www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Пречупеният кръст - като символ на Полюса  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 6290 път(и)
Размер: 22.22 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

 Пречупеният кръст - като символ на Полюса

Юлиус Чезаре Евола

Следващите по-долу бележки за висшия смисъл на пречупения кръст (Hakenkreuz) биха изглеждали донякъде произволни, ако в Европа вече не бяха известни изследванията върху историята на северната прараса, направени от Херман Вирт. Това, което досега не привличаше особено вниманието и което сега следва специално да се подчертае, е фактът, че мислите, изказани по тази тема в тяхната фактическа част, не са просто изложения на прозренията на един съвременен учен. Напротив - допустимо и възможно е свързването на тези изследвания с едно религиозно учение, което, колкото и разпръснати да са следите му, въпреки това се открива по признаците на общност и единосъщност във всички велики традиции на миналото: от далекоизточната, тибетската, индоарийската и ираноарийската до египетската, келтската, германската и ацтекската. И ние не се съмняваме, че тези предания, ако ги вземем непосредствено, наведнъж и отвъд "позитивистките" ограничения, биха били в състояние да ни кажат повече от всички слабоаргументирани филологически или палеографски реконструкции.

Първото, което следва от това, е обединението на понятията арийска, индогерманска или нордическа раса. Това, което до неотдавна наричаха с това име и считаха, че така следва да се обозначава едно древно праплеме, се оказва само един частен и относително късен клон на някаква много по-древна и чиста раса от арктически произход, която с пълно право може да се назове с древното название "хиперборейска". Едно такова сливане отстранява множеството погрешности и трудности, които съпътствуваха съществуващите до неотдавна представи за арийството. Арийската мисъл тук придобива универсалност, демонстрирайки принципа на продължаването на общия културен извор, който се вижда преди всичко като разделен и се оказва разпръснат както на Изток, така и на Запад, на Север и на Юг. При това символизмът на пречупения кръст придобива особено значение.

Известни са трудностите, с които се е сблъсквала мисълта на Ернст Клаус и Лудвиг Мюлер, според които този символ в древните времена е бил атрибут главно на индогерманските племена. Едва през 1896 година американецът Томас Уилсън, а по-късно и италианецът Алберто Мосо съставиха карта, от която ясно следваше, че пречупеният кръст се открива също и в места като Калифорния, Централна Америка, Далечния Изток, Месопотамия, Северна Африка и т.н., които определено не могат да се разглеждат като места на изконно пребиваване на индогерманската раса. Но по отношение на северната прараса това несъответствие се сваля. Ако свържем направленията на пътищата (определяни от Вирт като "пряки или отразени лъчи на излъчванията на северната - водеща раса") със свидетелствата на най-древните предания, ще бъдем в състояние да си обясним много добре широкото растространение на символа на пречупения кръст в света - също и извън подвластните на индогерманските раси области - тъй като в такъв случай всяка от разглежданите раси ще бъде само един от "лъчите" на разпространение на северната прараса.

Второ - нужно е да се отбележи соларния, слънчев характер, свойствен на северната пракултура. Това следва непосредствено от свръхубедителните свидетелства, които ни предлагат преданията на древните народи относно арктическата Прародина. Хиперборейската страна на иранските арийци - Аряна Вайджо - домът на самия Йима, "сияйния, славния, равния на Слънцето между хората". Швета-двипа или Уттара-куру - свещената земя на крайния Север - се възприема от индоарийците като "Белия Остров" или "Острова на Сиянието", като дом на Нараяна, "в който гори великият огън, изливащ се във всички посоки". Разказът на гърците за хипербореите отново се връзва със "слънчевия" и "сияйния" Аполон. За Туле, която по смисъл се слива с него се казва "а sole nomen habens" ("носеща името [си] от Слънцето"). Ацтекският Туллан или Тлалокан (който също етимологически съответствува на гръцката Туле) се слива по смисъл с "Дома на Слънцето". Гимлее или Глахдсхайм - "Домът на Радостта", разположен в древната прародина Асгард - се нарича в "Еда" вечен, златен и сияещ като слънце. Същите характеристики има и тайнствената "лежаща на север от Северното Море" и населена с "трансцендентни хора" земя, която споменават преданията на Далечния Изток, също както и тайнствената Шамбхала - "Северния Град" на предбудистката тибетска традиция Бон. Могат да се приведат и множество други примери...

Като говорим за соларния характер на пракултурата, трябва да обърнем внимание на два аспекта: идеята на слънчевия култ и идеята за слънчевата власт. Що се отнася до първата, известно е, че Вирт в своята реконструкция определя именно северно-атлантическите прараси като носители на общата религия от слънчев тип. Независимо от хипотетичността на това твърдение, то безуслосвно заслужава внимание и ние отново ще се върнем към него. Междувременно нека вземем предвид следното: между Слънцето и божествения Огън винаги е съществувала някаква вътрешна взаимовръзка, акцентът върху която отчетливо се забелязва в индогерманската традиция. Култът на Огъня се е свързвал както с ураническите и "слънчеви" компоненти на ритуала на патрициите в традиционния древен античен свят (според Бахофен), но и с понятието за слънчевото и "божествено" царство само по себе си, т.е. функцията, която в различните култури във висша степен е могла да въплъщава изначалната водеща раса: ирано-арийската "слава" - хварено, създаваща вождовете (тъждествена на агни-рохита - ведическия огън като "покоряваща царска сила" и огнената еманация, наричана "жизнена сила", анх на египетското царство) представлява слънчевия огън. А в това се състои първото и най-просто значение на знака на пречупения кръст като северен символ. Общоизвестно е, че пречупеният кръст в своето особено съотношение със старата свастика често се е явявал като огнен и слънчев символ. Необходимо е да се излезе извън пределите на едно такова твърде "натуралистично" ограничение на даденото понятие. Неизопачената отправна точка за всяко непредвзето изследване трябда да бъде положението за това, че древният човек не е "обожествявал" суеверно силите на природата, а напротив, използувал ги е като символ за изразяване на висшите смисли. "Натуралистичният" характер на дадения символ придобива истинския си смисъл само ако изхождаме от предпоставката, че истинската символика, много далеч от това да бъде произволна и "субективна", се отнася към онези страни на природата, съгласно които тя показва самата себе си като най-велик символ. Трябвало е да се забрави, че пламъкът винаги се е представял от всички народи като божествено откровение; да се забрави, че при всички арийци се е практикувал точният свещен обряд на запалването и съхранението на огъня; че с огъня явно се е свързвала както мистичната сила на "хероите" на рода, така и "местопребиваването на порядъка" и т.н. - за да се стигне до мисълта, че пречупеният кръст в качеството на символ на огъня е бил само натуралистично изображение на примитивното оръдие, служило на тези народи за запалване на огън. Пречупеният кръст се свързва с пораждащото начало на Огъня и Светлината, но във висшия смисъл: в духовния и, може да се каже, в царския. В най-висок смисъл това начало може да бъде наречено тайнствен печат на "Пра-Светлината" и "Пра-Огъня", които са се въплътили и възпламенили в управляващите касти, в тяхната "слънчева" работа над силите от по-нисък порядък и все още изоставащите в съвършенството си раси.

Тук следва да преминем към възловата точка на нашите размишления, а именно - към разглеждането на пречупения кръст не само като огнен, но и като полярен символ. От различни източници следва, че "слънчевата" функция, въплъщавана от вождовете във великите, вкоренени в традициите култури, се е съотнасяла с функцията на "полюса". Вождът е представлявал постоянството, неподвижната точка, около която се извършва организираното движение на силите, заобикалящи царя ("вожд" от думата "водя"; "цар", rex от regere - "направлявам, управлявам") и разполагащи се йерархически. Тук става дума за необходимостта да се установи връзката между най-дълбокото значение на далекоизточния израз "неизменното в средата" и думите на Конфуций: "Този, който управлява посредством добродетелта (небесният, роден от неизменността в средата), е равен на Полярната Звезда. Той стои твърдо на своето място, а всички звезди се движат около него". Между другите Аристотеловото понятие за "неподвижния двигател" е теологическо предаване на същото понятие, отново откривано в описанието на "господаря на света" - чакраварти на санскрит. Чакравартинът е наречен "този, който кара колелото да се върти" - колелото на царството - докато самият той се явява като неподвижна точка, "полюс", образува средище и опора за подреденото движение. В по-дълбок смисъл тук освен това се запазва и съотнесеността с онова, което може да се нарече олимпийско превъзходство. "Полярният" символ е символ на непреодолимата сила в нейното непреодолимо превъзходство, на съвършено спокойното могъщество свише, което се узаконява чрез своето, тъй да се каже, чисто присъствие; което предизвиква непосредственото и опасно преживяване на нещо трансцендентно: проявлението на постоянството на "света на битието" или на Горния Свят, който често сам се е изобразявал чрез символа на огъня. Това именно е смисълът на слънчевия символ, който олицетворяла хиперборейския бог Аполон: той като Феб представлява не изгряващото и залязващо слънце, а Слънцето във вид на безметежната и равномерно разпространена Светлина; представлява тъждеството на онази собствено Светлина, която обкръжава олимпийците, а също и чистите, духовни субстанции, разпръснати в света на преживяването и ставането. Както и в дейността на слънчевия владетел, започната при символичния хиперборейки цар Йима, тази тема намира своето отражение в редицата на великите нордическо-арийски божества на деня, сияйното небе и Светлината и тук действително се откриват следите на някаква олимпийска прадуховност.

Понастоящем един от най-старите символи на тази духовност, а също така и на "полярната" функия (в която онази преминава в рамките на някаква зададена йерархична система), освен кръга с център в средата, който дори е бил построяван в гигантски вид чрез поставени по съответния начин менхири, е именно "леденият кръст" - пречупения кръст. Фактически пречупеният кръст е не просто символ на движението, както необосновано твърдят някои, а, както вече бе показано от Генон, символ на кръговото движение, извършвано около някаква неизменна среда или ос: а неподвижната точка е основния елемент, към който се свежда разглежданият символ. И дори колелото да се явява като слънчев символ (колелото на слънчевия Вишну), то то все пак има отношение към тази идея, т.е. става дума не за чистата "революция" - кръговрата на Слънцето, а за слънчевото начало, сведено до господствуващия срединен, неизменен "олимпийски" елемент. В този смисъл пречупеният кръст представлява "полярен" символ, който още в най-древните времена е бил проявления на онези значения, които тоя трябвало да изразява в хода на блестящото разгръщане на спиралата на циклите на арийските митологии и царските режими, вземащи началото си от северната пракултура.

Следващата крачка е установяването на факта, че "полярният" символ е бил приложим също към определени култури и културни центрове, ако те в продълженвие на цялата си история са въплъщавали съответствуващата му функция. Така китайската империя се наричала "Срединна Империя"; Меру - символичният индоарийски Олимп - се разглеждал като "полюс" на земята; символиката на Омфалоса [грц. "Пъп" - б.пр.], еволюирала в посока към Делфи - средоточието на Традицията на дорийско-олимпийска Елада, отново ни връща към същото значение; едическият Асгард, възприеман като мистичната прародина на северните царски родове, паднал заедно с Мидгард, който се превежда именно като "средищната крепост" или "средищното място". Дори названието на центъра на слънчевата империя на инките - Куско [кеч. "Пъп на света" - б.пр.]- изглежда подобно на Омфалоса изразява идеята за "центъра" на Земята. От друга срана, мнозина са отбелязвали, че Тула (родината на хипербореите според елинските и дори американските описания) означава на санскрит "Везни" и че в частност това название носи един зодиакален знак; според едно китайско предание пък, Небесните Везни първоначално били Голямата Мечка и това наблюдение - като се абстрахираме от факта, че мечката е характерна фигура в хиперборейския култ - има изключителна важност, тъй като символиката, отнасяща се към Голямата Мечка, естествено, е тясно свързана със символиката на "полюса", а значи и с пречупения кръст.

Новопридобитото днес благодарение на Вирт знание се състои в това, че прародината на бялата раса, рождената майка на индогерманската и арийската раса, е била арктическата, т.е. полярната област; и именно в някакъв интервал време, предшествувал заледяването, предизвикано от наклоняването на земната ос и изместването на линията на равноденствията, на небесния екватор. И тук се съдържа извънредно многозначната и предразполагаща към размишления идея, а именно идеята на съвпадането на символа и действителността, на метафизиката и физиката именно под знака на "полюса". Може да се каже, че за нас предисторическият "полярен" цикъл на северната прараса би могъл да се счита за изначална манифестация, изначално проявление на собствено "олимпийската" духовност и собствено "полярната" функция, което сетне намира своето отражоение навсякъде посредством възприемане или влияние, довеждайки до възникването на нови култури и традиции, различни по форма, но единни по дух. Образът на "центъра" и "полюса" може от тази гледна точка да бъде разгледан като традиционен и метаисторически опознавателен знак, тъй като той възхожда към съответствието на действителността и символа, ако вземем предвид неговата родина, падаща се в географския полюс на земята и същевременно имаща значението и функцията на изначален духовен "Полюс".

Ние само преразказваме тази идея. За да я обосновен напълно, тук бихме били принудени да покрием едно твърде обширно поле; ние, навярно ще му посветим значителна част от някой отделен труд. А тук не можем да се отклоняваме от основния въпрос относно пречупения кръст като северен и "полярен" символ.

От наша гледна точка Вирт е изпаднал в заблуждение, разпространявайки върху цялата северна традиция един отделен култ, който в действителност е представлявал една нейна изопачена и подложена на "южно" въздействие форма. Както е известно, той отделя особено внимание на зимното слънцестоене; и той счита, че непрестанното редуване на смъртта и възкресението на слънцето като бог на годината - на фона на някакво неизменно, представено предимно в женска форма началао (земя, вода, майка, змия, подземие и т.н.) - е представлявало тайнството на най-древната северна религиозност. Тук слънцето се явява като природа, която има подем - изгревът - и падение - залезът, смърт и възкресение, накратко: раждане и ставане. Безсмърта и неизменно е по-скоро Майката, основата на живота, в която Слънчевият Бог ежегодно умира и възкръсва. В наше време тук трябва да се отбележи само това, което вече убедително изложи Бахофен в своите изследвания на средиземноморската митология, за да си дадем сметка за доста малката "северност" и "слънчевост" на такова едно възприемане, което в действителност се придържа хтоническият цикъл на южното пред-арийско и по-късното дори семитско майчино право - цикъла на великата азиатска богиня на плодородието. Както неотдавна Алфред Розенберг бе принуден да посочи тази удивителна идейна бърканица, която в случая на Вирт определено трябва да бъде приписана на обстоятелството, че отнасящите се към най-древните епохи, т.е. към северния цикъл, свидетелства често се намират смесени с онези, които са били свойствени на по-късните и вече вторични ери и култури. Макар Вирт правилно да отличава северно-арктическата (хиперборейската) раса от северно-атлантическата, той игнорира необходимостта да следва съответното различаване по отношение на символа и мотива - той се придържа както към едните, така и към другите. Още според свидетелството на Авеста Мо-Уру, т.е. земята и културата на майката, се появява едва като третото от "творенията", следователно като цикъл, вече отдалечен от северния цикъл на Аряна Вайджо.

Ако в кръговрата на годината зимното слънцестоене да има преимущество в "полярната" символика поради връзката с вертикалната ориентация (Север-Юг), докато разноденствената линия е свързана с посоката на географската дължина (Изток-Запад), въпреки това той представлява темата на преживяването, смъртта и възкресението на Слънчевия Бог в Майката, т.е. темата за някакво привнесено в света на боговете ставане и вечно изменение, по същността си анти-олимпийско, не стояща близко до високата северно-арийска духовност тема. Тази тема дължи възникването си на влиянието на Юга и всъщност означава следното: Дионис срещу Аполон, Локи срещу Асите, смътната потребност на светското битие в пантеистичен екстаз срещу спокойната увереност в себе си и естествената свръхестественост на "божествената" раса. Затова онова, което ни рисува Вирт, се възприема като една синкретична символика, която е вече далеч от чистия пра-арийски култ и навярно с по-голямо право може да бъде отнесена към по-късната "атлантическа" култура, след като фактически отново откриваме в "атлантическите" свидетелства множество следи от гинекократичната тема.

"Полярният" кръст, пречупеният кръст (Hakenkreuz) - напротив - представлява символ на все още неизопачения от такива смешения пра-възглед, следователно, той може да се явява като истински северен знак в най-висшия смисъл. И именно защото, както вече казахме, основната същност на този символ е не изменчивостта, а въздействието на средната точка, на което тази изменчивост остава подчинена. На основата на това слънчевият и огнен символизъм, който в еднаква степен съдържа пречупеният кръст, придобива съвършено друго значение, което е непосредствено свързано с явно ураническото свойство на арийските и арио-хиперборейски божества и култове, със системата на строгия патриархат при патрициите, с всичко онова, което в духа, както и в етиката, така и обичаите е равнозначно на мъжествеността, властността, порядъка и космоса, тържествуващ над хаоса.

По същество в такава идейна взаимовръзка пречупеният кръст би могъл да ни отрпати към някакво съдържание на северната мисъл, към някакво съдържание, което във висш смисъл би могло да бъде наречено "класическо" и дорийско поради причастността на този дух към централността, вътрешното превъзходство, прояснеността в обятието на този "огън" и това излъчване на могъщество. Съгласно най-древното предание онези, които са предопределени за власт, трябва да имат видение за небесното колело: тъждествено на преобръщащото и покоряващо колело, то прави и такова начертание. Но същевременно това колело въплъщавало "рита", т.е. порядъка, духовния арийски закон, представен като божествената колесница на път. Връзката на тези две понятия образува основополагащата идея на самия самодвижещ се пречупен кръст: кръжащо, победоносно колело, изтъкано от светлина и огън, въпреки това с непоколебимото спокойствие - неизменното, вечно, постоянство в средата.

След като в незапомнените времена изчезнала северната Прародина, споменът за нея преминал от историята в метаисторията, вследствие на което тя придобила характера на изчезваща действителност, вече недостижима по външните пътища, а само чрез духовна дейност. И така казва още Пиндар - пътят към хипербореите не може да бъде намерен нито по вода, нито по суша, а се открива само на хероите, които като Херакъл са останали верни на олимпийския принцип; така и Лие-Дзъ съобщава, че в тайнствената област на най-далечния Север "не може да се проникне нито с кораб, нито с колесница, а тя може да се достигне единствено с полета на духа"; по подобен начин се говори и за Шамбхала, хиперборейската Родина от тибетското предание: "тя е в моя дух".

Навярно нищо друго освен знакът на пречупения кръст не може да сочи по-добре този вътрешен път, а именно пътят по който и днес, изкачвайки се на върха на северната Традиция, може да се способствува подема на новите, дълбоко вътрешни сили на Европа. В действителност в индоарийския аналог на пречупения кръст - свастиката - вече се съдържа едно добро предзнаменование. Свастиката всъщност се разлага като монограма, съставена от буквите, образуващи формулата за пожелаване на щастие "su-asti", равнозначна на латинската "bene est" или "quod bonum faustumque sit" - "Каквото е добро и щастливо, нека бъде!". По-добър символ не би могло и да се намери, за да бъде изразена увереността във възраждането на една от най-великите раси-наследници на хиперборейския властелин и действеността на нейната воля въпреки силите на мрака, които се приготвят да я победят.

Юлиус Чезаре Евола

Превод: Зент - бурджан колобър

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание