www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Разкази : История BG  
Автор: LETO
Публикуван: 31.05.2006
Прочетено: 1365 път(и)
Размер: 17.61 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
Както ме посъветва адвоката ми: Тази история е измислена, всички споменати лица са измислени герои и са плод на щурата ми фантазия...
Живея със семейството си в Австрия. Последната 1/3 от разумния си живот съм прекарал тук.
Тръгнах си от БГ-то след като една зима лежахме по кръстовищата и викахме "Кой не скача е червен!", а после първото нещо което се промени беше да увеличат наемите на студентските общежития. По това време още работата с новите стари ми замириса. Събрах си скъсаните дънки и си тръгнах.
През септември миналата година бях в родината да свърша някои неотложни задачи. Обичам да карам, така че тръгнах с колата. Не е нещо кой знае какво – Ауди А4, но си го избрах с мерак. Спортно окачване, интеркулер, турбо бензин. Спартанско, без екстри - но пали асфалта като пипнеш газта. Точно както ми харесва.
Поприключих със задачите, кратката отпуска беше към края си и отидох до платения паркинг в Мусагеница да си взема колата. Само че нея я нямаше.
Имаше само началото на една незабравима одисея
Пазача на охраняемия паркинг ми каза, че през нощта внезапно моята кола е запалила и с мръсна газ е излетяла в неизвестна посока. Колата ми никога преди не се е държала по този начин – се опитах да му обясня, но той ме прати в 7-мо РПУ да си говоря с полицаите и намекна да не му се перча много, защото е въоръжен. Настоях да дойде шефа на паркинга. Дойде след около час и ми каза, че съм платил само място за паркиране, а не охрана, те не носят никаква отговорност за колите. Това после го потвърди и адвоката ми. И е нахално да искам нещо повече за 4 лева на вечер. А и как да знае той дали не съм си я взел аз сам. Онемях от тази наглост.
Помолих го да ме закара поне до полицията.
В 7-мо РПУ написах какво се е случило, оставих си телефоните. Първото нещо което ме питаха там беше дали е застрахована колата. Не бях я застраховал, защото стойността и е към 7000 евро, каското ми в Австрия е 230 на месец и ако я откраднат в България застрахователя ми изплаща 50%. Значи аз за 1 година ще им дам към 3000 евро а те като я оценят на 5000 ще ми дадат 2500. Просто няма смисъл.
Късния следобед си тръгнах от РПУ-то пеша, уморен и тъжен. Качих се на 280 като в студентските години и се прибрах. Обадих се на жена ми да й разкажа. Тя ме успокои, че най-важното е че съм жив и здрав, ще изплатим кредита който взехме за тази кола и после ще съберем пари за друга.
Вечерта се обадих на един приятел да изпием по бира и да му се оплача да ми поолекне малко. Пийнахме в една винарна в Студентски град, където често ходехме с групата от УНСС. Наприказвахме се на ракии и салати, не се бяхме виждали доста време. Накрая си хванахме пак 280 както в старите времена. Слизам на Раковска и с моряшка походка леко към къщи като си мисля, че май съм поостарял щом ме хваща вече от 6 малки. Крача си и се успокоявам, че то е защото съм бил уморен и затова ме е хванало. С периферното зрение забелязвам една черна кола която е паркирана на тревата малко криво. И вратата й е открехната...
Следва страшен адреналинов удар, направо изтрезнявам за миг и препускам както в гимназията в Ловеч 100 метра по физическо. Това е моята кола. Няма грешка. Спринт към къщи за ключа, връщам се – още е там, скачам вътре, вкарвам ключа, нещо изхрущя мръсно в стартера, но запали и мръсна газ... Опомням се пред блока на един приятел. Звъня му по мобилния – слизай долу пред блока веднага. Слиза той, обясних му набързо, вкарахме я в подземния гараж на мястото на неговата, а с неговата затиснахме вратата на гаража и пуснахме алармата.
Качихме се горе, седнахме на масата и аз се разплаках. Дали от нерви или от мъка или от радост – не знам. Домашните му си бяха легнали, извади ракия и наля по една голяма. Остави ме да дойда на себе си и ми вика: кажи сега каква е тая лудост дето те тресе? Разказах му.
Две неща:
Първо – веднага трябва да отида в полицията и да им кажа.
Второ – зле е че вобще съм казал на полицаите, защото са я обявили за издирване и процедурата е сложна. Ако не бях, можех сега спокойно да си я запаля и да си ходя в Австрия.
Аз му казвам чакай бе, това си е моята кола, вместо те да свършат нещо да не се крадат коли или да ми я намерят, сега остава и да ми правят проблеми. Той се разсмя – бедни ми емигрантино, ти въобще не знаеш за какво става въпрос в България.
Реших да не споря сега, вътрешно не бях съгласен с него, но все пак ми светнаха някои червени лампички.
И както се оказа по-късно, се радвах твърде бързо... Проблемите ми тепърва започваха.
Хванах едно такси и хайде към РПУ-то. Разказах на дежурния, но той явно имаше други ангажименти, така че не ми обърна особено внимание. Накрая ми каза утре да докарам колата при тях.
На следващия ден избръснат, парфюмиран и с бясна скорост – вече се страхувах и от сянката си, точно в 8.00 се появявам пред 7-мо РПУ. След кратко чакане влизам при дознателя и му разказвам какво се е случило. Накара ме още веднъж да му разкажа – по-подробно, след това още веднъж по-подробно.
Щети по колата нямаше, с изключение на зверски изтръгнатия стар радио-касетофон, потрошения стартер от който не можех да извадя ключа и счупената ключалка на предната врата. Пита ме защо не съм извикал полиция като съм намерил колата. Викам си на акъла – браво бе, ами ако ги чакам един час и през това време се върнат крадците?! Така и му отговорих. Не че тогава изобщо ми е минала мисълта да го направя, ама какво да му кажа – че съм бил яко фиркан, от адреналин акъла ми е бил на Марс и така съм карал из цяла София...
Даде ми листове да пиша показания. А аз – щастлив, пораснали ми крилца, колата си ми е отпред на паркинга, викам си – излязох сух от водата.
Както си пиша влиза някой без да почука. Дознателя става и му казва – виенското Ауди се намери. Сам си го намерил тариката. Поглеждам го – към 55-60 годишен, нечистоплътен, с нещо гадно в погледа. И почва да вика: Ти ли си виенчанина, бе? И ми рита стола. Спрях да пиша, опитах се да му кажа нещо и да протестирам защо се държи по този начин с мен – нали съм жертвата в този казус а не бандита които те трябва да преследват. Вобще не ме чу. Развика се още по-разярено, започна да ме обижда! Ти на мен ли ще ги разправяш тия бе, аз да не съм тъпата ти баба? Казвай на кой плати да ти върнат колата! Сега ти слагам белезниците и те хвърлям в ареста при циганите педерасти. Като те държа там една седмица всичко ще си изпееш. И на мене като ми кипна, като ме засърбяха юмруците - като юноша тренирах бокс, а и съм си към 100 кила здрав мъж. Направо си видях ръката как само един път ще го мерна и ще заспи с натрошени зъби. Удрии, мамата ти мръсна ми минава през главата и усещам как вече съм станал.

Жена ми винаги ми казва в този момент да спра всичко, да не правя абсолютно нищо и веднага да запаля една цигара. Докато не изпуша цигарата нищо да не казвам и нищо да не правя. За някои неща слушам жена ми, така че запалих цигарата, седнах и чакам да ми мине беса.
Май вече към десет години не съм удрял човек. Последно го отнесе един мой стар войник македонец та едвам отървах дисципа...

Та седя си аз и си пуша, а оня мели до мене глупости. Казах му да ходи да си рекламира родителите дето не са го възпитали като малък а аз повече не желая да комуникирам с никой от този табун маймуни с табела 7-мо РПУ. Обадих се на един познат адвокат да дойде да ме представлява и приключих въпроса.
Адвоката дойде, нещо си говори с този нечистоплътния, който и на него почна да му се кара и да му разправя, че е съучастник в престъплението. Аз излязох на двора щото ми стана досадно.
Същия се оказа шеф на дознателите. Жална му майка на дознателството...

Тук искам да вметна, че този гадния също кара Ауди но от тези най-старите 100-тици. Когато след месеци си взех най-после от там колата някой беше изкъртил с отверка емблемата от задния ми капак, а на неговото Ауди се мъдреше емблема от Ауди А4. Стана ми смешно и се прекръстих да не ме стига мене и децата ми такова падение.

Да се върнем към хронологията на събитията.
Предадох доброволно с протокол, опис и снимане колата, ключа (той си беше в стартера) и документите на полицаите. Налепиха лепенките с печати по колата.

На следващия ден се качих на автобуса за Виена и потеглих, но не за дълго. На Калотино ме викат митничарите и питат – къде е колата. Показвам им документите от полицията че както изисква закона съм я предал на отговорно пазене като веществено доказателство по преписка еди-коя си. Един дебел митничар ми вика – бе мен полицията не ме интересува. Тука минаваш или с колата или с платено мито и ДДС. Айде сваляй багажа и обратно. Обадих се на един приятел да ме вземе от Калотино и на следващия ден – при адвоката. Той извика и един негов колега да поговорим. Цял ден четохме закона и тълкуването, нещата бяха съвсем яани – няма никаква основателна причина да ме спират след като колата е налична. Ако я няма трябва да платя мито.

Тънката мисъл на законодателя е, че някой може да си продаде колата в България, после да я обяви за открадната и да си касира в чужбина застраховката. Затова задължава да се плаща митото за всички откраднати коли. А това е тиха лудост, защото законодателя работи в случая с презумпция за виновност.

Пак си хващам автобуса и пак ме свалят с багажа на Калотино. Този път искам да говоря с юристконсулта на митницата и с шефа – г-н Съев. Приеха ме и двамата – явно да си отбият скуката, но все-пак като не ме изритаха без коментар... Съев го питам: Добре, някои хора си вкарват колата в България, оставят я на ремонт в някой сервиз и с бележка от сервиза си излизат. После се връщат да си я вземат. Той ме репликира: Е ма нямаш бележка от сервиз. Аз искам бележка от прокурора. Това от полицията не ме интересува. Или си плащаш митата. Иначе няма пускане. Айде обратно към София.

Не ме питайте как разбрах до кой точно прокурор в Софийска Градска Прокуратура е стигнала тази преписка, как се добрах до него и как получих от него тази бележка.

Качвам се на автобуса и пак стигаме Калотино. Слизам и давам на същия дебел митничар (то пък проклетия как винаги една и съща смяна се уцелваше без значение дали сутрин или вечер атакувам...) прокурорската бележка. Ето ти – викам, и копие съм ти направил, а аз този път си заминавам. Той ме гледа и ми се хили: Къде си заминаваш бе, шефа го нема. Аз не те пускам каквито и бележки да ми даваш, той като дойде ако иска да те пуска. От тука минаваш или с колата или с митото. Опитах да оспоря – без резултат.
Свалих си багажа и обратно.
А то един студ, вали навява гадно, а аз съм си седнал на куфара сред боклуците и вече не знам на кой свят съм. Жена ми сама в Австрия, тази одисея продължава вече повече от двадесет дена, дъщерята на година и осем месеца - не могат да си напазаруват двете та една приятелка на жена ми им пазарува в събота.
Седя си на куфара и не ми се живее – иска ми се да тръгна из гората и да ме няма никакъв никъде. Обадих се на майка ми. Тя ми каза да късам и да хвърлям, само и само да се измъкна от тази дивашка държава.
Тази дивашка държава. Така ли стана?
Спомних си с какъв патриотизъм в сърцето на 16 години се записах в Българска Национално Радикална Партия и как на сбирките в четвъртък разпалено говорехме за Волжска България, за Калояна, за картата в квартирата ми – България на три морета...

Разказаха ми как на един човек му крадели колата но случайно минала полиция и хванала крадеца. Осъдили го, излежал 8 години, излязал, но колата още не била освободена от прокуратурата. Човека чака вече 12 години.
На един датчанин му свили колата и той няма пари да си плати митото. Жената и децата се върнали в Дания а той вече 4 години живее в България в едно село и не може да излезе. Едно турско семейство го приютило и го храни.

Решен на всичко отидох в Централна митница в София и казах че искам да си платя митото или да подаря тази кола на държавата. Казаха ми че не мога да я подаря, защото тя е веществено доказателство и в момента нямам право на ползване.
Мито не мога да платя, защото не съм я нито продал, нито съм й сменил регистрацията с българска. Няма основание предизвикващо плащане на мита и дори и да искам не мога в момента и да предизвикам такова обстоятелство. Ударих го на молба да им платя митото, но ми обясниха че това е абсурдно което го искам.

Айде пак на Калотино при Съев с бележката от прокурора. Влизам при него и той ми казва: Сега излез, напиши молба свободен текст че искаш да говориш с мен и ме чакай да ти отговоря.
Молбата ми беше уважена, влизам при него. Казва ми: Искам становище от главния митнически инспектор на митница Калотино.
ОК, отивам до сградата на инспекторите, казвам какво искам и чакам. Там се мотаят хора напред-назад, пушат, пуша и аз, чакам. По едно време някои изквичава: "Англичаните идват!" и всички се втурват навън. Аз си викам – Кво стана тука бе? Но си седя. Една чистачка идва до мене и вежливо ми казва: Момче, моля те излез с цигарата навън, че англичаните се сърдят като се пуши тука. Сега ми светна. Нашите като чуят паролата им свиди да си гасят дълги фасове и тичат навън да допушват. Пак се почувствах като Алиса в Страната на чудесата.
Както и да е, влизам при главния митнически инспектор, разказвам му всичко бавно и с прости изречения. Той ме изслуша и ми вика: Добре, дай сега талона. Ама как да му го дам като съм го предал на полицаите – ето пише в протокола. Отговор: Аз без талон нищо не мога да направя.
Обаждам се на жена ми – имам копие някъде из бумагите вкъщи, да го търси и да го прати по факс в митницата. След 15 минути дойде. Той го погледна и го остави настрани.
Каза ми, че тази прокурорска бележка не ми трябвала, тя е само за чужди граждани.
И се почнаха едни обяснения, разправии, събраха се всички инспектори в стаята – явно им стана интересно. Главния каза: Знам какво ще направим. Ще си закараш колата на митнически склад на аерогарата, вземаш от там бележка, с нея идваш тук и те пускаме.
Ама как ще взема колата като тя е запечатана с лепенки които може само при приключване на преписката прокурорско решение да махне, описан й е километраж, всичко. Не може да мръдне и на милиметър от там.
Главния казва: тогава митница на аерогарата ще поеме отговорното пазене, а 7-мо РПУ ще е изпълнител на пазенето. От публиката инспектори – одобрителни възгласи в духа на: "Бал сии маата шйефа, сичку знай." Аз обаче въобще не се възхитих на тази глупост и му казах че това е невъзможно да стане.
Той: Сега ще видиш как ще е възможно, набира шефа на митница аерогара и пуска високоговорителя на телефона да чуваме. Каза му какво иска и онзи му отговори: "Аз не знам вие там какво пиете, но аз докато не видя кола в склада не гарантирам за нея." И затвори телефона.
Главния митнически инспектор затвори също телефона, замисли се и каза: "Ами ние се намираме в едно такова патово полужение..."
Само това ми трябваше. Избеснях. Гледам как съдбата ми е в ръцете на тези тъпи кратуни. Падна ми пердето и им казах това което си мислех: "Патова на тебе ти е главата и на всички тия малоумни парашутисти дето са насядали тука. Вземете поне един да не е парашутист тука да може да чете – да прочете закона да ви върши работата. Погледнете се какви сте полуграмотни телета, онзи виж как написа "Ауди" с "Л" – "Открадната кола – Алди." Каква е тая кола "Алди" бе, овен?"
Опитаха се нещо да ми кажат, обаче аз вече съм на обороти и няма спиране:
"Сега тука обявявам гладна стачка и викам пресата да ви видят всички какви сте полуидиоти и как си играете със съдбите на хората."
Явно се стреснаха, щото главния стана, хвана ме за ръката да ме успокоява, дадоха ми вода да пия. Как ми се беше насъбрало, просто не виждах светлина в тунела.
Главния каза: Знам на кого ще се обадим, ще ни каже какво да правим. Знае закона със запетайките. И се обажда на една асистентка от някакъв курс на който ходил. Тя жената в рейса и по мобилния диктува, а оня дето написа "Алди" пише бързо.
После писаха, поправяха, носиха някакви листа при Съев няколко пъти...
В крайна сметка една сутрин осъмнах с решение на шефа на Митница Калотино г-н Съев.
В него той ме задължаваше с митнически сборове (това което Централна Митница нарече абсурд) но отлагаше плащането им с три месеца.
Веднага на автобуса и право в Австрия.
Жената, детето, рев...
На другия ден – на работа. Влизам при шефа, той беше в течение през цялото време, сядаме да поговорим. Той ми казва: Стефане, само на лоши новини си се наслушал, аз имам една добра за тебе. Избираш си една нова кола до ... евро и ти я купувам само за тебе, фирмена. Бензини, ремонти – фирмата. Днес това ти е работата, да си избереш и да я поръчаме. После си отиваш една седмица вкъщи да си видиш семейството.
Така и направихме, избрах си фамилна кола – миниван.

След няколко дни ми се обажда адвоката от България с новината, че решението на Съев се позовава на текст от закона който от преди 2 години официално е отменен. Така че ще свали това решение бързо по административен път. Наистина го свали.

След месец и нещо прокурора приключи всичко и ми освободи колата. Докарах си я в Австрия и още на следващия ден я продадох на един приятел за смешни пари.
Мислех историята за приключила, но един ден ми се обажда адвоката, че Съев е излязъл с ново решение с което пак ме задължава с мита и ДДС!? За кола която отдавна не притежавам. Все едно някой германец да продаде в Германия на друг германец колата си и Съев да го задължи да плаща мита в България.

Няма да коментирам историята, то е ясно.
Само ще допълня, че адвокатите ми от България и Австрия подготвят дело в Страсбург за нарушение на човешки права.

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание