www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Разкази : Сетит  
Автор: Admin
Публикуван: 31.12.1992
Прочетено: 2138 път(и)
Размер: 15.14 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Сетитъ

/сказание за най-последните дни/

"- Каква е причината за Отклонението?

- Изместване на енергийния Център."

"Алтомъ", из текст 272

            Ще има масова евакуация. Ще мислят, че ще е за малко, но то ще е завинаги. Малцина ще се завърнат обратно. Повече ще умрат от междуособици, отколкото от вражеска ръка. Много смърт ще донесат и заразните болести. Началото на кошмара ще е през есента. Войниците ще са облечени с шинели.

            Ще има огнена битка на място, което отвън изглежда едно, а вътре е друго. Полуизоставено, овехтяло предприятие със занемарени сгради и инвентар. Под него - огромно по размер и цилиндрично по форма скривалище. С нещо наподобява атомна електроцентрала, но функционалното му устройство е друго. Хората в него ще загинат до един.

После ще дойде Мирът.

Значи всичко е ясно?

            Не, не е ясно. Какво ще се случи, когато Мирът свърши? Всяко нещо накрая свършва, всеки срок изтича. "Спомените" разказват... Нека ги чуем.

            Нарекоха ги "Носещите Ужас". Огромни летящи цилиндрични тела с множество дупки по корпусите. Някой отбеляза, че мирът идва и си отива, облечен с едни и същи дрехи. "Носещите" прелитаха ниско с оглушителен грохот, а от края на цилиндрите се виеха пипала. Като преплетени клони от непознато дърво, обримчени с тръбно скеле. Панически ужас обземаше всеки, щом нападателите се покажеха иззад линията на хоризонта. Хората забравяха всичко, бързаха да се скрият, да се спасят, да се сврат на завет, на тъмно, за да не гледат.Човешките тела намираха убежище, но не и душите. Хората бягаха от заплахата, а разумът бягаше от тях. С всеки изминат ден те губеха човешките си черти, смаляваха се, деградираха. Буйно растяха и се развиваха мравките и плъховете - най-страшните врагове на Разума измежду родените на Земята. Надеждата се скри дълбоко под повърхността, където никое живо същество не можеше да я стигне. Само Градовете опитаха да воюват.

            Но и техните високи островърхи кули биваха сривани една по една. Смъртно поразените цилиндри избираха да рухват точно върху тях. Макар с цената на огромни жертви, основната защита на Градовете постепенно бе сломена. А когато Носещите Ужас взеха да оредяват, пристигнаха доубиващите Очи. Мрачни огньове запламтяха навсякъде. Градовете се превърнаха в купчини полуразтопен метал. Светът се изпълни със смрад и задушаващ дим.

"И колкото повече приближаваше Краят,

толкова по-ярко блестеше Светлината."

из "Спомени за Предстоящото"

            Тогава се явиха Те. Не дойдоха, не пристигнаха. Просто се явиха. Изведнъж. Грамадни, чудовищно дебели, сякаш изпълнени с въздух. Като надути балони бяха. Като сгряващи слънца. Излъчваха несломима мощ, нищо не бе в състояние да им устои. Светла мощ! Прогонваща и най-плътния Мрак. Появиха се и настъпи обрат. Но твърде късно се явиха.

            Все по-високо се пренасяше Битката. Все по-далеч от земната твърд. И само някой случайно промъкнал се, изпълнен с Мрак лъч достигаше човешките селения. Ако не бяха падащите изкорубени тела, човек можеше да се заблуди, че кошмарът е приключил.

            "Мракът е безсмъртен. Можеш да преградиш пътя на енергиите му, можеш да го разградиш на части, които си взел за негови съставни. Но само ще мислиш, че си го убил. Той ще възкръсне в мига, когато отклониш своето внимание и престанеш да се съсредоточоваш върху него.

            Не се сражавай с Мрак. Прогонвай го!"

из "Спомени за Предстоящото"

            Телата не се повдигаха, пипалата не се извиваха. Не причиняваха повече телесна гибел. Но излъчваха Ужас. Който не е доближавал Мрака, той не познава Ужаса. Това не е просто силен страх. Ужасът е състояние, при което Светлите градивни енергии напускат физическия си носител и се устремяват към Сърцето на Бога, към своя Създател, да търсят там опора и закрила. Но и самият Бог не приемаше потъмнелите от Ужаса Искри.

            Мравешките челюсти и зъбите на гризачите довършиха каквото имаше за довършване. Да, също и зверовете, чието име е противопоставено на идеята на Божието присъствие. Човекът отново бе измамен. Скимтене, вой и вопли се носеха из развалините, ознаменувайки смъртта на човешката Раса и нейното следчовешко продължение. Умря още една надежда. Нека разкажа и още нещо неразказвано досега: "Тунгуският метеорит", както го знаят, бил всъщност един от корабите, наричани условно "Носещи Ужас". Унищожили го Пазителите на Земята, твърде рано било за премерване на сили. През онази епоха един-единствен такъв кораб щял да е достатъчен за покоряване на цялата планета. Но за човечеството съвсем не бе леко да се справи и с по-късното нашествие.

            В самото начало на последната война, незначителен брой човеци избраха крайното преобразяване като единствена възможност за спасение. Ще поясня: по онова време човешкото триединство бе достигнало съзнателна равнопоставеност на съставните части. Материя, жизнена енергия и Небесна Светлина съжителстваха в съзнателен и доброволен съюз. Според своето желание хората можеха да разделят вплетените същности и пак да ги съберат. Но след като започна Ужаса, някои решиха, че е по-добре да съществуват без телесната обвивка от уязвима физическа материя. Енергийното тяло им стигаше. Така се създаде летящия Светлометен свят, заровил се дълбоко в своите неуязвими за Мрака пещери. Последните оцелели зачакаха края на Времето. В друга една част от Вселената, обвити в непробиваеми брони Първосътворени се затвориха в себе си и млъкнаха. Връзката бе разкъсана.

За цяла една Вечност!

            Все по-съвършени ставаха Първосътворените, все по-ярко блестяха техните светове. Илюзията за бдящи Стражи бе пълна, само Съкровището вече не съществуваше. А Спомените твърдяха:

            "Змията захапа своята опашка. Преобръщането започна. Не успяхме да го спрем и няма кой друг да го спре. Подредете Светли знания в Тъмнината, посрещнете Края и се гответе за началото."

Това е било. Така е било и пак ще бъде. Писано е.

Не! Точно защото е писано, не бива да бъде така.

Писано е, за да не бъде. Иначе защо ще е писано?

            "От какво е породено Отклонението?

            Посветените казват: "От разделянето на неразделните".

            Лъжат посветените! Разделянето е предвидено. Многократно е описвано. Втъкано е в съдбата ни. При осъществяването му е използван подтик. И едно неизтриваемо име е свързано с него.

            От какво наистина е породено Отклонението?

            Един каза: "От събирането на разделените".

/.../

            Предопределението бе нарушено. Нещо се случи."

"Алтомъ", из текст 254

            Цилиндри, дълги километри. С отвори, от които лъха на смърт. Тръби, разстлали се до хоризонта. Зад тях - застинали, замряли пипала. Пипала и между тръбите. Всичко е покрито с дебел слой тъмнокафява прах. Полумрак е. Слънцето е далече. Непривично далече. Толкова далече, колкото човешкият поглед никога не е достигал. Някой би го взел не за Слънце, а за звезда, макар по-едра от останалите. Студено е. Космически студ, малко над абсолютната нула.

            Върху незначително по размер небесно тяло в покрайнините на Слънчевата система лежат Носещите Ужас кораби. Нахвърляни са небрежно един върху друг. Изглеждат отпуснати, като да си е отишъл от тях неживият им живот. Изглеждат безвъзвратно мъртви. Но ако не са?

Не знаем. За първи път се случва, откъде можем да знаем?

Има откъде!

            Нарекохме го "Пробуденият от изместването на Енергията". Ние преместиме енергийния Център и с това изведохме в ново битие неговото свръхсъществуване. Той от своя страна отблъсна в посока на Янкул предназначената за нас гибел отляво. Смаза на пихтия и захвърли върху преминаваща скала Носещите Ужас отдясно. Посоките са условни, но все някак трябваше да ги обозначим. Смалена до преодолими размери, опасността вече не значеше Безнадеждност. Само с две небрежни движения Пробуденият извърши онова, за което не биха стигнали силите на цялото обединено човечество. Без нищо да ни каже. Мислел ли е изобщо за нас или друго, неподозирано е предизвикало постъпката? И как да му благодарим?

            Пробуденият погледна за миг резултата от своето дело. Като че се поусмихна и се устреми назад. Към светилото на тройната светлина. Дали там, под повърхността на някоя от овъглените планети не се спотайват смъртоносните Очи? Страшните Очи, срещу които нямаме защита? Очите на неистовата Ярост. Тях ли търси Пробуденият? Имаме основания да подозираме целта на неговото пътешествие. Заради нас ли ги търси? Имаме ли значение ние за него? Той ли е обещаният Съюзник? Не знаем.

Небето мълчи, а истината трябва да се знае.

            От много елементи е съставена тя. Не се открива наведнъж. Затова ги има Възвестителите, прибавящи нови елементи истинност, след като способността за човешко възприятие се разшири. Възвестителите служат, за да тласкат знанието напред, сливайки го с границите на възприемчивостта. Н как да научим нещо, ако и Възвестителите не го знаят? Кой може да знае, щом се случва за пръв път? От кого да научим?

            От този, който е дарен със способноста да се учи. От можещия да разбере. От човека! Нали знаете, че той си има своя Мисия? А тя не е едноизмерна. Много са нейните посоки, много са значенията й.

            Накарайте човека да запита. Накарайте го да отправи пълен с желание Зов. Отворените Небеса ще отвърнат. Вземете Небесното Знание, слейте го с човешкото и погледнете. Съгрята от Божествена Светлина, истината сама ще блесне. 

Елтимир, 1993 година

 
Материалът е оценен на 10.00 (1 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание