ПОДЗЕМИЕТО

            Идващият от дълбините мразовит полъх не го спря. Човекът продължи спускането си. В светлината на фосфоресциращите стени зърна мятащи се видения, но страхът от ново връщане бе по-силен. Веднъж го бе направил и последвалите страдания му стигаха за десет живота.

            - Върни се! Всеки от нас е чужд за теб, всичко тук е чуждо за теб. Както и ти си чужд за всички нас.

            Глупаво предупреждение. Нима можеше да същестува нещо по-чуждо от онова горе? Спъна се и едва не падна върху купчината скелети. Изруга тихичко. Отвърна му неистов кикот. Огледа се. Освен огромните белезникави змии и прилепите с човешки лица не успя да види никого. Невидимите гласове продължиха:

            - Върни се! Тук няма място за теб.

            По стените се появиха пукнатини. Из тях излязоха и се проточиха дълги ръце. Сталактитите слязоха още по-ниско, препречвайки и без това тесния проход. Водата, капеща от тавана се обърна на кръв. Прилепите запищяха, лицата им се разкривиха, устните им се разтвориха, показаха се остри зъби на вампири. Глух тътен, идващ от самите земни недра допълни хора от писъци. Сякаш бе пристигнала самата Преизподня. Но човекът даже не намали ход.

            - Върни се откъдето си дошъл! Върви си, тук не си желан! Бързо се връщай, докато ненаситните не са те изяли! Връщай се, докато не са ти оглозгали крехките кокали! Назад! Назад! - безспирно шептяха гласовете.

            Въздухът се превърна в гъста мъгла, която почти лепнеше. Призрачните видения започнаха да се уплътняват. Стените се замятаха в безумен транс. Входът стана разтворена каменна паст. Най-сетне човекът спря. Но не се обърна назад, не потърси път за връщане. Вместо това извика:

            - Как да се върна? Къде да се върна? Мога ли да се върна? Та аз идвам от България!

            И ужасените чудовища отстъпиха. После се втурнаха към него и братски го прегърнаха. Той стана един от тях.

Ангел Грънчаров,
1996 година