www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: История и историзъм  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2324 път(и)
Размер: 10.66 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

 История и историзъм

Юлиус Чезаре Евола

(Из книгата "Човеците посред руините" - Глава VІІ)

При определянето на предпоставките на консервативната революция, ние предложихме да се обърнем към историзма. Именно с това ще се заемем сега, най-напред, за да установим общите теоретични предпоставки, и на второ място - тъй като ограниченията на историзма пречат на хората да възприемат определени изложени тук идеи именно поради широко разпространеното мнение, състоящо се в това, че “историческият смисъл” изключва възможността за тяхното осъществяване.

В началото нека отбележим, че важността, която обикновено придават на понятието “история”, е едно чисто съвременно явление, чуждо на всяка нормална цивилизация, а още повече пък - персонификацията на историята във вида на своеобразна мистична същност, предмет на една суеверна религия; подобно на множеството други персонифицирани абстракции, които стават модерни през определена епоха поради своята “позитивност” и “научност”, мнозина ги пишат с главна буква, както други правят с името на Бога.

Основният, най-общ смисъл на историзма се състои в сближаването на процесите на упадък и инволюция, довели до прехода от цивилизацията на битието - т.е. на устойчивостта и формата, подразбиращи придържане към извънвремеви принципи - към цивилизацията на ставането, т.е. на изменението, текущото, външните условия. Това е отправната точка. През втората фаза ценностите се преобръщат. Процесът на деградация се оценява като нещо положително, на което не само не бива да се противопоставяме, но дори напротив - трябва да приемем и превъзнасяме като желано. Така например понятията за Историята, “прогреса” и “еволюцията” в множество случаи се оказват вътрешно свързани - историзмът често се явява като неотделима част на прогресисткия оптимизъм и философията на Просвещението, характерна за целия ХІХ век, на чийто фон се разгръща рационалистическата, сциентистка и техническа цивилизация. От друга страна, историзмът в специалното значение на тази дума, лежи в основата на философското течение, за родоначалник на което може да се счита Хегел. Основни представители на това направление в Италия станаха Б. Кроче и Дж. Джентиле. Именно от тази гледна точка е нужно да анализираме духа и “моралността” на историзма.

Известно е, че Хегел се е стремял да свърже царството на реалното с царството на рационалното, в резултат на което се родила знаменитата аксиома: “Всичко реално е рационално, всичко рационално е реално”. Тук не ще разглеждаме този проблем от метафизическа гледна точка и, тъй да се каже, sub specie aeternitatis [“от гледна точка на вечността”]. Но от човешка, конкретна гледна точка този принцип е несъмнено двусмислен поне по две причини. Първата се състои в това, че за неговото признаване е нужно да се притежава непосредствено, априорно, точно знание на това, кое е “рационалното” и кое да се счита за съответствуващо на порядъка или закона, отражение на който винаги е историята и всяко едно събитие. Затова разминаванията, разделящи “историцистите”, още на този етап стават доста значителни. Наистина, всеки се обръща към субективните спекулации на нивото на университетската философия; тук напълно отсъствува онази висша сила за виждане, която превъзхожда света на явленията, и остава само онази, която свързва най-явните причини на историческите събития. Втората причина е това, че дори ако поискаме да се доверим на това, което един или друг счита за “рационално”, в текущия опит ние никога не ще можем да констатираме тъждествеността на рационалното и реалното; затова възниква въпросът - дали този, който утвърждава тази тъждественост, нарича нещо реално, защото то е рационално, или пък нарича нещо рационално, доколкото то е просто реално - тъй като това нещо е успяло да ни накара да го признаем.

Оставяйки настрана чисто философската проблематика на този въпрос, който сме разгледали в друг наш труд, критикувайки “трансценденталния идеализъм” в неговата съвкупност - тези бележки са достатъчни, за да бъде разкрит двусмисленият и несигурен характер на историзма. Тъй като този свят е свят на ставането и се характеризира с изменения - все по-стремителни и хаотични през съвременната епоха - на събитията, ситуациите и силите, то, както с право отбелязва А. Тилгер, историзмът се свежда до “пасивна философия на свършения факт” - до теория, признаваща “рационалността” на всичко, способно да ни принуди да го признаем и единствено благодарение на това. Но от друга страна, това може да се обърне и в приемане на “революционни” позиции, когато се отказва да се признае реалното като “рационално”.

В този случай се осъжда всичко съществуващо в името на “разума” и “историята”, изтълкувани в съответното направление. Третото решение представлява комбинация на двете предходни - то се състои в това, че се определя като “анти-исторично” всичко, което се опитва да се утвърди, всичко, което се стреми към реализация или възстановяване на един порядък, различен от съществуващия днес, но не успява в това, а бива оправдавано и признавано за “рационално”, ако то побеждава и принуждава да бъде признато, доколкото в този случай то става “реално”.

Следователно, в зависимост от случая историзмът служи на хора, способни да реанимират и да се приспособяват към обстоятелствата, променяйки убежденията си в зависимост от това, накъде духа вятърът. “Историята” и “анти-историята” в този случай се превръщат в “лозунги”, напълно лишени от конкретно съдържание и приемливи за използуване в произволен смисъл съобразно личните предпочитания. Едно истинско мошеничество, на което представителите на тази тенденция са дали името “историческа диалектика”.

Типичен пример е това, как предпоставките на хегелианския историзъм в Германия доведоха до раждането на теорията за авторитета и абсолютната държава (безсмислено усилие от гледна точка на една система, която, основавайки се върху традиционните ценности, изобщо не се нуждае от “философия”) и същевременно на революционната идеология и марксистката “диалектика”. Нещо подобно се случи сравнително неотдавна и в Италия, като се прояви в личностите на двамата приятели-врагове Б. Кроче и Дж. Джентиле, които и двамата бяха убедени историцисти. Но Джентиле считаше за рационален режима, който исторически се бе установил в Италия, признавайки “историчността” на фашизма и предоставяйки му в служба своята философия. За Кроче пък “рационалното”, имайки предвид политическите му пристрастия, съответствуваше на либералния антифашизъм, а фашисткия ред, макар и “реален”, бе заклеймен и отхвърлен от него като “анти-историчен”. Мнозина довчерашни “фашисти”, когато вятърът се обърна и положението се промени, възприеха третата възможност, състояща се в това без угризения на съвреста да се върви в крак с времето, съобразявайки се с изискваното от “Историята” и “рационалността” в дадения момент.

Приведените забележки показват до какво по същество води “историзмът” - една безлична, безполезна и безплодна идеология, ту ирреалистична, ту чудовищно реалистична в зависимост от обстоятелствата. Но в по-важната област, отвъд празните измислици на философския “историзъм” и съответната извратеност на мисленето, отговорно за една определена академична култура, той представлява същият този мит за “Историята” с главна буква, с който трябва да се борим преди всичко, защото той практически парализира онези, които не осъзнават силите, пред които отстъпват, и благоприятствува замислите на онези, които искат да видят потока ускоряващ се без всякаква съпротива, а последните прегради - съборени, които поставят етикета “анти-исторично” или “нереално” върху всяко друго поведение, позовавайки се на “смисъла на Историята”.

Този историзъм, когато не е скрит зад безумното опиянение от катастрофата, очевидно не е нищо друго, освен една димна завеса, зад която се крият силите на световното разрушение. С учудване може да се констатира, че дори сред онези, които се стремят към възраждане, има такива, които, без да го осъзнават, не са способни да се откажат от “историцисткия” мит във всичките му разновидности, като се има предвид, че именно за хората, ако те са достойни за своето име, са свободни всички пътища и им принадлежи правото да правят и разрушават историята. Съпротива срещу всяко оправдаване, срещу всяка “рационализация” на съществуващото положение на нещата, отказ от признаването на всички сили и движения, които застъпват посочените позиции - такова е правилото, което трябва да се следва. Тъй като вече казахме, че анатемата на “анти-историчността” и “извън-историчността” се стоварва именно върху онези, които са още здрави, които наричат разрушението - разрушение, вместо да се приспособяват към процесите, които все по-дълбоко завладяват целия свят.

Човекът, който ясно осъзнава това, си възвръща основополагащата свобода на движението и същевременно владее необходимите предпоставки, за да определи действуващите влияния, предизвиквани от едни или други сътресения. Преодолявайки всички форми на историзма, ние преставаме да смятаме, че миналото механично определя настоящето. Същевременно изчезва и понятието за един трансцендентен финалистки или еволюционен закон, в действителност равнозначен на детерминизъм. В този случай всички исторически фактори се явяват като обуславящи, но не и детерминистки. Следователно, запазва се възможността за една активна позиция относно онова, което вече е било и това, което е в настоящето, за да накараме нормативно и избирателно да се цени във всеки момент от историята онова, което е свързано със свръхвремевите ценности.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент - бурджан колобър

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание