www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Статии: Държава, Нация и Власт  
Автор: Admin
Публикуван: 1.01.1999
Прочетено: 2555 път(и)
Размер: 21.87 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Държава, Нация и Власт

Bизантийското християнство и чуждите окупации съсипаха Българския дух. После преживяхме половин век комунизъм, за да забравим кои сме и откъде идем. Накрая ни подмамиха с приказки за демокрация, с басни за райски живот, с обещания за охолство, за да ни натикат в Ада. И други пъти се е случвало да попаднем в тежко положение, но сега пощада не е предвидена. Много по-скоро, отколкото допускаме, българският народ ще прекрати своето хилядолетно съществуване. Всъщност народът вече го няма. Народ бяха дедите ни. Ние, техните потомци, които се съгласихме да живуркаме, вместо да живеем - ние сме нещо друго, нещо различно. На латински е populus, на испански е pueblo, на английски е people. Три съгласни букви, ако се придържаме към древния начин на изписване: "ппл". Което на български ще рече паплач. Нима очаквате паплачта да се осъзнае?

Hека излезем извън нищо незначещите думи, извън заблудата, нека видим действителността такава, каквато е.

Ето каква картина наблюдаваме: По всичките многобройни канали на държавните и частни TV Иван Костов пее хвалебствия за дейността на правителството, оглавявано от него. Празните стомаси на TV зрителите му акомпанират. Вдига се такъв шум, че в крайна сметка никой нищо не чува. И никой не си дава сметка за истинското състояние на нещата.

Oт дълго време реалната власт не излага себе си на показ. Властта, истинската власт е в ръцете на няколко десетки фамилии, но тях паплачта не ги знае, не ги познава, не гласува за тях, те не излизат на избори. Портретите им не висят по стените. Властващите не се показват по телевизията, не държат речи, не си губят времето по митинги. Онези, които познаваме, и които уж избираме, са само послушни слуги. Назначени изпълнители на чужда воля. Ето защо обещанията, давани от политиците не се изпълняват. Политиците следват друга логика на поведение, не винаги ясна и за самите тях. Като резултат наблюдаваме странна действителност, излязла сякаш от кошмарите на някой умопобъркан.

От една страна - всепозволеност. Невъобразимо безредие. Липса на всякакви правила. Всекидневна промяна на законите. Мафията върши каквото си поиска. Правозащитните и правораздавателни органи не се интересуват от мафията, не се намесват в нейната дейност. Наказвани биват само отделни, проявили непослушание престъпници. Отказали да работят за висшестоящите или пък да им плащат данък. Или решили да започнат свой собствен, почтен бизнес. Наивници, те не подозират, че почтеността у нас е по-голямо престъпление от кражбата и наркотрафика. Такива биват осъждани на смърт и присъдата се изпълнява незабавно. /Самоубийство с три куршума в челото, нали помните какво писа в-к "Труд"?/ Присъдата се изпълнява без право на обжалване, без възможност за измъкване. И за никого няма имунитет, даже за Андрей Луканов. Нито джебчията, нито сводникът, нито наемният убиец, нито измамникът и спекулантът - никой не може да води самостоятелно съществуване. Всичките те са под пълната и безусловна власт на фамилиите. Колкото до прекия контрол - той се осъществава от старата непокътната структура на уж разтурената ДС. Никой ли не забеляза - през декември 1999 г. ген. Богомил Бонев бе отстранен, но ген. Атанас Атанасов, приемник на ген. Григор Шопов си остана на поста. Истинските ръководители никой не ги закача. Само невежите си въобразяват, че със смяната на няколко фигуранти може да настъпи промяна към по-добро. Всъщност никога досега в човешката история тоталитаризмът не е бил така всеобхватен.

В икономиката хаосът е привиден, но никой извън упълномощените /запомнете тази дума!/ не може да се ориентира. Ликвидират се печеливши предприятия, други се продават на безценица, за да бъдат по-късно закрити. Унищожават се цели отрасли. Отнема се поминъкът на хората. Обикновеното, непривилегировано население е обречено. Обществото е обзето от чувство на отчаяние, завладяно е от безнадеждност. Всички усещат, че с Нацията е свършено, говорят го, но всеки дълбоко в сърцето си таи надежда, че за него и семейството му не се отнася. Който може - измъква се навън. Останалите, видиотени от безкрайни латиноамерикански сериали, от чалги, от реклами и спорт вегетират, готвят се, макар и полусъзнателно за края. Гаснат търпеливо и в мълчание. Примирило се със съдбата си, онова, което доскоро се наричаше "Български народ" не смее нито да протестира, нито да предприеме действията, изискващи се от историческия момент. Стадото покорно очаква смъртта.

Преди десет години българите поведоха борба за връщане на земята. Доведени до невъзможност да я стопанисват и да се изхранват от нея, сега те са съгласни да я загубят. Преди десет години българите притежаваха свои собствени жилища. Много скоро и това няма да имат. След десет години на лъжи и измами, на глад и мизерия, на грабеж, на безработица и безизходица, българинът за нищо не мечтае, той не вярва, не се надява, не се бори, не търси, даже е спрял да мисли. Днешният българин не е нищо повече от добиче, крачещо към кланицата. Взаимната подозрителност, недоверието, бездушието се настаниха трайно между българите. Взаимопомощта и състраданието изчезнаха. Националната солидарност се стопи. Българинът загуби своето самоуважение и светът спря да го уважава.

Здравеопазване, социална сигурност, човешки права - те вече не съществуват. Образователната система пълни главите на младите с пародия на знание. От думите, изпълвали ни някога с гордост, са останали само кухи, безмислени звуци. Гаврата с нашите национални светини е всекидневие. Все повече хора се заемат с търговия, с безкрайно посредничество, загърбвайки производителния труд. Самите правителства създадоха условия, при които производството става невъзможно. Държавниците спряха да се грижат за битието на своите подвластни.

Службите, призвани да бдят над реда и законността не изпълняват първоначалното си предназначение. Прокурори и съдии сядат на среднощни гуляи с изявени бандити. /Не сте забравили другаря Татарчев и неговия приятел Ерджан Рашид - Роко, нали?/ Следователи и офицери от службите за сигурност не се срамуват да вземат подкупи. Откровеното изнудване е станало обичайна практика в полицията. Тази практика, обаче незабавно се прекратява, щом въпросът опре до правото на убеждения, на съвест, на свободна мисъл. По отношение на идеите България е една свръхполицейска държава. По чл. 108 от Наказателния кодекс компромиси не се правят. Според прословутия "108" липсва конкретно деяние, за което може да се направи компромис. По "108" биват осъждани само невинни хора, по "108" подсъдим е самата човешка мисъл.

"Службите" стигнаха дотам, че през октомври 2000 г. 50 тайни ченгета дебнели две седмици кой изписва надписи срещу виден държавник в една градска тоалетна. И още щели да дебнат, но случаят се размириса по пресата и наблюдението бе снето. Можете ли да си представите какво значи това? - докато из цялата страна вилнее невиждана пресъпност, "свръхпрофесионалистите" от НСС надничат в един нужник, за да видят кой драска там неприлични надписи! На всичкото отгоре техният министър намира поведението им за съвсем нормално. Ако положението е нормално, аз започвам да се питам какво е ненормалното. Да не говорим за официално регистрираните информационни средства. Няма никаква независимост на словото и печата, полицията цензурира всички вестници, правото на сдружения си остана на книга. Жестоки репресии се стоварват върху всеки, дръзнал да изрази своето мнение. Преследванията са много по-безпощадни, отколкото по времето на комунизма. Тогава на служителите от ДС търсеха някаква отговорност при превишаване на правата им, а сега на същите садисти е позволено всичко. Диктатурата не само не си отиде - тя стана още по-всеобхватна. Всяка дума, противоречаща на официалните догми се обявява за фашистка проява. Фашизъм е, и когато заявиш, че офицерът от НСС, който ти е направил обиск в дома, е задигнал дребните пари от касичката на твоето дете. Фашизъм е, когато заявиш пред прокурора, че някое си ченге се обогатявало от търговията с дрога. Но не е фашизъм, когато синът на правосъдния министър редовно изпотрошава с компанията си барове и дискотеки и стреля по сервитьори, дръзнали да се противопоставят на видното отроче. Вместо обещаваната демокрация сме свидетели на непозната до днес тирания. Безочливият властнически произвол и беззаконието са обикновени явления, липсата на морал никого не учудва. Противобългарската Държавна сигурност, скрита под маската на НСС доунищожава последните остатъци от Българското. Право на живот? Неприкосновеност на кореспонденцията, на жилището, на личността? Какви са тези глупости? Глезотии! Нищо в днешна България не е неприкосновено. Най-малко човешкият живот. Необоснованите арести и политическите убийства спряха да ни правят впечатление. Свикнахме с тях. Както и с подслушването на телефоните, със следенето, с нахълтванията и тършуванията по домовете, с палежите и атентатите... Целта на терора е никой да не мисли. Никой да не разсъждава, никой да не проумее какъв утрешен ден ни готвят. Ако пък се появи някоя излизаща извън стандартното посредствено ниво личност, някой млад талант, той скоропостижно умира. Ще припомня. Забравена е вече гениалната млада художничка Танелия Стайкова. Никой не говори за нейната загадъчна смърт. Може би защото ще станат ясни причините за смъртта и на други изгряващи български таланти. Защото ще стане безпощадно ясно, че на демокрацията не й трябват таланти.

Но защо да надничаме в бъдещето? Нима днешният ни ден да е розов? Предлагам на вашето внимание още една злободневна тема. В България изчезват хора. Стари, млади, даже деца. Започна се с едно бебе, изчезнало от детската си количка посред бял ден, после случаите зачестиха, а вече са всекидневие. За справка - който и да е вестник. Полицията никога нищо не знае. И ужасно се сърди, когато й припомнят, че е нейно задължение да научи. Обществото е смутено, хората не знаят какво да мислят, объркани са. Щяха ли да са объркани, ако не бяха забравили миналото? Налага се да припомня какво пишеше нашата и руска /съветска по онова време/ преса за подобни случаи в Латинска Америка. Страната и конкретната година са без значение. За нас са важни методите:

"ИЗЧЕЗНАЛИЯТ"

Това е абсолютен кошмар. Свидетелите - членове на семейството, приятели или минувачи - виждат как човека го отвеждат въоръжени сътрудници на службите за сигурност. После семейството в отчаяние го търси из полицейските участъци. Властите категорично отричат те някога да са задържали даденото лице. Човекът изчезва, просто престава да съществува. Близките започват да се мъчат от страшни предположения, че "изчезналият" е измъчван до смърт и службата за безопасност се е постарала да скрие тялото. Макар тази служба като по правило не се старае много и изхвърля телата където й падне - на околовръстните пътища, по бунищата и т. н."

Ако темата бъде разгледана в този неин аспект, вероятно е доверчивите невежи доста да се изненадат. Но лично аз не вярвам, че в България са останали смели мъже, осмеляващи се да надигнат глас срещу органите на безредието и престъпността. Затова не вярвам, и че ще излезем от сегашното "затруднено" положение. А картината от ден на ден става все по-безутешна.

В днешна България растат и процъфтяват единствено гробищата. Нацията, изгубила контрол над своята Държавност се подготвя за последния си поход - към Отвъдното. Нацията престана да бъде Нация. Човекът, примирил се с участта си на безправно животно престава да бъде човек. Българинът умря, погубен от собственото си волско търпение.

Какво ще се случи в бъдеще?

Фамилиите постепенно изнасят живота си извън границите на страната. Децата им учат в престижни чужди университети, в чужди държави се издигат новите им палати. Техните подставени лица засега остават да извършват дейността си на надзиратели в огромния концлагер, наричан още по навик "България". Според замисъла на световната финансово-паразитна олигархия, Балканите трябва да се превърнат в гето, в помийна яма, в кофа за боклук, където ще бъдат пращани отпадъците от развитите западни "демокрации". Насам ще бъдат насочени разните джипсита и цигойнен, емигрантите от Азия, Африка и Латинска Америка. Европейските общества започват етническо прочистване в страните си за наша сметка. Такава е ролята, отредена ни от онези, към които толкова се стремим. И към чието приятелство толкова се домогваме. Това е техният Пети кръстоносен поход срещу нас. Отмъщение заради данъците, плащани на великия Кан Атила. Отмъщение заради мъртвите императори Никифор Геник и Балдуин Фландърски. За погубения маркиз дьо Ньой, за българските ереси и битките по германо-българската граница, когато техният Карл Велики се преклони пред Българския Крум Страшни... И българите няма да избегнат отмъщението, защото се отказаха от своята господарска мисия.

"Може да се каже сигурно: колкото разорени семейства има в държавата, толкова метежници има налице." - /Френсиз Бейкън/ Но за да бъдеш метежник, трябва да имаш сърце. А всички ние виждаме как безсърдечие е обзело бившата България! Ние станахме не просто безразлични, а смъртно безразлични. Безразлични при смърт, безразлични до смърт. Затова сме обречени да умрем.

През 1991 г. наши журналисти, между които Мико Петров /вече покойник/ и Петко Георгиев били на посещение в САЩ. В град Сейнт Антъни, щата Минесота, те решили да посетят супермаркета "Апачи". Собственикът наредил да ги изгонят, защото ги помислил /по негово собствено признание/ за цигани. "Циганските земи" - така ни казват вече на Запад. Улични престрелки, глутници скитащи кучета, тълпи от просяци, мърсотия, епидемии, корумпирани, неработещи държавни служби, скъпи некачествени стоки, скъпи некачествени услуги, - ето ги факторите, способни да убият в зародиш всяко желание на чужденеца не само да инвестира, но и да посети като турист страната ни. Нашата изолация от останалия свят се превръща в главна цел на управляващите правителства и парламентарни сили. Дърдоренията за приемане в Европейската общност не могат да измамят никой мислещ човек. Размислете над поставяните ни условия за влизане и ще разберете като какви ще влезем там. Ако изобщо влезем... някъде през трихилядната година. А за да бъде успехът напълно сигурен, българските деца биват пращани в илюзиорната реалност на наркотичните халюцинации. Или във виртуалния компютърен свят на безмислените електронни игри. На практика е все едно. Българските деца биват пращани там, откъдето измъкване няма.

Нас, българите ни осъдиха на смърт. Ние се съгласихме с присъдата, одобрихме я. Спряхме да се възмущаваме от деянията на властниците-палачи. Оставихме се да ни поведат на заколение. А те, които ни се усмихват от телевизионния екран, те отдавна нямат нищо общо с нас. Ние сме осъдени. Те са нашите надзиратели. Щом смяната им изтече, надзирателите напускат затвора. Връщат се при нормалния свят, при семействата и приятелите. Връщат се към нормалния живот. Оставаме ние. Покорно, търпеливо оставаме да чакаме смъртта.

 

Ангел Грънчаров   1999 г.

 

 
Материалът е оценен на 8.67 (3 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание