Юлиус Евола

ЧОВЕЦИТЕ  ПОСРЕД  РУИНИТЕ

Глава ІХ. Воински стил - милитаризъм - война

            Както е известно, милитаризмът предизвиква най-силна неприязън сред съвременните демократи - техният любим лозунг е борбата срещу милитаризма, съпроводена от лицемерния пацифизъм и претенциите за узаконяване на “справедливите войни” в случай на необходимост за извършване на международна полицейска операция срещу “агресорите”. В периода, обхващащ Първата и Втората световни войни, като прототип на подобен опасен агресор служеше “пруският милитаризъм”. Тук следва да се отбележи забележителното различие, засягащо не толкова отношенията между различните нации, колкото две концепции за живота и държавата, а също и две отчетливо различни и непримирими форми на обществено устройство. От конкретна историческа гледна точка имаме от едната страна концепцията, утвърдила се преди всичко в Централна Европа и особено в рамките на германо-пруската традиция, а от друга - възтържествувалата отначало в Англия, а сетне преминала в Америка и, в по-широк смисъл, присъща на всички демократични нации, което е тясно свързано с господството на икономическите и пазарни ценности и тяхното забележимо развитие в посока на капитализма. Същевременно прусачеството, както вече бе казано, води произхода си от аскетичния и воински Орден на Тевтонските Рицари.

            По същество, противоположността им се състои в представата за отношенията, свързващи воинския и буржуазния елементи, и съответно за значението и ролята, които се признават на тези две съсловия в обществото и държавата. За съвременните демокрации, споделящи възгледите, които, както вече бе казано, възтържествуваха в Англия - прародителката на търгашеството, основният компонент на обществото е буржуазията и мирният живот на буржуазията, изпълнен с грижи за физическата безопасност, за материалната осигуреност и процъфтяване и за “развитието на културата и изкуството”, които служат за украшение на този живот. Според посочените възгледи държавата по принцип трябва да се управлява от “граждански” лица или, ако предпочитате - от “буржуазията”. Нейните представители определят направлението на политиката и - в съответствие с добре известния израз на Клаузевиц - прибягват до силата на оръжието едва когато политическите намерения в международен план не могат да бъдат осъществени с други средства. В едни подобни условия военният и в по-широк смисъл - воинският елемент - играе второстепенната роля на просто оръдие и не бива да се намесва или да влияе върху събитията на обществения живот. Дори ако на военните се признава притежаването на особена етика, счита се за неприемливо тя да бъде прилагана към обичайния живот на нацията. По същество тази концепция е тясно свързана с хуманистичното и либерално убеждение, състоящо се в това, че истинската цивилизация няма нищо общо с тъжната необходимост и “безполезното кръвопролитие”, каквото представлява войната; в основата й лежат не воинските доблети, а “гражданските” и обществените заслуги, свързани с “безсмъртните принципи”; според тяхното мнение, “културата” и “духовността” се проявяват в сферата на “мисленето”, науките и изкуствата, а всичко свързано с войната и военните се свежда до грубата сила - нещо материално и лишено от дух.

            От тази гледна точка на преден план излиза не воинът и воинското съсловие, а “солдатът”, тъй като тази дума, близка по смисъл до “търговец”, първоначално е означавала онези, които са прилагали силата на оръжието в името на паричната печалба. Този израз е бил използуван по отношение на наемниците, които градовете използували за защита или нападение, тъй като самите граждани на тези градове не владеели воинските умения, а се занимавали като буржуа с частните си работи[1]. На разбирания по такъв начин “солдат” противостои воинът - член на феодалната аристокрация, съставяща централното ядро на съответното обществено устройство, който при никакви обстоятелства не би могъл да се превърне в оръдие на буржоазната класа; напротив - именно буржуазията се подчинявала на воините, тъй като предоставяната от последните защита поставяла буржуазията в едно зависимо, а не господствуващо положение в сравнение с имащите правото да носят оръжие.

            Въпреки задължителната военна повинност и създаването на постоянни армии, в съвременната демокрация военният в една или друга степен изпълнява ролята на “солдат”. Днес, нека повторим - съществува ясно разделение на гражданските и воински добродетели, при което се отдава предпочитание на първите и именно те се считат за образец, върху който се изгражда общественият живот. В съгласие с разпространилата се в последно време идеологическа формулировка, армията играе предимно ролята на една международна полиция, която защитава “мира”, т.е. в най-добрия случай защитаващи безметежния живот на най-богатите нации. Тук следва да се напомни, че често зад тази фасада, както показаха още Индийската кампания и другите предприятия от подобен род, се крие стремежът с помощта на военна сила да се установи или запази икономическата хегемония, да се разширят пазарите за пласмент и суровинни ресурси, а също да се създадат възможности за разполагане на капитали и увеличаване на печалбата. Сега не е прието да се говори за печалбата, предпочитат да използуват красиви думи, апелирайки към благородните чувства на патриотизма, прогреса и цивилизацията, но в действителност това изобщо не променя ситуацията: ние както и преди виждаме “солдата”, служещ на интересите на “буржуата” в неговата функция на “търговец”, разбиран в най-широкия смисъл като социален тип, като каста, господствуваща в капиталистическата цивилизация.

            В частност - демократичните възгледи не допускат политическата класа да има военен характер и структура; за тях най-голямата злина е проявата на “милитаризъм”. Именно буржуата като политици и представители на мнозинството трябва да управляват обществените дела и всички знаят колко бързо тази управляваща класа се оказва в ръцете на икономическите, финансовите или промишлените групировки.

            На това положение на нещата противостои истината на онези, които признават висшето право на воинския светоглед с присъщата му духовност, ценности и етика. Този светоглед се изразява особено ярко във всичко, свързано с войната и воинското умение, но не се ограничава с тези рамки, а може да се проявява и в други форми и други области, задавайки общия тон на един тип sui generis [своего рода] политико-социална организация. В дадения случай “милитаристките” ценности се сближават със собствено воинските - счита се за напълно приемливо тяхното сливане с етическите и политическите ценности, което позволява да се създаде една изключително здрава основа на държавата. Буржуазната “антиполитична” концепция за “духа” се оказва отхвърлена, също както и хуманистичния и буржуазен идеал за “културата” и “прогреса”. Нещо повече - установява се определен предел както за буржуазията, така и за буржуазния дух в общата йерархия и държавния порядък. Разбира се, това не означава, че военните като такива трябва да управляват обществените дела - с изключение на извънредните случаи “генералската хунта” в съвременните условия се оказва гибелна - но на воинските добродетели, потребности и чувства се признава висше достойнство. Несъмнено, не става дума и за един “казармен идеал”, за привеждане на цялото съществувание в “казармено положение” (което е една от характеристиките на тоталитаризма) като синоним на твърдоглавие и механична, неодушевена дисциплина. Вкусът към йерархия, отношенията на повеля и подчинение, храбростта, чувството за чест и вярност, определени форми на активна безличност, достигащи понякога до анонимна саможертва, ясните и открити отношения между хората, между другарите, между командуващия и подчинените - ето характерните ценности, присъщи на т.нар. “мъжко общество”. Нека повторим, че всичко свързано с армейската сфера и собствено с войната представлява само една от страните на посочената ценностна система.

            Впрочем това не пречи собствено героичните ценности да получават особено признание, а на войната да се отдава особено значение, съществено различаващо се от чисто отрицателното такова, каквото тя има в очите на демократите и хуманистите, а също и на “анти-империалистически” настроените комунисти и пацифисти-мистификатори; тъй като това явление може да притежава определено духовно и дори метафизическо измерение. Между духа и висшата цивилизация от една страна и света на войната и воините, разбирани в най-широк смисъл, не съществува противоречие - напротив, те са тъждествени.

            От определена гледна точка в разминаванията на значенията, приписвани на воинския елемент, се отразява контрастът на двете епохи. Тук няма да се връщаме към онова, което вече бе казано от нас по този повод в други наши трудове[2] относно това, че светът на традицията тълкува живота като постоянна борба на метафизически същности - на небесните сили на светлината и порядъка от една страна и тъмните, подземни сили на хаоса и материята от друга. Традиционният човек е водел тази борза и се е стремял да постигне победа едновременно на двете нива - както вътрешно, така и външно. Войната, водена във външния свят била считана за истинна и справедлива, ако тя отразявала борбата, разгърнала се във вътрешния свят - ако тя била сражение срещу онези сили и същества, които във външния свят имали същите свойства, които и онези стихии на душата, които се нуждаели от потискане и укротяване, чак до установяването на pax triumphalis[3].

            От това следва, че воинската идея по определен начин е свързана с аскезата, с вътрешната дисциплина и господството над себе си или умението да се владее себе си, т.е. с онези свойства, които намираме в различни стадии на развитие в най-добрите воински традиции и които съществуват съвместно на воинско ниво stricto sensu [в строг смисъл] редом с ценностите на културата, разбирана  в анти-интелектуалистки смисъл като самовъзпитание и господство над себе си. В противоположност на мнението, прието в буржуазните и либерални кръгове, воинската идея не се свежда до материализма и не представлява синоним на превъзнасянето на грубото използуване на сила и на разрушителното насилие; спокойното, осъзнато възпитание и изработването на особен начин на поведение, любовта към дистанцията, йерархията, порядъка, способността да се подчиняват собствените страсти и индивидуалистични интереси на висшите начала и цели, преди всичко - под знака на честта и дълга, са съществените елементи на тази идея и основанието на един ясен “стил”, които в по-голямата си част се оказват неизбежно загубени, когато на мястото на т.нар. “милитаристки” държави, свързани с една дълговечна и сурова кастова традиция, идват капиталистическите демокрации, в които всеобщата военна повинност заменя правото за носене на оръжие. Така разделителната линия минава не между “духовните ценности” и “културата” от една страна и “солдафонския материализъм” от друга, а между два възгледа за това, какво представляват духът и културата, във връзка с което следва да се заеме решителна позиция срещу демократичната, буржуазна и хуманистична концепция на ХІХ век, която наред с идването на низшия човешки тип се опитва да натрапи своето тълкуване на тези понятия като единствено законно и неоспоримо.

            Ние обаче се стремим към онзи тип цивилизация, който е съществувал предимно в местата на разселение на индоевропейците и където елементите, чувствата и структурите, вдъхновени от воинския дух, са обуславяли всички страни на живота, включително семейното и родовото право, а факторите от натуралистичен, сантиментален и икономически характер са заемали само крайно ограничено място. Йерархията от военен или воински тип несъмнено не отрича йерархичната идея, градяща се върху същностно духовните ценности. По същество по своя произход думата “йерархия” не означава нищо друго, освен “господство на свещеното” (Ê,D`H). Но следва да се отчита това, че йерархията на духовна основа използува в различните страни в качеството на опора структури, достатъчно близки до мъжките и воински йерархии, включително външните им форми. Затова веднага, след като изначалното духовно ниво започва да пада, тези стсруктури се превръщат в скелет на основните държави, особено на Запад[4].

            Така прусачеството, толкова омразно за демократите, не бива да се разглежда като някакво отклонение. Напротив, става на дума за един стил, който достатъчно ясно се е утвърдил навсякъде в качеството на идеал за цивилизация и култура и вследствие на по-малко благоприятното стечение на обстоятелствата се е запазил в Германия чак до неотдавнашната епоха - в качеството на “нетърпим остатък от Средновековието” според жаргона на прогресистите от онова време. В добавка към направените по-горе забележки нека кажем, че пруският стил е оказвал своето влияние не само върху чисто военната област. Той се е превърнал в образец не само на “Фридриховия” стил като една от най-суровите и аристократични воински традиции, но е разпространил влиянието си и върху такива понятия като държавна служба, верноподаничество и анти-индивидуализъм. Той е създал една класа от служители, следващи един стил, крайно отдалечен от чистата бюрокрация, духа на драскачите, сивите, скучни и безотговорни управленци[5]. Освен това този стил е оказал своето въздействие и върху самата икономическа област, осигурявайки на промишлената епоха приемствеността на едрите производствени предприятия, главите на които практически са били наследници на предприемаческите династии, което предизвиквало уважение и желание за подчинение сред работниците, т.е. пробуждало в тях чувството за воинска вярност и сплотеност.

            По този начин в полемиката, засягаща значението на воинския и армейския елемент, се отразяват разногласията на две епохи и освен това различието на позициите на двата компонента на колективния организъм - социалната и политическата част. Антимилитаристката демокрация е представител на “социума”, който със своите физически идеали за мир или най-многото - отбранителна война в името на мира, противостои на политическия принцип на “мъжкото общество” - формиращата сила на държавата, опираща се върху воинския или военния елемент, култивиращ други идеали за чест и превъзходство. По този начин двете последни световни войни против демократичната идеология станаха свидетелство за онези явления на регрес и агресивно настъпление на низшия свят, за които говорихме малко по-горе.

            Освен това, следва да се признае, че от практическа гледна точка у западните народи възприемчивостта към чисто духовните ценности и достойнства днес практически е атрофирала (в традиционното разбиране духовното няма никакво отношение към “интелектуалисткото” или “културното”) и образецът на воинската йерархия, макар и не най-висш и близък до изворите, въпреки това остава единствения, който все още би могъл да послужи в качеството на основа, да подчертае значението на йерархичните ценности в тяхната съвкупност и, следователно - в повечето случаи - да спаси онова, което все още може да бъде спасено. Даденият образец все още запазва известен престиж, все още притежава определена привлекателност за онзи тип хора, които не са се превърнали окончателно в дегенерати и стадни животни. Защото, независимо от цялата антивоенна пропаганда, кулминация на която стана едно такова опасно явление като “отказващите”, в западната душа все още е запазена онази героична основа, която не може да бъде окончателно унищожена. Може би един правилен светоглед все още би могъл да разчита на отклик от тази страна.

            Към същия порядък идеи се отнася и следното съображение относно общата позиция и определеното ниво на напрежение, неизбежно пораждани от различните аспекти на съвременния живот, благодарение на които разликата между състоянието на мир и това на война става доста относително. Имаме предвид не борбата на политическите класи, макар именно това явление да доведе до упадъка или изгубването на идеята за истинската държава, а по-скоро онези страни на съвременния живот, за обуздаването на които и за предотвратяването на разрушителното действие, които те могат да окажат върху индивида, е необходимо решително да се заеме една особена позиция, която, както и войнишкия живот, изисква едновременно и риск, и дисциплина. В дадения случай ние отново се връщаме към една позиция, противоположна на буржуазната. Естествено, не може да се изисква една подобна атмосфера на напрежение да господствува постоянно и да се проявява в еднаква степен във всеки един човек. Но днес много често не ни остава друг избор и именно от степента на способност на индивида да се приспособи към една подобна атмосфера, да я обикне, зависи възможността за възраждане във всички сфери на живота на онези реални, естествени различия и йерархии, които предизвикват естествено уважение от страна на всеки един здрав човек.

            Народите, които успеят да постигнат реализацията на посочените предпоставки, несъмнено ще се окажат най-подготвените за една възможна бъдеща борба, а самата война ще придобие за тях висше значение. Също както в материален план военният потенциал на една нация се оценява в зависимост от способността на нейната мирна промишленост и икономика да премине върху военни релси, точно така и в дадения случай една определена духовна приемственост, една определена настройка - общ нравствен знаменател както за мирно, така и за военно време - позволява да се облекчи прехода от едното състояние към другото. Някой напълно справедливо бе отбелязал, че войната показва на нацията онова, какво именно означава за нея мирът. “Милитаристкото” възпитание на духа за нас има ценност, независеща от “милитаризма” и войната, но залага един потенциал, необходим за това, в случай на война нацията да бъде способна да я посрещне с открито забрало и да притежава достатъчно количество хора, които в посочения от нас нов облик да принадлежат по-скоро към типа на воините, отколкото на “солдатите”.

            Всички изложени от нас идеи се игнорират или изопачават в прословутата полемика срещу “милитаризма”. Тук “милитаризмът” също се използува в качеството на лъжлива цел, както и “тоталитаризмът”. Това, което се подлага на нападки, което бива очерняно, в действителност принадлежи на един свят, омразен за търгашите и еснафите, който те желаят да унищожат, дори ако той не представлява непосредствена заплаха за демокрацията. Затова се опитват да прехвърлят вниманието върху всичко, извратено от милитаризма, т.е. въвху онези случаи, когато класата на професионалните военни с ограничен ум и способности оказва едно изкуствено влияние върху политическия живот на нациите в съгласие с приетото прозвище “търговци на пушечно месо”, тласкайки своите народи към военни авантюри. Подобно поведение спокойно може да се заклейми като безчестно, без при това да отхвърляме ценността на воинската концепция като такава във вида, в който тя е изложена тук и без да се принизяваме заедно с демократите до нивото на теоретичния пацифизъм, съгласявайки се с тяхното обвинение на всичко свързано с войната и изключително отрицателната оценка на значението на воинското дело.

            Нека разгледаме във връзка с това как стоят нещата в този план при съвременната демокрация. Тук ние веднага се сблъскваме с едно противоречие, което заплашва самото й материално съществуване. След като накараха всички да повярват в това, че последният анти-европейски “кръстоносен поход” е бил “война против войната” и следователно - една от последните войни на земята, днес те са принудени да започнат превъоражаване в името на защитата на своите интереси от новите “агресори”, които могат да нарушат тяхното процъфтяване, тъй като тържествената декларация не е способна да ги защити от една възможна заплаха. По този начин възниква следната ситуация: теоретично демократите продължават да проклинат войната, считайки я изключително като “защита” срещу “агресорите”, да ненавиждат “милитаризма”, практически да отъждествяват воина с престъпника - но наред с тази деморализираща и пораженческа идеология те са принудени да се въоражават за целите на противостоене на противника - на света на четвъртото съсловие, организиран в силовия комунистически блок. Несъмнено за демократите идеален изход би било да намерят “наемници”, които биха се сражавали вместо тях, така че те да се ограничат само с доставката на оръжие, финансирането и добре известната пропаганда (“защита на свободния свят”, “защита на цивилизацията” и т.п.). Но една подобна пропаганда с всеки ден все повече се дискредитира и освен това не бива твърде да се заблуждаваме относно значението на техническото и промишленото превъзходство (поне докато то още не е станало безусловно), ако сред сражаващите се отсъствува нравствената убеденост или по-общо казано - воинският дух. И най-сетне - не е толкова лесно да се намерят толкова наивни хора, които да повярват в “окончателната война” или да са толкова алтруистично настроени, че да се решат да рискуват или пожерствуват живота си в името на онези, които ще дойдат след тях в една хипотетична и идеалистична демократическа ера без войни. Затова по необходимост са нужни хора, принудени да воюват, макар цялото “буржуазно” и демократично възпитание да им внушава отвращение към войната като най-лошото бедствие, носещо единствено мизерия и разруха. В най-добрия случай може да става на дума за едно сражение, продиктувано от отчаянието, в което влизат само, за да спасят своята кожа и своето имущество, тъй като плутократичната демокрация мечтае за такъв човек, който, поставен през избор между живота и кесията си, би предпочел да рискува живота си. Затова когато не остане друга възможност освен да се сражават лично, т.е. когато в качеството на бойци се явяват хората, поставени пред непосредствена заплаха и притиснати до стената, става съвършено очевидно в каква задънена улица ни довеждат “демократичните антимилитаристки” възгледи. Цивилизацията на буржуата и търговците прославя изключително “гражданските добродетели” и превръща в мерило на ценностите материалното благосъстояние, икономическото процъфтяване, безопасния и конформистки начин на живот, основа на който представляват работата, производството, спортът, киното и сексът. Разбира се, това препятствува развитието и дори способствува за отмирането на героичния и воинския тип човек; военният се запазва в едно такова общество изключително в качеството на “човешки материал”, отдаването на който е крайно съмнително, тъй като, както видяхме, липсва вътрешният скелет на воинската традиция и светоглед, които биха съответствували на тази функция.

            Освен това не бива да се забравя и за опита от последните войни, които показаха какво представлява съвременната “тотална война”. Достатъчно е да се напомни само нейното техническо ниво, което превръща войната в сражение не на човек срещу човека, а по-скоро в една война на машините, суровините и научните достижения, насочени към разработката на средства за радикално масово унищожение. Тук не остава място за традиционния тип на воина и героя.

            Хората от Изтока биха казали, че това е свързано с кармата. Друг избор съвременният човек няма. Тук могат да се припомнят и възгледите на Ернст Юнгер, който счита, че съвременният човек, създавайки техниката за покоряването на природата, е прекарал един път, който приближава до своя завършек, т.е. до началото на такива войни, когато тази техника ще се обърне срещу човека и ще постави под заплаха не само неговото физическо, но и духовно съществуване[6]. Следователно, не ни остава нищо друго, освен да се срещнем лице в лице със своите творения и да премерим сили с тях, което изглежда съвършено невъзможно, освен ако не бъде създадено едно ново вътрешно измерение, което в случай на война да се прояви във вида на един студен, светъл и комплексен героизъм, опиращ се не върху романтичния, инстинктивен или патриотичен елемент, а върху най-висока техническа подготовка, допълнена с определена склонност към саможертва, т.е. способност да се посрещнат в лице и да се обикнат дори най-разрушителните ситуации поради откриваните от тях възможности за достигане на висшето ниво, т.е. реализацията на “абсолютната личност”. Всичко това в една по-малка степен е приложимо и към нацията, тъй като в съвременната “тотална война” различието между военните и мирното население значително се размива.

            Така може да се каже, че съвременната война води изключително до изменение на героичната склонност. Нейният все по-нарастващ технически характер представлява едно своего рода изпитание чрез огън, посредством който тази склонност приема изтънчена форма, пречиства се и се стреми към преодоляване на индивидуализма, обединявайки се с частните и сложни форми на контрол, яснота и самообладание. Едно такова духовно и оголено приемане на героизма вероятно остава единствената възможност.

            В подобни условия героизмът придобива независимата ценност на чист опит и индивидуална реализация. Така, имайки предвид обстоятелствата, именно тази ценност следва да се постави на първи план от онзи, който все още иска да бъде герой и воин. В един от романите, написан в атмосферата на Втората световна война, един от персонажите в края на краищата стига до следния извод: “Днес възможността да се сражаваш за право дело се превърна в разкош”. Това е многозначително свидетелство за дълбоката подозрителност, която внушава идеологията на последните войни, по същество основана върху лъжата и измамата. Напълно възможно е бъдещите войни да оправдаят този характер, който им приписват отделни социолози, т.е. характера на стихийни и неизбежни природни явления, което придава относителна ценност на смисъла и значението на “причината”, поради която се влиза в сражение. Може да се сметне, че последица на едно подобно положение на нещата неизбежно ще станат деморализиращите и пораженческите настроения; но това е справедливо само за онези хора, които заемат пасивна позиция пред лицето на войната и по духа си са буржуа. А за другия тип човек проблемът се състои изключително в изменението на полюсите на отношението между средството и целта: “причината” има ценност в зависимост от това доколко тя на свой ред е способна да послужи като просто средство - средство за реализация на опита като “автономна ценност”. Отвъд всички разрушения, всякакви идеологии и “идеали” тази реализация запазва своя осезаем и неотчуждаем характер. Но това възможно изменение на перспективите не може да се осъществи с помощта на милия на сърцето на съвремемните демократи светоглед, тъй като въпреки еуфорията от “втората индустриална революция”, приближават времена, които не ще ни оставят друг изход, освен необходимостта духовно да устоим и отново да открием себе си извън рамките на всички гранични изпитания и крайни разрушения.

            В заключения нека отбележим, че една подобна ситуация може до известна степен да способствува за завръщането към онзи стил, който е бил присъщ на воинските държави и все повече се е изгубвал през епохата на демокрацията, революциите и национализма. Воинската традиция, както и искрената военна традиция, не приема омразата в качеството на основа на войната. Може да се признае необходимостта от сражение и дори пълното изтребление на друг народ, без да се прибягва за целта до разпалването на омраза, ярост, злоба и презрение. Подобни чувства в очите на истинския воин са негоднически. За едно сражение не са необходими нито такива низки подбуди, нито екзалтация за сметка на пропагандата, патриотичните призиви и мъглявата риторика. Подобни явления възникват, когато войните стават плебейски; когато хората, възпитани от свободната аристократична воинска или военна традиция биват заменени от “народните армии” от колективистки характер, когато набирането на армията придобива масов и не-избирателен характер, благодарение на всеобщата военна повинност, което се съпровожда от успоредното изчезване на традиционните държави и възникването на националните държави, вълнувани от страстите, омразата и суетата, присъщи на колектива. За да приведат масите в движение, те биват опиянявани или подмамвани, което довежда до разпалването на войни на основата на емоционални, идеологически или пропагандистки фактори, които именно й придават най-отвратителен характер. Традиционните държави не са изпитвали необходимост от това. Те не са имали нужда да фабрикуват един шовинистичен патос, достигащ почти до психоза, за да мобилизират силите и да им придадат “морална” сила. За тях е бил напълно достатъчен чистият принцип на империята, апелът към основите на вярността и честта. Ясните позитивни цели необходимо били свързвани с войната, която се водела, образно казано, на студена глава, без всякаква омраза и презрение между противниците.

            По този начин става ясно, че от тази гледна точка перспективите напълно се променят - през демократичната епоха самата война се изражда, съпровожда се с едно крайно ожесточение, което не е било познато на така наречените милитаристки времена и “милитаристки държави”. Освен това се създава впечатлението, че днес войните приемат един все по-необуздан характер под влиянието на неконтролируеми фактори, такива като страстите и интересите, които доминират в демократичните и националистическите държави, лишени от принципа на чистото господарство. Неизбежна последица на това е, че конфликтите придобиват един все по-ирационален характер, водейки до напълно непредсказуеми и нежелани резултати; техният трагиченп изход най-често се оказва отрицателен, тъй като войната действително се превръща в прословутата “безсмислена кланица”, което довежда до нарастването на всеобщия хаос.

            Обаче високото техническо ниво на съвременните войни, наред с ускоряването на разпада на демократичните митове, може да доведе до очистването на същата тази война в онези страни, които въпреки всичко не могат да я избегнат; а при наличието на съответните политически фактори не е изключена и възможността за едно поне частично възвръщане към нормалното състояние.

            Не сметнахме за нужно по различни причини да се спираме тук на “ядрените войни”. Преди всичко защото, съдейки по всичко, термоядреното оръжие в течение на още доста дълго време ще играе ролята на едно изключително “заплашващо средство”, тъй като всеки един от противостоящите днес блокове твърде добре разбира целия риск, свързан с неговата употреба, за да го направи пръв.

            И второ, частичната употреба на подобно оръжие рано или късно неизбежно ще изиска допълнителната употреба на обикновените видове въоражения, тъй че приведените по-горе съображения запазват в общи черти своето значение. Можем да не вземаме предвид крайния случай на тотална ядрена война, с която обикновено свързват апокалиптичните възгледи, тъй като в космическото домакинство тя поставя печат върху съдбата на всяка обречена цивилизация.

            Няма да разглеждаме и хипотезата, свързана със “световната” или “универсалната държава”, която продължава да си остава утопия дотогава, докато новите катастрофи не превърнат в свършен факт пълното нивелиране на човечеството.