www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Идеология: Още по въпроса за Съпротивата  
Автор: Eлтимир
Публикуван: 19.10.2005
Прочетено: 2218 път(и)
Размер: 10.87 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Още по въпроса за Съпротивата
/С послеслов, написан след седем години/


Пиша с ясното съзнание, че подобни неща не се публикуват. Но темата за противоболшевишката съпротива стана доста модна. Само че защо все разказват разни лица, които знаят твърде малко за нас. Време е да заговорим ние самите, време е истината да излезе извън нашия тесен кръг.
Цели седем години ни занимаваха кой бил доносник, кой "съвестен агент" и кой - дисидент. За жертвите на доноси и за истинските герои на Съпротивата изобщо и дума не стана.
Първата антикомунистическа организация в България след Горянското движение бе Независимото дружество за защита правата на човека с председател Илия Минев. Къде са неговите основатели и активисти, защо не са сред управляващите? Къде са онези, които реално рискуваха живота си в името на едно по-добро бъдеще? По мои сметки през 1988-9 г. ние брояхме около 200 души. Не само бивши политзатворници. Всеки от нас имаше по няколко съмишленици, които стояха в сянка и не будеха ничие съмнение. Демонстрирахме неунищожимост и именно това уплаши властите. Едва после се пръкнаха онези другите, кротките, управляемите. Които днес говорят от наше име. А с нас самите какво се случи? На комунистите не вярвахме и те не успяха да се справят с организацията ни. На Промяната, обаче се доверихме и нашата доверчивост бе нашият край. Онова, което се оказа свръх силите на ДС, бе извършено от демокрацията. Погледнете ни само: разбити, съсипани хора. Онези, които останахме живи, разбира се. Всъщност ние дадохме повече жертви след, отколкото преди 1989 г., но и тази тема е табу.
Независимото дружество броеше 25 човека. Изгониха от България секретаря на Дружеството Цеко Цеков, изгониха Едуард Генов, Христо Сватовски, отец Благой Топузлиев, Катя Маркова, Иван и Златка Янкови... Ние все си оставахме 25. Мястото на всеки отстранен се попълваше незабавно. Този факт убягва от вниманието на нашите "изследователи". Бай Илия, когото много обичам и уважавам, и той избягва да говори за своите съратници. Сякаш още ни заплашва затвор, та ни крие. Дали пък не е прав?
/Само след 12 месеца щеше да стане безпощадно ясно, че Старецът е бил прекалено прав, но нека не изпреварвам събитията./
Илия Минев прекарва дните си в ужасяваща мизерия след смъртта на съпругата му Ангелина. Малцина пристъпват прага на неговия дом на ул. "Загоре" N16 в гр. Септември. Първият секретар на Дружеството Цеко Кръстев Цеков е в САЩ. Той беше секретар преди Петър Манолов, изгониха го от България през 1988-ма. Самият Манолов е под крилото на синдикалния лидер К. Тренчев. Позагубил е доста от предишната си смелост, спотайва се заради едното оцеляване. В САЩ се намира също Едуард Генов. Както и Христо Сватовски. Те казват, че биха се върнали, но днешна България не е онази, за която те се бориха. Григор Симов живее в родното си село Парамун, Трънско. Дали някой си спомня, че Григор беше измежду шестимата, подписали апела до Виенската среща през 1986 г.? Милчо Попов е щастливец, работи като строителен работник, поне има препитание. За разлика от мен, две години откакто съм безработен. /Благодарение и на Вас, г-н Петър Стоянов!/ Говорителят на Дружеството Димитър Томов се върна към своите картини, отвратен от днешните политически нрави. За Лъчезар Матеев /Зарко/ от дълго време нищо не се чува, дори не зная жив ли е. Млъкна и Димитър Изваров от пловдивското село Първенец.
Ами помните ли Коци? Коци Б. Иванов. Същият, когото през 1989-та съдиха за антикомунистическа пропаганда. Коци криеше позивите в изкуствения си крак и през нощта ги разлепваше из тогавашния Михайловград. Във в-к "Отечествен фронт" по онова време излезе огромна статия против него. Само че къде Коци може да се сравнява с "герои" като Желю Желев и Петър Слабаков, примерно? Стига му и едната инвалидна пенсия, колкото да не умре от глад. /Две години по-късно Коци се свря под крилото на д-р Иван Георгиев за някой и друг допълнителен лев. Не че толкова бе запленен от идеите на БНРП, но нали трябва някак да се живее. Само че и там не изтрая дълго. Такъв си е Коци…/
Не, не помните Коци. И той не напомня за себе си. Коци не се моли никому. Няма кой да се застъпи за него. Той не сяда на една маса като Ерджан Рашид - Роко с покровителя на тероризма Иван Татарчев. /Пазя документите от 92-ра, другарю Татарчев!/ Забравен е Емил Бориславов Първанов от Перник. Емо не се занимава с трафик на деца за донори, та да го вземе под опеката си Блага Димитрова. /Конкретно за трафика питайте Вашия личен шофьор, другарю Йордан Соколов!/ Забравен е Николай Галев от Радомир, който искаше да ходи в Афганистан да се сражава срещу комунистите. Слугата на беззаконието и произвола Васил Гоцев изглежда и него не го смята за български гражданин, както и мен. /Защо ченгетата от ДС така стръвно търсиха документите, с които решихте да ме освободите от българско гражданство, другарю Гоцев!/ Отец Благой Топузлиев, Антон Запрянов, Марин Манолов, Кръстьо Атанасов, Валентин Наков... Къде ли са сега? Михаил Неделчев не ги познава, та да ги включи в своя "речник". Пък и те биха се изсмели при сравнението с неговите "подвизи" и "заслуги". Стефан Вълков твърди, че нищо не може да се направи, че провалът ни е окончателен. И се зае да наваксва на стари години онова, което бе пропуснал на младини. Синът на Стефан Савовски предпочита да не си спомня за миналото. Синът на Иван Илиев Долев по едно време стана кмет на район Южен в Пловдив, после нещата и при него се пообъркаха.
Е, стига толкова факти. Засега. Вместо слънцето на мечтаната Свобода, над България се спусна нощта на Измамата. Чудно ли е защо носителите на Истината и Светлината са най-преследваните хора днес? Петър Стоянов, чийто баща някога твърдеше, че е от нашите не ги награждава с ордени. /Още ли се чудите защо Ви наричаме "предател", другарю Стоянов?/ Чудно ли е защо ултрадемократите от Съюза на ДС се опитват да унищожат един по един ветераните на противоболшевишката Съпротива? Нали именно те оставиха стария боец, кристално чистия Богдан Янев да умре като куче през 1993-та. А за отвличане на вниманието навират в очите на хората някакви измислени "герои" с техните несъществуващи "подвизи".
Някога бяхме съвестта на нацията. Сега се опитват да ни отнемат и миналото, и днешния ден, и бъдещето. Какво и от кого всъщност отнемат? Какво се случва с нация, лишена от съвест и от памет? Онова, с което се опитват да ни заменят е само бледо, изродено подобие на съвест. Ще позволи ли Бог съществуването на нация без съвест? Какво ще е Небесното наказание заради престъплението, извършвано срещу нас?
Някога бяхме много. Някога бяхме пълни с вяра и с ентусиазъм. Някога бяхме обрекли себе си в борбата с болшевишкия звяр, а сега измамните антикомунисти от С/ДС продължават да се преструват, че в България не е имало опозиция, че не ни е имало нас.

Но тук са не само те. Тук сме и ние!
Да помним и да напомняме!

1997 година

ПОСЛЕСЛОВ


Изминаха седем години от написването на горните редове. Все повече хора почнаха да проумяват, че са станали жертва на лъжа. На отвратителна, неморална измама. Мнозина от ветераните умряха в мизерия, забравени от новите демократи. Като Илия Минев. Или пък им помогнаха да умрат. Като на Надя Дункин, чийто убийци още не са разкрити и никога няма да бъдат. Околните виждаха и предаваха видяното на свои близки и познати. Истината почна да си пробива път. Властта почна лека полека да променя тактиката. “10 март 2005 година. Слушам по СКАТ глупостите на Жоро Жеков и Богдан Кръстев за Службите и агентите и се сещам за полковника от ДС Илия Илиев, известен и като публицист във в-к “Монитор”: “Службите са нож. С ножа можеш да отрежеш хляб, но можеш и да заколиш някого.” Струва ми се, че Илиев каза нещо много по-разумно от нашия Жорко. Не е беля, че Службите и агентите оцеляха. Белята е, че класовият враг от времето на комунизма бе заменен от врага – етнически българин по времето на пишмандемокрация.” Дойде ред на някои от жертвите да проговорят. Само че какво казаха те? Кого посочиха? Към кого отправиха своите основни обвинения? И какво в крайна сметка поискаха? Какъв реален резултат настъпи след техните изказвания?
Нека не им споменавам имената. Те са едва няколко души измежду няколкото хиляди и всеки ги знае. На няколко упълномощени е наредено да се изказват от името на всички и да бъдат нещо като Върховни Съдници на останалите. Та според упълномощените, представителите на българската Съпротива с малки, със съвсем малки, с микроскопични изключения са все доносници и мошеници. Годините на нечовешки страдания, пропиления по лагери и затвори живот – всичко е било маскировка. Мъчениците всъщност са били маскари и предатели. Ама такива сме си ние, българите. Ние, българите сме си виновни. Според упълномощените палачът и жертвата са с еднаква вина, щом са от български етнически произход. След като помислите, ще стигнете до извода, че именно това е резултатът от многобройните вестникарски и телевизионни интервюта, давани от подбраните жертви. И нито дума за днешния геноцид над българската нация. Нито дума за промяната в етническата карта на България. Нито намек за най-страшното престъпление пред нацията, започнато от комунистите и продължено от демократическите им наследници. Служителите и агентите на ДС, преминали в новите служби НСС и НСБОП вече не преследват по идеологически, а по етнически принцип. Антикомунизмът, особено в неговата истерична форма вече не е престъпление. Престъпление вече е Родолюбието, национализмът. Разбира се, упълномощените бивши жертви нищо не забелязваха. Зареяли поглед в миналото, те не виждаха ужаса на днешния ден.
Да, понякога думата бива давана и на неупълномощени. Като по правило, това са рухнали физически, а в много от случаите и психически хора. “Кураж въпреки всичко!” – рече бившият секретар на НДЗПЧ, пловдивчанинът Петър Манолов от екрана на “Канал 3” на 16 март 2005 година. Някогашният веселяк Манолов се бе превърнал в сянка на самия себе си и вече му бяха позволили да изрече няколко думи. Което, разбира се не бе възможно, докато у него гореше огънят на предишната борбеност.
Ние още сме тук. Но оставаме все по-малко и по-малко. Ще помни ли някой какво е било и какво сме искали да бъде? Ще знае ли някой откъде тръгна изтреблението на българите и защо още продължава? Ще се намерят ли достатъчно българи, решени и годни да продължат започнатото? За да я има и утре България. За да бъде тя българска.
Да, появиха се нови националисти. Само че не за тях ми беше думата. Сега искам да разкажа за хората, които знаеха какво е България, какво е български национализъм. Искам да разкажа за хората, които виждаха Пътя на България, а не нейното моментно състояние. За хората, които знаеха откъде тръгва този път, през къде минава и каква е неговата посока. Сред новите националисти тези хора ги няма. И тук е цялата беда.

Ангел Грънчаров
19 октомври 2005 година

 
Материалът е оценен на 8.50 (12 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание