www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Бунт против съвременния свят  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 3128 път(и)
Размер: 82.49 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

27. Юлиус Евола, "Бунт против съвременния свят", гл. III

 

За да предприемем с успех едно такова изследване, трябва да се погрижим за по-точното типологично определяне на формите на цивилизация, последвали първоначалната. Най-напред ще разгледаме понятието за "цивилизацията на Майката" (1). Отличителната черта на тази цивилизация е едно преместване в метафизичното на възгледа за жената като принцип и субстанция на пораждането; върховната действителност се изразява от една богиня, докато всяко същество, схващано като син или дъщеря, се явява вторично като нещо обусловено, подчинено, нямащо живот в самото себе си и илюзорно. Това е типът на великите азиатско-средиземноморски богини на живота като Изида, Ашерат, Кибела, Танит и особено Деметра (при римляните Церера) - централната фигура на пеласгийско-минойския цикъл. Представянето на слънчевото начало като дете, почиващо в скута на Великата Майка, с което се подсказва, че то е родено от нея; египетско-минойските изображения на царици или божествени жени, държащи лотос или ключа на живота; Ищар, прославяна в един от най-древните записани химни с думите: "Няма никакъв истински бог, освен теб", която често бива наричана Умму илани - "Майката на боговете"; различните алюзии, често с космологически размествания, за едно предполагаемо върховенство на "нощния" над "дневния" принцип, който възниква от нейната утроба, и следователно - на тъмните или лунни божества над проявените и дневни такива; произтичащото характерно чувство за "окултното" като съдба и фаталистичен закон, от който никой не може да избяга; приоритета в някои архаични символизми (често свързани по-скоро с лунната, отколкото със слънчевата мярка за време) на знака или на бога на луната спрямо този на слънцето (вж. напр. първенството, на което се радва вавилонският бог Син спрямо Шамаш) и инверсията чрез която луната понякога бива представяна като мъжко, а слънцето - като женско божество; дялът, отреден на принципа на водите и на свързания с него култ на змията и подобните й създания; а също и - в една различна плоскост - подчиняването на Адонис на Афродита, на Вирбий на Диана и на някои форми на Озирис (който бил трансформиран от първоначалната си слънчева форма в лунен бог на водите) на Изида (2), на Иакх на Деметра, на азиатския Херакъл на Милита - всички тези примери изглежда сочат в една и съща посока. Малки статуи на Майката с дете, датирани чак от Неолита, са намирани навсякъде из Южното Полукълбо, от Месопотамия до Атлантика.

В цивилизацията на Крит, където родината била наричана по-скоро "майчина земя" (:,JD\H), отколкото "отечество" (B"JD\H) - което също разкрива една специфична връзка с Атлантическо-Южната цивилизация (3) и със субстрата на дори още по-древните култове на Юга - боговете били считани за смъртни; също като лятото, те всяка година претърпявали смъртта. В Критската цивилизация Зевс (Тешуб) нямал баща, а негова майка била влажната почва; следователно "жената" била в началото, докато самият бог бил едно "породено" и смъртно същество и неговата гробница била показвана от поколение на поколение в критската планина Юктас (4). И обратно - непроменящият се женски субстрат на всяка форма на живот бил считан за безсмъртен. Съгласно Хезиодовата "Теогония" когато сенките на Хаоса се разпръснали, се появила черната богиня Гея (:X8"4<" ("Ã") - женското начало. Гея родила собствения си мъж или жених без съпруг, след като произвела "големите планини", Океана и Понта; цялото божествено потомство на Гея, което Хезиод изброява, следвайки една традиция, която не бива да се бърка с тази на чистия олимпийски род, е описано като един свят, подчинен на движението, промяната и ставането.

В един по-долен план и въз основа на следите, които са били съхранени до най-ранните времена на записаната история, в някои азиатско-средиземноморски култове могат да се разпознаят ритуалните изрази, характеризиращи тази инверсия на значенията. Да вземем например Закхийските и фригийските празници. Закхийските празници, празнувани в чест на великата Богиня, завършвали с убийството на лицето, което представлявало мъжката царствена фигура (5). Отричането на мъжкия елемент при чествуването на Богинята се открива също по един драматичен начин в скопяването, извършвано по време на Мистериите на Кибела - понякога жреците, които бивали обладани от Богинята, стигали дотам, че сами се лишавали от мъжественост, за да се уподобят на нея и да се трансформират в женския тип, който бил схващан като най-висше проявление на сакралното. Нещо повече - от храмовете на Астарта и Артемида от Ефес до Йерополис жреците често били евнуси. Предвид следното: (а) че лидийският Херакъл, облечен като жена, три години слугувал на царицата Омфала, която представлявала типа на божествената жена като Семирамида; (б) фактът, че онези, които участвували в някои Мистерии, посветени на Херакъл или Дионис, често носели женски дрехи; (в) фактът, че жреците, облечени в женски дрехи, стояли на стража в свещените гори при някои германски племена; (г) ритуалната инверсия на пола, поради която някои статуи на Нана-Ищар в Суза и на Венера в Кипър притежават мъжки черти, а жени, облечени като мъже и мъже, облечени като жени празнували техния култ (6); и най-сетне (д) пеласгийско-минойското поднасяне на строшени оръжия на Богинята и узурпацията на сакралния хиперборейски воински символ на двойната секира от амазонийските образи и южните богини - всички тези примери, никой от които не е по-малко характерен, представляват фрагментарни, материализирани и извратени отзвуци на цялостния възглед, в съгласие с който (тъй като женското се превърнало в основния символ на сакралност, сила и живот) на мъжкия елемент и на мъжете изобщо започнало да се гледа отвисоко като на непрактични, вътрешно противоречиви, мимолетни, незначителни и като на източник на смут.

Майка = Земя, gremium matris terrae [лат. "скутът на майката земя"]. Това отъждествяване предполага едно главно положение, а именно това, че в типа цивилизации с Южни корени могат да се включат всички разновидности на култовете, митовете и ритуалите, в които хтоничната тема преобладава; в които мъжкият елемент отсъствува; и в които могат да се открият не само богини, но и богове на земята, растежа, естествената плодовитост, водите или подземния огън. Майките властвуват над подземния свят и окултното, представяни в термините на нощта и мрака, в противоположност на coelum [лат. "небето"], което също предполага основната идея за невидимото, макар и в неговия по-висш, светъл и небесен аспект. Нещо повече - съществува едно основно и добре познато противопоставяне между Деус - типа на сияйните божества на индо-европейския пантеон (7) - и Ал, който е обект на демоничния, екстатичен и безумен култ на тъмните южни раси, изгубили всякакъв контакт с това, което е наистина свръхестествено. В действителност инфернално-демоничният елемент или елементалното царство на подземните сили определя по-низшия аспект на култа на Майката. В противоположност на всичко това съществува "олимпийската", неизменна и акосмична реалност, обляна в светлината на един свят на умопостижими същности (6`F:@H <@0J`H), понякога драматизирана под формата на богове на войната, победата, сиянието или небесния огън.

Ако в южните цивилизации (в които преобладава женският, телуричен елемент) погребването е било най-честия погребален ритуал, докато кремацията била практикувана сред цивилизациите от северен и арийски произход, това отразява гореспоменатия възглед; а именно - че участта на индивида била не да бъде пречистен от земните остатъци и да се възнесе в небесните области, а по-скоро да се завърне в дълбините на Земята и да се разтвори в хтоничната Magna Mater [лат. "Велика Майка"], която била източника на ефемерния му живот. Това обяснява подземното, а не небесно разположение на царството на мъртвите, типично за най-древните етнически слоеве на Юга. В съответствие с неговото символично значение погребването на мъртвите е било характерно за цикъла на Майката.

Общо взето, може да се установи връзка между женствената духовност и пантеизма, според който окончателната реалност е представена като голямо море, с което ядрото на индивида се слива и разтваря като зрънце сол. В пантеизма личността е илюзорно и временно проявление на единната недиференцирана субстанция, която е едновременно дух и природа, а също така и единствената реалност. Необходимо е да се добави - и това ще бъде ключовият фактор, при оценяването на значението на по-късните цикли - че онези форми, в които божественото бива представяно като личност, представляват едно смесено и все пак подобно нещо (8); в тези форми ние откриваме една връзка между натуралистичното отношение на раждане и сътворение на човека и съответствуващия патос на пълна зависимост, смирение, пасивност, отказ и отричане от собствената воля. Страбоновото мнение ("География", 7.3.4), според което мъжът е бил научен на молитва от жената, е твърде показателно в това отношение.

Вече сме споменавали, че материализацията на истинската мъжественост е неизбежното съответствие на феминизацията на духовността. Този мотив, който ще внесе по-нататъшните модификации на различните цивилизации през Бронзовия или Железния Век, ни помага да характеризираме другите аспекти на цивилизацията на Майката.

Когато съпоставяме женствеността с мъжествеността, разбирани в материални понятия като физическа сила, суровост и насилствено утвърждаване, напълно естествено е, че жената, благодарение на характерните си черти на чувствителност, саможертва и любов - да не споменаваме за  тайнството на възпроизвеждането - е била считана за представител на едно по-висше начало; тя дори е могла да придобие авторитет и да се яви като образ на вселенската Майка. Следователно не е противоречие, че в някои случаи духовната и дори обществена гинекокрация се появява не в женствени, а в насилствени и войнствени общества. Наистина, общият символ на Сребърния Век и Атлантическия цикъл е бил не един демонично-телуричен или грубо натуралистичен символ (както в случая с цикъла на грубите праисторически женски идоли), а такъв, в който женското начало било извисено до една по-висша форма, почти както в древния символ на Луната като една пречистена или небесна Земя (@ÛD"<\0 "Æ2,D\0 (­), която като такава господствува над всичко земно (9); следователно на женствеността, която господствува над чисто материалните мъжки инстинкти и качества, е бил придаван един духовен или морален авторитет.

Тази по-висша форма откриваме в онези области, където съществата, които не само охраняват естествените обичаи и закони, отмъщават за светотатствата и наказват злодеянията (от северните жени до ериниите, Темида и Дике), но също така предават дара на безсмъртието, са представени като женски. Тази форма обикновено е била определяна като деметрийска и се е свързвала с целомъдрените символи на девици или майки, които зачеват без мъжки партьор или с богини на растителната плодовитост и земеделието като Церера. Едно действително противопоставяне съществува между деметрийския и афродистичния тип. Тази диференциация може да бъде свързана с противопоставянето, откривано в страните от Далечния Изток, между "Чистата Земя", обитавана от "Западната Жена", и подземния свят на Емма-О; в елинските традиции това противопоставяне е съществувало между символа на Атина и символа на горгоните, с които тя се сражава. Чистата и мирна деметрийска духовност, описвана като лунната светлина, характеризирала типа на Сребърния Век и най-вероятно цикъла на първата Атлантическа цивилизация; исторически обаче тя не е била първоначалната духовност, а по-скоро един продукт на по-нататъшна трансформация (10). Действуващи форми на гинекокрация са се развили в онези места, в които символът е станал действителност; следи от това могат да бъдат открити в най-древния субстрат на някои цивилизации (11). Също както листата не са родени едно от друго, а произлизат от дървото, така и въпреки че мъжът произвежда живота, жената е тази, която го поражда. Синът не продължава рода, а просто се радва на едно индивидуално съществуване, ограничено от времето и мястото, в което му се случи да живее; действителна приемственост присъствува в женствено-майчиния принцип. Като следствие на това, жената като майка е била средището и основанието на народните или фамилните закони, а генеалогичното предаване се е осъществявало по женската кръвна линия. Ако преминем чрез преместване от семейството към обществото в най-широк смисъл, ще стигнем до структури от колективистки и комунистически тип. По отношение на единството на произхода и майчиното начало, на което всички ние сме деца, aequitas [лат. "еднаквост"] става aequalitas [лат. "равенство"]; установяват се отношенията на всеобщо братство и равенство; утвърждава се една симпатия, отиваща отвъд всички граници и различия; и се поощрява склонността да се споделя всичко притежавано, което се разбира като дар на Майката Земя. Отзвук на този мотив откриваме във факта, че до неотдавна по време на празниците, чествуващи хтоничните богини и завръщането на хората при великата Майка на Живота (не без възраждане на един оргиастичен елемент, типичен за най-низшите южни форми), всички хора са се чувствували като свободни и равни; кастовите и класовите разграничения вече не важели, а бивали свободно преобръщани; и една всеобща разюзданост и наслада от смешението се стремяла да се разпространи повсеместно.

От друга страна, т.нар. "природен закон" и общият промискуитет, типичен за някои диви народи от тотемистичен тип (в Африка и Полинезия) - чак до т. нар. славянски "мир" - почти винаги сочат типичния контекст на "цивилизацията на Майката", дори в онези места, където не е бил откриван матриархат, и където намираме по-скоро смесени вариации на първоначалната бореална цивилизация, отколкото остатъци от телуризма, присъщ на низшите автохтонни раси. Комуналната тема, заедно с идеала за свободно и хармонично общество, което не познава войните, се открива в различни описания на по-ранните епохи, включително Златния Век и Платоновото описание на първоначалната Атлантида. Но това, според нас, се дължи просто на объркването на един относително неотдавнашен спомен с по-отдалечен такъв. "Лунната" тема за мир и общинност в един натуралистичен смисъл няма много общо с темите, характеризирали първата епоха (12).

След като премахнем това погрешно разбиране и върнем обратно на тяхното действително място (а именно - във втората епоха на Майката или Сребърния, а не Златния Век), гореспоменатите спомени за един първичен, мирен и общинен свят, близък до природата и лишен от конфликти и разделения, стават твърде показателни.

От друга страна, ако доведем този ред от идеи до логичния му завършек, ще стигнем до една морфологична характеризация от основна важност. Във връзка с това, което изложихме в първата част на настоящия труд относно смисъла на изначалната царственост и отношенията между царствеността и жречеството, може да се види, че типът общество, управлявано от една жреческа класа и дори владяно от "женствена" духовност, характеризираща се с подчиняването на духа на жреческите материи и ограничаването на царската функция до една подчинена и материална роля - този тип общество клони към това да бъде владяно от един гинекократичен и лунарен дух или от една деметрийска форма, особено ако е ориентирано към идеала за мистично единство и братство. В противоположност на едно общество, разчленено съгласно специфичните йерархии, оживотворено от едно "триумфално" приемане на духа и кулминиращо в царствената свръхчовечност - това общество отразява истината на Майката, но в една от нейните сублимирани версии. Тази версия съответствува на онова, което вероятно е характеризирало най-добрия период на Атлантическия цикъл, което е било възпроизведено и съхранено в колониите, развили се от пеласгийските населения в цикъла на великата азиатско-средиземноморска богиня на живота.

Така в мита и ритуала, в общите възгледи за живота и сакралното, в законите, етиката и дори обществените форми се откриват специфични елементи. Тези елементи могат да бъдат намерени в историческия свят само като фрагменти, смесени с други мотиви, преместени в други плоскости, все още водещи обратно - поне теоретично - към същата основна ориентация. Тази ориентация съответствува на Южното изменение на първоначалната традиция и на духовното отклонение от "полюса", които настъпили успоредно с промяната на местоположението в смесените разновидности на първоначалния бореален клон и цивилизациите на "Сребърния Век". Това именно трябва да бъде поддържано от онези, които приемат значението на Севера и Юга - не само морфологично във връзка с два универсални типа цивилизация (винаги е възможно да се ограничим до този минималистки възглед) - но също и като отправни точки за обединяването в един по-висш смисъл на динамиката и борбата на историческите и духовни сили в развитието на последните цивилизации през най-късната фаза на "залеза на боговете" (13).

 

БЕЛЕЖКИ към глава 27:

(1) Един прочит на Бахофеновия "Матриархат" ("Das Mutterrecht", 1897) ще покаже доколко сме използували откритията на този учен и доколко сме ги интегрирали в един по-широк и по-актуален кръг от идеи.

(2) Плутарх, "За Изида и Озирис", 41.33. Диодор Сицилийски ("Историческа библиотека", 1.27) разказва, че в Египет царицата притежавала по-голяма власт и се радвала на по-високи почести в сравнение с царя като отражение на факта, че Изида е надживяла Озирис и че на нея се приписвало възкресението на бога и даването на множество дарове на човечеството (тъй като тя въплъщава безсмъртния принцип и познанието). Ние бихме добавили, че този възглед отразява упадъка на първоначалната египетска цивилизация.

(3) Бахофен, "Матриархатът", гл. 1. Херодот съобщава, че ликийците (първоначалните обитатели на Крит) приемали своите майчини, а не бащините си имена.    

(4) Калимах, "Химн на Зевс", 1.9 - 15.

(5) Дион Хризостом, "Речи", 4.66. Въпреки че съвременните интерпретации, виждащи в този ритуал убиването на "духа на вегетацията", да са типични за приумиците на етнолозите, ние откриваме в тези закхийски ритуали един преобладаващо хтоничен характер, срещан и при някои други народи. Филон от Библос напомня, че Кронос принесъл в жертва своя син, след като го облякъл в царската роба; в този контекст Кронос не е царя на Златния Век, а представлява времето, което през по-късните епохи получава власт над всички форми на живот и от което новият олимпийски род успява да се спаси единствено благодарение на един камък. Жертвоприношението напомняло за мимолетния характер на всеки живот, дори когато той притежава царско достойнство. Макар в закхийските празници ролята на царя да се изпълнявала от затворник, осъден на смърт - тъй като според закона на Майката всички са осъдени да умрат от самото си раждане - това може да съдържа и едно по-дълбоко значение.

(6) Макробий, "Сатурналии", 3.7.2. Една аналогична промяна на пола била практикувана в Аргос по време на празника на хибристите, както и в сватбения ритуал, съхранен в някои древни традиции или използуван от някои примитивни народи, които са изродени потомци на изчезнали цивилизации.

(7) Според Варон "боговете" са същества на светлината и деня. Небето е началото на всички неща и то изразява най-висшата сила. Коренът на името Зевс, както и този на Юпитер (Deus Pater), е същият като този на дева, Дяус и др. под. - думи, отнасящи се за блясъка на небето и светлината на деня.

(8) Имаме предвид случаите, в които този начин на мислене е бил типичен не само за низшите слоеве на цивилизацията и екзотеричния аспект на традицията, и в които то дори не се намира в даден аскетичен път като една временна фаза, а формира всички отношения с божественото. 

(9) "Защото Селена е последната от небесните сфери, която Атина изпълва с мъдрост; и с нейна помощ Селена съзира умопостижимото, което е над небесата, и украсява с неговите форми царството на материята, което лежи под нея, и по този начин премахва неговата диващина, обърканост и безпорядък". Император Юлиан, "Химн на Цар Хелиос", 150а.

(10) Възгледите на Бахофен, които в много отношения са верни от традиционна гледна точка, следва да бъдат отхвърлени или най-малкото интегрирани навсякъде, където те вземат за отправна точка и приемат за първоначален и дори по-стар елемент този, който е свързан със Земята и Майката; тези възгледи предполагат нещо като спонтанна еволюция от низшето към висшето в случаите, в които има форми на "смесване" между низшето (Юга) и висшето (хиперборейския елемент).

(11) Един характерен пример е легендата за Йурупари, която отразява смисъла на по-късната перуанска цивилизация. Йурупари бил херой, който се явил в обществата, управлявани от "жени", за да разкрие тайния слънчев закон, запазен само за мъжете, така че той да бъде научен от всеки народ, в противоположност на древния закон на майките. Йурупари, също както и Кетцалкоатл, накрая се оттеглил в свещената земя, разположена на изток от Америка.

(12) По време на Сатурналиите, чрез пресъздаването на Златния Век, в който е царувал Сатурн, се празнували безразборността и всеобщото братство, за които се вярвало, че характеризират тази епоха. В действителност тази вяра представлява едно отклонение от традиционната истина, а Сатурн, който се призовавал, не бил царят на Златния Век, а по-скоро един хтоничен демон; това може да бъде установено от факта, че той се представял в компанията на Опс - една форма на земната богиня.

(13) А. Розенберг в "Мита на двадесети век" (Мюнхен, 1930)  бе прав да твърди, противно на Бахофен, че цивилизциите трябва да се разграничават, а не да се поставят в една линейна последователност; и че "цивилизацията на Майката", за която Бахофен счита, че е била най-стария стадий, от който ураническите и патриархални общества са се "развили" като висши и по-скорошни форми, в действителност е била един хетерогенен, независим свят, обитаван от други раси, които накрая се сблъскали или влезли в контакт с нордическите традиции. Розенберг бе прав също така в критиката на свързването на Вирт по отношение на Северно-Атлантическия цикъл на слънчевия култ с култа на Майката, който последователно разкрива по-скоро хтонични и лунни, отколкото слънчеви черти. Такива обърквания се получават поради времевата дистанция между нас и онези събития, както и поради това, че те са приели митични форми; в множество традиции спомените за Арктическия цикъл са смесени с тези за Атлантическия цикъл.    

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание