www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Север и Юг  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2491 път(и)
Размер: 42.76 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

26. Север и Юг

 

            В първата част на този труд посочихме връзката между слънчевия символизъм и някои традиционни цивилизации; този символизъм се явява в множеството следи, спомени и митове, свързани с първоначалната цивилизация. Когато разглеждаме Атлантическия цикъл обаче, ние можем да разграничим една типична промяна и диференциация на полярния символизъм от символизма, свързан с предходната Хиперборейска цивилизация. Хиперборейският стадий може да се характеризира с това, че в него принципът на светлината е представен с отличителните черти на неизменност и централизъм, които са, така да се каже, типично "олимпийски". Това са отличителните черти, свойствени на хиперборейския бог Аполон, който за разлика от Хелиос, не представлява слънцето, което следва своя път над хоризонта от изгрев до залез, а е по-скоро самото Слънце - господствуващия и неизменен извор на светлина. Свастиката и другите форми на предисторическия кръст, открити приблизително към началото на ледниковия период (както и другият много древен предисторически слънчев символ - кръга с вътрешен център, представян понякога чрез колосален долмен), изглежда първоначално са имали връзка с тази ранна форма на духовност. В действителност, свастиката е един слънчев символ тъй като представлява кръгово движение около една определена и недподвижна ос, съответствуваща на центъра на другия слънчев символ - кръга (1). Съществуват различни видове слънчеви колела и свастики: кръгове, кръстове, кръгове с кръстове и кръгове с лъчи; по-късно се появяват брадвите със свастика, двойните брадви и брадвите и други предмети, направени от аеролити, обработени по кръговиден образец; и най-сетне образите на "слънчевия кораб", свързани с брадвите или с аполонийско-хиперборейския лебед и северния елен; всички тези символи са следи от първоначалния стадий на северната традиция.

            Съществува също и една различна духовност, свързана с полярния символизъм, макар тя да придава особено значение на връзката с годината (годишния бог) и по този начин - със закона на промяната, изгрева и залеза, смъртта и възраждането. Следователно, тук първоначалната тема е разграничена от това, което може да се характеризира като една "дионисийска" фаза; тук ние откриваме влияния, присъщи на един друг принцип, друг култ, друг расов клон и друга географска област. Нека отбележим това разграничаващо заместване.

            За да класифицираме този тип заместване, можем да разгледаме най-знаменателната времева точка за символа на слънцето като "слънчев бог" - зимното слънцестоене. Тук новият елемент придобива едно дори още по-голямо значение; това е елементът, в който светлината като че изчезва и от който сякаш отново изгрява, едва ли не по силата на обновения контакт с първоначалния принцип, оживотворяващ собствения й живот. Този символ не се среща в традициите на чистия бореален клон, а и да се среща, то е само по един много вторичен начин; обратно - при южните цивилизации и раси този символ е преобладаващ и често придобива централно значение. Това е женственият, телуричен символ, който се описва като Майката (Божествената Жена), Земята и Водите (или Змията); тези три характерни образа са до голяма степен равнозначни и често се свързват помежду си (Майката Земя; пораждащите Води; Змията на Водите). Връзката, установена между двата принципа (Майката и Слънцето) е тази, която дава значение на двете различни редакции на символизма, първата от които все още запазва следи от "полярната" традиция, докато втората характеризира новия цикъл, а именно - Сребърния Век, и смешението (което е вече едно израждане) на Севера и Юга.

            От една абстрактна гледна точка по местата, където се празнуват слънцестоянията, все още има връзка с "полярния" символизъм (вертикалната ос, простираща се от север на юг), докато символизмът на равноденствията е свързан с дължинната посока (изток-запад) дотолкова, че преобладаването на който и да е от двата символизма в различните цивилизации, сам по себе си, ни позволява да  определим какво от тях се отнася към хиперборейското или към атлантическото наследство. В това, което може да бъде определено по-скоро  като атлантическа традиция и цивилизация, все пак откриваме една смесена форма. Тук едновременно с присъствието на слънцестойния символизъм все още имаме един "полярен" елемент; но в преобладаването на темата за слънчевия бог, който се променя и в появата и произтичащото преобладаване на образа на Майката или на подобни символи по време на слънцестоянията, ние можем вече да разпознаем следствията на едно друго влияние и на един друг тип цивилизация и духовност.

            Следователно, когато центърът се състои в слънчевия мъжки принцип, схващан като живот, който изгрява и залязва и който преминава през зимата и пролетта или смъртта и възраждането (както в случая с т.нар. божества на плодородието), докато идентичният и неизменен принцип е отъждествен с Вселенската Майка и със Земята, разбирана като вечен принцип на всеки живот, като космическа матрица, неизчерпаем извор и седалище на всяка енергия - тогава наистина сме изправени пред една упадъчна цивилизация и пред втората епоха, която традиционно се поставя под егидата на водата или луната. И обратно - навсякъде, където слънцето продължава да се представя в понятията за несътворена и невидима чиста светлина и "духовна мъжественост", следвайки насоките на олимпийския смисъл; навсякъде, където вниманието на хората се съсредоточава върху сияйната и небесна природа на неподвижните звезди, като бидейки освободени от закона на изгряването и залязването, който в противоположния възглед засяга самото слънце като годишен бог - тогава сме свидетели на примери на най-висшата, най-чиста и най-древна духовност (цикъла на ураническите цивилизации).

            Това е една много обща, но въпреки това фундаментална схема. Говорейки най-общо, ние можем да направим едно разграничение между Южната и Северната Светлина; в смисъла, в който такова едно противопоставяне има относително добре определими белези в смесения материал, който е исторически и може да се проследи назад до много отдалечени епохи, става възможно да се направи разграничение между ураническата и лунната духовност - между "Арктическите области" и "Атлантида".

            Исторически и географски Атлантида съответствува не на Юга, а на Запада. Югът съответствува на Лемурия, за която споменахме между другото, и някои негроидни и южни населения могат да бъдат разглеждани като последните сумрачни остатъци на този континент. Тъй като досега по същество проследявахме траекторията на залеза на първоначалната Хиперборейска цивилизация, ще разглеждаме Атлантида само по отношение на една фаза на този залез; освен това, ще разглеждаме Юга само във връзка с влиянието, което той е упражнявал върху първичните раси и Северни цивилизации по време на Атлантическия цикъл (а и не само през него, освен ако не даваме на този израз едно по-общо, типологично значение) или във връзка с междинните форми, които имат двойнственото значение на едно изменение на първоначалното наследство и на извисяване до по-висши форми на хтоничните и демонични теми, типични за южните туземни раси. Ето защо ще казваме не просто "Юг", а "Южна Светлина" и ще използуваме термина "лунна духовност" за характеризиране на втория цикъл по отношение на луната като един светъл, но въпреки това - неслънчев символ, който е почти подобен на една "небесна Земя", т.е. пречистена земя (Юг).

            Поради многобройните елементи няма никакво съмнение, че темите за Майката или Жената, Водите и Земята извеждат произхода си от Юга и са също така повтарящи се, вследствие разместванията и вмъкванията, във всички по-късни "атлантически" следи и спомени; това е заблудило някои да си мислят, че култът на Майката е бил типичен за северно-атлантическата цивилизация. Според една установила се идея, съществува връзка между Моуру - едно от "творенията", което според "Зенд-Авеста" (2) идва след Арктическото седалище - и "Атлантическия" цикъл, следователно Моуру следва да се отъждестви със "Земята на Майката"(3). Освен това, ако някои са се опитват да видят в предисторическата Мадленска цивилизация (от атлантически произход) първоначалния център, от който една цивилизация - в която Богинята Майка се радвала на толкова преобладаваща роля, че някой би могъл да каже, че в зората на цивилизацията жената излъчвала такава ярка светлина, та мъжкият образ бил държан в сенките - се разпространява из цялото неолитно Средиземноморие; и ако някои претендират да са разпознали в иберийско-кантабрийския цикъл същите характерни особености на лунната, деметрийска мистерия,  господствуваща в пред-елинската пеласгийска цивилизация - несъмнено, в това трябва да има известна истина. В края на краищата, името Туаха де Данан, намирано в ирландския цикъл, което характеризира една божествена раса от Запада, означава "народът на богинята Дана" (3а). Легендите, спомените и метаисторическите размествания, съгласно които един западен остров е бил местожителство на една богиня, кралица или жрица-владетелка, са многобройни и твърде показателни. Пазенето на златните ябълки (които могат да представляват традиционното наследство на първата епоха и символ на присъщите й духовни състояния), намиращи се в западната градина на Зевс, съгласно мита áèëî станало задължение не само на жените, но и на дъщерите на Атлас - Хесперидите. Според някои келтски саги, атлантическият остров Авалон бил управляван от една царствена девица; а жената, която се явила пред Конал, за да го примами в "Земята на Живота", загатнала чрез символи, че тази земя е обитавана само от жени и деца (4). Хезиод заявява, че Сребърният Век се характеризирал с много дълъг период на "непълнолетие" под майчино попечителство (5); това е същата идея, предадена чрез същия символизъм. Дори обозначението "Сребърен Век" е едно напомняне за лунната светлина или за една лунна, матриархална ера. В келтските митове откриваме повтарящата се тема за жената, която дарява безсмъртие на хероя в Западния Остров (6). Това съответствува на: (1) елинската легенда за Калипсо, дъщерята на Атлас, владетелка на тайнствения остров Огигия - една божествена жена, радваща се на безсмъртието и даряваща го на онези, които избере (7); (2) темата за "девицата, която седи на трона на моретата" покрай западния път, следван от Гилгамеш и която е богинята на мъдростта и пазителката на живота - девица, често бъркана с богинята-майка Ищар; (3) нордическия мит за Идун ("Земята на Вечно Младите") и нейните ябълки, които даряват и обновяват вечния живот; (4) далеко-източната традиция за "западния рай" в аспекта, в който той е наречен също и "Земя на Западната Жена" (8); и накрая (5) великата мексиканска традиция, отнасяща се до божествената жена - майката на великия Хуитцилопочтли, който останал владетел на свещената океанска земя Ацтлан. Това са отзвуци, които пряко или непряко, се отнасят до същата идея; това са спомени, символи и алегории, които трябва да бъдат дематериализирани и разбрани като универсални представяния на една "лунна" духовност, на едно regere и на участието в един живот, който не е мимолетен, всички които са били прехвърлени от слънчевата и мъжествена егида към лунната и "женствена" егида на Божествената Жена.

            Вероятно е възможно да се стигне до същите заключения от елинския мит за Афродита - една богиня, която в азиатските си разновидности характеризира южния компонент на средиземноморските цивилизации, - тъй като според Хезиод Афродита била родена от пяната, събрала се около отрязаните гениталии на първичното небесно божество Уран, за което някои вярвали че представя Златния Век (както Кронос) и Северния център. Съгласно преданието на "Старата Еда", появата на женствения елемент ("на трите силни дъщери на гигантите") бележи края на Златния Век и началото на първите борби между божествените раси (Асите и Ваните), а по-късно - на божествените раси и гигантите; тези борби, както ще видим по-нататък, отразяват духа на по-късните епохи.

            Схваната в нейния елементарен хтоничен аспект, жената, заедно със земните демони, действително е била главен обект на южните туземни култове; това е бил изворът на великите азиатско-южни хтонични богини и на богините, представени в чудовищните каменни женски идоли от ранния мегалитен период. Тази богиня на Южното Полукълбо, преобразена и сведена до една чиста и почти деметрийска форма, както е например в пещерите Брасампуй, обитавани от оринякския човек, е била внедрена и станала господствуваща в новата цивилизация от западно-атлантически произход. По пътя на атлантическите колонизатори от неолитния до минойския период и от Пиринеите до Египет ние срещаме почти изключително женски идоли, докато в култа е имало повече жрици, отколкото жреци или твърде често - жреци-кастрати. Същият мотив е представен в Тракия, Илирия, Месопотамия и дори сред някои северни и келтски народи по целия път, чак до времето на германските племена и по-специално в Индия, където той бил съхранен в някои южни форми на тантрическия култ и в предисторическите следи на цивилизацията на Мохенджо-Даро, без да споменаваме по-скорошните форми, които ще разгледам по-нататък с повече подробности.

            Това е само един кратък преглед на първоначалните хтонични корени на Южната Светлина, която може да бъде свързана с южния компонент, откриван в цивилизациите, традициите и институциите, зародили се в резултат на големите преселнически приливи, движещи от запад на изток; това е един разединяващ компонент, противопоставен на първоначалния олимпийски и уранически тип духовност, свързана с расите от по-непосредствен Северен (Северно-Атлантически) произход или с онези раси, които били способни да запазят или разпалят отново огъня на първоначалната традиция, дори и в едно обкръжение, нямащо нищо общо с влиянията на първоначалното.

            По силата на окултната връзка, съществуваща между това, което става на видимия план (което очевидно е нагодено според външните условия) и онова, което изразява едно дълбоко и дори духовно значение, ние можем да се обърнем към принадлежащите на околната среда и климата фактори, за да обясним по аналогия настъпилото разделение. Преживяването на слънцето, светлината и огъня само по себе си естествено действувало в северните раси като една освобождаваща духовност, особено по време на дългата ледникова зима; ураническите и слънчевите, олимпийските или огнени образи също играели главна роля в сакралния символизъм на тези раси. Освен това суровият климат, неплодородната почва и нуждата от ловуване, както и от преселение през непознати морета и континенти, естествено оформяли тези, които вътрешно запазвали това духовно преживяване на слънцето, светлото небе и огъня, във воини, завоеватели и мореплаватели и по този начин способствували синтеза на мъжественост и духовност, характерните следи на който били запазени сред индо-европейските раси.

            Във връзка с това става по-лесно да се разбере и един друг аспект на споменатия преди символизъм на свещените камъни. Камъкът или скалата е  образ на твърдостта, свещената и железоподобна здравина на онези, които са "Спасени от Водите". Камъкът представлявал главната характерна черта на онези, които накрая господствували през по-късните времена и които основали традиционните центрове след Великия Потоп по местата, където знакът на "центъра", "полюса" и "Божия дом" често се явявал отново в символичния камък като разновидност на омфалоса (9). Оттук и елинската тема за втората раса, родена от "камък" след потопа (10); представата, че Митра е бил роден от камък; че камъните посочвали истинските царе или че те били намерени в началото на Via Sacra (вж. римския lapis niger или черен камък); че свещените камъни са материала, от който били правени съдбоносните мечове; и накрая - че метеоритите, "камъните от небето" или "гръмотевичните камъни" били често оформяни в брадви - оръжието и символа на предисторическите завоеватели.

            И обратно - напълно естествено е, че на Юг обектът на най-непосредствено преживяване бил не слънчевият принцип, а по-скоро неговите следствия, проявени в пищната плодовитост на Земята, и че центърът бил прехвърлен към Майката Земя, описвана като Magna Mater, като символизмът се изместил към хтоничните божества или същества - към боговете и богините на вегетацията и на растителната и животинска плодовитост - докато огънят, някога възприеман като божествена, небесна и благотворна действителност, накрая започнал да се схваща като нещо "пъклено", двузначно и телурично. Благоприятният климат и естественото изобилие подтикнали в края на краищата повечето хора да търсят мир и покой, да развиват по-скоро чувството на съзерцание и изгубване в природата, отколкото дейното преследване на утвърждаването и себе-трансцендирането (11). Така дори в сферата на това, което може да бъде засегнато до известна степен от външните фактори, докато Северната Светлина върви ръка за ръка със слънчевите и уранически символи, с един мъжествен етос и воинска духовност, заключаваща се в суровата воля за установяване на порядък и господство, обратно - в южните традиции преобладаването на хтоничната тема и на патоса на смъртта и възкресението съответствува на известна склонност към смешение, бягство от действителността, чувство на невъздържаност и натуралистичен пантеизъм с чувствени или мистични и съзерцателни отенъци (12).

            Във всяка историческа епоха, последвала залеза на северните раси, може да се разпознае действието на две противоположни тенденции, които могат да бъдат проследени по един или друг начин чак до основната полярност на Севера и Юга. Във всяка цивилизация, появила се впоследствие, може да се разпознае динамичния резултат на срещата или сблъсъка на тези две тенденции, който поражда повече или по-малко трайни форми до появата на силите или процесите, възвестили по-късните Бронзов и Железен Векове. Не само във всяка отделна цивилизация, но дори и в борбите на различните цивилизации и в появата на едната тенденция и отмирането на другата, често ще изплават по-дълбоки значения; ще бъде възможно също да се забележи повторната поява или отмиране на силите, вдъхновени от всеки един от тези два духовни полюса, с по-голямо или по-малко отношение към етническите клонове, първоначално познавали "Северната Светлина" или попаднали под обаянието на Майките и южните екстази.

 

БЕЛЕЖКИ към глава 26:

(1) Вж. Р.Генон, "Владетелят на света" (R. Guénon, "Le Roi du monde"), гл.2. Въпреки че от анализа на географското разпространение на свастиката по земята, направен от Т.Уилсън ("Свастиката: най-ранният известен символ" /T. Wilson, "The Swastika: The Earliest Known Symbol"/ в "Annual Report of the Smithsonian Institution", 1896), изглежда, че този знак не е бил характерен само за индо-европейските раси, както се предполагаше отначало, все пак ние намираме едно разпространение, което до голяма степен съответствува на северно-атлантическите преселения на запад (към Америка) и на изток (към Европа).

(2) "Вендидад", 1.4.

(3) Такова е мнението на Х. Вирт. Терминът му често се среща при цивилизацията на маите, която може да се разглежда като остатък от Южния цикъл. Седалището на този цикъл е бил един много древен континент, който включвал Атлантида и вероятно се простирал до Тихия океан. Изглежда, че в маянските таблици от Троанския Кодекс, се споменава за някоя си Му, царица или божествена жена, която пътувала на запад чак до Европа. Ма или Му е било също и името на главната богиня-Майка в древния Крит.

(3а) Интересно е, че персийската дума дана означава “знаещ, учен, сведущ, мъдър” или “мъдрец”; със същия корен е свързана и ирландската дума дан - “наука, знание”. Така Туаха де Данан (Tuatha de Danann) може да се преведе като “племето на знаещите” или “народът на мъдрите”. Срвн. с индийските Данави и гръцките Данайци - бел.прев.

(4) Joyce, "Old Celtic Romances", 108.

(5) Хезиод, "Дела и дни", 130 - 32.

(6) В средновековните легенди за монасите, които открили един златен град в средата на Атлантическия океан и за пророците, които не умрели, се споменава за статуя на жена в средата на морето, направена от "мед" (метала на Венера), която сочела пътя.

(7) "Одисея", 1.50; 7.245, 257; 22.336. Можем да свържем това с писаното от Страбон ("География", 4.4.5) за острова, близък до Британия, където култът на Деметра и Кора бил също така преобладаващ, както и в пеласгийско-егейския басейн. Докато Овидий прави от Ана атлантическа нимфа, Ана или Ана Перена е само олицетворение на храната, която дарява безсмъртие (на санскрит: анна), често свързвана със западните Елисейски полета.

(8) Царствената Майка на Запада се явява и във връзка с "планината" Куен-Лун; тя притежава еликсира на безсмъртието и според легендата дарява вечен живот на царете, също като Уанг-Му. В тази китайска представа откриваме един контраст между двата компонента: чистата западна земя - седалището на майката, и царството на Амитабха, от което жените са строго изключени.

(9) Р.Генон, "Владетелят на света", гл.10. Еврейският термин байтел или бетел, който съответствува на (грц.) омфалос, означава "дом на Бога".

(10) Арнобий, "Делото срещу езичниците", 11.5.

(11) "Да учиш със сърдечно доброжелателство, да не губиш самообладание и отмъщаваш за безразсъдството на другите - това е мъжествената енергия на Юга, следвана от благовъзпитания човек. Да спиш върху купчина оръжия и нещавени кожи, да умираш безстрашно и тъй, сякаш умирането не е достатъчно - това е мъжествената енергия на Севера, следвана от храбрия човек". "Джунг-Йунг", 10.4.

(12) Имайки предвид, че символизмът на слънцестоянията притежава "полярен" характер, докато символизмът на равноденствията се отнася към западната и източна посока и "Атлантическата" цивилизация, мисля, че ще бъде интересно да се разгледа значението на някои равноденствени празници във връзка с темите, типични за южните цивилизации; в това отношение тълкуванието на император Юлиан ("Химн на Майката на Боговете", 173c - d; 175a - b) е твърде показателно. Когато настъпва равноденствие, слънцето сякаш избягва от своята орбита и закон и се изгубва в безпределното; по това време слънцето е в своя "анти-полярен" и "анти-олимпийски" връх. Тази тенденция към бягство и ескейпизъм съответствува на безпорядъчните празненства, които някои народи чествуват по време на пролетното равноденствие в името на Великата Майка; тези празници понякога били свързвани с мита за "скопяването" на нейния слънчев син-любовник.

 

 

 
Материалът е оценен на 10.00 (1 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание