www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Духовна мъжественост  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2287 път(и)
Размер: 40.93 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

7. Духовна мъжественост

 

 

            Дотук разглеждахме ролите, които сакралното, боговете, жреческата класа и ритуалите са играели в традиционните общества. В света на Традицията тези неща съвсем не са съответствували на категориите, типични за областта на "религията" в обичайния смисъл на думата, основаващи се както и тя върху понятието за божествата, схващани като самодостатъчни същества или това за Бог като лично същество, провиденчески направляващо вселената. Освен това култът по същество се характеризира с едно прочувствено разположение и сантиментално и благочестиво отношение на "вярващия" към това Върховно Същество или към божествата. В този тип отношения моралният закон играе основна роля.

            Някой напразно би търсил "религия" в първоначалните форми на света на Традицията. Съществуват цивилизации, които никога не са наричали с имена своите богове, нито са се опитвали да ги изобразяват - поне това се съобщава за древните пеласги. Самите римляни почти две столетия не са изобразявали своите божества; най-много да са ги представяли със символичен предмет. Това, което характеризира първоначалните времена не е "анимизъм" (идеята, че една "анима" (1а) е основата на общото представяне на божественото в разнообразните сили, действуващи във вселената), а по-скоро идеята или схващането за чистите сили (1), адекватно представени в римския възглед за нумен (numen) (1б). Нуменът за разлика от понятието deus (1в) (както по-късно започнали да го разбират) не е същество или личност, а чиста сила, която може да произвежда следствия, действувайки или проявявайки се. Чувството за действително присъствие на такива сили или numina като нещо едновременно трансцендентно, но и иманентно, чудесно, но и ужасяващо, представлява същността на първоначалния опит за "сакралното" (2). Добре познатото изказване на Сервий подчертава, че първоначално "религията" не се е състояла от нищо друго, освен от опит (3). Въпреки че по-условните гледни точки не били изключени от екзотеризма (традиционните форми, запазени за обикновените хора), "вътрешните доктрини" се отличавали с учението, че личните форми на божествата, разнообразно обективирани, са само символи на свръхразумните и свръхчовешки модуси на битието. Както вече казахме, ядрото се е състояло в действителното и живо присъствие на тези състояния в един елит или в идеала за тяхната реализация чрез онова, което в Тибет наричали "прекия път" и което като цяло съответствува на посвещението, разбирано като една онтологична промяна в природата. Изречението от Упанишадите, което най-добре представя традиционното "вътрешно учение", гласи: "Така всеки, който почита друга божественост, а не своето Аз, мислейки си "Той е едно, а аз - друго", не знае. Той е като жертвено животно за боговете" (4).

            Що се отнася до ритуала, в него няма нищо "религиозно" и един малък или никакъв благочестив патос в онези, които го изпълняват. Ритуалът по-скоро е една "божествена техника", едно определящо действие върху невидимите сили и вътрешните състояния, подобна по дух на онова, което днес се прави с физическите сили и състоянията на материята. Жрецът е бил просто лице, което по силата на своята квалификация и на особената virtus, присъща на самия ритуал, било способно да произвежда резултати чрез тази техника. "Религията" съответствувала на indigitamenta на древния римски свят, а именно - на корпуса от формули, употребявани за различните numina. Така че лесно може да се види, че молитвите, страховете, надеждите и другите чувства, показвани пред онова, което притежава характера на нумен, имали също толкова малко значение, колкото ако някой от нашите съвременници реши да употребява молитви, когато си има работа с машина. Вместо това се залагало на способността да се разбират тези връзки, така че след като веднъж е била създадена една причина чрез правилно изпълнен ритуал, едно необходимо и постоянно следствие да последва в плоскостта на "могъществата" и невидимите сили и състояния на битието. Така законът на действието господствувал над всичко. Но законът на действието е също и закон на свободата; никакви окови не могат да бъдат духовно наложени върху същества, които нито се надяват, нито се боят, а просто действуват.

            Така в по-стария индо-арийски възглед за света само брахманската каста, състояща се по начало от висши натури, можела да се издига над всекиго другиго, тъй като властвувала над могъществото на ритуала или Брахман, разбиран в този контекст като жизнен и първичен принцип. Самите "богове", когато не били олицетворения на ритуалното действие (т.е. същества, задействувани или обновени от това действие), са духовни сили, които се прекланяли пред тази каста (5). Според далекоизточната традиция лицето, притежаващо авторитет се радва също на достойнството на "трето могъщество между Небето и Земята" (6). В древен Египет дори "великите богове" могли да бъдат заплашвани с унищожение от жреците, които познавали специалните свещени заклинания (7). "Камутеф" ("бик на своята майка") била титлата на египетския цар, подчертаваща, че като мъж царят притежава първичната същност; той въздействува върху божественото повече отколкото то върху от него. Една от формулите, рецитирана от египетските царе преди изпълняването на ритуалите, била: "О богове, вие сте невредими, ако аз съм невредим; вашите двойници са невредими, ако моят двойник е начело на всички живи двойници; всички живеят, ако аз живея" (8). Формулите на славата, мощта и тоталната идентификация са рецитирани от душата, "почитана като Озирис" в хода на нейните изпитания; тези изпитания на свой ред могат да бъдат уподобени на различните степени на слънчевото посвещение. Подобни традиции са продължени там, където в александрийската литература се споменава "свещената раса на хората без царе" - една "независима и нематериална" раса, която "действува, не бидейки подложена на действие" (9). За тази раса се вярвало, че притежавала "свещената вековно стара наука", която принадлежала на "господарите на духа и храма" и се предавала само на царе, князе и жреци; тази наука била свързана с ритуалите на фараоните и по-късно станала известна на Западния свят като Ars Regia (10) (10а).

            В по-висшите форми на сияйната арийска духовност, както в Гърция и древен Рим, така и в Далечния Изток, ролята, играна от учението била минимална: единствено ритуалите били задължителна и абсолютна необходимост. Ортодоксията се определяла чрез ритуали и практики, а не чрез теории и догми. Светотатството и неблагочестивостта (•FX$,4") не се състояли в "неверието", а по-скоро в пренебрегването на ритуалите. Това е не е равнозначно на "формализъм" - както съвременните историци, повече или по-малко повлияни от протестантската менталност, биха искали да ни накарат да вярваме, - а по-скоро на чистия закон на духовното действие. В дорийско-ахейския ритуал, взаимоотношенията с божественото се основавали не върху чувства, а върху едно отношение, определящо се от [принципа] do, ut des (11) (11а). Дори боговете, свързани с погребенията не били третирани твърде "религиозно": те не обичали хората, нито пък били обичани от тях. Смисълът на техния култ бил те да бъдат умилостивени и възпрепятствувани от извършването на неблагоприятни действия. Самото expiatio (11б) първоначално имало характер на обективна операция, също като медицинската процедура при заразяване, без никакво подобие на самонаказание или акт на разкаяние от страна на душата. Формулите, използувани от всяка патрицианска фамилия и всеки древен град в техните  взаимоотношения със силите, контролиращи съдбите им, били някога употребени от техните божествени праотци за покоряването на духовните сили (numina). Така тези формули били просто наследството на едно мистично владение; те не били излияние на чувства, а действено свръхестествено оръжие, при условие че нито една отделна техника не бивала променяна в хода на ритуала (12).

            Навсякъде, където традиционният принцип бил прилаган в неговата пълнота, в йерархичните му диференциации може да се открие една трансцендентна мъжественост, намерила най-добрия си символичен израз в синтеза на двата атрибута на римската патрицианска класа, а именно - копието и ритуала. Тук се откриват и същества, които са reges sacrorum (12а), вътрешно свободни и осенени от олимпийско безсмъртие. По отношение на невидимите и божествени сили тези същества изпълняват същата функция на централност и същата роля, каквато изпълняват вождовете между човешките същества. Един твърде дълъг нанадолен път или дегенериращ процес е бил изминат от този "връх" до онова, което понастоящем е прието да се разбира като "религия" и "жречество".

            Светът на "анимизма" представлява едно отпадане и отслабване на света, възприеман като видове "могъщества" и numina. Това отслабване и израждане щяло да се увеличи с промяната от един свят, в който "душите" били присъщи на вещите и елементите, до света, в който боговете били възприемани по-скоро като личности в обективен смисъл, отколкото като образни алюзии за нечовешките състояния, сили и възможности. Когато действеността на ритуала се изгубила, човекът бил подтикнат да даде една митологична индивидуалност на тези сили, с които някога си имал работа съгласно прости технически взаимовръзки или които бил възприемал в най-добрия случай като символи. По-късно човекът схванал тези сили в своя собствен образ, ограничавайки с това човешките възможности; той видял в тях лични същества, по-могъщи от него, към които трябвало да се отнася със смирение, вяра, надежда и страх, за да получи не само покровителство и сполука, но също така освобождение и salus (в двойното му значение на "здраве" и "спасение"). Свръхреалният свят, утвърден с чисто и безусловно действие, бил заменен с един подреален и объркан свят на емоции, въображения, надежди и страхове; този свят ставал все по-"човешки" и по-безсилен, следвайки различните стадии на общата инволюция и изменение на първоначалната традиция.

            Единствено като се изправим срещу този упадък, става възможно да разграниченим царската и жреческата функции. Дори когато една жреческа класа управлявала, без да се отклонява от чистия традиционен дух, както е било в случая с древна Индия, тя имала много повече "магически" и царски, отколкото "религиозен" характер в обичайния смисъл на думата.

            Когато казвам "магически", нямам предвид онова, за което днес повечето хора се сещат, когато чуят думата "магия", която е почти винаги дискредитирана от предразсъдъци и мошеничества. Нито пък й придавам значението, което тя придобива, бидейки отнесена към sui generis (12б) емпиричната наука, типична за античността, която е по-скоро ограничена в своя обхват и следствия. Магията в този контекст обозначава едно отношение към самата духовна реалност, едно положение на централност, която е тясно свързана с царската традиция и посвещение.

            От друга страна, няма смисъл да се подчертава взаимовръзката между магическото отношение, чистия ритуал, безличното, пряко и "нуминозно" възприяние на божественото и начина на живот на дивите племена, които според юдео-християнската менталност все още не са познали "истинската религиозност". В повечето случаи тези диви племена следва да бъдат разглеждани не като предцивилизовани стадии на човечеството, а по-скоро като крайно изродени форми на остатъци от твърде древни раси и цивилизации. Въпреки че гореспоменатите елементи са откривани сред диви племена и са изразени в материалистични, тъмни и шаманистични форми, това не бива да ни пречи да признаваме значението и важността, които те придобиват, бидейки върнати към истинските им начала. Също така и "магията" не бива да бъде разбирана на основата на тези мизерни и изродени остатъци, а по-скоро въз основа на формите, в които тя е била съхранявана по един деен, ясен и съзнателен начин. Тези форми съвпадат с онова, което нарекохме "духовна мъжественост" на света на Традицията. Не е кой знае каква изненада, че повечето бележити съвременни "историци на религията" нямат и най-малка представа за това понятие; объркванията и предразсъдъците, откривани в техните богато документирани трудове, биват най-неуместни.

 

 

            БЕЛЕЖКИ към глава 7:

 

            (1) Дж.Ф.Мур, "Произход и развитие на религията" (G.F. Moore, "Origin and Growth of Religion", London, 1921).

            (1а) Лат. anima - "душа" . бел.прев.

            (1б) Лат. numen, мн.ч. numina - "божествена сила, могъщество" - бел.прев.

            (1в) Лат. "бог, божество" - бел.прев.

            (2) Р.Ото ("Сакралното") използува термина "нуминозен" (от нумен) за обозначаване на съдържанието на опита за сакралното.

            (3) "Maiores enim expugnando religionem totum in experientia collocabunt", "Ad Georgicas", 3.456.

            (4) "Брихад-араняка Упанишад", 1.4.10.

            (5) Някои отбелязват, че в индуската традиция религиозното деяние par excellence бива мислено в термините на една магическа процедура или квази-механична операция, като доброто или злото, произтичащи от нея зависят изцяло от лицето, което я изпълнява; в този контекст моралът не играе никаква роля.

            (6) "Джунг-Йунг", 24.1; 23.1; 31.1, 3, 4.

            (7) Порфирий не е пропуснал да противопостави този вид отношение към божественото с отношението на боязливо религиозно почитане, възникнало в някои черти на гръко-римския култ. "Epistula Anebo", 29.

            (8) Това обяснява защо първото поколение египтолози били  доведени от благочестивата религиозност дотам да разпознават в чертите на фараонската царственост тези на Антихриста или на princeps huius mundi (8а).

           

            (8а) Лат. "князът на този свят" - бел.прев.

            (9) Това очевидно съответствува на принципа на "действие без действуване", който според даоистката традиция е "Небесният Път"; съобразно с това "хората без царе" съответствуват на онези, които Лао-дзъ нарича "изкусни майстори" на Дао ("Дао дъ дьинг", 15) и  иранските "мъже на първоначалния закон".

            (10) Вж. Дж.Евола, "Херметическата традиция". Въпреки че царят можел да бъде наричан "син на Слънцето" или "син на Небето", това не противоречи на гореспоменатите възгледи, тъй като тези схващания не пораждат креационистки или дуалистични представи. По-скоро тези възгледи предават идеята за едно низхождане, което е "продължението" на същото  влияние, дух или еманация. Агрипа отбелязва ("За окултната философия", 3.36) че то е като "единогласното пораждане, в което синът е подобен на бащата във всички отношения, и бидейки роден съгласно човешкия вид, той е същия като онзи, който го е родил".

            (10а) Лат. Ars Regia - "Царствено Изкуство" - бел.прев.

            (11) Дж.Е.Харисън, "Пролегомени към изучаването на гръцката религия" (J.E.Harrison, "Prolegomena to the Study of the Greek Religion", Cambridge, 1903), 163.

            (11а) Лат. "давам, за да ми дадеш" - бел.прев.

            (11б) Лат. "умилостивяване" - бел.прев.

            (12) Cicero, "De haruspicina responsio", 11.23; Arnobius, "Adversus nationes" ("Против езичниците"), 4.31.

            (12а) Лат. "царе на свещенодействията" - бел.прев.

            (12б) Лат. "своего рода" - бел.прев.

 

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание