Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

28. Циклите на упадъка и хероическият цикъл

 

 

            Във връзка с периода, предшествуващ Потопа, библейският мит споменава една раса на "силните, от старо време славни човеци" (Битие, 6; 4), родени от съюза на синовете на небето и дъщерите човешки. Този съюз е един пример за смешението, което принудило първоначалната духовност да отстъпи пред духовността на ерата на Майката. Потомството на този съюз била расата на Гигантите (на еврейски Нефилим), която "Книгата на Енох" нарича "народ от Далечния Запад". Библейският мит разказва, че земята се изпълнила с насилие и порочност, навличайки си с това катастрофата на Потопа.

            Митът за фантастичната "андрогинна" раса от могъщи същества, от която се бояли самите богове, е един друг пример за нечовешките раси; за да обезвредят тези същества, боговете ги разделили на две половини - "мъжка" и "женска" (1). Символизмът на "враждебните половини", откриван в някои традиции, понякога се отнася до едно подобно разделяне, което унищожило силата, заплащваща боговете; този мотив се поддава на историческа и дори метафизическа интерпретация. Първоначалната могъща и божествена раса от андрогинни същества може да се свърже с периода, в който Нефилимите са били "славни човеци"; това е расата на Златния Век. След нея се явява едно ново поделение; "Едно"-то поражда "Две"-те - двойката или диадата. Първият от двата елемента е Жената (Атлантида), вторият е Мъжът. Този Мъж вече не бил чист дух и накрай той се разбунтувал срещу лунния символизъм, утвърждавайки се чрез осъществяването на насилствени завоевания и опита да узурпира определени духовни сили.

            Това е митът за Титаните. Те са Гигантите. Това е Бронзовият Век. В Платоновия "Критий" насилието и несправедливостта, жаждата за власт и алчността са качествата, приписвани на изродените обитатели на Атлантида (2). В друг елински мит се казва, че "хората, живели в първоначалните времена [към които принадлежал Девкалион, който преживял Потопа], били изпълнени с арогантност и гордост; те били виновни за множество престъпления, престъпвали клетвите си и били безмилостни".

            Една от съществените черти на митовете и символите е тази, че те могат да носят множество значения, които трябва да бъдат разделени по един ясен начин и методично отнесени към различните категории посредством адекватни интерпретации. Такъв е и случаят с "враждебните половини" и Титаните.

            Въз основа на двойнствеността Мъж-Жена (в смисъла на материализирана мъжественост и чисто жреческа духовност), която е предпоставката на новите типове цивилизация, произлезли от инволюцията на първоначалната цивилизация, могат да се определят следните типове.

            Първият тип цивилизация е титаническата в един негативен смисъл, отнасяща се към духа на една материалистична и необуздана раса, която не признавала вече авторитета на духовния принцип, съответствуващ на жреческия символ или духовно женствения "брат" (напр. Каин срещу Авел); тази раса утвърждавала себе си, опитвайки се да овладее чрез изненада и един низш тип приложение корпуса от знания, даващи контрол над определени невидими сили, присъщи на хората и нещата. Така това представлявало едно заместване и изопачаване на онова, което било привилегия на някогашните "славни човеци", а именно - на мъжествената духовност, свързана с функцията на порядъка и господството "свише". Това бил Прометей, който узурпирал небесния огън в полза на човешките раси, а още не знаел как да го носи; затова огънят станал за него извор на мъка и проклятие (3), докато той бил освободен от един друг херой - Херакъл, - който бил по-достоен, а също и помирен с олимпийското начало (т.е. със Зевс) и негов съюзник в борбата срещу Гигантите. Тази втора раса била "далеч по-лоша от другата", както по природа (DL¬<), така и умствено (<`0:"). Според Хезиод към края на първата епоха тя отказала да почита боговете и с това се отворила за влиянието на телуричните сили (според Хезиод в края на своя цикъл тя се превърнала в раса от подземни демони - ßB@P2`<4@4); накрая тя породила едно смъртно поколение, характеризиращо се с упорство, физическа сила и необуздана жажда за насилие, война и власт (това съответствува на Хезиодовия Бронзов Век, на Железния Век на персийците и на библейските гиганти или Нефилим) (4). Съгласно едно друго елинско предание обаче се вярвало, че Зевс е причинил Потопа, за да погаси "огнения" елемент, заплашващ да унищожи цялата земя, тъй като Фаетон, синът на Слънцето, изгубил контрола над квадригата, повлечена в небесата от обезумелите коне. "Век на секири, век на мечове, век на вълци, докато светът бъде разрушен. Братя ще се бият и избиват взаимно" - това е пророчеството, съдържащо се в "Еда"-та (5). Хората, живеещи през тази епоха имали сърца, "твърди като желязо". Но независимо колко страховити изглеждали тези мъже, те щели да станат жертва на черната смърт и да изчезнат в "плесенясалия [,ÛDTX<J"] палат на студения Хадес" (6). Тъй като библейският мит твърди, че Потопът сложил край на тази цивилизация, ние можем да приемем, че Атлантическият цикъл е завършил с един подобен клон и една такава цивилизация евентуално е била унищожена от океанската катастрофа - може би поради споменатата вече злоупотреба с някои тайни сили (титаническата черна магия).

            В общи линии, съгласно Северната Традиция, "Векът на Секирите" освободил пътя за отприщването на елементалните сили, които в края на краищата унищожили божествената раса на Асите - в този контекст тази раса може да се постави в съответствие с остатъчните групи на златната раса и със събарянето на преградите на "крепостта в центъра на света", които фигуративно изразявят съзидателните граници, установени от първоначалната "полярна" духовност. Появата на жените и на една вече не-мъжествена духовност възвестила "залеза на Асите" и края на златния цикъл (7). Междувременно тъмната сила, която самите Аси отхранвали, държейки я окована за известно време - символизирана от вълка Фенрир или по-скоро двата вълка - "израстнала огромна" (8). Това съответствува на узурпацията на Титаните, незабавно последвана от бунта и появата на всички елементални сили, пъкления огън на Юга и съществата на земята (хриймтурсите), задържани дотогава извън стените на Асгард. Оковите били разбити. След "Века на Секирата" (Бронзовия Век) единият от двата вълка "ще погълне Слънцето. Сетне другият вълк ще докопа Луната" (9): с други думи, това е краят не само на слънчевата, но и на деметрийската, лунна духовност. Один, царят на Асите, пада, а самият Вийдар, успял да убие вълка Фенрир, става жертва на неговата отрова; с други думи, неговата божествена природа като един от Асите била увредена от смъртното начало, предадено му от това създание. Съдбата или залезът (rok) на боговете настъпва със срутването на моста Бифрост, свързващ небето и земята (10); това символизира земята, предоставена на себе си, изгубила всякакви връзки с божествения елемент, следвайки бунта на Титаните. Това е "Тъмният" или "Железният Век", който идва след Бронзовия Век.

            Едно по-конкретно указание се дава в паралелните свидетелства на устните и писмените предания на някои народи, посочвайки честото противопоставяне между представителите на духовната и светската (т.е. царската и воинската) власти, независимо от специалните форми, приети от всяка една в приспособяването към различните исторически обстоятелства. Този феномен бил само един друг аспект на процеса, водещ към третата ера. Узурпацията на жреческата каста била последвана от бунта на воинската класа и нейната борба срещу жреческата за постигането на върховен авторитет; това било прелюдията на един дори още по-долен стадий от достигнатия от деметрийското и жреческо общество; това бил социалният еквивалент на Бронзовия Век и на титаническия, Луциферски и Прометеев мотив.

            Макар титаническият бунт да представлява изродения (в един материалистичен, насилствен и почти индивидуалистичен смисъл) опит за възстановяване на "мъжествеността", той въпреки това съответствува на едно аналогично отклонение от сакралния женски закон, което характеризира "амазонийския" феномен. От символична гледна точка амазонките и обобщения тип на въоражените богини могат да бъдат разбрани, следвайки Бахофен, като една ненормално оправомощена гинекокрация или опит за противодействие и възстановяване на древния авторитет на "женствения" или лунен принцип срещу мъжкия бунт и узурпация; този опит бил осъществяван в същата сфера, в която и насилственото мъжествено утвърждаване, и, правен по този начин, изгубил духовния елемент, единствено установяващ върховенството и достойнството на деметрийския принцип. Независимо дали амазонизмът е имал или не историческа и социална реалност, той бива откриван навсякъде в митовете с постоянни белези, с което става подходящ за аналогично характеризиране на определен тип цивилизация.

            Така става възможно да се абстрахираме от реалната поява на жени-воини в историята или предисторията и да схванем амазонизма като символ на реакцията на "лунната" или жреческа духовност (женственото измерение на духа), която не била способна да се противопостави на материалната или дори светска власт (мъжественото измерение на духа, което вече не признавало нейните закони, като например в мита за Титаните) по никакъв друг начин освен по един материален и светски маниер, т.е. превръщайки се в нейната противоположност (мъжествената фигура и сила на "амазонката"). Така можем да свържем това с казаното вече за промяната в нормалните взаимоотношения между царската власт и жречеството. В гореспоменатото обобщение амазонизъм има там, където има жреци, които не искат да бъдат царе, но искат да господствуват над царете.

            Съществува една твърде показателна легенда, съгласно която амазонките, които безуспешно се опитвали да завладеят символичния "Бял Остров" (островът leuke [8,L6Z], имащ еквивалент в различните традиции), побягнали не пред една титаноподобна фигура, а при вида на един херой - Ахил. Срещу тях се сражавали и други херои като Тезей, който може да се счита за основател на мъжествената държава на Атина, и Белерофонт. Амазонките, присвоили си хиперборейската бойна секира, дошли на помощ на Венериния град - Троя - срещу ахейците; накрая те били изтребени от един друг херой - Херакъл, освободителя на Прометей. Херакъл отнел от тяхната царица символичния колан на Арес-Марс и секирата (8"$DbH), която била символът на върховната власт на лидийската династия на Хераклидите (11). Значението на амазонизма в противоположност на "олимпийския" хероизъм ще бъде разгледано по-нататък.

            Трябва да разгледаме също и един втори тип цивилизация. На първо място винаги идва двойката. Има обаче една криза и женското върховенство бива подкрепено от един нов принцип - афродистичният. Майката е заменена от хетерата, синът - от любовника, а самотната девица - от божествената двойка, която, както предполагаме, често характеризира един компромис между два противоположни култа в различните митологии. Но жената в този контекст (за разлика от олимпийския синтез) не е Хера, която е подчинена на Зевс, макар и постоянно да сплетничи зад гърба му; дори нямаме - както в далекоизточния синтез - началото янг, запазващо своя активен и небесен характер, срещу началото ин, което е неговото женствено и земно допълнение.

            Вместо това хтоничната и инфернална природа пронизва мъжкото начало и го принизява до едно фалическо ниво. Сега жената господствува над мъжа, тъй като той става роб на сетивата и просто инструмент за възпроизводство. Изправен пред афродистичната богиня, божественият самец е подчинен на магията на женското начало и сведен до подобието на земен демон или бог на оплождащите води - с други думи, до една непълноценна и тъмна сила. От тази тема аналогично и в съответствие с различните адаптации произлизат типовете цивилизация, които могат да бъдат наречени афродистични. Това би могло да бъде и едно друго значение на теорията за ероса, която Платон свързва с мита за андрогинните същества, чиято мощ била сломена, когато те станали "две" - мъжки и женски. Сексуалната любов се появила при смъртните същества от дълбокото желание на падналия самец, осъзнаващ вътрешната си недостатъчност, който се стреми в светкавичния екстаз на оргазма да се възвиси отново до пълнотата на първоначалното "андрогинно" състояние. В този смисъл еротичното преживяване крие една вариация на темата за бунта на Титаните с единствената разлика, че поради самата си природа то се намира под егидата на женското начало. Лесно може да се забележи, че началото на нравствения упадък и поквареността по необходимост се свързва с една така ориентирана цивилизация, както се вижда в различните празници, вдъхновявани от афродитизма до съвсем неотдавна. Ако Моуру - третото творение на Ахура Мазда най-вероятно съответствуващо на Атлантида - се разглежда като една деметрийска цивилизация, то представата, че богът на мрака поражда различните грехове (12) като един вид анти-творение, може да бъде отнесена към последвалия период на афродистично израждане на тази цивилизация, което е паралел на самия титаничен бунт; това е особено вярно, ако обърнем внимание на честите връзки между афродистичните богини и сприхавите и брутални войнствени божества.

            Както е добре известно, Платон установява една йерархия на формите на ероса, издигаща се от сетивното и профанното до върховете на сакралното (13) и кулминираща в ероса, чрез който "смъртният желае да живее вечно и да стане безсмъртен" (14). В дионисизма еросът се превръща в "свещено безумие" - мистичен оргазъм: това е най-високата възможност, достъпна за това направление и тя цели премахване на оковите на материята и предизвикване на едно преображемие посредством безумствуване, ексцесии и екстаз (15). Дори символът на Дионис, сам сражаващ се срещу амазонките, да разкрива най-висшия идеал на този духовен свят, той въпреки това остава нещо по-низше в сравнение с онова, което ще бъде третата възможност на новата ера - хероичната реинтеграция, която единствена е действително необвързана нито с женския, нито с телуричния принцип (16). Наистина, Дионис бил представян и като демон на подземните области ("Хадес е същото като Дионис", казва Хераклит (17)) и често свързван с принципа на водите (Посейдон) или с подземния огън (Хефест). Нерядко той бива откриван заедно с женствените фигури на майки, девойки или богини на природата, превърнати в любовници: Деметкра и Кора, Ариадна и Аридела, Семела и Либера. Мъжествеността на корибантите, често обличащи се като жени, подобно на жреците на фригийския култ на Майката, била твърде неопределена. Екстатичната и пантеистична ориентация, свързана със сексуалния елемент, преобладавала в мистерията или "свещената оргия"; неистовите контакти с окултните сили на земята и менадическите и пандемически освобождения се осъществявали в една сфера, свързана същевременно с необуздания секс, нощта и смъртта. Ако в Рим вакханалиите първоначално били празнувани от жени и ако в дионисийските митерии жените играели ролята на жрици и посветителки, ако всички исторически спомени за дионисийските епидемии в основата си са свързани с женския елемент - във всичко това имаме едно ясно указание за оцеляването и през този цикъл на темата за превъзходството на жената, не само в грубо афродистичния стадий (в който тя господствува посредством обвързването, което еросът в плътската си форма налага върху фалическия мъж), но също и когато жената предизвиква екстаз, който може да означава разтваряне, разрушаване на формата и следователно - постигане на духа, но само при условие, че се откажем от овладяването му в една мъжествена форма.

            Третият и последен тип цивилизация, която ще разгледаме, е цивилизацията на хероите. Хезиод споменава, че след Бронзовия и преди Железния Век Зевс създал едно по-добро поколение извън онези раси, чиято съдба била "да слязат безславно при Хадес". Хезиод нарича това поколение раса на "хероите", на които била дадена възможността да постигнат безсмъртие въпреки всичко и причастност към едно състояние, подобно на това на първоначалната ера (18). В този тип цивилизация откриваме доказателство за опита да бъде възстановена първоначалната традиция въз основата на воинския принцип и членуването във воинската каста. Наистина, не всички "херои" стават безсмъртни, избягвайки Хадес; това е съдбата само на някои от тях. А ако разгледаме корпуса на елинските митове и митовете на другите традиции, като забележим приликата в делата на Титаните и тези на хероите - скрита зад различни символи - ще разберем, че хероят и Титаните принадлежат, в края на краищата, към един и същи тип; това са храбреците, които предприемат едно и също трансцендентно приключение, което може да се провали или да успее. Хероите, които стават безсмъртни са онези, чието приключение е било успешно; с други думи, те съответствуват на онези, които са действително способни, благодарение на един вътрешен импулс към трансцендентното, да преодолеят деформациите, присъщи на титаническия опит за възстановяване на първоначалната духовна мъжественост и върховенство над жената, т.е. над лунния дух, както афродистичен, така и амазонийски; и обратно, другите херои - тези, които не били способни да осъществят тази възможност, предоставена им от олимпийското начало или Зевс - същата възможност, за която споменава Иисус, казвайки (Евангелие от Матея, 11; 12): "Царството Небесно на сила се взема и които се насилят го грабват"  - падат на същото ниво като расата на Титаните и Гигантите, настигнати от различни наказания и беди като последица от своята самоувереност и поквара (за която те били виновни) в "пътищата на земната плът". Що се отнася до сходството между пътя на Титаните и този на хероите, съществува един интересен мит, според който след като Прометей бил освободен, той научил Херакъл как да стигне до Градината на Хесперидите, където щял да намери плода, даряващ безсмъртие. След като бил спечелен от Херакъл, този плод бил върнат обратно от Атина, в този контекст символизираща олимпийския разум, и поставен на мястото му, "така че да не бъде вкусен от никого" (20); това вероятно означала, че придобиването на плода било запазено за рода, на който той принадлежи, и че той не бива да се осквернява като се предоставя на човешката раса, което Прометей възнамерявал да направи.

            В хероическия цикъл също понякога откриваме темата за диадата, т.е. за двойката и Жената, но с различно значение от случаите, разгледани от нас в първата част във връзка със сагата за Rex Nemorensis, "жените", които назначават божествените царе, "жените" от рицарския цикъл и т.н. Относно този различен аспект, в който същият символизъм се явява с една различна функция, тук е достатъчно да се каже, че жената, която въплъщава или оживотворяващия принцип (като Ева, "Жената на Живота", Хеба и това, което се получило от свързването на божествените жени с Дървото на Живота и пр.), или един принцип на трансцендентната и просветена мъдрост (като Атина, родена от ума на Зевс Олимпийски, пътеводителката на Херакъл; девата София или Дамата Разумност на средновековните "рицари на Любовта" и пр.), или пък на силата (като индуските шакти, богинята на битките Мориган, предлагаща любовта си на слънчевите херои от келтския ълстърски цикъл и пр.) - е обект на покоряване, без да отнема на хероя неговия мъжествен характер, а позволявайки му да се интегрира на едно по-високо ниво. Свързан с циклите от хероичен тип е мотивът за противопоставянето на всяка гинекократична претенция и всеки амазонийски опит за узурпиране на властта. Този мотив, заедно с предходния, който е също толкова съществен за определянето на идеята за "хероя" и се отнася за съюза с олимпийското начало и борбата срещу титаническото, намира един доста ясен израз в елинския цикъл, особено в образа на дорийския Херакъл.

            Вече видяхме, че Херакъл, също както Тезей, Белерофонт и Ахил, се сражава с амазонките и накрая ги изтребва. Въпреки че лидийският Херакъл се влюбва в Омфала, дорийският се оказва истински :4F`(L<@H - женомразец. Още от раждането му Хера - земната богиня - е враждебна към него; докато е в люлката си, той удушва двете змии, които тя е изпратила да го убият. Херакъл трябва постоянно да се сражава с Хера без да може да победи, но пък успява да я рани и да се ожени за единствената й дъщеря Хеба, "вечно младата". Ако разгледаме другите образи от този цикъл, както на Изток, така и на Запад, винаги ще открием тези основни теми. Така Аполон, чието раждане било многократно предотвратявано от Хера (показателно е, че в това й помагал Арес, сприхавия бог на войната), която изпратила змията Питон да го убие, накрая трябвало да бие с Татий, Хериния син, който можел да разчита на покровителството на своята майка. В последвалата борба тя била ранена от хиперборейския херой, също както в епическия разказ Афродита е ранена от Аякс. Неопределена като краен изход може да бъде сагата за Гилгамеш - халдейския херой, който се заел да открие растението на безсмъртието; основната линия на неговата история е разказ за борбата, която той водил срещу богинята Ищар - един афродистичен тип на Майката на Живота. Той отхвърлил любовта й, припомняйки участта на предишните й любовници; накрая убил демоничното животно, което богинята изпратила срещу него. В едно от своите деяния, считано за "хероично и мъжествено", Индра, който е небесният прототип на хероя, поразява с мълнията си амазонийската небесна жена Ушас, бидейки същевременно Господаря на Шакти, чието име също означава "сила". И ако заминаването на Парсифал било причина неговата майка, противопоставяща се на хероичното му призвание като "небесен рицар" (21), да умре от мъка; ако персийският херой Рустам съгласно "Шах-Наме" трябвало да избегне клопката на дракона, прокрадващ се към него в образа на съблазнителна жена, преди да освободи слепия цар, който благодарение на Рустам си възвърнал зрението и който сетне се опитал да се издигне в небето с помощта на "орли" - във всичко това отново и отново откриваме все същата тази тема.

            Общо взето, съблазнителните уловки на жена, опитваща се да отвлече от символичния подвиг хероя, представен като убиец на титани, чудовища, бунтовни воини или като победител, останал верен на висшия закон, е една толкова повтаряща се и разпространена тема, че не се нуждае от конкретни примери. Елементът на тези легенди и саги, който обаче трябва особено да се подчертае, е този, че женските уловки могат да се сведат до нивото на плътта в най-ниския смисъл на думата. Ако е вярно, че жената е носител на смъртта и че мъжът я надвива чрез духа, преминавайки от фалическото на духовното ниво на мъжествеността, трябва да бъде добавено и че планът, замислен от жената или богинята, изразява в езотерични термини капанът, представен от една форма на духовност, която лишава от мъжественост и се стреми да парализира или осуети всеки порив към свръхестественото.

            Господство над началата; не да бъдеш първоначална сила, а да я овладееш; качествата на "ÛJ@NLZH [да бъдеш светлина за себе си] и "ÛJ@JX8,FJ@H [да имаш себе си за крайна цел], които в Елада често се свързвали с хероическия идеал - тези качества понякога се представяли чрез символизма на отцеубийството и инцеста; отцеубийство в смисъла на еманципация и превръщане в свой собствен ръководен принцип; кръвосмешение в един аналогичен смисъл, изразяващ идеята за овладяването на първичната произвеждаща материя.

            Така, като отражение на същата идея в света на боговете, откриваме например типа на Зевс, който убива баща си и обладава майка си Рея, когато за да избяга от него, тя приема образа на змия. Самият Индра, също като Аполон, който убил змията Питон, сразява първичната змия Ахи; за него също се считало, че бил убил своя небесен баща Дяус. Дори в символизма на херметическата Ars Regia ["Царственото Изкуство"] откриваме темата за "философския инцест" (22).

            Що се отнася до двете описания на слънчевия символизъм, които използувахме, за да подчертаем разграничението между традициите, можем да приемем най-общо, че хероическият мит е свързан със слънцето, свързвано с принципа на промяната, но не и с промяната като такава - както в участта на преходност и постоянно повтарящо се разтваряне в Майката Земя, типично за годишния бог, - но по един начин, ориентиран към освобождаването от този принцип с цел преобразяване и реинтеграция в олимпийската неизменност и ураническата безсмъртна природа.

            Хероическите цивилизации, които възникват преди Железния Век (епоха, лишена от каквото и да е реално духовно начало) и около времето на Бронзовия Век, които превъзмогват както деметрийско-афродистичната духовност, така и титаническата хюбрис [à$D4H - "надменност, високомерие"], причинявайки с това края на амазонийския бунт, представляват частични възраждания на Северната Светлина, а също и примери за възстановяване на златния Арктически цикъл. Показателно в това отношение е, че сред подвизите, с които Херакъл спечелил олимпийско безсмъртие, откриваме приключението с Градината на Хесперидите. Според някои предания, за да стигне до тази градина, Херакъл преминал през символичния северен център, "който не може да се открие нито с кораб, нито пеша" (23), а именно - земята на хипербореите. Считало се, че тогава Херакъл, "прекрасният победител" (P"88\<46@H) донесъл от тази земя зелената маслинена клонка, с която били увенчавани победителите (24).

            Така в равносметка стигаме до морфологичното определение на 6 основни типа цивилизации и традиции, идващи след първоначалната (Златния Век). Това са: деметризмът, представляващ чистата Южна Светлина (Сребърния Век, Атлантическия цикъл - общества, управлявани от жреческа каста); афродитизмът като изродена версия на деметризма; и накрая амазонизмът, който представлявал един изкривен опит за лунна реставрация. От другата страна откриваме титанизма (в един различен, почти Луциферски контекст), който представлявал израждане на Северната Светлина (Бронзовия Век, епохата на воини и гиганти); дионисизма като една изкривена и кастрирана мъжка духовност, пораждаща пасивни и промискуални форми на екстаз (25); и накрая хероизма като реставрация на олимпийско-слънчевата духовност и превъзмогване както на образа на Майката, така и на този на Титана.

            Тези са основните структури, до които, общо взето, можем аналитично да сведем всяка смесена форма на цивилизация, появила се през историческите времена през цикъла на Тъмния или Железния Век.

           

           

 

БЕЛЕЖКИ към глава 28:

(1) Платон, "Пирът", 189 с - d6. Във връзка с темата за "половините" можем да припомним, че според Платон първоначалната жена Клейто родила три двойки в митичната Атлантида; това съответствува на мексиканското предание, описващо цикъла на Водите - Атл-тонатиух ["Водното Слънце" - бел. прев.] - в който жената-змия Сиуакоатл ражда голям брой близнаци. Мексиканският цикъл завършва с пороен дъжд, което съответствува до най-малките детайли (оцеляването на семената на всички живи същества, изпращането на лешояд, който не се връща и на колибри, което се завръща със зелена клонка в човката си) на библейския разказ.

(2) "... и на способния да вижда те се показвали грозни, понеже погубвали най-красивото измежду най-ценното, а неспособните да виждат в какво се състои истинският щастлив живот започнали най-много да ги смятат за прекрасни и щастливи именно тогава, когато те били изпълнени с несправедлива алчност и мощ". Платон, "Критий".

(3) Наказанието, постигнало Прометей съдържа символични елементи, разкриващи езотеричния му смисъл: един "орел" изяждал черния му дроб. Орелът или ястребът - хищни птици, посветени на Зевс и Аполон (в Египет - на Хор, сред нордическите народи - на Один-Вотан, а в Индия - на Агни и Индра) - бил един от символите на царската "слава", с други думи - на божествения огън, който Прометей бил откраднал. Черният дроб се считал за седалище на духа на храната и "растителната душа". Изместването на божествената сила в сферата на чисто човешките и нечисти качества, които не й съответствуват, било това, което извършил Прометей и което се превърнало в негово наказание. Ние вече споменахме за двойния аспект на символизма на Титана Атлас, в който идеята за "полярната" функция и наказанието се разглеждат като равнозначни.

(4) Хезиод, "Дела и дни", 129 - 42; 143 - 55.

(5) "Измамването на Гюлви" ("Gylfaginning"), 5.

(6) Хезиод, "Дела и дни", 154.

(7)  "Измамването на Гюлви" ("Gylfaginning"), 51.

(8) Пак там, 34. От споменаването на това, че двата вълка били родени от една гигантка ("Измамването на Гюлви", 12), можем да видим вътрешната връзка между различните "стадии на упадъка".

(9) Във връзка с "вълка" и "Века на Вълка", описани тук като синоними на Бронзовия Век и "Тъмния Век", не трябва да забравяме, че този символизъм има и едно противоположно значение - вълкът е свързан с Аполон и светлината (ly-kos, lyke) не само при елините, но и при келтите. Положителното значение на вълка се открива и в Римския цикъл, в който вълкът и орелът се явяват символи на "Вечния Град". В тълкуванието на император Юлиан ("Химн на Цар Хелиос", 154b) вълкът е свързан със слънчевия принцип в неговия царски аспект. Двойното значение на символа на вълка е само пример за израждането на един по-стар култ, чиито символи са придобили негативно значение през следващата епоха. Вълкът, който в нордическата традиция бил свързан с първоначалния воински елемент, придобил негативно значение, когато този елемент изгубил контрола и станал разюздан.

(10) Този мост, напомнящ за "понтификалния" символ, споменат в глава 1, рухва, когато синовете на Муспел "идват и се качват на него"; господарят на Муспел е Суртур, който идва от Юг, за да се бие с Асите. С това имаме още едно указание за южното място, от което разрушителните сили ще връхлетят света.

(11) В германските саги същата тема се появява в конфликта между оригиналната фигура на Брунхилда - царицата на острова - и Зигфрид, който я побеждава.

(12) Такива като неверие, гордост, содомия, погребване на мъртвие, вещерство и кремация. "Вендидад", 1.12.

(13) Платон, "Пирът", 14 - 15; 26 - 29; "Федър", 244 - 45; 251 - 57b.

(14) "Пирът", 26.

(15) За един по-задълбочен анализ на тази положителна възможност на човешката сексуалност вж. нашата книга "Еросът и мистериите на любовта".

(16) Бахофен разграничава три стадия на култа на Дионис, представящи този бог респективно като хтонично същество, лунна същност и като светъл бог, свързан с Аполон, макар и един Аполон, разбиран като слънце, подложено на промяна и страсти. В този късен аспект Дионис може да попадне в групата на хероите, побеждаващи амазонките. Нещо повече - в трако-елинския мит най-висшата възможност на дионисийското начало се основавала върху индо-арийския мит за сома-та - небесен и лунен принцип, предизвикващ божествено опиянение (мада), който бил свързван с царственото животно - орела - и с битката срещу женските демони.

(17) Хераклит, фрагм. В 15, Diehl.

(18) Хезиод, "Дела и дни", 156 - 73.

(19) В своето търсене на дара на вечния живот халдейският херой Гилгамеш използувал насилие и заплашил да разбие вратата на градината, пълна с "божествени дървета". Една женска фигура - Сабиту - била затворила тази врата пред него.

(20) Аполодор, "Библиотека", 2.122.

(21) В сагата за Граала сакралният "хероичен" тип съответствува на единствения, който можел да седне на празното място в събранието на рицарите, без да бъде поразен от гръм.

(22) Вж. Дж. Евола, "Херметическата традиция", гл. 19.

(23) Пиндар, "Питийски оди", 10, 2.

(24) Пиндар, "Олимпийски оди", 3.

(25) Важно е да се разграничат действителните елементи, които дионисизмът може да съдържа в контекста на т.нар. Път на Лявата Ръка (във връзка с една специална инициатическа употреба на секса) от значението, което дионисизмът има в контекста на морфологията на цивилизациите.

 

  

Слънчева  Духовност

 

Арктически Цикъл на Златния Век - Цикъл на Божествената Царственост