www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

История: Асите - част от българския свят  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 6354 път(и)
Размер: 29.72 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Асите - част от българския свят

(из “Философски аспекти на етногенезата на волжските българи”, С.Пб., 1997, гл.ІІ, 1, 2)

След разпадането на Велика България миграцията на нейното население приела такива широки мащаби, че в течение на следващото столетие българите се озовали не само на Дунав и Средна Волга, но и в басейна на реките Дон и Северски Донец. Териториално това бил един плътен масив без разкъсвания от Средна и Долна Волга до Северен Кавказ, от Каспийско до Черно море, от Дон и Северски Донец, Приазовието и Северното Причерноморие до Долни Дунав и Мизия. В цялото това пространство съществувала една обща етноноосфера на българите, единството на която не било изгубено до приемането от тях на християнството на Дунав, а при Волга - на исляма. “И тъй, - пише Н. Я. Мерперт, - в VІІІ - ІХ в. писмените извори назовават три групи българи - на Дунав, при Волга и в Приазовско-Донската област. Всички те били свързани от общия произход и били остатъци от някога обширното обединение на българските племена. Впоследствие пътищата им се разделили, различните исторически условия и различната етническа среда, заобикаляща ги на Дунав, при Волга и в Подонието, определили появата на резки различия между трите посочени групи и загубата им на някога свързващата ги общност. Но през VІІІ в. тази общност още не била изгубена - и в трите области българите запазвали своята култура, създала се в Приазовието. Това се доказва от данните на археологията”. (…) 

Интересна е съдбата на онези българи, които след разпада на Велика България останали в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон и Северното Причерноморие. Докато преселилите се към Средна Волга и Долни Дунав българи образували свои държави на различна религиозно-идеологическа основа - първите възприели исляма, а вторите християнството - многобройните племена на останалите българи не успяли да се обединят и да създадат свое държавно образувание, защото се намирали във фазата на спад на пасионарното напрежение - във фазата на обскурация. По-късно по силата на различни причини, както от вътрешен, така и от външен характер, те се преселили в различни области на Юго-Източна Европа - едни от тях отишли в Кавказките планини (предците на балкарците и карачаевците), други - на север, заселвайки почти целия басейн на река Дон и Северски Донец, трети обитавали между Киевска Рус и Черно море. През ІХ - Х век византийският император Константин Багренородени в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат “черни българи”, а арабо-персийските автори - “вътрешни българи”. Тяхната съдба е интересна в това отношение, че те са се озовали в полето на привличане на етноноосферите на заобикалящите ги народи и впоследствие изгубили своята единна етноноосфера и влезли в качеството на етнически субстрат в състава на множество народи, най-вече украинци и руснаци. И малцина от тях успели да се запазят до наши дни под названието тамбовски, пензенски, мордовски и някои други татари. И те изгубили етническото си лице не в резултат на военен разгром или завоевание, а по силата на етноноосферното влияние на другите народи.

Етноноосферата на българите през V - Х в.

След смъртта на Атила през 454 г. огромната и рехава хунска империя се разпаднала. Племената и народите, номадствуващи в източноевропейските степи, се освободили - пише С. А. Плетньова. - Историята им започнала да се развива самостоятелно - техните имена изпъстряли страниците на византийските и задкавказките хроники. Акацири, барсили, сарагури, уроги, савири, авари, утигури, кутригури, българи, хазари - това далеч не е пълния списък на тези постоянно враждуващи и воюващи помежду си народи”. По този начин българските племена през V - VІІ в. имали свои названия. По-нататък, през периода на образуване на племенни съюзи, ситуацията се променила - названието на съюза зависело от това, кое от племената заемало господствуващо положение в него. Когато начело на племенния съюз стояли савирите, всички племена, влизащи в него, се наричали савири. Когато през VІІ в. съюзът им се разпаднал и се образували две държави, то в западния съюз взели надмощие предсставителите на племето на хазарите и страната започнала да се нарича Хазарски каганат и всички влизащи в него племена, включително и българите, възприели етнонима хазари. В източния съюз се издигнали представителите на племето на българите. По името на господствуващото племе страната започнала да се нарича Велика България, а жителите, независимо от племенната принадлежност - българи.

В етноноосферата на българските племена, както и да се наричали те, се определила една носеща честота, която доминрла при всички етнически ситуации. Тази честота потискала всички други, свързани с влиянието на етноноосферите на заобикалящите ги народи или на онези от тях, които по различни причини се вливали в състава на българите, внасяйки свои изменения в тази честота, явяващи се като неин фон. Преминавайки от естественонаучен на хуманитарен език, може да се каже, че манталитетът на българите винаги се явявал победител, обогатявайки се за сметка на манталитетите на влязлите в състава им представители на другите етноси. Така се случило с аланите. Сетне същото станало с хазарите след разпада на техния каганат. Те се озовали в полето на действие на етноноосферата на българите и дори възприели етнонима “булгар”, което за тях не било трудно, тъй като тези два етноса били единоверци и родственици.

Черните българи и тяхното местообитаване

В своето съчинение “За управлението на империята” Константин Багренородени пише: “Отвъд Боспор се намира устието на Меотийското езеро, което поради големината му всички наричат море. В това Меотийско море се вливат множество големи реки. На север от него [тече] река Днепър, от която русите идват в Черна България, Хазария и Сирак”. Така Черна България заемала земите по долното течение на Днепър и Северното Приазовие до река Дон. Именно за тази България писал хазарският цар Йосиф до Хасдай ибн Шафрут в далечната Андалусия, че последният може да му изпрати своето писмо през Рус, България и по-нататък до мястото, което му посочи. Черна България била самостоятелна страна, защото тя, както посочва Константин Багренородени, “може да воюва с хазарите”. Същевременно Византия била заинтересувана от защитата на своите владения от черните българи. Според договора от 945 г., сключен между киевския княз Игор и византийския император, една от клаузите гласяла: “И за това: ако дойдат черните българи и започнат да воюват в Корсунската страна [гр. Херсон в Крим - Р. Б.], то заповядваме на руския княз да не ги пуска, в противен случай те ще причинят вреда и на неговата страна”. От тези сведения може да се съди, че Черна България е граничела непосредствено с Киевска Рус откъм Черно море, заемайки по-нататък и земите по Северски Донец.

За черните българи нееднократно споменават и арабо-персийските извори от Х век. За българите, които арабите наричали вътрешни българи, разказва ал-Масуди. За пръв път терминът “вътрешни българи” се среша при ал-Балхи (920 г.). Сетне за тях пишат Истахри (930 г.) и Ибн-Хаукал (977 г.). “Русите - пише Ибн-Хаукал, - търгуват с хазарите, Рум и Велика България. Тяхната граница е на север от Рум и броят им е толкова голям, че те облагат с данък Рум и вътрешните българи, които живеят до тяхната страна”. Н. Я. Мерперт, позовавайки се на ръкописа на анонимната персийска география от края на Х в. “Худуд ал-Алам” (“За пределите на света”), дава следното описание  на границите на Черна (Вътрешна) България: “При едно такова тълкуване на текста на персийския аноним, източната граница на народа на вътрешните българи се оказва долното течение на Дон, западната - Днепър, течащ през страната на славяните (сакалибите), северната - Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, а Южната - Черно и Азовско море. Само едно такова разположение оправдава самия термин. Народът “вътрешни българи” се намирал между външните (дунавските) и волжските българи, към които, както показват сведенията на “Худуд ал-Алам”, този термин не би могъл да се отнася”. “Този народ е смел, - пише персийският автор, - войнствен и внушаващ ужас. Характерът им е подобен на този на тюрките, живеещи до страната на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях. Те притежават стада, оръжие и оръдия за война”. Персийският аноним споменава освен вътрешните българи и родственото им племе на венендерите, обитаващи на изток от тях, т.е. уногундурите, за които пише в своето писмо и хазарският цар Йосиф. Персийският географ отбелязва: “На изток от нея [от страната на венендерите - Р.Б.] са барадасите, на юг от нея - хазарите; на запад от нея - планините; на север от нея - маджарите. Те [венендерите] са страхливи, слаби, бедни; доходните занимания при тях са малко”. От това описание може да се съди, че венендерите (уногундурите) са заемали района северно от мястото на вливането на Северски Донец в Дон, защото само от него на запад има “планини” - Донецкия хребет, на юг са хазарите, а на север маджарите (буртасите).

До ден днешен етническите взаимовръзки на българи и алани предизвикват спорове между учените-историци. Този проблем е напълно разрешим, ако подходим към него от гледна точка на идеята за етноноосферата. През 372 г. хуните разбиват аланите, “мнозина избиват и ограбват, а останалите присъединяват към себе си”. Хуните стават господари на прикаспийските и донските степи - родината на аланите. Част от аланите, заедно с хуните, участвуват във Великото преселение на народите на запад. По-нататъшните събития показват, че тази част от аланите свързала съдбата си с българските племена. Впоследствие, към VІІ в. те били асимилирани от българите, но това обстоятелство не минало безследно и за последните - българите възприели много неща от културно-стопанските достижения и религиозните ритуали на аланите като отговарящи на изменилите се условия на техния живот, особено при прехода от номадски към полуномадски, а сетне и към уседнал живот. Аланите пък, оказвайки се в полето на привличане на етноноосферата на българите, възприели техния манталитет и език, а сетне и етнонима. Асимилацията на аланите от българите протичала, като се почне от ІV в. до Х в., особено интензивто в началото и края на този период, т.е. в началот на образуването на съюза на българските племена в Северен Кавказ и през 2-та половина на VІІІ в., когато хазарите преселили част от аланите в северо-западните граници на своя каганат, в района на Горни Дон, където по това време вече живеели българи.

Още преди пристигането на аланите в горното течение на Северски Донец, в тези места вече обитавали българските племена на савирите. Те се появили тук през първата половина на VІІІ в., когато напуснали Прикаспието в резултат на нееднократните нападения на арабите, които се опитвали да завладеят Северен Кавказ. Около средата на ІХ в. тук се преселили унгарците от Волго-Камието и изтласкали българите-савири. Една част от тях се придвижила към черниговските северяни, а друга отишла при своите съплеменници на Средна Волга. Напълно обосновано може да се предположи, че в горното течение на Северски Донец били преселени не онези алани (осетините), които обитавали в труднодостъпните планински райони на Кавказ, а тяхната номадска част от Предкавказието, която по това време вече се намирала в полето на действие на българската етноноосфера. Отражение на даденото обстоятелство е тюркският език, който говорили преселените на границите на каганата алани. В горното течение на Дон към времето на падането на Хазарския каганат вече нямало никакви групи алани. Част от тях изглежда се завърнала при своите сродници в Кавказ, а друга част, тясно свързана с българите, била асимилирана оттях, затова няма никакъв смисъл да се говори за алано-българи, а има всички основания да се твърди, че към края на Х в. в басейна на реките Дон и Северски Донец са живеели само българи, които руските летописци наричали яси, а арабо-персийските автори през следващите векове нарекли аси.

За потвърждаването на това, че в горното течение на Дон, като се почне от 2-та половина на VІІІ в. до ХІІ в. включително, са живяли алани, които после били асимилирани от руснаците, се използуват археологически данни, в частност - типовете погребения (катакомбни или ямни), а също антропологическите измервания на черепите (дългоглави или кръглоглави). Схематично това изглежда така - ако типът на погребенията е катакомбен, а черепите дългоглави, то тези погребения се отнасят към аланите; ако пък типът на погребенията е ямен, а черепите кръглоглави, тези погребения се считат за оставени от българите. Археолозите отбелязват, че освен катакомби, в некрополите се срещат и обичайните ямни погребения. Но само за аланите ли е характерно катакомбното погребване на починалите? Нима то не е присъщо и за българите? “В Салтовския некропол, - пише А. П. Смирнов, - господствува друг обряд за погребване в катакомби, генетично изхождащ от подобните сарматски гробове. Той е характерен също и за българите от Поволжието. Ибн-Фадлан, автор от началото на Х век, оставил интересно описание на обичаите на волжските българи, отбелязва наличието сред тях на погребения в катакомби”. По-нататък А. П. Смирнов привежда следния откъс от записките на Ибн-Фадлан: “И ако умре мюсюлманин при тях, а [той има] жена от хорезмийците, то го измиват с измиването на мюсюлманите. Сетне го откарват с кола… до мястото, където ще го погребват. А когато той пристигне там, те ще го вземат от колата и ще го поставят на земята. После очертават около него линия и го поставят настрана. След това изкопават в тази линия гроба му, правят за него странична пещера и го погребват. Подобно на това и те [жителите на тази страна] постъпват със своите мъртъвци”. Затова не може с точност да се каже, че катакомбните погребения са оставени само от аланите, а що се отнася до дългоглавостта, то този признак не е рядкост сред българите.

Преселвайки аланите, - пише А. В. Гадло, - хазарите същевременно отслабвали Аланското обединение и създавали в северо-западната част на своята държава пограничен заслон, който прикривал междуречието на Северски Донец и Дон, превърнало се през VІІ в. в област на интензивно усядане на изтласканите от самите хазари от степите на Предкавказието български родовоплеменни групи”. Поради многочислеността на българите в Подонието, живеещите сред тях алрани се побългарили. Българите заимствували много неща от аланите, което се отбелязва от археолозите. Аланите, асимилирани от българите, престанали в основната си маса да се различават от тях още през VІІ век. Те попаднали в етноноосферата на българите, приели техния език, вярвания, макар и да запазили от миналото катакомбния тип погребения. Онези алани, които решили да запазят своята самостоятелност, отишли в предпланините и планините на Кавказ и впоследствие станали предци на осетините. Българите, живеещи в пространството от Кавказ до горното течение на Дон, руските летописци наричали яси, а окръжаващите ги народи, сред тях и осетините - аси. “Общите език и писменост, - пише С. А. Плетньова, - били още два фактора, които обединявали на една огромна територия жителите на каганата в едно цяло, възприемано така и от техните съседи, и от тях самите, и от всички страни и държави, с които те се сблъсквали в походите, търговските пътища и дипломатическите пътувания. Това единно цяло било хазарската държава, населението на която въпреки разноетничността се наричало, изглежда, хазари”. Когато в кроя на Х век Хазарският каганат се разпаднал и част от хазарите от Долна Волга започнала да се преселва в басейна на река Дон, където вече обитавали техните родственици българи, то това дало още по-голямо основание да бъдат наричани кавказо-донските българи яси (аси), за да се различават от волжските и дунавските българи.

Дълбоките традиции на руската историческа наука, дори онези, които са били създадени погрешно, независимо от фактите, отразени в множество източници, не дават възможност на съвременните автори да се откажат от отъждествяването на аланите и ясите (асите) и да видят в ясите (асите) българи, които са заселили след разпада на Велика България целият басейн на река Дон и Северски Донец. А що се отнася до влиянието на аланите върху ясите в културно отношение, и обратно, за това не може да има съмнение. Взаимното влияние на етносите се е извършвало и се извършва постоянно. Заселването на басейна на река Дон и Северски Донец от българите-яси се доказва и от следното обстоятелство. Дори в началото на ХV в. в целия този обширен регион не е имало нито един руски град. Не е имало такива и източно от линията Нижни Новгород - Городец Мещерски и Шилов на Ока, в което лесно можем да се убедим, като погледнем карта 8 “Руски градове в началото на ХV в.” по “Списък на руските градове” в книгата: Тихомиров М. Н. “Русское летописание”, М.: Наука, 1979.

С. А Плетньова пише: “Понастоящем не предизвиква особени възражения и разделянето на Салтово-Маяцката култура на няколко локално етнически варианта. /Ние вече казахме, че и И. И. Ляпушкин разделя Салтово-Маяцката култура от басейна на Дон на два варианта. Лесостепния вариант от горните течения на Дон, Оскол, Северски Донец той считал за алански, а степния, към който се отнасял и Саркел - за български. Именно тези два народа били създателите на Салтово-Маяцката култура - културата на Хазария. Затова навсякъде, където са исторически фиксирани тези народи през VІІІ - Х в., е известна и Салтово-Маяцката или много близка до нея култура. Такива са земите на северно-кавказските предпланини (Алания), Крим, Волжска и Дунавска Българии. Така ареалът на Салтово-Маяцката култура се разширява необичайно от Кама до Кавказ и от Бела до Дунав. Нараства и броят на вариантите на тази култура./ Освен двете посочени от И. И. Ляпушкин и разпространени само на територията на Подонието, ние познаваме сега и още четири варианта, отнасящи се към Салтово-Маяцкия кръг от паметници - приазовски, кримски, долноволжски и дагестански. Освен това, чрез Салтово-Маяцкия етап в културата са преминали севернокавказките алани, дунавските и волжските българи, и следователно на този етап тяхната култура може също в известна степен да се счита за варианти на Салтово-Маяцката”. В дадените изводи на С. А. Плетньова можем да се съгласим с всички положения, освен това за двойнствеността на Салтово-Маяцката култура. В резултат на примесването на аланите с българите, се получава едно объркване, което историците и археолозите, придържащи се към идеята за двойнствеността на Салтово-Маяцката култура, не са в състояние да преодолеят, или за избягването на което са принудени да изказват хипотези, противоречащи на историческите факти (за тях ще се каже по-долу). Историческите факти и логическото мислене ни казват, че на посочената територия не е имало никакви алани или алано-българи, а е имало българи, които са погълнали в себе си българизираните алани и хазари, а навярно и други етнически групи. В цялото това пространство е действувала една доминираща етноноосфера - етноноосферата на българите.

М. И. Артамонов, - пише А. В. Гадло, -  изказва предположението, че страната Асия, според свидетелството на Кеймбриджския документ воювала в началото на Х век срещу хазарите, съответствува на областта на разселването на алано-овсите в горните течения на Дон и Северски Донец. Отъждествяването на асиите от Кеймбриджския документ с някоя група от алано-овсското обединение на племената от  Северен Кавказ преди Х век - преди времето, когато е изчезнала Салтово-Маяцката султура в Подонието, е малко убедително, тъй като аланите-овси от целия регион в дадения извор са обозначени с произлизащото от византийсксата и арабска официална етнополитическа номенклатура название Алан”. Мнимото противоречие на Кеймбриджския документ ще изчезне и съдържащата се в него информация ще съответствува на действителността, ако признаем, че в Горните течения на Дон и Северски Донец са живеели не алани-овси, а българи-яси (аси). Асите - донските българи напълно са могли да воюват срещу Хазарския каганат на страната на своите събратя волжските българи. В дадения случай Асия няма никакво отношение към Алания. Работата е там, че асите (ясите) и овсите (оссите) не са едно и също, те са различни етноси: асите (яси) са българи, а овсите (осси) - алани или (както започнали да ги наричат по-късно) осетини. Обстоятелството, че в разглеждания район са живяли българи, се потвърждава и от археолозите. “Така, - пише С. А. Плетньова, - територията на разпространението на българите не бива да се ограничава само до степната ивица; изглежда, че те постоянно в големи количества са се заселвали в плодородните долини на лесостепното Подоние”. Именно населението на басейна на Дон руските летописци наричат яси. Още по-определено се изказва по този въпрос унгарският учен Ерней, който пише, че в Унгария преселилите се при тях през 2-та половина на Х век българи се наричали яси.

Недалеч от десния бряг на река Прут в Румъния на границата с Молдавия се намира град Яссы. На тази територия някога са живяли българи. В. Н. Татищев отбелязва: “Ясите,… при древните даки, яси и гети в Молдавия”. На друго място в своята “История” той пише: “Ясите, в Молдавия, с косогите,…, но други се споменават на Дон”. “Яси” и “касоги” били названията на тюрко-българските племена, живяли от Кубан в Северен Кавказ до Днестър в Северо-западното Причерноморие. Именно тях впоследствие нарекли черкаси. Връзката между българите и град Яссы е несъмнена, ако припомним, че и унгарците наричали българите яси. Така ги наричали изглежда и другите народи от дадения регион. За пребиваването на българи тук пише В. В. Мавродин: “В южната част на разпространението на Салтовската култура живеели българи. Типичен техен паметник са Зливки. Тук, в частност, в междуречието на Прут и Днестър, живеели “черните българи” от “Повесть временных лет”. Това били онези тюрки, с които, както и с аварите, славяните се сблъскали още в зората на своята писмена история. Изглежда и най-древните тюркски заимствувания в езика на източните славяни са свързани с българите”. Пак там, засягайки същия проблем, само че относно друг регион, В. В. Мавродин отбелязва: “В Подднепровието, на териториите на Днепровското Левобрежие и в Посемието, славяните асимилирали древното ирано-езично население. Това били алани - “ясите” от руските летописи, потомци на сарматите, потомци на Салтово-Маяцката култура на земеделци и скотовъдци, по това време силно тюркизирани от българите”. Не е ясно само защо аланите, живеейки в непосредствено съседство с руснаците, отначало били “силно тюркизирани от българите”, а едва сетне асимилирани от славяните, след като славянизацията е могла да протече непосредствено и без промеждутъчна тюркизация. Даденият пример говори за силата на историко-научната традиция, която изисква на всяка цена “да се запазят” на посочената територия аланите, които уж носели названието яси, в противен случай ще се наложи да се признае, че ясите са били българи. По този повод Л. Н. Гумильов без заобиколки пише: “Не е правилно да се счита Дон от ІХ век за славянска река. По горни Дон в това време обитавали “чиките” - един съвсем не славянски етнос, а между Донец и славянския Днепър живеели савирите [едно от българските племена - Р. Б.], до ХVІІ в. считащи се за отделни от руснаците”.

А. В. Гадло пише, че грузинските извори на “северния склон на Големи Кавказ познават една политическа общност - Овсети; а терминът Алания, споменаван в тях само веднъж, се прилага към тях като синоним на това название”. Позовавайки се на изследванията на В. А. Кузнецов, Ю. С. Гаглоев, Т. М. Минаева, той отбелязва, че “етнонимите ас/овс и алан поне от VІІ до ХV век присъствуват в етнонимиката на Северен Кавказ успоредно”. Авторите твърдят, че асите, овсите и аланите са название на един и същи етнос. Удивително е, че те не вземат предвид исторически установения факт на обитаването в тези векове по западните граници на Алания на предците на съвременните балкарци и карачаевци, т.е. на българите, които аланите-осетини и до ден днешен наричат аси (яси). И когато В. Г. Пашуто и А. В. Гадло пишат, че руските князе през VІІ век търсели пътища към Кавказ “заобикаляйки Тмуторокан и Страната на касогите - през земите на ясите (Алания) и обезите (Абхазия)”, те напълно пропускат факта, че с Абхазия е граничела непосредствено не Алания, а южната част на Асия - не аланите са били съседи на абхазците, а асите (ясите), т.е. българите - предци на балкарците и карачаевците.

Противно на своето твърдение, че в черниговските земи живеели тюркизирани от българите алани, В. В. Мавродин малко по-надолу пише: “Част от българите изтласкали в северната част на лесостепта по-късните пришълци - унгарци и печенеги. За потомци на тези древни тюрки-българи следва да се считат черниговските “были” от “Слово за полка на Игор” - шелбирите, олберите, ревугите, татраните… Това е именитото черниговско боярство, отдавна порусначеното дворянстсво, тюркският произход на които бил напълно забравен по времето на Игор Святославович. Самият термин быль ни отвежда в Дунавска България, където той бил заимствуван от славяните от тюрко-българите, и в Орхоно-Енисейския край, където в древните тюркски надписи той се явява в значението на сановник. Приемането на християнството от българите-яси в източните райони на черниговската земя ги привело в полето на действие на етноноосферата на руснаците, което в края на краищата способствувало за окончателното им порусначване. Езикът и вярата на отците - това са двата фактора, които привързват човека към дадената етноноосфера. Ако те са изгубени, разкъсва се и връзката с етноноосферата на етноса, на който принадлежат изгубените език и вяра. [к.м. - прев.] Но човек не може да живее извън етноноосферата - ако той се освобождава от една, то попада под влиянието на друга. В това се състои същността на асимилацията на едни народи от други.

Не говори ли следният исторически факт за това, че аланите и асите са били различни етноси. “924 г. Византия - пише Л. Н. Гумильов, - вдигнала срещу юдео-хазарите асиите (асите), турку (гузите), пайнилите (печенегите), но те били разбити от цар Вениамин с помощта на аланите”. Византия вдигнала срещу Хазарския каганат тюркските племена - аси и печенези - които били враждебни към хазарите, но впоследствие с помощта на аланите ги разбили. Необходимо е да се подчертае, че както се вижда от изложеното, асите-тюрки заедно с родствените им племена били разбити от хазарите в съюз с аланите-овси. Даденото обстоятелство е частно потвърждение на това, че асите (ясите) и аланите (овсите) са били различни народи и са заемали различни земи. Но, навярно съюзниците на хазарите са били аланите, обитавали в Итил. С. А. Плетньова, позовавайки се на Бируни (973 - ок. 1050 г.), пише, че “езикът на аланите, живяли в Итил, бил едно смесено хорезмийско-печенежско наречие. Следователно дори ирано-езичните алани вече били възприели тюркския език на основното тюрко-езично население на каганата - българите и хазарите, отнасящи се, както е установено от съветските тюрколози, към българо-печенежската група на тюркските езици”. Изглежда, че все пак под асите, воювали заедно с гузите и печенезите срещу, както пише Л. Н. Гумильов, “юдео-хазарите”, следва да се разбират волжските българи, защото именно тези три народа в началото на Х век били съседи по левия бряг на Волга и сражението е можело да стане някъде в междуречието на Волга и Урал.

Риза Бариев

 
Материалът е оценен на 7.54 (13 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание