www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

История: "Медното гумно на българите", Иван Венедиков  
Автор: anti666
Публикуван: 30.10.2012
Прочетено: 3122 път(и)
Размер: 10.38 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
Url Link: Медното гумно на българите
Медното гумно се среща в един апокриф, озаглавен „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и за края на света”, дълго и красноречиво заглавие, което не се нуждае от обяснение, за да се разбере, че говори за Второто пришествие. И този апокриф започва по същия начин, както и цялата група апокрифи от този вид: „Дойде архангел Гавраил при пророк Данаил и му каза така: „Желани Данаиле, изпратен съм при тебе, за да ти възвестя и покажа последните дни. Сложи ги на сърцето си. И послушай заради желаещите да бъдат грях, заради живеещите да бъдат виновни.” — Пое ме ангелът и ме постави на висока планина, където не беше стъпвал човешки крак...” По образеца на тези апокрифи е създадена и Божествената комедия на Данте с неговото посещение в ада, чистилището и рая. По-нататъшното съдържание на апокрифа е пълно с неясни бълнувания. Говори се за четири звяра, които били царствата и за десет рога, които са десет династии. В едно неясно изреждане на идване на нов цар и на друг цар, без да се дава името му, тук-таме се съзира по някоя историческа личност, означена или с име, или с някакво събитие. На някои места обаче са разказани отделни епизоди, които са по-ясни сами за себе си. Именно в един такъв пасаж се споменава и медното гумно, наречено тук капище.

„Неизвестното се таи. Ще излязат (римляните) от този град, наречен Средец (София). И ще намерят тук някого по Божие повеление, за да приеме в Меденик трохи хляб от удържащите. Името му е Столкуфалео. И ще го отведат в Акродун. Тук ще го помажат в царството, а хората преди това ще го смятат за починал. Той ще излезе срещу измаилтяните с голям гняв. Много хора ще посрещнат измаилтяните (т.е. езичниците) на мястото, наречено Пертон в Стоте хълма, от другата страна на Средец. Ще се разрази крепка бран. На това място ще има двоуст кладенец. Тогава кръвта римска ще се смеси с измаилтянската. И ще предаде Бог в ръцете на царя измаилтяните. И ще освободи всички свои. И ще съгради корабни оръжия. И ще пусне свои пратеници във вътрешните римски области. И така ще прогони Измаил. И ще укроти русите бради. И тогава ще се изпълни казаното. Лъв и куче зад него ще се погнат. И идващият от Рим цар ще дойде на мястото, наречено Вардия. Ще се съпротивява Лонгий, също на това място. Като унаследи Рим, ще влезе в него и ще дойде на мястото, където има скрит съд. И ще удари в медното капище, където е самият съд. По повеление Божие той ще се открие. И ще обложи с дан хората. С това злато ще излязат от Рим множество хора и по същия път ще отидат в Седмовръх. И по земята никой не ще му се съпротивява. С него ще бъде Бог.”

В този пасаж от апокрифа има много неясни изрази, които могат да се тълкуват различно. Но прави впечатление, че се говори за някои неща, които са свързани с легендите около създаването на българската държава или със самата държава. Така например говори се за Стоте хълма, което ни подсеща за Стомогилния цар Слав. Земите около византийската столица се наричат „вътрешни”, както се е наричала някога областта около българската столица — вътрешната област на българската държава. Още по-странно е споменаването на владетеля, който е герой на тази част от апокрифа, очевидно един български цар, действителен или фантастичен, във връзка с който има някаква легенда, някакво предание, което символизира идването на този владетел, за който е казано, че „лъв и куче зад него ще се гонят”. Това предсказание или предание е много старо, защото ние го виждаме изваяно в релефа на Мадарския конник. Там е представен един владетел и под краката на неговия кон лъв и куче зад него се гонят. Владетелят е хвърлил копието си и пронизал лъва. Очевидно това е една сцена, свързана с българските владетели, и съставителят на апокрифа вижда своя герой като участник в тази сцена, защото народното въображение така си представя един мощен владетел. Ние се натъкваме на една възходяща градация от риторически фигури, която достига кулминационната си точка при идването на този загадъчен цар на мястото, което се нарича Вардия и където има скрит съд. Но съдът е скрит в едно тайнствено място, в едно медно гумно, което царят ще разбие, за да открие съда. И от момента, в който владетелят направи този символичен жест, строши медното гумно и разбие съда, той ще обложи с данък хората, които след това стават вече негови поданици. Очевидно мястото, на което се вършее — гумното или токът има в представите на българите едно изключително значение, и то не обикновеното гумно, а медното гумно, гумното направено от мед, вероятно фантастично, представлява символ на държавната власт.

В един друг апокриф, който носи заглавие „Тълкувание Данаилово”, изглежда, се говори за същото лице, но тук всичко е значително по-ясно. Става дума за княз Борис, който се споменава под името Михаил и с титлата каган. Правейки алюзия за Покръстването на българите, съставителят на апокрифа го рисува с този символичен жест: „И той ще удари медното капище и то ще се разпръсне на прах. И ще влезе в града.” Виждаме, че и тук влизането в един град е предшествано от разбиването на медното гумно, т.е. от същия магически жест.

В апокрифите, в два различни случая, изразът медно гумно е заместен от медно капище. Става дума за апокрифа със заглавие „Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и края на света”, в който четем пак за този същия загадъчен Михаил каган: „И ще отиде на мястото, където има скрит съд. И като удари с меча си в медното капище, в него има скрит съд. По повеление Божие той ще се открие.” Както е известно, думата капище няма едно строго определено значение. Тя може да има значението, което ѝ се дава и днес в литературния български език — светилище за езичници, място, в което се извършват култови ритуали към езически божества, но освен това може да означава и идол, изображение на божество, статуя. Но каквото и значение да дадем на капище, в случая то замества гумно. Медното капище се явява вместо медно гумно. Така ние виждаме, че медното гумно или медното капище са символи на езическата държавна власт, която християнските владетели разрушават, разбивайки го.

Всички тези символични разбивания на медно гумно или медно капище, за които говорят апокрифите и посланието на тримата патриарси, всъщност имат в основата си един символичен жест. Той ни е познат от много жития на християнски мъченици или проповедници, които разбиват езическите идоли и с този символичен жест турят край на съществуването на езичеството в дадено място. Със същия жест християните изразяват протеста си срещу господстващата религия. Ето например как е постъпил св. Дазий, когато го водили да го накажат със смърт заради изповядваното от него християнство: „Отивайки към славното си мъченичество... съборил нечестивите и безбожни идоли на светотатците като ги свлекъл на земята...” Но подобни символични жестове, изглежда, че са съществували и в езическа България. Говорейки за Крум, който бил разпрострял войските си пред Цариград от Влахернските до Златните врати, Теофан отбелязва: „Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Западна та врата при морето, Крум поискал от императора да за бие копието си в самата Златна врата, а когато импера торът не му позволил да направи това, завърнал се в палатката си...” Дали зад медното гумно се крие нещо действително или това е един чисто приказен елемент, водещ началото си от религията на прабългарите, които вярвали, че богът им Тангра — има свое медно гумно, никой днес не би могъл да каже. По-вероятно е последното.

Няма нищо чудно, че всред един народ, който се е занимавал преди всичко със земеделие, гумното е заело важно място в религията. В ново време, когато всяко семейство си има свое гумно, на което си вършее и което обикновено е част от двора му, естествено гумното не може да играе тази роля, която е играло в старото българско селище, където вероятно е имало само едно гумно, на което са вършеели всички жители на селото или всички членове на общината. Това е мястото, където те са се събирали по време на най-важния момент от своята земеделска работа — събирането на зърното от тазгодишната реколта. Докато всички други земеделски работи са се извършвали на различни места, тук хората са били събирани по необходимост и в продължение на дълго време по гумното е кипял живот и работа и са се отправяли благодарности към божествата на плодородието. Поради това и самата дума „гумно” се свързва с глагола „гъмжа”, място, което гъмжи от събирането на много хора и на животни, място, което е изгмечено, т.е. изтъпкано от краката на работния добитък и, хората и е така трамбовано, че прилича на метално, на медно. То не попива влагата. И другрто име на гумното „ток” се извежда от глаголите „тичам, тека” и вероятно се свързва с тичането на животните и хората върху натрупаното жито, за да го овършеят. Но от момента, в който работата по вършитбата приключва, гумното остава една идеално равна поляна, на която селяните се събират, когато имат да решават важни въпроси. Всичко това, което казахме тук, влиза в понятието на средновековния човек за гумно. А за фантастичното медно гумно понятието е още по-широко, като в него влиза и държавната власт, представлявана от владетеля и богатството и изобилието му, при което от гумното потичат потоци от зърно и благоволение на божеството, което е дало това плодородие. Така всяка установена власт си има свое медно гумно, което е политически, културен и митологически символ.

С приемането на християнството и с проникването му дълбоко всред народа в България медното гумно е загубило своята същност. За него се е говорело като за някаква преживелица, която народът не е могъл да си обясни. Но легендите, останали от векове, за съществуване на действително гумно, направено от мед и затова наричано медно, се ширели. И така, както има самодивски кладенци, самодивски поляни, самодивски дервент (проход), самодивски виролища и игралища, по същия начин започнали да се появяват места, които се наричали медно гумно. Когато на някои места старото название мед било изместено от новото, турското бакър, вместо медно гумно се появило бакърено гумно и тук-таме то станало дори топоним. Появява се местност, която народът нарича упорито Бакърено гумно или Медно гумно

Това е всъщност най-старият период от съществуването на медното гумно и легендите за него. Трябва да кажем, че те всички са създадени около селища и лица, които са съществували в старата българска държава през Първото българско царство. Известията за медно гумно трябва да се поставят между IX и XI в. и най-старото от тях се отнася до столицата на България — Плиска.

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание