www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Реализъм - комунизъм - преодоляване на буржуазността  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 1896 път(и)
Размер: 35.21 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

ЧОВЕЦИТЕ  ПОСРЕД  РУИНИТЕ

 

Глава ХI. Реализъм - комунизъм - преодоляване на буржуазността

 

            Една от причините, подтикващи отделни интелектуалци по парадоксален начин да симпатизират на комунизма (парадоксален защото е известно колко ниско поставят комунистите истинския интелект), е неговата анти-буржуазна насоченост, а също и това, че те оценяват преодоляването на “буржуазната ера” като етап, водещ към един нов реализъм извън рамките на субективността и индивидуализма, романтичния култ на “аз”-а и различните форми на идеалистичната риторика. Една подобна постановка, без да се взема предвид ярко изразената й материалистическа и чисто икономическа окраска, която й придава комунизмът, се оказва в много отношения привлекателна за множество интелектуалци.

            Несъмнено днес съществуват множество движения с подобна насоченост. Тази тенденция достатъчно ясно се прояви още в навечерието на Първата световна война. Може да се приведе в качеството на пример съществувалото н Германия общество Neue Sachlichkeit или “Нова Обективност[1], или пък френското движение Esprit Nouveau (“Нов Дух”), оказало огромно влияние особено в областта на архитерктурата. Днес, в различни слоеве на обществото, комунизмът се солидаризира с потребностите от подобен порядък. Затова няма нищо чудно в това, че отделни интелектуалци, лишени от принципи и неспособни да доловят последния пагубен смисъл на комунизма - който им е познат само чисто теоретично и отдалече - изказват своята привързаност към него, въобразявайки си, че с това заемат напредничави позиции.

            В действителност те попадат в едно крайно двусмислено положение. Несъмнено, стремежът към преодоляване на буржуазността като такъв има пълното право на съществуване. Наистина, в дадения случай под “буржуазия” следва да се разбира не една частна икономическа класа, а един особен интелектуален свят, едно особено направление в изкуството, начина на живот, общата концепция за съществуването, които придобиват своя облик в края на ХVІІІ век едновременно в революцията на третото съсловие и се възприемат днес като нещо пошло, празно и отживяло времето си. Безусловно за изход от кризата, в която се е озовала съвременната цивилизация, едно от задължителните условия е решителното преодоляване на всичко това.

            Опитите за противодействие на най-зловещите прояви на световните подривни сили крият в себе си огромна опасност за онези, които не познават нищо друго, освен буржуазните идеи, обичаи и учреждения, тъй като по този начин те само снабдяват своя истински враг с ново оръжие. Всички проявления на буржуазния тип ум с неговия конформизъм, психологическа настройка, влечение към романтиката, нравоучения, грижа за дребния осигурен живот, с неговия стремеж да запълни царящия повсеместно материализъм посредством сантиментализма и славословията по адрес на хуманизма и демокрацията - са способни да живеят само един изкуствен, повърхностен и нездрав живот, колкото и продължителен да изглежда той, за сметка на инерцията, като потвърждение на което служат основните социални слоеве на различните страни, принадлежащи към така наричания “свободен свят”. Затова ние сме уверени, че една съпротива, непознаваща други идеали освен идолите, стила на живот и посредствените ценности на буржуазния свят, което е присъщо на множество привърженици на съвременните така наричани “партии на порядъка”, е обречена от самото начало на поражение.

            Тъй като в традиционното общество буржуазията е заемала промеждутъчно положение между военно-политическата аристокрация и “народа”, то по съответния начин има два начина - положителен и отрицателен - за нейното преодоляване като класа, два вида съпротива срещу буржуазния тип, буржуазната цивилизация, буржуазните ценности и дух.

            Първата възможност е път, който води към едно още по-ниско ниво - към колективизираното и затънало в материализъм подчовечество под знамето на реализма от марксистки тип, т.е. на социалните и пролетарски ценности, противоположни на така наричаното “буржуазно декаденство”.

            На нивото на цивилизацията и културата напълно можем да си представим окончателното изкореняване на всичко свързано с чисто условния, субективистки и “ирреален” буржуазен свят, което обаче ще доведе не до извисяване, а до принизяване на нормалния идеал за личност. Именно това става в случая, когато - както в съветската идеология - за висше достижение се провъзгласява масовият “колективен” човек, напълно и безизходно потопен в една чисто механична и бездуховна атмосфера. Резултат от подобно изкореняване неизбежно става едно по-нататъшно падение - спускат се на нивото, разположено под, а не над нивото на личността. Това е пълната противоположност на онова, което е ставало в традиционното и “обективно” (според израза на Гьоте) общество, в което наред с анонимността и презрението към индивидуалното едновременно са съществували и висшите, героични и трансцендентни ценности.

            Доколко са справедливи изискванията на новия реализъм в културен план, също толкова очевидна е лъжливостта на неговата склонност да признава за реални само низшите нива на действителността. Именно това се случва, когато реализмът, както това става при комунизма, се определя изключително в икономически понятия. Същото може да се каже и по повод различните антиконформистки тенденции по отношение на съвременното общество, съществуващи както в областта на изкуството, така и на философията и също така склонни да поддържат левите движения. Едно от тях пряко се нарича неореализъм, друго пък се основава върху екстремисткия екзистенциализъм на Сартр и неговите последователи. Под “екзистенция” в дадения случай се разбират най-ирационалните форми на съществуване, “свободно” от всякакъв висш принцип, на което се предава абсолютен характер и ценност сама по себе си в неговата изпълнена със страх и тревога безпросветна “неопосреденост”.

            Това не е единственият път, водещ към едно подобно ниво. Компания на този екзистенциализъм прави психоанализата като учение, отричащо всяка власт на висшето съзнателно начало на личността и дори самото му съществуване и признаващо за реална изключително ирационалната, безсъзнателна, колективистка и сумрачна част на човешкото същество. Така всички висши способности придобиват в него един извратен и подчинен характер, също както на нивото на обществото и цивилизацията марксизмът разглежда в качеството на прости “надстройки” всичко, което не се вмества в рамките на социално-икономическите процеси. Екзистенциализмът изцяло съвпада с марксизма, провъзгласявайки върховенството на “екзистенциалното” над “есенциалното” и отричайки, че съществуването придобива смисъл единствено когато се обръща към нещо по-висше от самото него. Пълното сходство между тези интелектуални и революционни обществено-политически движения буквално бие на очи. На индивидуален план се случва същото, което в обществено-историческата област се проявява като подривно пренасяне на властта върху масите, като замяна на висшето с низше и отричане на всякакъв принцип на господство, осветен от горния свят. “Реализмът” на екзистенциализма и психоанализата, както и на другите подобни движения, рисува образа на човека, който на нивото на индивид точно отразява отношенията от подобен род, с което той бива изкривен, обезобразен и разрушен. Именно своеобразното родство на душите тласка множество интелектуалци, изповядващи подобни възгледи, да симпатизират на левите социални движения.

            Но съществува и една друга възможност - друг път, изискващ къде по-рещителна борба против буржуазния дух, индивидуализма и лъжливия идеализъм от онази, към която призовават левите движения, и водеща за разлика от последните не към низшите нива на съществуването, а към висшите слоеве на битието. Както бе казано в предходната глава, тази втора възможност е свързана с възвръщането към героическите и аристократични ценности, които трябва да бъдат приети по най-естествен и недвусмислен начин, без всякаква нафуканост и красиви думи. Древният римски и романо-германски свят ни дават великолепни образни на един подобен стил. Той изисква спазването на дистанция по отношение на всичко чисто човешко и субективно, презрение към буржуазния конформизъм с неговото дребнаво себелюбие и нравоучителност; това е един стил на активната безличност, на любовта към същественото и реалното във висш смисъл, незамъглена от сантиментализма и хитроумните построения; той изисква умението да се стои твърдо на крака и същетвременно ясното осъзнаване на онова, което в “живота” излиза извън пределите на “живота”, извличайки от това ясни правила на действие и поведение.

            Такова едно преодоляване на буржуазния дух е крайно далеч от комунизма и не иска да има нищо общо с него. Това е необходимата предпоставка за появата на нови хора и водачи, способни да издигнат непреодолими прегради на пътя на световните подривни сили, създавайки около себе си една особена нова атмосфера, в която не ще закъснеят да се появят и съответните форми на култура и цивилизация. Затова е много важно ясно да се разбира пълната несъпоставимост на тези две възможности за преодоляване на буржуазния дух.

            На времето си фашизмът, искайки да застане начело на движението за възраждане, също призова към борба с буржуазността, провъзгласявайки пришествието на един нов човек, който решително ще скъса с буржуазния тип мислене, светоглед и начин на живот. За съжаление, този призив в много отношения така и остана само на думи и именно съхранилите се в него въпреки всичко буржуазни остатъци станаха една от основните причини за неговата слабост. В наши дни, ако не броим редките изключения, дори комунистът в дълбината на своята душа представлява един типичен буржуа (Ленин сам признава, че предоставен на самия себе си, пролетарият мечтае само за това, как да стане буржуа), също както и престорен християнин и демократ; това са двете страни на една и съща монета. Стигна се дотам, че дори онези, които се наричат монархисти не са способни да си представят друг Цар, освен един цар-буржуа. Няма нищо по-лошо от буржуата: в буржуа се превърна и свещеникът, и работникът, и “стопанинът”, буржуа стана и интелектуалецът - всичко се сля в една безформена неустойчива маса, в която няма нито “горе”, нито “долу”. “По дяволите всичко това!” - трябва да стане нашият лозунг днес. И единствено в случай, че решим твърдо да го следваме, ще можем да прекратим движението в другото направление - движението надолу.

 

* * *

            Като говорим за интелектуалците и реализма, следва да уточним още един момент.

            Както бе казано, пристрастието на интелектуалците към комунизма има парадоксален характер, тъй като комунизмът презира интелектуалеца като такъв, виждайки в него един тип, принадлежащ по същината си към света на омразната буржуазия. Това отношение може да се споделя и от противниците на комунизма. Отчитайки значението, което придобиха в съвременния свят културата и интелектуалността, може с пълно право да се противопоставим на тяхното надценяване. Един характерен предразсъдък на буржуазната епоха, породен от либералния хуманизъм, е преклонението пред хората на културата и интелектуалците като пред висша класа, почти аристокрация - “аристокрация на мисълта” - единственото истинско висше съсловие, достойно да заеме мястсото, принадлежало на древния елит и родова аристокрация. Истината обаче се състои именно в това, че съвременната култура и интелект не са нищо друго, освен плодове на разложението и вътрешното взаимно унищожение на цялото. Вземайки предвид това, може да се каже, че антиинтелектуализмът изигра значителна роля в хода на тези последни времена в качеството на една почти биологична реакция на организма, сражаващ се с болестта, която впрочем твърде често отиваше в едно погрешно или най-малкото - в съмнително направление.

            Не ще се спираме специално върху последния въпрос, който е по-подробно разгледан в един друг наш труд, в който ставаше на дума за нееднозначността на антирационализма[2]. Тук ще се ограничим с посочването на възможността за един трети път, водещ както отвъд интелектуализма, така и отвъд антиинтелектуализма, и позволяващ да се преодолее “културата” от буржуазен тип. Говорим за светогледа - на немски Weltanschauung. Светогледът се изгражда не върху книжно знание, а върху вътрешния строеж и вродената възприемчивост, които не могат да бъдат придобити. По същество става на дума за една особена предразположенот и вътрешна позиция, а не за теория или ерудиция; една предразположеност и вътрешна позиция, които влияят не само върху начина на мислене, но поставят своя отпечатък също и върху движенията на чувствата и волята, определят душевната нагласа и се проявяват в реакциите със същата надеждност, с която и инстинкта, придавайки характера на очевидност на смисъла, придаден на съществуването.

            Като правило, светогледът не е нещо лично, но взема началото си от традицията; той се изгражда органично от онези сили, които определят съответния облик на цивилизацията. Същевременно a parte subjecti [от страна на субекта] той се проявява като своего рода “вътрешна порода”, екзистенциална структура. Във всички цивилизации, освен съвременната, е съществувал именно “светогледът”, пронизващ най-различни слоеве на обществото, а не “културата” в нейното съвременно разбиране. А културата и концептуалната мисъл не са имали господствуващо положение; те са били прости средства за изразяване - служебни органи на светогледа. Никой не е считал, че “чистото мислене” трябва да открие истината или да придаде смисъл на съществуването (поне ако не става дума за традиционната метафизика). Напротив, ролята на мисленето се състояла в това, да проясни онова, което вече било притежавано - онова, което като усещане и очевидна даденост предшествува всяко размишление. Така плодовете на мисленето притежавали една изключително символична ценност, били възприемани като своего рода указатели, а концептуалното изразяване в този смисъл не се ползувало с никакви преимущества в сравнение с другите възмогни форми на изразяване. В древните цивилизации тези форми представлявали в по-голямата си част изразителни образи, символи в точното значение на това понятие, митове. Днес нещата на пръв поглед стоят другояче, вследствие на прекомерното мозъчно развитие на западния човек. Но важното е да не се заменя същественото с второстепенното; трябва да се научим да разпознаваме и поддържаме истинските отношения, за да служат “културата” и “интелектуалността” като оръдие и средство за изразяване на по-дълбокото и вроденото, а именно - на светогледа. Нещо повече - ясне светоглед често притежава необразованият човек, а не писателят; при войника, потомъка на дворянски род и селянина, верен на земята, той е къде по-устойчив, отколкото при буржуазния интелектуалец, “професора” или журналиста.

            От тази гледна точка днешните обстоятелства са крайно неблагоприятни, тъй като днес в пресата, академичната култура и критиката тонът се задава именно от този изроден и претенциозен тип на интелектуалеца, не знаещ абсолютно нищо нито за истинската духовност, нито за човешката цялостност, нито за мисленето, съответствуващо на твърдите принципи[3].

            Културата” в съвременното разбиране не ще престане да крие в себе си опасност дотогава, докато онези, на които тя служи, не придобият ясен светоглед. Човекът може да стане деен само в случай, че той изначално притежава вътрешна нагласа, която му служи като надежден водач, позволяващ да му да различи онова, което може да бъде усвоено от онова, което трябва да бъде отхвърлено - също както това се извършва при различните процеси на органичната асимилация.

            Въпреки очевидността на тези съображения, либерално-индивидуалистичната мисъл упорито не желае да ги взема предвид. Една от най-плачевните последици на общодостъпната “свободна култура”, всячески поддържана от либералното мислене, е това, че душите на хората, неспособни правилно да оценят ставащото, все още не придобили нужния облик - “светоглед” - в духовен план се оказват напълно беззащитни пред влияния от най-различен вид. Тази тревожна, гибелна ситуция, обявена за завоевание и прогрес, представлява следствие на съвършено лъжливото допускане, твърдящо, че съвременния човек е достигнал къме по-голяма духовна зрелост в сравнение с онези, които са живяли в така наричаните времена на “мракобесието”, и следователно той е способен на самостоятелно съждение и действие. (Върху същото допускане се изгражда и полемиката на “демокрацията” против всеки принцип на авторитета). Тук се сблъскваме с една откровена самонадеяност и суета - никога досега светът не е виждал толкова безгръбначен човек, открит за всякакви внушения и всякакви идеологически зарази, който без дори да се досеща за това, се е превърнал в роб на психичните движение и сляпо оръдие на силите, породени от заобикалящата ни интелектуална и обществено-политическа среда.

            Тези разсъждения относно “светогледа” представляват заключителния щрих към казаното от нас относно новия реализъм, който ясно ни обризува онова ниво, на което трябва да бъде поставен и разрешен дадения проблем под знака на анти-буржуазността. Действително, не може да има нищо по-лошо от едно интелектуално противодействие на интелектуализма. Когато мъглата се разпръсне, ще стане съвършено ясно, че именно “светогледът” извън всякаква “култура” трябва да обединява или разединява хората, разпределяйки ги от различните страни на непреодолимата духовна граница; че дори в политическото движение светогледът играе основополагащо значение, тъй като само той има властта да придаде твърда форма на определен човешки тип и с това да зададе специалната настройка на дадената общност.

            Така в комунизма биха могли да се забележат явления от подобен порядък. Не бес основания съвременните политици говорят за една дълбока вътрешна мутация, която се проявява почти като обсебеност сред истинските привърженици на комунизма. Тя пронизва всичките им мисли и действия. Според нас това е признак на отклонение и дълбоко поражение на човешкото същество - но в отделни случаи то достига нивото на екзистенциалната действителност, което остава съвършено недостъпно за онези, които се опитват да се съпротивяват от буржуазни, интелектуалистки позиции. Успехът на консервативно-революционното действие зависи посъщество от това доколко противоположната идея, т.е. традиционната, аристократична и анти-пролетарска идея е способна да достигне екзистенциалния план в името на зараждането на един нов реализъм и действувайки като “светоглед” да изкове особен анти-буржуазен тип - клетъчна субстанция за новите елити, преодолели кризите на всички индивидуалистки и ирреални ценности.

 



[1] Относно Neue Sachlichkeit вж. J. Evola, “Chevaucher le Tigre.

[2] Вж. J. Evola, “L’Arc et la Massue”, ch. VII.

[3] За “интелигентската тъпост” вж. също в “L’Arc et la Massue”, ch. XIV.

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание