява на един закон, имащ еднаква сила за всеки друг (приблизително до това се свежда добре известната формулировка на категоричния императив на Кантовия морал). Правилото на древната мъдрост утвърждава точно противоположното: suum cuique tribuere - “въздайте всекиму дължимото”. В учението на Платон висшата функция на владетеля също е грижата за това, да господствува справедливостта, разбирана в този смисъл.

Така стигаме до ограниченията, свързани с понятието “равенство”. Равенството може да съществува само между равни, т.е. такива, които обективно стоят на едно ниво, възплъщават в себе си еднаква степен на “състоянието на личността”. Тяхната свобода, тяхното право - но също и тяхната отговорност - не могат да бъдат същите като на онези, които стоят на друго ниво, по-високо или по-ниско в сравнение с тях. Разбира се, същите уговорки могат да се направят и относно “братството”, присъединени в качеството на чувствително допълнение към “безсмъртните принципи” - истинско безсмарие е въздигането му в ранга на норма и всеобщ дълг. Освен това в условията на господство на йерархичната идея, понятията “равно” и “равни” в миналото често са имали аристократичен характер. В Спарта званието Ò:@Ã@4 - “равни” се е отнасяло изключително към упправляващия елит; при което в случай на недостойно поведение това звание е могло да се отнема. Сродна идея намираме в древния Рим, при нордическите народи, в периода на управлението на Каролингите и във времената на Свещената Римска Империя. Също така и в Англия титлата “равен” - peer - както се известно, се е отнасяла към лордовете.

Относно свободата - първата идея от революционната троица - може да се каже почти същото. Свободата изисква също такъв качествен и селективен подход, както и личността. Всеки притежава свобода дотолкова, доколкото го заслужава, в зависимост от своята нагласа и лично достойнство, а съвсем не благодарение на това, че той отвлечено влиза в групата на хората или “гражданите” (знаменитите droit de l'homme et du citoyen). Класическото изказване: Libertas summis infimisque aequanda - изразява идеята за това, че свободата трябва безпристрастно да се разпределя както нагоре, така и надолу. Както справедливо бе забелязано: “Не съществува една обща свобода, а съществуват множество различни свободи. Не съществува обща и абстрактна свобода, свободите се делят съобразно истинската природа на съществата. Човек трябва да пробуди в себе си понятието не за еднородната, а за една сложна и качествена свобода”. Що се отнася до другата свобода - свободата, за която се грижи либерализмът и естественото право - то тя представлява чиста измислица. Това е само едно оръжие на революцията. Равенството и свободата са само лозунги, които определени социални слоеве или групи използуват, за да свалят с тяхна помощ другите и да се издигнат на първи план. След като те довеждат до желания резултат, за тях благополучно забравят.

Освен това, като се говори за свободата, крайно важно е да се прави разлика между свободата от нещо и свободата за нещо. На нивото на политиката първата играе изключително отрицателна роля, тъй като се отъждествява с отсъствието на всякакви ограничения, оставайки безформена по своята същност. Тя по един съдбовен начин прокарва пътя на произвола, липсата на законен порядък и тъй като доколкото демократично се разпространява върху всички в еднаква степен, става невъзможна. Равенството изключва свободата; при равенство може да съществува само набор от отделни свободи, укротени и механизирани, които взаимно се ограничават една друга. Във всеки случай единствено в рамките на един строй, напълно противоположен на либералните стремежи, може до известна степен да бъде осъществена една подобна свобода - това е строят, в която социалният проблем се решава чрез осигуряването на определени привилегии на една малка група за сметка на най-пълното подчинение на всички останали. При един здрав размисъл, образът на тирана в този случай става най-съвършеното въплъщение на тази идея или на идеала за неорганичната свобода.

Другояче стои въпросът със свободата за, която е свързана с истинската природа, особената роля на всекиго и означава преди всичко волята за осъществяне на собствените възможности и достигане на съвършенство в дадените обществено-политически рамки. По този начин тази свобода има функционален и органичен характер и е неотделима от постоянно присъствуващата и ясно осъзнавана цел. Тя се намира под знака на класическото “да станеш самия себе си”, т.е. изисква качествен и селективен подход. В класическата представа, изразявана от такива автори като Аристотел, Платон или например Плотин, справедливо може да бъде само онова общество, в което всеки се държи съобразно своето призвание, владее необходимото му и прави онова, което му е присъщо. Така и католицизмът в своя златен век на схоластиката, в наши дни наричан “средновековие” от устата на демократичните представители, “открити за диалог с левите”, не е познавал друга истина и етика. Ос на неговото социално учение е била именно идеята за “истинската природа”, различна за всяко едно същество, представата за свободата с оглед на тази природа, “желана от Бога”, и съответствие на своето истинско състояние в рамките на едно органично и разграничено социално цяло. Именно това учение е поддържал и Лутер. Бенедето Кроче говори за съвременната “религия на свободата”. В действителност по-уместно ще е да се говори за “фетишизъм на свободата”.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зенд - бурджан колобър