www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Мистерията на Граала. Имперската гибелинска Традиция  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 5530 път(и)
Размер: 117.38 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

 Мистерията на Граала. Имперската гибелинска Традиция

Юлиус Евола

 

1. Олимпийският цикъл

Според нашето схващане онова, което сред различните народи е съществувало под името "традиция", не е било нещо относително и обусловено от различните външни и чисто исторически фактори, а винаги е било свързано с елементите на едно същностно единно знание, които са представлявали "константи".

Тъй като всички традиционни учения в една или друга форма винаги и навсякъде са утвърждавали съществуването на една единна изначална раса, носителка на трансцендентната духовност, който по тази причина е била считана за "божествена" раса или "родствена на расата на боговете". Ние определихме тази раса като "олимпийска", желаейки да подчертаем с това нейното вродено превъзходство, тъй като самото й естество още в самата си основа е било свръхестествено.

Идващата отгоре сила е била в тази раса едно постоянно "присъствие" и това "присъствие" на една висша сила е предразполагало дадената раса към управляване, към изпълняването на царски функции, правело я е раса на онези, "които са", на онези, "които могат", слънчева раса. Ако темата за Златния Век, за който в една или друга форма се говори в различните традиции, е била един спомен за цикъла на тази раса, то същевременно може да се говори и за свръх-историческото разбиране на тази раса, на нейните функции и нейното местопребиваване. Онова, което някога е било явно, с течение на времето е ставало все по-скрито и по-скрито. По силата на прогресиращата инволюция на човечеството, която също е позната на множество традиции, влиянията и функциите на тази раса са ставали постепенно невидими и прекият контакт между историческите и свръх-историческите елементи е бил прекъснат. Именно в този смисъл следва да се разбира например учението на Хезиод, твърдящо, че съществата от изначалния Златен Век не са умряли, а са станали невидими водачи на смъртните (1). Темата за Златния Век постепенно е преминала в тема за едно тайнствено метафизическо царство - в тайнствен, обективен и онтологичен контакт с което са се намирали всички висши властелини - както тези, които могат да се считат за реални наследници на първичната традиция, така и онези, които съзнателно и с по-голяма или по-малка степен на съвършенство за възпроизвеждали това метафизическо царство в едни или други земи и в едни или други форми на цивилизация - в типа на една сакрална империя, regnum.

Това е засвидетелствувано в традиционната представа за "Царя на Царете", "Вселенския Господар", "Владетеля на Света" и в свързаните с него символи, при което някои от тях се основават върху пряки аналогии, а други представляват митологизирани спомени за земята или земите, където е протичал този първоначален олимпийски цикъл.

Тези символи на първо място изразяват идеята за централността - центърът, полюсът, областите на центъра на света, централният камък или камъкът, намиращ се в основата, магнитът. Сетне те подчертават стабилността - островът посред водите, скалата, неразрушимия камък. А също и символите на несъкрушимостта и недостъпността - невидим замък или страна, към които не може да се намери път, висока планина, покрита с гора, подземни градове. В този контекст често могат да се срещнат образите на "Земята на Светлината", "Земята на Живите", "Светата Земя" и най-различни вариации на символизма на златото, който също така е тясно свързан с идеите за слънчевостта, светлината, царствеността, безсмъртието и нерушимостта. Всичко това задължително има отношение към първичната традиция и към века, наричан "златен". Другите символи ни отпращат към идеята за "Живота" във висшия смисъл на думата ("вечната храна", "Дървото на Живота"), към трансцендентното знание и непобедимата сила и всички теузи образи се комбинират в най-различни съчетания във фантастичните, символични и поетични описания на различните традиции на невидимото царство - regnum - "висшия център на света" - или на самото него, или на различните му проявления и еманации (2).

2. "Героят" и "Дамата"

Както казахме, учението за Златния Век представлява част от учението за четирите века, което ни говори за прогресиращата духовна инволюция, протичаща в хода на историята, започвайки от най-древни времена. Всеки от тези векове обаче има морфологичен смисъл и изразява една типична и универсална форма на цивилизация. След Златния Век следва Сребърният, съответствуващ на жреческия тип духовност, по-женствен от мъжествения - ние наричаме това лунна духовност, тъй като символично среброто се отнася към златото също както Луната към Слънцето: Луната за разлика от Слънцето е женствено светило, нямащо в себе си източник на собствена светлина. Оттук и прехода към духовността, обусловена от опосредяващата функция - към екстравертната духоност, характеризираща се със "саможертва", отказ от своята самост, страстен и жертвен екстаз. Тук се сблъскваме с източниците на "религиозния" (в строгия смисъл на думата) феномен в неговите екстатично-жертвени мистични вариации. Сетне подивялата и материализирана мъжественост се бунтува против тази форма на духовност и това представлява архетипа на Бронзовия Век. Тук е налице деградация на кастата на воините, техния бунт против духовническата каста, която сама по себе си повече не е олимпийската, божествена каста на владетелите, а само една съвкупност от жреци. На разбунтувалите се воини са присъщи отказ от жреческите принципи, гордост, насилие, войнственост. Митът, съответствуващ на този период е Луциферовия или Титаническия бунт, Прометеевия стремеж да се узурпира олимпийския огън. Това е ерата на "Титаните", ерата на Вълка, ерата на "стихийните същества", споменът за която се е запазил в традициите, в отделните фрагменти от легендите и епосите на различните народи. Последният век е Железният Век или според термините на индуистката традиция - Тъмния Век. Появява се десакрализираната цивилизация, познаваща и прославяща само земното и човешкото. В противовес на тази форма на упадък възниква идеята за цикъла на една възможна реставрация, който Хезиод нарича цикъл на хероите или Век на Хероите. В този случай терминът "херой" (герой) следва да се разбира в тесния, чисто технически и различен от обичайния смисъл. Според Хезиод "поколението на хероите" било породено от Зевс, т.е. от олимпийския принцип, като една възможност за възстановяване на първоначалното състояние и даване на живот на един нов "златен" век (3). Но за да се реализира тази възможност, която си остава само възможност, а не обусловен естествен стадий, трябва да се преодолее както "лунната", жреческа духовност, така и статуса на простия воин и Титан. Тези черти могат да се видят във всички "хероични" образи от най-различни традиции. Именно в такива термини ахейско-елинската традиция е описвала Херакъл, прототипът на "Хероя". Негов главен враг е била Хера, основната фигура на пантеистично-лунния култ. Херакъл постига олимпийско безсмъртие, ставайки съюзник на Зевс - на олимпийския принцип - във войната с "Гигантите" и според един от митовете посредством Херакъл "титаническият" елемент (Прометей) е бил освободен и помирен с олимпийския елемент.

Ако под "титан" разбираме онзи, който не иска да признава ограничеността на човешкото състояние и се стреми да открадне божествения огън, то "хероят" се различава от "титана" само по една подробност. Още Пиндар е предупреждавал срещу желанието "да станем като богове" и в юдейската митология проклятието на Адам представлява аналогично предупреждение, показващо също и рисковаността на такъв един опит. Типът на титана - или в друга перспектива типът на воина - остава по същество първоматерията на хероя. Но за позитивното решение, т.е. за олимпийската трансформация и реинтеграция в изначалното състояние, трябва да бъде изпълнено едно двойно условие.

Преди всичко - изпитание и потвърждение на мъжественото качество - откъдето цялата верига от борби, приключения и схватки - но в такава форма, че това да не се превърне в самоцел, да не се получи едно затваряне на "Аз"-а, да не бъде парализирана способността да се открие за трансцендентната сила, единствено благодарение на която огънят може да се превърне в светлина и да се освободи. От друга страна, такова едно освобождение не бива да означава край на вътрешното напрежение, тъй като следващото изпитание се състои в адекватното утвърждаване на мъжественото качество на свръхестествено ниво, което именно трябва да доведе до олимпийската трансформация - до придобиването на достойнството, което в инициатическите традиции винаги се нарича "царско". Именно тук се намира радикалното различие на хероическия опит от мистическите екстази и пантеистичните екзалтации. И тук трябва да си припомним най-напред за символизма на "жената".

В индо-арийската традиция всеки "бог", т.е. всеки трансцендентен принцип, има своя "жена", наричана с термина "шакти", което означава също така "мощ". На Запад Мъдростта - София, а понякога дори и самият Свети Дух - са се явявали като образи на Царствената Дева. И дадената за жена на Херакъл богиня Хеба също така е богинята на вечната олимпийска младост. В египетските изображения божествените жени подават на царя лотос - символът на новото раждане - и "ключа на живота". Северните валкирии, както и иранските фраварти са били образи на трансцендентните нива на самите воини, силите на тяхната съдба и тяхната победа. Римската традиция е познавала Venus Victrix (Побеждаващата Венера), считана за "прародителка" на имперския род (Venus Genitrix). Келтската традиция пък съобщава за свръхестествените жени, които отвеждат героите на един тайнствен остров, за да ги направят чрез своята любов безсмъртни. Ева, според етимологията, означава "живот", "живееща". За да не продължаваме веригата от примери, развита от нас по-пълно в друга книга, ще отбележим само, че широкоразпространеният символизъм пправи от "жената" образ на животворящата и преобразяваща сила, благодарение на която може да се осъществи преодоляването на чисто човешкото състояние. Но защо тази сила е представена именно от "жената"? Този символизъм се основава върху аналогията. Тук трябва да тръгнем от отношенията между мъжа и жената. Тези отношения могат да бъдат нормални и анормални. Те са анормални, когато жената става повелителка на мъжа. Символизмът, свързан с този случай, не засяга основната ни тема. Ще отбележим само, че в такъв един вариант става на дума за гинекократичните (матриархални) концепции, представляващи реликти от цикъла на "лунното" човечество и отразяващи темата за зависимостта и пасивността на мъжа по отношение на духа, разбиран като женска стихия (Космическата Майка, Magna Mater, Майката на Живота и т.н.) - темата, характерна за втория, Сребърния Век.

Но в рамките на тази концепция не се вписва по-общата идея за жената като разпоредителка на сакралното - sacrum - като оживотворяващ принцип, носителка на "живота", освобождаваща, одухотворяваща и трансформираща обикновеното "същество". Тази идея може да влиза и наистина влиза в контекста на духовността, наречена от нас "хероическа". В този случай в търсенето на аналогии и символи ние трябва да се обърнем към нормалните отношения между мъжа и жената, основани върху фундаменталната концепция за запазването от мъжкото начало на неговата собствена природа. Духът пред лицето на мъжкото начало е "жена" - мъжът е активен, а духът пасивен - дори сблъсквайки се с преобразуващата и оживотворяващата го сила, хероят запазва позицията си на мъж, съпруг, господар и повелител на жената, съпругата. Нека отбележим мимоходом, че разглежданият тук символизъм е противоположен на символизма, преобладаващ сред мистиците и авторите с религиозна ориентация, особено с християнска такава, където на самата душа често се отрежда ролята на жена - на "невеста".

Съпоставяйки това със "знаците" на центъра, ще получим съставните символи: Девата на Острова, Девата на Дървото, Девата на Извора, Стопанката или Царицата на Замъка, Царицата на Слънцевата Земя, Девата, скрита в камъка и т.н. В частност в качеството на Вдовица жената изразява мълчание, закритост, оставеност, т.е. традицията, силата или потенцията, непритежавана вече от никого, която е изгубила своя "съпруг", "мъжа" и сега очаква своя нов господар или героя (5): аналогично е и значението на затворената в тъмница Дева, която очаква освобождението и сватбата с предназначения й от съдбата рицар. На тази основа всичко, което се казва в епическите легенди и рицарски разкази за приключения и героични двубои, извършвани поради вярността към "Дамата" и с надеждата да я спечелят, винаги може да се разбира като символизъм на изпитанието на мъжествените качества - едно изпитание, необходимо като предварителен етап за трансцендентната интеграция на личността. И ако в тази литература се срещат женски персонажи, свързани с темата за съблазните и опасностите за героя, това не бива да се разбира праволинейно и еднозначно, т.е. като че ли става на дума за простата плътска съблазън, а в по-висок смисъл - като опасност за героя да изпадне в "титанизъм" в хода на своите подвизи. В този случай жената изразява съблазънта, идваща от трансцендентната сила и познанието, ако тяхното притежаване носи чертите на Прометеевата узурпация или алчната гордост. В противоположния вариант може да става на дума и за това, което някой е определил със следните думи: "всмукващата смърт, изхождаща от жената", т.е. за възможността от изгубване на най-дълбоката основа на мъжкото начало.

3. Хиперборейската тема

Друго едно фундаментално указание на Традицията, разгледано от нас с необходимите позовавания и детайли в друга книга (6), е локализацията на първоначалния център или месторазположението на "олимпийската" цивилизация на Златния век в северните полярни региони, станали впоследствие необитаеми. Традицията от хиперборейски произход, както в първоначалната й олимпийска форма, така и в нейните реставрации от "хероически" тип, е лежала в основата на цивилизаторската дейност на расата, която в периода между края на ледниковата епоха и началото на неолита се е разпространила по евразийскиа континент. Някои клонове на тази раса са дошли непосредствено от самия Север. Други имали за своя родина западно-атлантическите земи, където било създадено нещо като копие на чистия нордически център. Ето защо в различните съвпадащи по същество символи и легенди понякога се говори за северно-арктическа, а понякога - за западна земя.

Така различните названия на хиперборейския център били пренесени върху атлантическия център: Туле, Белия Остров, Сияйния остров - индуския Швета-Двипа, гръцкия остров Леуке (7), "изначалната прародина на арийската раса" - Арянем-Ваеджо, Земята на Слънцето, Земята на Аполон, остров Авалон. Във всички индоевропейски традиции идентични сюжети описват изгубването на тази родина, станала вследствие на митологични причини - заледяване, потоп - недосегаема. Това е реален исторически факт, отразен в множество концепции на Традицията, разказващи за нещо изгубено, скрито, станало недостъпно. По същата причина "Островът" или "Земята на Живите" - под "Живи" във висшия смисъл на тази дума следва да се разбират представителите на първоначалната божествена раса - т.е. територията, към която в по-голяма или по-малка степен се отнасят всички символи на висшия център на света, често става също "страна на мъртвите", а "мъртви" тук са наречени представителите на разпръсналата се раса. Така например според келтското учение първият предтеча на хората е бил Богът на Мъртвите - Дис Патер - обитавал в едно далечно царство отвъд океана, на "острова на Предела", откъдето според преданието на друидите е пристигнала част от предисторическите обитатели на Галия (8). Освен това класическата традиция твърди, че някогашният Господар на Земята и Цар на Златния Век Кронос-Сатурн, свален от престола и кастриран (т.е. лишен от способността да "поражда", да дава живот на ново потомство), все още е жив и пребивава "в сън" в далечната северна област - в арктическото море, което поради тази причина се наричало Кронийско море (9). Всичко това е дало повод за многобройни смесвания, но всъщност в тези случаи идеите, свързани с хиперборейската тема просто се пренасят или на нивото на свръх-историята, или се прилагат към общата концепция за скрития и невидим духовен център. В нашия случай следва да се спрем накратко върху онези форми, в които тази тема се явява в келтския (и особено в ирландския цикъл). Става на дума на първо място за традициите, свързани с Авалон, с Туаха де Данан, и също с Крал Артур.

Значението на тези традиции съвсем не е чисто локално и историческо. И географските данни в този случай, както и в много други имат изключително символичен смисъл.

4. Традицията в Ирландия

Легендарната история на Ирландия е съсредоточена върху смяната на расите, които последователно я завладяват и подчиняват, пристигайки от тайнствения северно-атлантически център, където понякога се и завръщат. "Historia Britonum" ("История на британците") дава на този център името "Хиперборея", но в действителност това е само един митологичен превод на ирландските думи Мag-Мor ["Великата Равнина"], Trag-mor или Mag-Meld ["Равнината на Блаженството"], които обозначават "земята на мъртвите" - първоначалният северно-атлантически център (10). Тези раси извършват множество подвизи - те постоянно воюват с Фоморите - гиганти или тъмни чудовищни същества, които христианизираните форми на легендата отъждествяват с допотопните гиганти или дивите потоци на Хам и Каин (11). Тези Фомори са еквиваленти на "стихийните същества" или "гигантите", срещу които в нордическата традиция на "Еда" се сражавата Асите - "божествените херои". Те представляват силите на цикъла на "Бронзовия Век" - тъмните телурични сили, свързани с водните дълбини (в Ълстърския цикъл) подобно на телуричния бог Посейдон. Това се отнася към материализиралия се и деградирал в посока на титанизма първоначален век. Последната забележка за изначалността на тези деградирали сили в келтската традиция се потвърждава от факта, че царят на Фоморите - Техра - също произлизал от земите, намиращи се отвъд Океана, и че недостъпната кула на Конан - друг един цар на Фоморите, се намирала на "стъкления остров посред океана", а това очевидно не е нищо друго, освен название на самия първоначален център на традицията.

Във всеки случай Фоморите в техния същностен аспект на "тъмна" телурическа раса, произлизат от първоначалната група, дошла в Ирландия от атлантическите области, и са расата на Партолон. Тази раса постепенно запада и в Ирландия пристига нов народ, имащ същия произход, какъвто и първия - това е расата на Немед. Името "Немед" произлиза от келтската дума "небесен", а също и "древен" (12), и този нов цикъл може да се определи като нахлуване на представители на първоначалната традиция, запазена все още в чистото си "олимпийско" състояние. През епохата на Немед се случило символичното събитие, аналог на което се открива и в "Едите". В "Едите" Асите - "божествените херои" - се обърнали към "стихийните същества" с молба да им построят крепост в "централната област" - градът Асгард в земята Мидгард. В качеството на заплащане за работата гигантите поискали "божествената жена" Фрея, а освен това "луната и слънцето". Като не получили желаното, тъй като Асите не допуснали узурпацията на висшите сили от съществата, принадлежащи на низшите стихии - гигантите започнали войната, която по фатален начин довела до "залеза на боговете". Подобно на това в ирландския цикъл Немед използувал Фоморите за построяването на крепост, но впоследствие, изплашвайки се те самите да не я завладеят, я разрушил (13). Но това не пропречило потомците на Немед все пак да бъдат поробени от Фоморите, живеещи в Тор-Инис - крепост на остров, разположен на северозапад от Ирландия. И после, след един опит да се разбунтуват, те били окончателно изтребени от Фоморите, също както в едическите саги борбата на Асите срещу стихийните сили завършва със залеза на боговете - залеза за Асите. По всяка вероятност и в двата случая имаме работа с описание на началото на "титаническия" цикъл върху руините на цивилизацията, принадлежала пряко на първоначалната епоха.

В развитието на ирландските саги се споменава опита за "хероическа" реставрация. Става на дума за цикъла на Туаха де Данан и този израз може да се преведе като "хората на богинята Ану или Дану" (14).

За тази раса се разказва, че е дошла в Ирландия "от небето" - откъдето били и "тяхната мъдрост и превъзходството на знанията им", както казва хрониката "Leabhar na hvidhe" (15). От друга страна се посочва, че те били придобили свръхестествените си знания в хиперборейската област (16). Двете версии не си противоречат, а напротив - взаимно се допълват, подчертавайки както над-човешкия характер на първоначалния център, така и връзката на расата на Туаха с последните оцелели потомци на расата на Немед, които се оттеглили в хиперборейските или северно-атлантическите области, за да опознаят свръхестествените науки, откъдето и сближаването им с някои мистични предмети. Но за тези предмети ще поговорим по-долу (17). Тъй като расата на Немед представлява една "древна" и "небесна" раса, чието царуване завършва с началото на титаническия цикъл, то целият сюжет за връзката на Туаха с потомците на Немед може да бъде разбран като описание на реинтеграционния контакт с първоначалния духовен център - небесния - а в географска проекция хиперборейски или западно-атлантически - един контакт, съживил и придал хероическа форма на новия род - Туаха де Данан (18) - който отново победил Фоморите и близките до тях раси - Фир-Болг - и завладял Ирландия. Главата на Туаха - Огм - е "слънчевия" персонаж Гриан Айнех с черти, сближаващи го с античния Херакъл. Той завладял меча на краля на Фоморите.

Но и управлението на Туаха свършило. "Lebor Gabala" ("Книгата на Завоеванията") разказва за пристигането в Ирландия на една нова раса - расата на "синовете на Милед", характерът на които остава неясен. В тях преобладава воинския аспект - думата "Mileadh" навярно има същия корен като латинската miles - "воин" (19), имаща обаче остатъчни връзки с висшата традиция, предшествуваща цикъла на Туаха де Данан. Така и в цивилизацията на Милед продължава да съществува символизмът на "централния регион" - този народ, структуриран във феодален порядък, с висша царска власт, намираща се в Тара, "земята на средата" - Мед, някога била също и сакралния център на Туата. Кралят се посвещавал в царски сан при "камъка на съдбата" - lia-fail, лиа-фал, за който ще поговорим по-долу и който също принадлежал на традицията на Туаха (20). Що се отнася до самите Туаха, то те съгласно някои текстове, напуснали страната и станали невидимите обитатели на чудните "подземни" дворци или недостъпните за хората планински пещери, появявайки се между хората само в изключителни случаи.

Другите текстове твърдят, че те се завърнали в своята изначална родина - на остров Авалон (21). Имайки предвид всичко казано по-горе, двете версии взаимно се допълват, тъй като става на дума само за две възможни обозначения на първоначалния център, станал скрит ("подземен") и недостъпен. Келтските традиции обозначават този център като атлантическия остров Авалон и е важно да се отбележи, че по-късно този остров се е представял като мястото, където жените привличат героите, за да ги направят безсмъртни. Думата "Авалон" произлиза от кимрийската дума afal, т.е. "ябълка" и затова Авалон е "Островът на Ябълките" (22). Това, естествено, ни кара да си спомним острова на Хесперидите "отвъд Океана" и символизмът на златните ябълки, които Херакъл получил, осъществявайки един от подвизите и които му дарили олимпийско безсмъртие. Свръхестествените жени от остров Авалон притежават способността да даряват "спасение" и в сагата за Тир-на-нОг ["Земята на Младите"] те твърдят, че в тяхната земя няма "нито смърт, нито разложение на телата" и че там героят Ойзин ще може да придобие "короната на вечната младост" (23). Но същевременно Авалон, "Белият Остров" (24), означава също и "полярния" или "соларния" - "слънчевия" остров. "Остров Авалон" в съответствие с една друга възможна етимология, в действителност е "островът на Аполон" - на бога, чието келтско име е било Аблин или Белен. И в този случай става на дума на "слънчевия" и хиперборейски регион, тъй като Аполон се счита за слънчев цар на Златния Век и хиперборейските области (25). Ако понякога този остров бива смесван със "Стъкления Остров", това се получава за сметка на близостта на техния символизъм, тъй като изобщо казано, стените от стъкло (а понякога от въздух) често символизират невидимата защита, охраняваща някои места, достъпът до които е закрит. В някои случаи това се изразява в символа на въртящото се около острова огнено колело. Това са варианти на идеята за недостъпността, винаги свързани с висшия център.

Текстът, известен под названието "Битката при Маг-Турд", споменава, че Туаха донесли със себе си от северно-атлантическата си родина четири предмета, имащи пряко отношение към учението, получено в тази родина: камък, копие, меч и съд. Камъкът се наричал "камък на съдбата" или "кралски камък", тъй като служел като оракул и позволявал да се узнае кой на свой ред трябва да стане законен крал. Копието е "Копието на Луг" - бога на мълнията, за което се казвало, че "който притежава това копие, не ще изгуби нито една битка". Мечът бил непобедимият и неразрушим меч на Нуаду. И накрая съдът е котела на Дагда, който можел да изхрани със съдържанието си всякакво количество воини. Тези предмети на Туаха де Данан се появяват отново в образите на съответствуващите им предмети от цикъла за Граала, подобно на това, както и местонахождението на Граала по най-тесен начин е свързвано със същия остров Авалон - "Белия Остров".

В преданията, събрани в "Аналите на Четиримата Учители", е особено очевидна темата за борбата и победата, схващани като особено изпитание. Тук често се повтаря формулата: "крал еди-кой си бил победен от еди-кой си, на свой ред станал крал" (26).

Най-дълбокия смисъл на това се открива в легендата за царя на Немейския лес, за което казахме на друго място. Победата над определем персонаж, завършващ с неговото убийство, е условие за приемането върху себе си на царските и жреческите функции, свойствени преди това на този персонаж. Нещо подобно е необходимо също за да се стане съпруг на "божествената жена" (27). Средновековната рицарска литература е пълна с различни варианти на тази тема: изпитанието с бой довежда почти автоматично до придобиването на дамата, преминаваща от единия герой към другия. На основата на т.нар. "право на любовта" и в съответствие с етиката на тази литература е било напълно естествено рицарят да избере в качеството на обект на своето желание Дамата на своя собствен господар, считайки се за по-силен от него в боя и бидейки способен да го докаже на дело (28). Особено странното във всичко това, ако възприемем всичко буквално, е почти пълното несъвпадане с реално битуващите през онази епоха нрави, и дори само това би трябвало да открехне истинския смисъл, съдържащ се в описанието на всичти тези "приключения" (29): очевидно, че в тях се проявяват далечните отзвуци на темата за подбора по мъжки качества, необходими за притежаването на "божествената жена".

Според "История на британските крале" ("Historia Regum Britanniae") в Британия някога са живеели гиганти. Техният вожд се наричал Гоемагог. "Брут", който се считал за потомък на онези троянци, които основали Рим, унищожил гигантите и поставил основите на британската традиция (30). Гоемагог е еквивалент на Гог и Магог. Този библейски паралел е твърде показателен.

Гогите и магогите са демонични пълчища, винаги играещи, както ще видим по-долу, важна роля в имперския мит. Те съответствуват на Фоморите, "стихийните същества" или Хриймтурсите, на които Асите, "божествените герои от Еда", преградили със стена пътя към "мястото в средата" - Мидгард, т.е. към образа на самия първоначален център. В известен смисъл тези персонажи представляват демонизма на света на масите.

"Аналите на Четирите Учителя" често споменават бунта срещу сакралната династия на Туаха де Данан, а също и срещу последвалата я воинска династия на синовете на Милед - бунтове, организирани от расата на Фир-Домнан или "расата на дълбините" - телуричната раса, свързана с изродените остатъци от първите обитатели на Ирландия, т.е. Фир-Болгите. Понякога също става на дума за "расата на плебеите" - aithe-ach-tuatha - която, възползувайки се от празника, унищожила господарите и принудила Четирите Владетеля да се разбунтуват срещу висшия Крал, пребиваващ в "мястото на Средата". Но в качеството на наказание за това престъпление върху страната се стоварило всеобщо безплодие, заедно с други нещастия: и цялото царство било обречено да остане в такова състояние, докато синът на последния победен и убит крал не се завърне в земята на отците (31). Но в източната легенда за Александър Велики опустошението и пресъхването на "всички реки, докато не остане нито един извор" се свързва с времето на идването на пълчищата на Гогите и Магогите (32). При същите обстоятелства завършва и царството на Граала, превърнало се в Gaste Terre - "опустошени земи" в резултат на "пагубния удар" и така цяло да продължава чак до идването на героя-отмъстител, героя-възстановител. Във всичко това, а също и в другите древни предхристиянски келтски традиции и символи се откриват всички основни теми, които по-късно се въплътили в легендата за Граала. Последното звено от тази верига е сказанието за крал Артур.

5. Цикълът от легенди за крал Артур

В общата тъкан на тази легенда историческата реалност на Артур, който е бил dux bellorum (военен вожд) на северните кимри в тяхната борба срещу англо-саксите между V и VІ векове на н.е., остава на заден план пред лицето на обстоятелството, че неговото царуване е било архетип на царската власт, свързана непосредствено с хиперборейската традиция. В крайна сметка царуването на крал Арткур е започнало фактически да изразява парадигмата на сакралната царска власт, изразена в един символичен и свръх-исторически комплекс. Така историческата връзка на царството на Артур с Англия минава на заден план. В средновековната литература това царство притежава по-скоро свръхнационален характер и обединява в себе си най-добрите рицари независимо от тяхната националност, а влиянието на тези предания върху сревновековното героично християнство е било толкова силно, че всеки е искал да вижда в Артур свой символичен вожд. И във висша степен показателно е, че всеки рицар от онзи период се стремил да стане член на тайнствения орден на "Крал Артур".

Името "Артур" се поддава на различни интерпретации, но най-вероятната от тях е тази, която извежда името от келтската дума arthos - мечка и viros - мъж (33). Още Нений е знаел за съществуването на това тълкуване: "Artur latine sonat ursum horribilem" ("Артур на латински значи страшна мечка") (34). Това означава мъжката сила, която внушава ужас, но същевременно това име е свързано с хиперборейския символизъм и отново ни отпраща към идеята за централната или "полярната" царска функция. Мечката е един от сакралните символи на древния нордически култ и същевременно в астрономическия символизъм той съответствува на едно от "полярните" съзвездия (Голямата Мечка). Но това още не е всичко: в съвкупността от традиционни текстове, символи и имена може да се открие връзка между това съзвездие (заедно със свързаните с него символи на полюса и центъра) и Туле - името, обозначаващо "Белия Остров" на хипербореите, центърът на първоначалната традиция (35). В образа на Артур се съчетават по този начин "полярният", хиперборейският и царственият, кралски елемент. Преимуществено мъжкият и чисто воински характер на Артур като "страшна мечка" (ursus horribilis) се допълва и уравновесява от факта, че Артур винаги като взаимнодопълващ го компонент се съпровожда от Мирдин или Мерлин - пазителят на свръхестественото знание и свръх-материалното могъщество, представлявайки не толкова отделна личност, колкото персонификация на трансцендентната и духовна страна на самия Артур (36). Тясната връзка между тези два принципа - воинския и духовния - е характерна за цялото "рицарство" от двора на крал Артур и именно тя предопределя особеността и смисъла на извършваните от тях подвизи.

Рицарството на Кръглата Маса, т.е. на Крал Артур, не е само военна организация. "Тези, които са избрани са бъдат членове на рицарството, - четем при Малори в "Смъртта на Артур" (37), - се чувствуват по-облагодетелствувани и високопочитани от онези, които са покорили целия свят. И те напускат своите родители, своите бащи, своите жени и своите деца, за да последват Ордена". Самият Граал представлява същият трансцендентен елемент, с помощта на който рицарите трябва да постигнат своята пълнота и своето съвършенство - и това ясно се вижда в онези варианти на сказанията, в които царството на Артур пряко се отъждествява с царството на Граала. Тук следва да се припомни епизода, свързан с камъните на Стоунхендж, - с камъните, които съществуват и днес и не престават да поразяват мнозина със своята тайна - как е могло през толкова отдалечени епохи да се обработят и поставят в реда, в който те стоят и до днес, тези гигантски блокове, представляващи останки на най-древния пред-неолитен слънчев храм? Мерлин, заповядвайки на воините да отидат и да донесат от далечните планини тези огромни камъни, казва: "Захващайте се за работа, храбри воини, и узнайте, донасяйки тези камъни, кое е по-могъщото - духът или простата сила". Воините не успели да го направят и тогава самият Мерлин, усмихвайки се, лесно осъществил тази задача (38). Това, че чисто воинската добродетел в цикъла от легенди за Крал Артур е свързана непосредствено с духа, подчертава също и следното наставление, съдържащо се в "История на Британските Крале" ("Historia Regum Brittaniae"): "Сражавайте се за вашата земя и приемете смъртта, ако се наложи, тъй като смъртта е победа и освобождение на душата" (39). Това точно съответствува на античната концепция за mors triumphalis, "побеждаващата смърт" - централното положение на всяка етика, свойствена на традициите от "героичен" тип.

Според легендата Артур доказал своето вродено право да бъде законен крал на цяла Англия, издържавайки изпитанието с меч, т.е. успявайки да изтегли меча, стърчащ от квадратния камък, поставен в олтара на храма. Този камък е вариант на "камъка на кралете", принадлежал на древната традиция на Туаха де Данан (40). Тук се сблъскваме с един двоен, но доста еднороден символизъм. От една страна това е общият символизъм на "камъка, лежащ в основата", който напомня идеята за "полюса", откъдето и алегорията и мита, показващи извличането на мъжкото могъщество (меча) именно от този полярен принцип. От друга страна, да изтеглиш меча от камъка означава също да освободиш силата от оковите на материалността, тъй като камъкът често обозначава именно тази материалност. Това се потвърждава и от един друг епизод, в който Артур, воден от Мерлин, става притежател на меча Калибурн или Екскалибур, държан над водата от някаква таинствена ръка (41). За това оръжие се разказва, че е било направено на остров Авалон, т.е. че има отношение към "висшия център". И фактът, че мечът е бил държан над водата, отново подчертава, че става дума за сила, свободна от условията на материалния, ограничен и чувствен живот, който винаги е имал най-пряко отношение към фундаменталния аспект на символизма на водата. Да преодолеят този живот е необходимо за всеки, който се стреми към получаването на царски "мандат" от "центъра", и за да стане владетел и повелител във висшия смисъл на тези думи. Но същото трябва да осъществят и рицарите, които искат да принадлежат към свитата на крал Артур и в края на краищата да намерят Граала.

Сред мотивите, характерни за британската традиция, ще споменем и тези, свързани с Кръглата Маса и символизма на местопребиваването на Артур. Нека подчертаем специално символите на недостъпната земя - царството на Артур според Андреа Капелано е отделено от света на хората чрез широк поток, през който е прехвърлен само един тесен мост, изпълнен с опасности. Това царство е пазено от титани, а в средата му се намира един постоянно въртящ се замък (42). В този замък, наричан също "кралския замък" - caer rigor - или "замък на богатите" - caer golud - се пазят свръхестественият съд, завладян от крал Артур (съгласно преданието "The spoiling of Annwn") от краля на "другия свят". Този съд е еквивалент на един от символите на хиперборейската традиция на Туаха де Данан (котелът на Дагда) и, подобно на Граала в замъка на "богатия" крал, той е способен да "нахрани" какво да е количество хора, да изцери всякакви рани и да предпазва от въздействието на времето, отказвайки своите дарове само на алчните и клетвопрестъпниците (43). Образът на въртящия се замък - revolving castle, caer sidi - е тъждествен на "въртящия се остров", който в древната келтска сага понякога замества "острова от стъкло" и самия Авалон. Тук явно се съдържа посочване на "Полярната Земя", въртяща се около земната ос и въвличаща в своето въртене целия свят - всичко това ни кара са си спомним образа на "Вселенския Повелител" - Чакраварти, "Въртящия колелото" - онзи, който бидейки неподвижен център, върти колелото на царството, regnum, и ръководи цялата подредена Вселена. Същите идеи се крият и зад символизма на Кръглата Маса, която Артур поставил според съвета на "Мерлин", за да основе рицарския орден, чийто глава е бил той (44). Според текста на Малори Кръглата Маса е била създадена по образа на света и в нея е била възпроизведена цялата Вселена, небето и Земята (45). В други текстове (46) се споменаван движенията на звездите и въртенето на небесата спрямо неподвижната точка, от което личи, че рицарите, седящи на Кръглата Маса, са представители на висшата централна власт. Сега е важно да посочим, че в различните варианти на сказанията рицарите на Кръглата Маса (или поне най-добрите от тях) се явяват на брой дванадесет, което явно е близко до 12-те перове от "Романа за Брут", "които разделили земята на 12 части, направили всяка феод на един от тях и се нарекли крале" (46). Важността на този детайл се състои в това, че 12 е слънчевото число, което винаги в една или друга форма фигурира там, където се образува или вече се е образувал сакрален център на традицията: 12-те трона на Мидгард, 12-те висши богове на Олимп, 12-те дървени пръта в делфийското светилище на Аполон, 12-те ликтора в Рим, 12-те жители на Авалон, 12-те избрани наследници на Карл Велики и т.н. Но в историята на Граала и крал Артур този символизъм е свързан също и със следващия го мотив за опасното място. Това е оставеното празно място на Кръглата Маса, предназначено за очаквания избран рицар, превъзхождащ всички останали, който трябвало да стане тринадесетия рицар. Този тринадесети явно съответствува в дадения случай на самия владетел на висшия център - Властелина и Полюса на всичките останали дванадесет, образа на самия Чакраварти, "Владетеля на Света" (47).

Естествено, когато става на дума за "опасното място", разбирано като място, оставено празно, в него следва да се вижда намек за инволюцията на царството на Артур или за деградацията на неговите владетели, тъй като тук се подчертава необходимостта от възстановяването на нещо изгубено. В идеалния случай именно в този момент рицарите на Кръглата Маса трябва да се отправят в търсене на Граала. В средновековната литература линиите за търсенето на Граала и приключенията на рицарите на крал Артур са неразривно преплетени помежду си.

В такъв случай царството на Артур обикновено се отъждествява с царството на Локрис или Логрес - т.е. с древното название на Англия - "Албания" или "Белия Остров" - местопребиваването на Граала. И рицарите на Артур се впускат в търсене на Граала, за да възвърнат на това царство някогашното му великолепие и да разрушат злите магии, сполетяли според Мабискогиан тази земя. Граалът е символ на онова, което е било изгубено, но което трябва да бъде намерено отново. Един човек трябва да върне на Граала всичките му качества и пак той ще заеме тогава рицарското "опасно място".

Тук можем да наблюдаваме едно известно раздвояване на образа на крал Артур. От една страна съществува свръхисторическият "крал Артур", символизиращ определената мисия. От друга страна съществува крал Артур като тип на историческия представител на тази мисия, участвувал в събития, сходни с най-древните разкази за унищожаването и разпръсването на Туаха де Данан и техните потомци. Но за да не избързваме, ще напомним само епилога на древната легенда за Артур, в който отново се сблъскваме със символизма на жената.

Два персонажа се стремят да отнемат на Артур неговата "Дама" - Квенувар, Гуиневра (това име означава "бял дух", което още веднъж подчертава символичния характер на образа). Първият е Мелвас, който я отвежда в своя град Гластънбъри, отъждествяван с морския "Град на Стъклото" и с Авалон - "Glastonia est urbis vitrea - etiam insula Avalloniae celebriter nominatur' (48) ("Гластония е стъклен град, наричан също знаменития Авалон"). В резултат на това "Стъкления Остров" бива подложен на обсада и в края на краищата случаят завършва с примирие. Тук в легендата се намесва християнски елемент, тъй като Артур предава острова в качеството на феод на представител на Църквата, осигурявайки неговата безопасност. В действителност, става на дума за опит на християнската традиция да замести келтско-хиперборейската традиция, поглъщайки в себе си всичките й най-значителни теми. Гластънбъри е бил един от главните центрове на разпространяването на християнството в Англия и за да запази сакралния престиж на Гластънбъри християнството се е стремило да събере в себе си в една христианизирана форма древните нордическо-келтски традиции, приписвайки на християнската църква сакралното значение на древния Авалон. "Гластония, т.е. Гланстънбъри, - гласи основополагащия в това отношение текст "De antiquitate Glastoniensis Ecclesiae" ("За древностите на Гластънбърийската църква") - преди се е наричала ygnis gutrin; ygnis на бретонски означава остров, insula, а gutrin - "стъклен", vitrea. С идването на англичаните това място започнало да се нарича Glastiburi от glas - стъкло, vitrum, и buria - град, civitas - Glastiberia (49)". Историята на предаването на острова от Артур на църквата служи сякаш за потвърждаване на "традиционната приемственост", изфабрикувана от християнските "евангелизатори". Но работата не свършва дотук: позовавайки се на трагичния епилог на древната легенда, било обявено, че крал Артур е умрял и гробът му се намира в Гластънбъри. Така най-древният център се запазил, придобивайки обаче ново значение - значението на център на християнското мисионерство в Англия.

Във втората версия на историята на "Дамата" на крал Артур се разказва, че докато Артур бил на поход, създавайки легендарната световна империя и завладявайки Рим, за да се коронова именно в този свещен град, неговият племенник Мордред, останал в родината, завзел трона и завладял "Дамата" на Артур - Гуиневра. В последвалата война предателят бил убит, но паднали също и най-добрите рицари на Кръглата Маса. Самият Артур бил смъртно ранен и пренесен в Авалон, където магиите на жените от тази земя и особено на Моргана ("Родената от Морето") го излекуват и му позволяват отново да изпълнява сакралните си функции (50). Но раните на крал Артур (особено, според някои извори, едната рана - от отровено копие) всяка година отново се отварят и верните му хора напразно очакват неговото завръщане. Но и до днес живее преданието, според което някога крал Артур все пак отново ще се появи от остров Авалон и ще оглави своето царство - затова някои британци чак дотогава не искали повече да си избират крале (51). В другите форми на легендата - например в "Otia Imperialia" на Джервез от Тилбъри - Артур се описва лежащ в постеля в един вълшебен дворец на върха на хълм. Според една друга версия, подчертано християнска, той вече е "умрял" и тялото му е погребано в абатството Гластънбъри, което, както видяхме, е искало да се отъждестви със самия Авалон.

Всички тези данни следва да се отнесат към периода на кризата или междуцарствието, след което трябва да започне търсенето на Граала. Тук се приближаваме плътно до другата фундаментална за цикъла на Граала тема - темата за ранения крал, който пребивава в тайнствено и недостъпно място, очаквайки излезуването си, след което да се "завърне". Нека напомним и другата най-древна тема на келтските саги - темата за царството, обречено на безплодие и разорение, вследствие възстанието на плебса или в резултат на раната от копие или пламтящ меч, нанесена на един от неговите владетели.

6. Имперската легенда - Владетелят на Света

Съгласно казаното по-горе, легендата за крал Артур е една от множеството форми на общия мит за невидимия вселенски император и владетел, а също и за неговите проявления. Тази тема възниква, започвайки от най-дълбока древност, и е тясно свързана с учението за "цикличните проявления" - аватарите - т.е. с проявлението в определени моменти и в различни форми на единния Принцип, който в промеждутъчните периоди пребивава в скрито, непроявено състояние (52). Така този владетел има всички отличителни черти на въплъщението на самия Принцип, легендата чрез различни образи задължително подчертава, че той "не умира", а само се оттегля в недостъпно място, откъдето някога отново ще се появи; че той "спи" и трябва рано или късно да се събуди. Така свръхисторическит елемент се наслагва върху историческия, превръщайки в символ личността на реалния владетел - краля. Понякога името на този човек се запазва, но вече означава нещо трансцендентно по отношение на него самия.

Образът на краля, изпаднал в "сън" или летаргично състояние, е подобен на един друг образ - на заменения, недъгав или парализиран крал, макар това да следва винаги да се отнася само към външните исторически представители на сакралната царска власт, а не към самия нерушим принцип. Оттук произлиза темата за ранения, осакатен и безсилен крал, който продължава да живее в недостъпния "Център", където нямат власт законите на времето или смъртта.

За да не повтаряме всичко, което сме казали на друго място по този повод, развивайки в нужната степен комплексния и универсален контекст на дадения проблем, ще напомним само някои типични форми, в които през най-древните епохи е намирал своя израз един подобен символизъм. В индуистката традиция се сблъскваме с темата за Махакашияпа, който спи в планината, но трябва да се събуди когато изсвирят с раковина в момента на новата поява на Принципа, вече проявявал се преди във формата на Буда. Този период е също и времето на пришествието на "Владетеля на Вселената" - Чакраварти - носещ името Шанкха; но думата "шанкха" на санскрит означава "раковина", в което чрез вербалната асимилация се проявява идеята за пробуждането от сън на новата манифестация на "Царя на Света" и на самата Първоначална Традиция, която съгласно същата индуистка доктрина се счита за скрита през промеждутъчните периоди на криза именно във вътрешността на "раковина". Аналогичната иранска традиция разказва за хероя Керсаспа, който бидейки ранен със стрела по време на "сън" (отново същият символ!), прекарал в летаргично състояние векове, заобиколен от грижещите се за него жени-фраварти (също както раненият крал Артур продължава да живее на острова на жените, владеещи лечебното изкуство). Но Керсаспа ще се пробуди в епохата на Саошиант и ще се сражава заедно с него в неговата войска (53). Саошиант е Владетелят на бъдещето, на триумфалното царство на "Бога на Светлината" и разрушител на тъмните ариманически сили. И тук следва да отбележим, че еврейската концепция за "Месия" и християнската теория за "Царството Божие", от която собствено се е развил непосредствено средновековният имперски мит, са само отзвуци на тази древна арийско-иранска предхристиянска традиция.

Но най-важната формулировка на този мотив е учението за Калки-аватара, свързана с историята на Парашу-Рама - един от най-типичните образи на героичната линия на Първоначалната олимпийско-хиперборейска традиция. Когато предците на арийските колонизатори на Индия все още са пребивавали в тяхната северна родина, Парашу-Рама със своята брадва унищожил кастата на разбунтувалите се воини, а също и съгрешилата си майка. Именно тези символи, както вече бе казано, характеризират "хероическия" дух - преодоляването както на деградиралата мъжественост, така и на духовността, поставено под женствено-майчинския знак вследствие на противоположната разновидност на инволюцията и деградацията; и което е още по-важно - деянията на Парашу-Рама се отнасят към периода между Сребърния (т.е. лунния) и Бронзовия (т.е. титаническия) Векове - между Трета-Юга и Двапара-Юга. Парашу-Рама не умрял, а се оттеглил в аскетичната обител на върха на планината Махендра, където живее вечно (54). Когато настъпят последните времена, в съответствие с цикличните закони ще дойде неговото ново проявление под формата на сакралния цар, който ще победи "Тъмния Век" и който ще носи името "Калки-аватара". Калки символично се ражда в Шамбхала, чието име в индуистката и тибетската традиции означава сакралния хиперборейски център (55). Духовният учител на Калки е самият Парашу-Рама, а бидейки посветен в сакралната наука, Калки придобива царските достойнства. От Шива той получава бял крилат кон (чието значение в цялата история на 10-я аватара е толкова важно, че понякога този кон се отъждествява със самия Калки), всезнаещ папагал (56) и светещ меч. Тук следва да напомним, че крал Артур също трябва да се появи на бял кон и че този символ играе важна роля в "Апокалипсиса" на св. Иоан Богослов. Във връзка с крал Артур също се говори за изчезналия меч, който отново трябва да се върне при крал артур и който от време на време се появява от водата, излъчвайки светлина (57). Воден от птицата, Калки ще намери своята "Дама" - съпруга - Падма или Падмавати, царска дъщеря, която никой не можел да притежава, тъй като всички мъже, които се домогвали до нея, по закона на божествената воля се превръщали в жени. Този символ има много дълбок смисъл. Сетне Калки със своите воини пресича морето, без да намокри краката си, тъй като морето магически се вкаменява пред него. По-късно той отново се завръща в своя роден град - в Шамбхала - който намира толкова преобразен и сияещ, че му изглежда като града на Индра, царя на Боговете и Бога на Хероите. Това е символ на новото проявление на силите на първоначалния център и тук отново се появяват представителите на слънчевата и лунната династии - царете Мару и Дева, които благодарение на могъществото, получено чрез аскеза, са успели да захазят живота си през всичките векове на света, чак до самия "Тъмен Век", пребивавайки в Хималаите, т.е. в планените, считани за място на "непрекъснатото продължаване" на Златния Век. Накрая става последната битка - сражението на Калки с "Тъмния Век", персонифициран в богинята Кали, а също и в двамата предводители на демоните - Кока и Викока (58). Тази крайна битка ще бъде особено ожесточена, тъй като убитите демони в нея постоянно ще оживяват отново, едва докосвайки земята. Но в края Калки все пак ще победи (59).

Всички тези символични елементи, присъствуващи в дадения сюжет и, може би все още не съвсем ясни на читателя, ще обясним по-нататък. А тук искаме да посочим онези аспекти, които в перспективата на различните традиции съставляват универсалния имперски мит за новото проявление на "царството", на Regnum. Освен това, много важно е еднозначно да заявим за необходимостта всички средновековни форми на този мит да бъдат разглеждани в един общ и универсален контекст, далеч надхвърлящ тесните граници на тясно християнските представи. Впрочем, още през римската епоха, в нейния имперско-езически период, могат да се срещнат определени признаци на пробуждане на идеята за Златния Век, царя и владетеля на който - Кронос - както вече видяхме, се е считал за вечно жив, но пребиваващ в състояние на сън в хиперборейските региони. По времето на Август пророчествата на сибилите възвестявали пришествието на "слънчевия владетел", rex a coelo или ex sole missus (60) ("цар от небето" или "пратеник на слънцето"), на което се позовава и самият Хораций (61), когато говори за идването на хиперборейския бог на Златния Век - Аполон. Вергилий (62) също провъзгласява близостта на новия Златен Век, века на Аполон и хероите. Император Август именно в този ключ осъзнавал символичната си "генеалогия", идваща от Аполон, а фениксът, често появяващ се сред образите на Адриан и Антоний, също е имал пряко отношение към идеята за възкресяване на първоначалната епоха в Римската Империя (63). Именно връзката на Рим със свръхисторическия и метафизически принцип на Империята, Imperium - една връзка, основаваща се върху вече споменатата от нас възможност за пренасянето на самия този принцип върху едни или други негови проявления в историята - лежи в основата на самата теория за непреходността и вечността (aeternitas) на Рим.

През византийския период имперския мит получава при Методий такава формулировка, която,като акцентира по един или друг начин връзката му с Александър Велики, отново се обръща към гореизброените теми. Тук отново се среща мотива за царя, който е бил считан за мъртъв, но който оживял и основал новия Рим. След непродължителното му царуване се появяват пълчищата на Гог и Магог, на които някога Александър Македонски бил преградил пътя, и започва "последната битка" (64). Именно тази форма е била възприета и широко развита от средновековните гибелини.

Очакваният император, скрит, но не умрял, пребиваващ в недостъпния и невидим център, тук се превръща в един или друг от владетелите на Свещената Римска Империя - Карл Велики, Фридрих І, Фридрих ІІ. А съпътствуващата тема за разореното и безплодно царство, очакващо възстановяването, намира своя еквивалент в темата за "Сухото Дърво". Сухото дърво асоциирано с местопребиваването на "Царя на Света", за който ще говорим по-долу, отново се раззеленява в момента на новото имперско проявление и победата над силите на "Тъмния Век", представян в съответствие с новата религия в библейско-християнски термини, т.е. в образите на пълчищата на Гог и Магог, нахлуващи в света през епохата на Антихриста (65). Това обаче не пречи на това образите на Фридрих ІІ или крал Артур, пребиваващи в планината, и на рицарите на крал Артур, излизащи от планината на див лов, да носят в себе си елементи, свързани с древните нордическо-езически концепции - с Валхала като планинското местопребиваване на Один, главата на "божествените херои" (66), с отрядите на духовете на хероите (избрани от "Дамите" - валкириите), които превръщайки се в свита на дивия лов, стават мистичната войска на Один, призван да влезе в последната битка със "стихийните същества".

Това сказание през епохата на златния век на западното рицарство и гибелинизма се повтаря в безбройни варианти и, тръгвайки от пророчествата за появата на "третия Фридрих", намира окончателния си израз в западната формула за Императора, който е "и жив, и нежив": "Oculus eius morte claudet abscondita supervivetque, sonabit et in populis: vivit, non vivit, uno ex pullis pullisque pullorum superstite" ("Той, склопявайки очи в смъртен сън, все пак е жив, той спи и най-простонародните и тъмни суеверия твърдят, че той живее и не живее") (67). "Живее и не живее" - това е пророческата формула на сревновековната цивилизация в периода на нейния залез. Раненият крал, кралят, пребиваващ в летаргия, умрелият и само изглеждащ жив крал или живият, но само изглеждащ мъртъв, и т.н. - такива са близките и взаимнозаменящи се теми, които постоянно срещаме в цикъла за Граала, вдъхновени от особената жизненост и сила на последните високи стремежи на Запада да възстанови своята сакрална структура в съгласие със законите на великата духовно-мъжествена и традиционно-имперска цивилизация.

7. Фридрих - Презвитер Иоан - Имперското Дърво

В една старинна италианска новела се разказва, че "презвитер Иоан, благородният индуски повелител", изпратил посланици при император Фридрих като "истинско огледало на света, за да узнае доколко той е мъдър в думи и дела". От "презвитер Иоан" на "Фридрих" (най-вероятно става на дума за Фридрих ІІ) били предадени три камъка и същевременно му бил зададен въпросът кое е най-хубавото нещо на света. "Императорът взел камъните и не попитал за тяхната стойност". На поставения въпрос отговорил, че най-хубавото нещо на света е "мярата". От всичко това презвитер Иоан заключил, че "императорът е мъдър в думите, но не и в делата, тъй като не попитал за стойността на камъните, всеки от които бил толкова ценен". Презвитер Иоан сметнал, че "тези камъни, не бидейки познати от Императора, с времето ще изгубят ценността си" и си ги поискал обратно. Особено ценен бил единия от камъните, който можел да направи човека невидим и за който презвитер Иан казал, че "струва повече от цялата ви Империя" (68).

Според друга легенда, записана от Освал Шрайбер, Фридрих ІІ получил от презвитер Иоан дреха от неизгаряща кожа на саламандра, вода на вечната младост и пръстен с три камъка, позволяващ на човека да живее под водата, да става невидим и неуязвим. Камъните на презвитер Иан най-често фигурират в немските текстове от периода около 1300 година, заедно със споменаванията за силата, правеща човека невидим (69).

Тези легенди са много важни, ако си припомним, че царството на презвитер Иоан е не нещо друго, а сревновековното название на "Висшия Сакрален Център" (70). Считало се е, че това царство се намира в централна Азия - в Монголия, Индия или най-сетне - в Етиопия, като последното название в онези времена е обозначавало не само страната, известна днес под това име, но и нещо друго. Атрибутите, приписвани на това царство, не оставят никакво съмнение в символичния му характер. "Даровете на презвитер Иоан" за император Фридрих са един вид външен "мандат", предложен на германския владетел на Свещената Римска Империя, за да може той да установи реален контакт с принципа на "Универсалния Господар". Водата на вечната младост означава безсмъртие. Неизгарящата дреха напомня за Феникса, обновяващ се посредством огъня и можещ да пребивава в него без всякаква вреда за себе си. Способността да бъде невидим често символизира възможността да се има контакт с невидимия и свръхсетивен свят, да се преминава в него. Способността да се живее под водата, да не се потъва, да се ходи по нея (това ни кара да си спомним ходенето по водата на Калки-аватара, издигащия се над водата меч на крал Артур и т.н.) означава реално съединяване с Принципа, стоящ високо над течението на света - над потока на ставането. И като цяло тук става на дума за качества от чисто инициатически тип и за способности, свързани с висшето посвещение.

С оглед на всичко казано по-горе, италианската легенда изглежда съобщава за известната неадекватност на Фридрих за получаването на такъв мандат. Пределът на Фридрих е достойнството на светския рицар и чисто временния владетел, за което сочи отговорът му: "мярата" е най-доброто нещо на света (71). Фридрих не задал въпроса - не попитал за символите на могъществото, предложени му от презвитер Иоан. Поради липсата на осъзнаване на смисъла на висшия мандат, неговата действеност била обречена от този момент на западане, затова презвитер Иоан си взел този мандат обратно. Особената форма на битие на императора, който "живее и не живее", чийто живот е само привидност, също както и темата за краля, пребиваващ в летаргичен сън, са тясно свързани с основополагащия мотив на историите за Граала - с вината, същността на която се състои в липсата на "постановка на въпроса", тъй като самият факт на такава постановка вече би означавал начало на реставрацията. Нека добавим няколко детайли към описанието на царството на презвитер Иоан. "Тractatus pulcherrimus" го нарича "цар на царете" - "rex regum". Той обединява в себе си духовната и светската власт (72) и може да каже за себе си: "Johannes presbyter, divina gracia Dominus dominacium omnium, quae sub coelo sunt ab ortu solis usque ad paradisum terrestrem" ("Презвитер Иоан, по Божия милост Господар на всички господари, каквито има под небето от изгрев слънце земния рай"). Но същността на "презвитер Иоан" е титлата - името, обозначаващо не един индивид, а някаква сакрална функция. Така при Волфрам фон Ешенбах и в "Титурел" срещаме името "презвитер Иоан", взето в качеството на титла и самият Граал, както ще видим по-нататък, ще посочва кой и в каква последователност трябва да става следващия "презвитер Иоан". В различните сревновековни легенди "презвитер Иоан" удържа племената на Гогите и Магогите и управлява видимия и невимия светове (и естествените, природните, и свръхестествените, невидими същества), възпрепятствува проникването в своето царство на "лъвовете" и "гигантите". В това царство се намира също "изворът на вечната младост" и неслучайно той често се смесва с местопребиваването на "тримата влъхви" или с града Сеува (Seuva), издигнат до Хълма на Победата - Vaus или Victorialis - по заповед на тримата влъхви (73). Тук отново се открива "полярният" символизъм на "въртящия се замък", имитиращ въртенето на небосвода, а също и символизма на мястото, където се пази камъкът на светлината, камъкът, "каращ слепите да прогледнат" или камъкът, правещ човека невидим (74). В частност презвитер Иоан притежава камъка, който може да възкреси Феникса или Орела. Това указание е особено важно, тъй като Орелът винаги и особено през онази епохата, когато са се създавали тези легенди, е бил символ на имперската функция, която в своя "вечен" аспект още в Рим често се е свързвала с Феникса. Някои източници твърдят, че иранският цар Ксеркс, Александър Македонски, римските императори и най-сетне - Огиер, кралят на Дания и Герино са "посещавали" царството на "презвитер Иоан" (75). Става на дума за митологизирани и смътни спомени за контактите, които великите исторически владетели и легендарни герои са имали - в повече или по-малко пряка форма, чрез невидимата санкция, узаконила царственото им достойнство - с Висшия Център, където се намира камъкът, можещ да възкреси Орела.

Според една от легендите Александър Велики, стигайки до Индия по пътя, по който преди него са минали Херакъл и Дионис, като венец на своите имперскостроителни успехи помолил Божеството да му даде висш знак за неговата побета. След тази молба той намерил извора на вечната младост, а също и двете дървета - мъжкото и женското - дървото на Слънцето и дървото на Луната, които му съобщили за неговата съдба и неговата Империя, Imperium (76). В контекста на легендите от този цикъл често се споменава за "Дървото на Центъра", "Слънчевото Дърво", Дървото, даряващо победа и Империя, а също и "Дървото на Сит".

Въз основа на тайнствените и чудни истории, разказани от различните пътешественици, през Средните Векове далечната и могъща империя на Великия Хан, императора на татарите, била отъждествена с империята на самия "Цар на Света". Тя често се смесвала също и с царството на презвитер Иоан. Така във връзка с легендата за Великия Хан се появили мотивите за тайнственото Дърво, даряващо на онзи, който се приближи до него и окачи на него щита си, победа и световна Империя. Ето доста характерния текст на Иохан фон Гилдесхайм: "Et in ipsa civitate in templi Tartarorum est arbora arida, de qua plurima narratur in universo mundo ... ab antiquo in omnibus partibus Orientis, fuit consuetudinis, et est, quod si quis rex vel dominus vel populus tam potens efficitur, quod scutum vel cliptum suun potentur in illam arborem pendet, tunc illi regi vel domino in omnibus et per omnia obediunt et intendunt" ("И в тази страна, в храма на татарите има сухо дърво, за което мнозина разказват във целия свят... и от древни времена във всички кътчета на Изтока, според обичая и ако някой иска да бъде цар над едно царство или народ, той трябва да окачи на това дърво цит, и на този цар ще се подчиняват всички и за всичко ще го слушат") (77). Дървото, за което става на дума тук, е станало пресечна точка на различните значения, свързани понякога с вербални асоциации. Тук се има предвид не само символизма на "Сухото Дърво". "Сухото Дърво" е само една от интерпретациите на израза Arbre Solque, който може да се схване и като "Слънчевото Дърво" - Arbor Solis - и като "Самотното Дърво" - Аrbre Seul, и като "Дървото на Сит" - Arbor Seth. Марко Поло, разказвайки за страната на Великия Хан, пише: "et il y a un grandisme plain ou est l'Arbre Solque, que nous appelons l'Arbre Sec" ("Там има огромна долина с "Arbre Solque", което ние наричаме "Сухото Дърво"). Думата "Solque", разбрана като арабски корен, може да означава "голям, висок, дълголетен", а в един английски манускрипт става на дума вече не за Сухото дърво, а за Дървото на Сит, тъй като то израстнало от семето, което Сит взем от Дървото на Познанието, т.е. от Дървото, растящо в центъра на Земния Рай (78). Фактът, че това дърво дава на приближилия се до него могъщество и универсална власт, също ни отпраща към традицията, свързана с "първоначалното състояние" (т.е. със Земния Рай), а разделянето на това Дърво на две, т.е. на Дърво на Слънцето и Дърво на Луната или на двата аспекта на Дървото на Познанието, а също и на Дървото на Победата, посочва синтеза на двете потенции, съдържащи се в това райско състояние - синтезът, предшествуващ последвалото деление - "феминизацията" на духовното и материализацията на мъжкото. Връзката на Дървото на Империята с централното Дърво на Рая, откривана в тези легенди, е напълно естествена, ако вземем предвид очевидната връзка между автентичното проявление на "Империята" и първоначалното райско състояние. Що се отнася до определението "сухо", то за него вече говорихме - тази характеристика посочва периода на имперския упадък, който трябва да се преодолее. Този смисъл очевидно се забелязва например в легендата, твърдяща, че Дървото се "раззеленява" при срещата на презвитер Иоан с Фридрих.

Що се отнася до идеята за "царството на презвитер Иоан", то тя исторически е послужила за основа на концепцията за необходимостта от интеграция на разпръснатите сили в символите на рицарството, Империята и кръстоносните походи. На основата на една по-материална версия на дадената теория, тайнственият и могъщ княз на Изтока - не християнин, но приятел на християните - идвал на помощ в християнските кръстоносни походи, в най-трагичните им периоди, за да осигури победоносен изход на свещената война (79). Когато тези надежди не се оправдали и наивно очакваната военна помощ не пристигнала, дълбокото разбиране на символичния смисъл на фигурата на презвитер Иоан и инициатическото значение на неговата "помощ" също било изгубено и от всичко това останала само "легендата", влязла като съставен елемент в най-различни предания.

Тук може да се спомене също цикъла от повествувания за Огиер. В датската традиция Огиер или Холгер е копие на гибелинския император, избягнал смъртта: този национален герой пребивава в пещера в планината или в подземните лабиринти на замъка Кронбург и трябва отново да се появи, когато страната или народът му бъдат заплашени от най-голяма опасност (80). Сюжетът за Огиер има най-интересно за нас развитие в цикъла от легенди за Карл Велики, тъй като тук той събира в едно различните мотиви, разпръснати на другите места. Огиер Датски тук се явява като един от паладините на император Карл Велики. След конфликт с императора той постепенно започва да придобива чертите на спасител на християнството в най-опасния за него период, а също и чертите на универсален завоевател. Той разпространява господството си върху целия Изток и достига, както и Александър Велики, царството на презвитер Иоан с двете растящи там дървета - лунното и слънчевото - които са тъждествени на Дървото на Универсалното Могъщество от легендите за Великия Хан (81) и Дървото на Центъра, свързано с първоначалното ("райското") състояние. Крайно интересно е да се отбележи, че царството на презвитер Иоан в крайна сметка е било отъждествено със самия Авалон, т.е. с центъра на хиперборейската традиция (82), а освен това е била установена строга символична връзка между "балсама", получаван от тези две дървета и прехода на Огиер в една особена форма на съществуване. Сега той "живее вечно" и "някога ще се завърне". В това отношение в немския превод на разказите за пътешествията на Джон Мандевил, направен от Ото фон Димеринген, четем: "Man saget auch in den selben Landen das Oggier by den selben boumen were und sich spyset mit dem balsam und do vo lebt er so lang, und meinen er lebe noch und solle har wider zu inen komen" ("Разказват, че в тези страни Огиер се намира край самите тези дървета и се храни с техния балсам, и живее дълго, и счита, че ще живее още и още, и някога отново ще се върне при нас"). След своето завладяване на Изтока Огиер Датски пристига на остров Авалон, където става възлюбен на свръхестествената жена - фея Моргана, сестрата на крал Артур. Там той живее далеч от света, наслаждавайки се на вечна младост. Но християнския свят, намирайки се в страшна опасност, отново се нуждае от неговата помощ. Архангел Михаил отива при феята Моргана и, следвайки божествената повеля, Огиен отново се появява в света и спечелва победа. Тук се открива една друга твърде характерна тема, свързана с цикъла за Граала и особено във връзка със "сина" на краля на Граала, Лоенгрин - героят, изпратен от висшия сакрален център в света, не бива да открива нито своето име, нито мястото, откъдето е дошъл. Мисията, която той изпълнява и силата, която действува чрез него, трябва да остават тайни и да не се смесват с неговата личност, да не се отъждествяват с нея. Огиер нарушава този закон и разкрива мястото, където "пребивава вечно". В същия момент времето се стоварва върху него, той мигновено остарява и се кани да издъхне. Но в последния момент се появява феята Моргана и отново го отнася на остров Авалон, където той трябва да остане, докато християнския свят за седми път не изпита нужда от него (83).

Във връзка с всички тези символични концепции особенно важен е фактът, че при Волфрам фон Ешенбах презвитер Иоан се показва като потомък на династията на Граала, а в "Титурел" самият Парсифал поема върху себе си функцията на "презвитер Иоан". Именно в неговото царство в края на краищата е бил пренесен Граалът. Така той и до ден днешен посочва кой трябва да стане за пореден път тайния "презвитер Иоан" (84). В немската редакция на легендата за Огиер, презвитер Иоан и Великият Хан се представят като двама спътници на Огиер, основали две могъщи династии (85). Както и да се, тук става на дума за различни варианти на една единна тема, изразена по различен начин в едни или други сюжети, свързани с конкретните символични персонажи.

8. Данте - Veltro и Dux - "Хрътката" и "Вожда"

За да завършим редицата от съпоставки, нека отбележим, че самата Дантева концепция за "Veltro" ("Хрътката") и "Dux" ("Вожда") се отнася към същата верига от идеи и символи.

От чисто външна гледна точка не е изключено Данте да е използувал термина "Veltro" - cane levriere ("ловджийско куче") поради фонетичната аналогия между думата "cane" ("куче") и "кан" - титлата на висшия управител на Монголската Империя.

Както вече казахме, през онази епоха Монголската Империя често се е отъждествявала с царството на презвитер Иоан, царството на Александър, Огиер и т.н., т.е. с различните образи на "Центъра на Света". Великият Хан на татарите по онова време още не се е превърнал в синоним на ужасна заплаха за Европа (85а), но съгласно описанията на Марко Поло, Хайтон, Мандевил, Йоханес де Плано Карпини и т.н., се считал за могъщ император на тайнствената, далечна и огромна Империя - мъдър и щастлив монарх, приятел на християните, макар и "езичник". Вербалната асимилация, направила от Хана Veltro, се появява впрочем още в немската версия на Мандевил: "Heisset der grosse hundt, den man gewonlich nennt Can... der Can ist der oberst und machtigst Keiser den die sunne uberscheinet". ("Великото Куче, което обикновено наричат Кан... Канът е владетел и могъщ Император, който засенчва слънцето"). Бокачо, опровергавайки интерпретацията на Дантевото Veltro като Великия Хан, със самия факт на това опровержение потвърждава съществуването на тази интерпретация (86). Освен това в старонемския език думата "huno" (близка до hund, "куче") е означавала господар, владетел и този корен често се среща в имената на древните семейства на немските аристократи - например Хунигер (Huniger) и т.н. (86а).

Всичко това не е толкова абсурдно, колкото може да изглежда на пръв поглед, а едно подобно отъждествяване изобщо престава да изглежда странно ако си припомним, че през онази епоха титлата на Великия Хан е въплъщавала в себе си определена сакрална функция, несвързана нито с някаква конкретна личност, нито с някакво чисто историческо или географско царство. При Данте става на дума именно за тази функция и в образа на Хана тя придобива своето символично, а същевременно и политическо въплъщение, свързано с вярата в идеала за Империята и с надеждата за нейната реставрация. Всимко това е доста близко до духа на самите създатели на цикъла за Светия Граал.

Тук не е възможно да анализираме всички нива на символизма на "Божествена Комедия". Ще се ограничим само с общото указание, че пътешествието на Данте през различните светове може да бъде разбрано като художествена сфема на постепенното духовно пречистване и посвещение. Освен това, всички перипетии на даденото пътешествие имат пряко отношение към идеята за Империята. Данте се заблуждава в тъмния и див лес. Докосва го силата, "никога не докосвала нито един човек" (87). После следват намеците за "пустинния бряг" и "смъртта, с която се сражавал - над потока, където морето не кипи" (88), и споменаването за изкачването на "блажения хълм" и "предвкусването на висините" (89). Всички тези подробности еднозначно ни напомнят аналогичните ситуации, в които попадат рицарите-търсачи на Граала, преминаващи бурни потоци, срещащи се със смъртната опасност в "диви земи", за да достигнат в края на краищата "дивия хълм" - Montsalvatsche - където се намира "Замъкът на Радостта".

В "Беатриче" отново се сблъскваме с темата за "свръхестествената жена" - и това ще стане още по-изразително, ако вземем предвид целия символизъм на "Fideli d'Amore" - инициатическата организация, към която е принадлежал Данте. И в любовта, движеща Беатриче в нейното желание постоянно да оказва помощ на Данте от небесата, има нещо напомнящо онова предназначение и "избраничество" - онова "покровителство свише", единствено благодарение на което рицарите успявали да се приближат до Граала и да излязат като победители от веригата приключения и символични битки. И всичките перипетии на рицарите на Граала символично описват същия процес на духовно пречистване и посвещение като при самия Данте. Но в "Божествена Комедия" не достига духа на чисто героическата традиция, тъй като линията на Данте е повече свързана с богословската и умозрителна традиция. Затова инициатическия път на Данте е описан под формата на преминаване през Ада и Чистилището.

В първия епизод на "Божествена Комедия" пътят на Данте към хълма бива преграден от лъв и вълчица. Тези образи имат точно съответствие във втората част на поемата (90) в символите на блудницата, "твърда като скалата на висока планина" и буйния гигант, който я съблазнява. Най-често вълчицата и блудницата се отъждествява с католическата църква, а лъва и гиганта - с дома на френските монарси, което е едно доста правдоподобно обяснение. Но ако отидем по-нататък от чисто историческото тълкуване на дадените образи (а към тези исторически намеци следва да се отнесе още и унищожаването на Ордена на Тамплиерите), ние ще открием във всичко това по-дълбоки и по-безусловни принципи, несвързани с конкретната историческа ситуация. Лъвът и гигантът в този случай са образите на деградиралата, чисто светска, алчна монархия, отъждествила се с подивялия и изродил се чисто воински принцип. Вълчицата и блудницата на свой ред изразяват инволюцията и израждането на духовната власт - на жреческия принцип. Но следва да се отбележи, че по въпроса за духовната власт концепциите на Данте страдат от ограничеността, обусловена от християнското му вероизповедание. Когато осъжда Църквата, той - както по-късно и Лутер - я обвинява в упадък, в превръщане в чисто светска организация, затънала в политически интриги, а не я критикува, изхождайки от един по-висш, свръх-религиозен принцип. Дори църквата да бе останала чиста и безгрешна, запазвайки верността си към изначалното учение на Христос, тя все едно би била препятствие за пълноценната реставрация на интегралната традиция, тъй като християнството като такова по самата си същност представлява една лунна, в най-добрия случай - аскетично-умозрителна духовност, неспособна да стане основа за една такава реставрация. Но ние тепърва ще се върнем към това в дадения труд, макар това и така да трябва да е ясно за всеки, който е чел основното ни произведение "Бунт против съвременния свят".

Както и да е, Данте предсказва идването на онзи, който ще сложи край на тази двойна узурпация. "Veltro", "Хрътката" (91), въз основа на еквивалентността на символите, срещащи се в първата и втората част на тази инициатическа поема, е тъждествена на Dux, "Вожда", "Божия Посланик", който "ще накаже похотта на гиганта и неговата блудница" (92). Това е многопланов символ на отмъстителя и реставратора, образ на "Повелителя на Вселената", за който Данте говори в есето "За Монархията". Той има пряко отношение към "реставрацията", в основата на която ще лежи унищожението на двата принципа на упадъка (извратената и материализирана мъжественост и "феминизираната" пасивна духовност). Това напомня също за подвизите на Парашу-Рама. Именно такъв е дълбокият смисъл на символа на бъдещия "Вожд", независимо от това, кои са били историческите личности, в които Данте, в съответствие с убежденията си на гибелински активист, е искал да види въплъшението на тази мисия. И към това следва да се добави наличието при Данте на другите символи, срещащи се в легендите за Великия Хан, за презвитер Иоан, за Огиер Датски, за Александър Велики и изобщо в имперските легени. На първо място това е Сухото Дърво, идеята за новото му разцъфване и образът на Орела.

При Данте символът на Дървото има две значения: едното - като Дървото на Познанието и "Земния Рай" (то е свързано с Адам), а другото - като Дървото на Империята (то е свързано с Орела). Като цяло пък, Дървото означава Империята в нейното съотношение с първоначалната традиция. Дървото на Данте е на първо място Arbre Sec, Durre Baum (Сухото Дърво) на имперската легенда. В "Божествена Комедия" и другите произведения се споменават "растението с изпокъсани листа", "овдовелия клон", за който се казва: "който разори или строши (това растение), с богохулното си деяние ще оскърби Бога, създал го свято за самия Себе Си" (93). По отношение на развитието на имперската концепция на Данте, оставяйки настрани съображенията, свързани с историческите условности (символите на различните състояния на църквата и нейните отношения с Империята), ще подчертаем само следното: при Данте видението на разцъфналото Дърво идва веднага след видението на откритото лице на "свръхестествената дева" и е важно, че той сравнява това лице със "сиянието на вечно живата светлина" (94). На друго място видението на раззеленилото се отново Дърво, съпътствуващо пророчеството за идването на Dux - на "Вожда" (т.е. за новото проявление на "Вселенския Господар"), се свързва с образа на "първоначалното състояние" - с темата за "Земния Рай". За това се говори със следните думи: "В тази гора ти ще останеш за малко, - сетне отново ще бъдеш с мен (т.е. със "свръхестествената дева") безкрайно - в този Рим, в който и Христос е римлянин" (95). Това означава ефективна причастност към метафизическото Царство - към Regnum - което се обозначава със символа на Рим и, честно казано, дадената формулировка ни кара да подозираме, че една подобна причастност се поставя тук по-високо от самото християнство, а християнството се поставя сякаш подчинено на идеята за сакралната Империя ("Христос-Римлянин"). Сетне, след това видение, настъпва инициатическото възраждане на Данте чрез водата на паметта и тази трансформация му открива пътя към Небесата, т.е. достъпа до чисто метафизическите нива на битието. Към описанието на това развитие също е приложим символизмът на новото разцъфване на "растението с изпокъсани листа", за което вече споменахме: "Аз ще изляза от свещените води, - възроден като ново растение, - обновен като свеж клон, - чист и готов да тръгна към звездите" (96).

При Данте духовният път, представен в символизма на "Божествена Комедия" завършва с апотеоза на чистото съзерцание - чистото умозрение: в съответствие с дуалистичната идея на самия Данте, съгласно която Империята със свойствения й активен живот (vita activa), с вътрешната й духовност, служи само като подготвителен етап към съзерцателния живот (vita contemplativa). Нещо аналогично може да се види и в някои форми на легендите за Граала, особено в най-късните от тях, също както и в италианските сказания за Герин, които завършват с оттеглянето на героя в аскетичен живот. Но в цикъла за Граала тази развръзка се описва в песимистични термини и основните версии на легендите за Граала свидетелствуват за един съвършено друг дух, за несравнимо по-високо напрежение, за достигането на нещо по-висше и безусловно от просто чистото съзерцание - и в това следва да се вижда влиянието на една традиция, по-изначална и по-абсолютна от онази, която е вдъхновявала гения на Данте.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Хезиод, "Дела и дни".

(2) В този контекст най-фундаменталното изследване е книгата на Рене Генон "Владетелят на Света", на която се позоваваме.

(3) Хезиод, "Дела и дни".

(4) Ю. Евола, "Метафизика на секса".

(5) С това е свързан изразът "син на Вдовицата", "деца на Вдовицата", който първоначално принадлежейки на иранската и манихейската традиции, се е запазил до ден днешен в западното масонство.

(6) Ю. Евола, "Бунт против съвременния свят".

(7) В традицията, предадена от Диодор Сицилийски, Леуке - Белият Остров - се отъждествява със земята на хипербореите, разположена в океана, "редом с областта на келтите", и същият този остров е наречен остров на Аполон.

(8) D'Arbоis de Jubainville, "Le cycle mythologique irlandais", Paris, 1884. Ирландското название "Земя под вълните" - Tir fa tonn - прилагано към тази област (вж. F. Lot, Celtica, в "Romania" XXIV) навярно е било спомен за потопяването на тази земя.

(9) Вж. Плутарх, "За образа върху лицето на луната". Плиний, "Естествена история", ІV. Тук става на дума собствено за Туле, която според Страбон ("География", І, ІV) се намирала на 6 дни плаване от Британия, редом със замръзналото море. За връзката на "хероите" с първоначалния век, който те собствено са се опитвали да върнат, разказва една интересна традиция, подчертаваща, че Кронос, Царят на Златния Век, е бил също и Цар на Хероите (Хезиод, "Дела и дни").

(1O) -- De Jubainville, op. cit.

(11) -- ibid.

(12) -- H.Martin, "Etudes d'archeologie celtique" Paris, 1872

(13) -- De Jubainville, op.cit.

(14) -- ibid.

(15) -- ibid.

(16) -- Battle of Mag Tured. (De Jubainville, "L'epope celtique" Paris, 1892)

(17) -- De Jubainville, Cycle Mythologique.

(18) На това съответствува и споменатата от Плутарх традиция, твърдяща, че в северните земи родът на Херакъл (хероическият цикъл) се бил смесил с рода на Кронос (първоначалния цикъл), пораждайки една цивилизация "близка до елинската" (т.е. олимпийско-хероическа, чийто основен символ бил именно Херакъл). "Там на Херакъл се въздават висши почести, отстъпващи само на почестите, оказвали на Кронос".

(19) -- Martin, Op.cit.

(2O) -- ibid.

(21) -- C. Sguire. Thе Mythology of ancient Britain and Ireland, London, 1909. Традицията на Туаха била продължена в цикъла на Ълстър, а родът на Ълстър се считал за произлизащ от Туаха и притежавал "слънчев" характер, подобно на гръцките херои.

(22) -- E.Windish, Das keltishe Britannien bis zum Kaiser Arthur, Leipzig, 1912. От една жена от далечен остров героят Конал получил ябълка, която, колкото и да се яде, все остава цяла, и която пробудила в него дълбока носталция. Същата тема за "несвършващата храна" откриваме в цикъла за Граала, а също и темата за носталгията, която Граалът пробужда във всички, които някога са го виждали.

(23) -- Martin, op. cit. Marx ("Legende arthurienne") превежда думата "avallach" като "ябълка, която дарява безсмъртие".

(24) Тук следва да се посочи, че названието на Англия "Албион" или на част от нея "Албания" (от лат. alba - "бяла") свидетелствува за пренасянето върху тази страна на древния образ на "Белия Остров" или "Острова на Сиянието", който в индуистката традиция се нарича Швета-Двипа и се счита за местопребиваване на Вишну - слънчевия бог, носител на хиперборейския кръст - свастиката. Това показва, че много географски названия имат предимно символичен смисъл.

(25) -- R. Guenon, "La Terre de soleil", "Etudes traditionnelles" 1936, януари. Един от символите на земята, за която говорихме, е т.нар. ten-mag-trogaigi, имаща следните символични характеристики, често срещащи се и в рицарските легенди: царствени жени; сребърно дърво, увенчано със слънце; дърво на победата; извор; съд с питие, което никога не свършва (Е.Beauvois. L'Elysee transatlantique et l'Eden occidental", Revue de l'Histoire des Religions, 1883).

(26) -- Martin, оp. cit.

(27) -- Evola,"Rivolta contro il mondo moderno"

(28) -- E.J.Delecluze, "Roland et la Chevalerie" Paris, 1845 Vol. 1. В текста на "Le Chevalier de la Charrette" ["Рицарят на каруцата"], самата съпруга на крал Артур била обещана на въоражения рицар, предизвикал на бой крал Артур, в случай, че победата се окаже на негова страна.

(29) Нека отбележим и странния (при буквалното му разбиране) характер на рицарското правило, което твърди, че "Дамата" или "кралската жена" се пада на победителя автоматично и той не само може да я вземе, но и е длъжен да го направи. При самия Волфрам фон Ешенбах четем: swelh riter belm hi uf gebant, -- der her nach riterschaft ist komen,-- hat er den pris genommen, -- der sol diu kuneginne han ("Всеки рицар според правилата е длъжен - ако е дошъл на турнир - в случай на победа - да вземе за жена кралицата").

(3О) -- E. Faral, La legende arthuvienue, Paris, 1929.

(31) Вж. Martin, op. cit.

(32) -- F. Spiegel. "Die Alexandersagе bei den Orientalen", Leipzig, 1851.

(33) -- W.B.Nicholson, King Artur and Gildas (The Academy, 1895).

(34) -- R. Guenon "Le Roi du monde".

(35) -- S.Singer Die Arthursage, Bern-Lepzig,1926.

(36) Освен това името на мечката - bjorn - в нордическите традиции е било прилагано за обозначаването на Тор, т.е. прилагало се е към един от "небесните херои" или Асите, сражавали се срещу "стихийните същества". И мечката, заедно с вълка в "Сага за Инглингите" се описват като форми на Один - върховния вожд на Валхала и "Мястото в Средата" - Мидгард.

(37) -- Thomas Malory, "Morte D'Arthur", London-New York, 1876.

(38) -- Faral, "La legende arthurienne".

(39) -- ibid.

(4О) -- Malory,"Morte D'Artur", R. de Boron, "Merlin". Следва да си спомним за Зигфрид, който в северногерманската сага преминава подобно изпитание - извлича от "Дървото" меча, който никой преди него не е могъл да помръдне от мясото му.

(41) -- Malory, op. cit.

(42) -- Singer, Arthursage.

(43) -- Squire, Myth. of anc. Brit., op.cit.

(44) -- Malory, op.cit.

(45) -- F. Kampers, Das Lichtland der Seelen und der heilige Gral, Koln, 1916.

(46) -- Delicluze," Roland".

(47) Тук можем да си спомним също и Христос и 12-те му апостоли. И дейсвително, сближаванията от подобен род изобилствуват в христианизираните версии на легендата. Но трябва да се отбележи, че даденият символизъм предшествува християнството и е свръхтрадиционен. Християнските символи са само частни адаптации на този символизъм към религиозния план.

(48) -- F.Lot, Celtica, Faral, op. cit

(49) -- Faral, ibid. Не е изключено Гластънбъри да е било в предисторическите времена център на първоначалната традиция, за което сочат остатъците на гигантски звезден храм, отбелязан с очертанията на огромни рисунки на съзвездия, разположени в кръг. Понякога в това виждат първообраза на "Кръглата Маса" ("A Guide to Glastonbury's Temple of the Stars", Watrius, London и R.Guenon, "La Terre du Soleil"). Естествено, не бива да се бърка този център с висшия първоначален център, тъй като става на дума само за една от неговите еманации, станали впоследствие християнски. Според мнението на Хекатей от Абдера, писал през ІV в. пр. Р. Хр., Великобритания преди е била населявана от хиперборейци, в които някои виждат "прото-келтите", строители на Стоунхендж (См. Hubert, "Les celtes").

(50) "Смъртта на крал Артур", G.Schoepperle-Loomis, Arthur in Avalon and the Banshes, 1923. Faral, Singer. op.cit. В "Historia Regum Britannnian" четем : "Inclytus ille rex Arturus letaliter vulneratus est , qui illinc ad sananda vulnera sua in insulam Avallonis evectus" ("Този крал Артур бил смъртно ранен и за да бъде излекувана тази рана, той бил пренесен в Авалон"). В "Morte d'Arthur" четем: "Някои в различни краища на Англия разправят, че крал Артур не е умрял, а по волята на Нашия Господ е бил пренесен някъде. Казват, че той ще се върне... Аз не твърдя това, но по-скоро в някакво място на този свят животът му е бил променен (He chanced his life). Мнозина разказват, че на гроба му са изписани следните думи: "Hic iacet Arthurus Rex quondam Rexque Futurus" ("Тук почива Артур, Крал в Миналото и Бъдещето"). В същия текст раненият Артур запозядва да върнат меча му на същата тайнствена ръка, която го държала над водата, което сякаш означава връщане на получения някога мандат за власт.

(51) -- A. de Boron, "Perceval". Последната забележка съвпада с някои мотиви от тази сага, твърдящи, че Артур ще дойде от остров Авалон в момента на решителната битка с враговете на британците. В това явно се съдържа същия смисъл като в есхатологическата "последна битка" (вж. Natrovissus, "le mythe arthurien et la legende de Merlin" "Ogam", 195O, № 6, 1O, 13).

(52) Според Алан от Лил оттеглянето на Артур от света се свързва със скриването на Илия и Енох - пророците, които "не са умряли" и които някога ще се явят отново.

(53) -- S.Przyluski, "La legende de l'empereur Acoka", Paris, 1923.

(54) "Махабхарата".

(55) Мотивът за символичното раждане на сакралния Реставрнатор в хиперборейския център намираме също и в иранската традиция, а той често е свързва със самия Заратуштра, който според някои източници е бил роден в хиперборейската земя - в Айряна-Ваеджо - и там е основал своята религия ("Бундахишн", "Вендидад", F.Spiegel, "Die arische Periode and ihre Zustande" ,Leipzig, 1887). Що се отнася до мястото на раждане на Парашу-Рама, то независимо от съществуването на града Шамбхала близо до Делхи, за него се говори, че това е "Градът на Севера", намиращ се не просто в Севера на Индия, а в самия Тибет, което впрочем, както винаги в подобни случаи, следва да се разбира на първо място символично.

(56) Любопитно е да се отбележи, че в средновековните рицарски алегории "папагалът" е птицата, която се свързва собствено с рицарството и която се сражава за правото на рицаря да притежава "Дамата" срещу църковниците (вж. Ricolfi "Studi sui Fideli d'Amore", Milano, 1933).

(57) -- Natrovissus, "Le mythe arthurien".

(58) Кока и Викока са символи, съответствуващи на Гог и Магог. Понякога се казва, че Кали язди магаре, т.е. животно, традиционно свързвано с демоничните и анти-слънчеви сили, т.нар. "деца на безсилния бунт" (вж. "Бунт против съвременния свят"). Освен това градът Вишасана, където управлява Кали, в който тя се опитва да се скрие от Калки и който тя в края на краищата запалва, е представен като град с гинекократично управление, т.е. град, управляван от жени. Тази особеност символизира връзката между демонизма на масите и узурпацията на духовността от "женствения" тип.

(59) За всичко това вж. A.Preau "Kalki, dixieme avatara de Vichnu d'apres le Kalki-purana" и A.Abegg "Der Messiasglaude in Indien und Iran", Zurich, 1928. Във "Вишну-Пурана" Калки също се появява под формата на унищожител на деградиралите "воини", отрекли се от сакралното, както и в случая с Парашу-Рама.

(60) Вж. Kampers "Die Deutsche Kaiseridee in Prophetie und Sage", Munchen, 1896.

(61) -- Хораций.

(62) -- Vergilius, "Eclogiae".

(63) Вж. Kampers, op.cit.

(64) -- Kampers, Kaiseridee. "Апокалипсисът на Петър" говори за "сина на лъва" ("лъвът" символизира Империята), който ще събори и унищожи всички царе, получавайки мощта си от Бога, появявайки се като "събуден от сън". И в този период се срещаме със спомена за Хиперборея, тъй като при Лактанций се казва, че могъщият княз, който ще възстанови справедливостта след падането на Рим, ще дойде от "далечните области на Севера".

(65) -- A.Graf, "Roma nella memoria e nelle immaginazioni del Medioevo", Torino, 1883.

(66) -- Kampers, op.cit., Singer," Arthursage".

(67) -- Kampers, op.cit.

(68) Текст от G.Biagi "Le novelle antiche", Firenze.

(69) -- A.Basserman, Veltro, Gross-Chan und Kaisersage, "Neue Haidelberg Jahrbucher" 1902, Kampers, "Kaiseridee".

(70) Р. Генон, "Владетелят на Света".

(71) Това достойнство в етико-натуралистичен аспек е определило фундаменталния стил на индоевропейската раса, както считат някои автори (вж. H.F.K.Gunther "Die nodische Rasse bei den indogermanen Asiens", Munchen, 1934).

(72) Достойнството на сакралния цар тук се подчертава посредством библейския символизъм, тъй като презвитер Иоан често се нарича "син" или "племеник" на цар Давид, а понякога и самия Давид: "Davis regis Indorum, qui presbyter Johanne a vulgo appellatur -- De rege Davis filio regis Johannis". Zarncke,"Der Priester Iohannes", Leipzig, 1883. По-нататък ще видим, че цар Давид е имал пряко отношение към меча на героя на Граала и към изпитанията, които този герой трябвало да издържи.

(73) -- Zarncke, op. cit., Oppert, "Der Presbyter Joannes in Sage und Geschichte", Berlin, 1870. Християнското сказание за тримата влъхви е опит да се придаде на християнството тясно "традиционен" характер - думата "традиционен" разбираме най-висок смисъл, както това е свойствено на Рене Генон. Тримата влъхви, поднасящи на младенеца Иисус единият злато, провъзгласявайки го за цар, другият - ладан, наричайки го жрец, а третият - миро, т.е. "мехлема на неуязвимостта", приветствувайки Иисус като пророк, са били пратеници на Висшия Сакрален Център. Дадения символизъм на даровете и съответните имена, давани на Иисус, означава, че Иисус е представител на трите висши потенции в неразделеното първоначално състояние. Същите персонажи се появяват и при раждането на Калки-аватара и го приветствуват по аналогичен начин (вж. Preau, "Kalki-Avatara").

(74) -- В текста на Johannes Wirth de Hese има място: "Et ibi est speciale palacium presbiteri Johannes et doctorum, ubi tenentur concilia. Et illud potest volvi ad modum rotae, et est testudinatum ad modem coeli, et sunt ibidem multi lapides preciosi, lucentes in nocte, ac si esset clara dies" ("И там има особен дворец на презвитера и учения Иоан, където е неговия съвет. Дворецът може да се върти и е направен по подобие на небесата; и там има много скъпоценни камъни, които блестят толкова ярко, че нощта изглежда като ден"). Zarncke "Der Prester Johannes":"Ibi sunt lapilli qui vocantur midriosi, quos frequenter ad partes nostras deportare solent Aquilae, per quos reinvenescunt et lumen recuperant. Si quis illum in digito portarevit, ei lumen non deficit, etsi si imminuitum restituitur et cum plus inspicitur, magis lumen aenitur. Legitimo carmine consacrato hominem reddit invisibilem, etc." ("Там има камъни, наричани "мидриози", които често носят в нашите земи орлите, те блестят и излъчват светлина. Който ги носи на пръста си, винаги има достатъчно светлина, а ако се нарани, то раната тутакси зараства и той става още по-здрав. Ако се призове камъка по нужния начин, той прави човека невидим").

(75) --Zarncke, op.cit. Мануил, кралят на "Романия", според преданията бил пренесен от презвитер Иоан в неговия дворец и получил вечен живот.

(76) -- Basserman, "Veltro, Gross-Khan und Keisersage". Тази легенда за Александър, повтаряйки някои места от разказите на Калистен и Юлий Валирий, отчасти съвпада с една друга легенда от ХІІ век, според която Александър стигнал до мястото, "където душите на праведните очакват деня на възкресението в плът", т.е. до земния рай и намерил там камък, подобен на камъка на Фридрих ІІ и презвитер Иоан, за който се казвало: "Ако можеш да познаеш природата и силата му, ще се отречеш от всички (светски) претенции". Вж. Kampers, "Das Lichtland der Seelen". Може също да припомним някои персийски и арабски легенди, според които Александър, водем от Ал-Хизр (тайнствения персонаж, играеш най-важна роля в ислямското посвещение), тръгнал да търси извора на Живота и Светлината, намиращ се в крайния север, под Полярната Звезда. За резултата от тези търсения обаче нищо определено не се съобщава.

(78) -- Zarucke, оp. cit.

(79) -- P.Hagen, "Der Gral".

(8О) -- Basserman, оp. cit.

(81) Тези две дървета биха могли да се свържат с двете династии - слънчевата и лунната. Представителите на слънчевата династия, според вече споменатата история за Калки-аватара, не са умряли, а само очакват появата на Калки, за да се разкрият и това събитие, макар и в друга форма, също е включено в средновековните легенди в символа на разцъфването на сухото дърво.

(82) Не така пряко и не така ясно се посочва същата тази връзка и в италианските и френските сказания за Герино или Герен. Там царството на презвитер Иоан се счита за център на аполоническия и слънчев култ (там героят среща жреците на Аполон). Аполон, както е известно, е хиперборейския бог на светлината.

(83) Във връзка с Огиер Датски вж. L.Gautier, "Les epopees francaises", Paris 1878; Voretzsch "Uber die Sage von Ogier dem Danen", Halle,1891, G. Paris "Histore poetique de Charlemagne" Paris, 1865. Числото 7 играе важна роля в цикличните доктрини.

(84) -- W.Golther, "Parceval und der Gral", Stuttgart, 1925

(85) -- Basserman, op. cit.

(85а) В действителност "Великият Хан" е титлата на императора на монголската династия Юан, основана от Хубилай - внук на великия завоевател Чингис Хан, която никога не е представлявала заплаха за Европа. Монголското нашествие на Запад, водено от Батий (Бату), е не по-късно, а няколко десетилетия преди въпросните събития. - б.пр.

(86) Това е една от основните тези на книгата на Басерман.

(86а) Не бива да се изключва възможността за една по-древна етимология на посочените имена - от времето на Великото Преселение на народите, когато германците са били съюзници и поданици на хуните (хунобългарите). - б. пр.

(87) -- Данте , "Божествена Комедия",-- "Ад", I, 14, 26-27.

(88) -- Ibid., I, 29; II, 1O7-1O8.

(89) -- Ibid.,I, 54, 77.

(9O) -- Ibid.-"Чистилище", XXXII, 148-153.

(91) -- Ibid.-"Ад", I , 1O1-1O5.

(92) Данте, "Божествена Комедия", "Чистилище", ХХХІІІ, 43 - 45. В епизода с Veltro, "Хрътката", победата над Лъва минава на заден план в сравнение с победата над Вълчицата.

(93) -- "Чистилище", XXXII, 38, 5O; XXXIII, 58-6O.

(94) -- Ibid.,XXXI, 133-14O.

(95) -- Ibid.,XXXII, 1OO-1O3.

(96) -- Ibid., XXXIII, 142-145. Може да се спомене в качеството на паралел, че завръщането на крал Артур също е било свързвано с появата на листа по изсъхналия дъб, който засъхнал в периода на междуцарствието - interregnum.

Юлиус Евола

Превод: Зент - бурджан колобър

 
Материалът е оценен на 8.00 (1 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание