www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: Сказание за Чулман - Част VI. Атай aръ или Песен за Атай  
Автор: Йордан_13
Публикуван: 30.10.2020
Прочетено: 716 път(и)
Размер: 257.58 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Сказание за Чулман
(
Песен за Атай)

Част VI

 

 

 




СЪДЪРЖАНИЕ

69. Как Атай се появил на света и бил откърмен от самата Ингарсак

70. Атай се среща със Сузук и синовете му

71. Атай с приятелите отива на гроба на баща си и среща Сарвар

72. Атай с приятелите се отправя да търси дървото Айрамбаз

73. Как приятелите загубили Булут

74. Чулман и неговото огледало помагат на Ат и Сарвар да се срещнат

75. Как Атай загубил своите приятели и Сарвар

76. Атай става цар на Аскъп и разбива враговете в Биджан

77. Ат търси и намира плачливката – Еваба

78. Ат с приятелите разбива дивовете и барджийците в Събан

79. Ат наказва Балдиу за вероломството, но той коварно убива Атай

80. Как духът на Ат с помощта на приятелите се вселява в Ташлък и убива Балдиу

81. Приятелите помагат на духа на Ат да се добере до шатрата на Тангра и си спомнят за неговото управление


 

 

 

69. Как Атай се появил на света и бил откърмен от самата Ингарсак




(1) Като отпразнували превземането на Аркел,
бахадирите си тръгнали за вкъщи.
Всички били радостни
и само Сарос – печален.

(2) Никак не можела
жена му Кушби
да му роди син – и той
тъгувал заради това.

(3) От мъка той се хвърлял срещу острието:
във всички войни бил там,
където било най-опасно –
и само на Даиш признал:

(4) “Търся си смъртта в боя
като избавление от болката;
тази болка в душата ми е от това,
че си нямам наследник!”.

(5) Този път той решил:
ако не му е родила
неговата Кушби син, той
да легне жив в гроба.

(6) По пътя опитвал Сузук –
верният джура на Сарос –
да развесели бия,
но Сарос оставал печален.

(7) Когато те били
на тридни път от дома,
Сарос изпратил Сузук да узнае
дали не му се е родил син.

(8) Но му наредил да узнае
не от Кушби, боейки се,
че тя ще се разтревожи,
а от простите хора.

(9) Пристигнал Сузук в Бури
и разпитал хората
дали е родила Кушби син –
и всички казвали: “Засега не!”.

(10) Изпратил Сузук един слуга
да съобщи на Сарос за това,
а самият той тръгнал към Даиш –
да му разкаже за решението на бия.

(11) Надявал се Сузук,
че Даиш ще може
да уговории Сарос
да не прекъсва живота си.

(12) Той бил вече
насред пътя, когато
го догонил един слуга на Кушби
на едно неугледно конче.

(13) Учудил се Сарос на хода на кончето,
а после разбрал,
че неугледното конче
не е обикновен кон.

(14) “Накъде си се разбързал?” –
попитал слугата Сузук.
А слугата му съобщил:
“Отивам в Сандугач.

(15) Нося там вестта за това,
че Кушби е родила син.
Надявам се да получа там
хубава награда!

(16) Само че ме безпокои
моето мършаво конче: боя се,
да не вземе да издъхне по пътя
и да ме лиши от наградата!”.

(17) Конят на джурата вдигал прах – и слугата,
недоволен от кончето, не забелязвал,
че Сузук препускал с всички сили
и си мислел, че той яздел ходом.

(18) “Хайде да направим тъй, -
предложил на слугата Сузук. –
Аз ще ти дам още сега
награда за добрата вест.

(19) А освен това ще купя
твоето краставо конче,
а в замяна ще ти дам
своя богатирски кон.

(20) На него ти по-бързо от всички
ще стигнеш до Сандугач
и ще получиш там за вестта
още една награда!”.

(21) Наградата на Сузук
била толкова голяма,
че слугата, без да му мисли,
разменил коня си с неговия.

(22) Сузук, яхвайки кончето,
което било, разбира се, Тулпар,
му казал: “Давай, конче,
отлети в лагера на Сарос!”.

(23) А там вече Сарос,
узнавайки, че отново
не му се е родил син,
бил изпаднал в пълно отчаяние.

(24) По негова заповед слугите
изкопали изкопали подземен дом –
и Сарос легнал
в страничната пещера.

(25) Хората затворили гроба
и почнали да насипват над него
голям курган –
правейки всичко според обичая.

(26) Когато пристигнал Сузук,
курганът бил вече
наполовина насипан:
помръкнала светлината в очите на Сузук.

(27) Помолил той хората
да разкопаят гроба на бия –
но те се побояли
да го сторят.

(28) Тогава с ридания паднал той
над гроба на приятеля си –
и Сарос можал да чуе думите,
които онзи му извикал:

(29) “Чуй ме, Сарос,
светило на Сънджакската земя;
Чуй ме – дори
ако си на път за Тама;

(30) Чуй ме, - дори
ако си вече в Тама:
роди ти се
дългоочакваният син!”.

(31) Живнал Сарос като чул
тези думи и извикал:
“Щом ми се е родил син,
той не бива да расте без баща!”.

(32) Взел той – и вдигнал на ръце
покрива на къщата с пръстта –
а после го отхвърлил
и излязъл от гроба.

(33) Завикали от радост тогава
неговите воини – а после
всички се впуснали към батавъла,
изпреварвайки се един друг.

(34) Помнят хората до ден-днешен,
че първи в Бури
с вестта за пристигането на бия
пристигнал синът на Сузук – Булут.

(35) Той бил лакомник
и голям ленивец,
но сядал ли на коня –
нямал равен.

(36) Получил той от ръцете
на щастливата Кушби
зеления флаг на Субан
и препуснал с него по Сънджак.

(37) Възрадвал се целият Сънджак,
узнавайки радостната вест;
радвал се и Булут:
щедро го гощавали.

(38) Още повече се радвал
добродушният Булут
на пира по случай
раждането на сина на Сарос.

(39) Сънджак отдавна не бил виждал
такъв хардар...
Изглеждало сякаш целият Аскъп
се е насъбрал да пирува тук!

(40) Борели се силните помежду си,
показвали младежите юначество,
не млъквали тамърите и песните,
не преставало веселието.

(41) Не се уморявали гостите да славят
Тангра, Неговите слуги и стопанина,
неговия син, дом и приятели –
и да им пожелават щастие.

(42) Не успявали гостите
да изяждат и изпиват поднасяното,
а слугите вече носели
нови мехове и блюда.

(43) Едни, препили и преяли,
падали и заспивали,
а други се събуждали
и отново вдигали чашите.

(44) Докато шумял пирът,
синът на Сарос, разправят,
вече започнал да говори –
ето такъв бил пирът!

(45) В разгара на веселието старецът Джумантай
взел внука си на ръце,
надянал му шапката на Бегдил
и казал на притихналите гости:

(46) “Изпълнявам обещанието,
което дадох на Раудеб:
давам на своя внук
името Ат, Атай.

(47) По-често от кога да е
слушат сега
нашите деца и внуци
звъна на мечове и писъка на стрели.

(48) Заглушават звуците на войната
свирнята и пеенето на хайджиите –
затова започнаха да се забравят
нашите български обичаи.

(49) Затова искам да пожелая
на своя скъп внук
да бъде достоен
за славата на своите предци;

(50) да стане той
славен бахадир
и защитник на Булгар,
но да не забравя и обичая;

(51) да види той, заедно с целия
наш български народ
как високо се издига
пламъкът на Аратеб!

(52) Нека не угасне в душите онзи огън,
който ни кара да отиваме
на смъртен бой, не мислейки за туй,
що очаква боеца на бойния му път.

(53) Нека не угасне в душите онзи огън,
който не ще ни позволи да забравим
степта на Булгар, и реките, и горите,
мириса на тревите и висините на планините.

(54) Нека не угасне в душите онзи огън,
който опиянява по-силно от суджа,
когато тачим Тангра и слугите на Тангра,
когато ние изпълняваме обичая.

(55) Обичай, Ат, Булгар и нашия народ,
обичаите му и бащиния род,
предците почитай и семейството не забравяй –
и пламъка на Аратеб нагоре извисявай!”...

(56) Да, много дни и нощи
шумял и се весилил народът:
тъй посрещнали хората онзи,
който щял да спаси Булгар от всички беди.

(57) Все едно бил казал на пира
своите последни думи,
старецът Джумантай след това
легнал и заспал мъртвешки сън.

(58) И тутакси пристигнала вестта
за нападението на макиданците
в съюз с джулахците
срещу субата на Зътолгау.

(59) Почнал Сарос тутакси
да се приготвя за поход –
а Кушби му казва:
“Да беше си останал у дома!

(60) Толкова пъти вече си бил
на различни походи,
че ако сега не отидеш,
никой не ще те упрекне!”.

(61) Но Сарос бил неумолим –
и тогава Кушби заридала
и съобщила на мъжа си за това,
което й била гадала Бай-Тимат:

(62) “Ако твоят мъж
отиде на тази война,
ще загине и той,
и неговият син Атай!”.

(63) Ужасил се Сарос –
и, отивайки при баща си,
попитал го какво да прави:
нали ставало на дума за внука му.

(64) Джумантай не се събудил,
но камшикът му казал на Сарос:
“Забранявам ти да отиваш –
вместо теб да отиде Байрука!”.

(65) А Джумантай бил
любимец на Кубар –
и през нощта Баръс му се явил
в образа на вълк и му казал:

(66) “Ако ти отидеш на този поход,
самият ти ще загинеш,
но българите ще победят
и ще пленят голяма плячка.

(67) А ако не отидеш,
ще останеш жив
и ще живееш доста дълго,
но българите ще претърпят поражение,

(68) а вместо теб
ще загине Байрука, сина на Савмак,
внукът на Тер-Кубан –
твоя дядо!”.

(69) Събудил се Джумантай –
и решил да тръгне на поход.
А за съня премълчал:
не искал да безпокои роднините...

(70) Разбили българите враговете.
Оцелелите макиданци
избягали в своите планини,
а джулахците – към Сулдан.

(71) Но част от джулахците
не избягала надалеч,
а устроила засада,
в която попаднал Джумантай.

(72) Успял да извика той
на своите приятели,
че в клисурата има засада,
и бил смъртно ранен.

(73) Тогава азакците заобиколили
онази клисура Баит – и, нападайки
от другата страна,
изтребили всички врагове.

(74) От тогава българите
и онази клисура,
и реката, течаща там,
наричат Камчия:

(75) защото такава била
последната воля на Джумантай,
който имал още две имена:
Камчия и Атай.

(76) Той се бил родил слаб –
и за да не умре,
камът Атай, синът на Лек-Алъп,
прочел заклинанието “камчия”.

(77) Затова - за щастие -
Джумантай бил наречен
също Камчия и Атай –
и той обичал и трите имена...

(78) Междувременно в Сънджак
се увеличили разбойничествата –
защото миджаките почнали
да поддържат разбойниците.

(79) Обещали миджаките на хората,
че ще отменят данъците
за издържане семействата на бийовете
и техните джури –

(80) и някои бедняци
им повярвали
и ги последвали –
така се случва с лековерните.

(81) Злобните разбойници,
обединявайки се с миджаките,
нападнали Сандугач,
но били отблъснати от Даиш.

(82) Разгневил им се Сарос
и се впуснал след разбойниците,
които се прибирали в своето
планинско леговище.

(83) В една от клисурите
разбойниците се скрили,
а когато се появил Сарос,
замятали отгоре камъни.

(84) Сарос наредил на воините
да отстъпят в равнината,
но разбойниците затрупали
обратния път.

(85) Изплашил се конят на Сарос,
изправил се на задните си крака
и съборил ездача:
силно се ударил той.

(86) Джурите на Сарос
слезли от конете,
но успели и пешком
да разбият разбойниците:

(87) изкачили се на скалата
и в гореща схватка
довършили разбойниците,
заедно с водача им Талкан.

(88) След това джурите
понесли Сарос пешком
по заобиколна пътека
върху наметало, - водил ги Сузук.

(89) След няколко дни
те стигнали Сандугач
и тук умрял Сарос,
оплакан от Даиш.

(90) Даиш погребал Сарос
до техните братя,
които загинали
в боя с Дебер.

(91) Когато царят искал
да премине с деберците
през Сънджак – то те
му преградили пътя.

(92) Три дни се били те
с разбойниците-деберци
и ги принудили
да заобиколят Сънджак.

(93) Но самите бахадири
загинали и били погребани
под един курган – сега
положили до тях и Сарос.

(94) Братът на атамана на разбойниците
решил да отмъсти за него:
нападнал Бури
и превзел града.

(95) Превзел го защото
джурите начело
с бахадира Сузук
били на обиколка;

(96) и защото миджаките
ги пуснали в града,
предателски отваряйки
градските порти.

(97) Двамата джури, които пазели портите,
миджаките отровили,
а останалите петима джури
загинали в схватката.

(98) Изпратили те в Тама
всеки по стотина разбойници,
но и сами си отишли от нас
в лагера на храбрите маджари.

(99) Разярени от своите загуби,
разбойниците почнали
да избиват всички онези,
които не били миджаки.

(100) Опиянявайки се от кръвта,
шайката разбойници и миджаки
решила да затрие рода
на храбрия Сарос.

(101) Тръгнала злобната тълпа
към малкия дом на Сарос;
отдалеч дочула Кушби
страшните закани на паплачта.

(102) Грабнала тя сина си
и доспехите на мъжа си –
и ги пуснала в една хралупа
на едно дърво, растящо в градината им.

(103) Това било старо дърво;
корените му излизали от земята
и пречели да се ходи
и да се прекопава земята.

(104) Кушби отдавна уговаряла
своя мъж
да отсече това старо
безполезно дърво –

(105) но онзи все отказвал,
казвайки, че то
му е скъпо като спомен
за предците и великите хора.

(106) “Нали то, - казвал той на жена си, -
е посадено още от Булун,
и всичките други мои предци
са почивали и играли под него.

(107) Освен тях, под сего са седели
великият хайджи Тимджан
и славният бахадир Раудеб...
И аз с братята си играех тук като дете”.

(108) Все пак веднъж
му дотегнала Кушби –
и той, вземайки брадвата,
отишъл да отсече това дърво.

(109) Но, като видяли това,
петтимата му по-малки братя,
които тогава били малки,
заплакали и го замолили:

(110) “Братко, не сечи дървото,
защото то е такова хубаво,
под него е тъй интересно да се играе;
остави ни го, молим те!”.

(111) Съжалил братята си Сарос –
и не отсякъл дървото.
А ето че сега на света не останали
нито Сарос, нито тези братя...

(112) Сарос като млад
бил плах момък
и много се стеснявал
пред момичетата.

(113) Баща му почнал да се бои, че той
тъй и не ще се реши да се ожени;
но веднъж, като видял Кушби,
Сарос я обикнал за цял живот.

(114) Тогава той преминавал с баща си
през аула на нейния баща,
известния разбойник Джермак –
и те се срещнали край извора.

(115) И тя, като го видяла,
пламнала от любов към него.
Когато той й поискал вода,
едва не изгубила свяст...

(116) Чулман бил, който ги напръскал
с вода от извора
и ги накарал завинаги
да се обикнат един друг.

(117) И преди това с други
бил постъпвал тъй старецът Джалъш –
затова хората нарекли
този извор Извора на Любовта.

(118) Чулман съжалил Кушби –
понеже тя везнъж казала
на извора, едва не плачейки:
“Помогни ми, Изворе на Любовта!

(119) Направи по-скоро тъй,
че да ме обикне някой
хубав момък – и да ме отведе
от дома на омразния ми баща!”.

(120) Работата била там, че майката на Кушби
била отвлечена от Джермак,
който убил нейните родители
и насила я принудил към съжителство.

(121) А Кушби Джермак искал тогава
да омъжи за един от разбойниците –
но тя отказала
и приготвила един нож.

(122) Решила: “Ако насила
се опитат да ме омъжат
за разбойника, - ще убия
и него, и себе си!”...

(123) И двамата бащи забелязали,
че Сарос харесал Кушби,
но ако Джумантай се зарадвал,
то Джермак изпаднал в ярост.

(124) Мразел той рода на Булун,
който пречел на разбойничествата му
и не искал
да се сродява с него.

(125) Завикал той на дъщеря си
и двамата му сина –
Талкан и Баклан
я отвели насила у дома.

(126) А Сарос оттогава
почнал да страда и вехне,
но отказвал предложенията
да се сватоса за Кушби:

(127) Счупил бил той
в едно сбиване
крака на Талкан –
и онзи окуцял.

(128) Сарос знаел, че затова
злобният Джермак
никога не ще даде
на него Кушби.

(129) Забелязал Джумантай,
че синът му вехне
и повикал на съвет приятеля си –
своя джура Бузук.

(130) Могъщият Бузук
бил син на Бал-Казак,
който още като дете
изтръгвал дървета с корените.

(131) Той се сражавал само
с една огромна тояга,
за което разбойниците го нарекли
Очул-Таяк.

(132) Попитал Джумантай джурата
какво да прави:
нали синът му пред очите му
съхне и вехне...

(133) А Бузук предложил:
“Ако не можем
да сватосаме Кушби,
нека я откраднем за Сарос!”.

(134) Тъй и решили да я отвлекат –
тръгнали през нощта двамата,
за да бъде шумът
по-малко.

(135) Разбойниците на Джермак
предната вечер приували –
и това помогнало на приятелите
да се промъкнат в спалнята на Кушби.

(136) Хвърлили те върху нея
един голям чувал,
а тя изведнъж закрещяла
по цялата къща:

(137) Кушби мислела,
че баща й
насила я изпраща
при мерзкия разбойник.

(138) От вика й
дори най-пияните
скочили на крака –
едвам се измъкнали приятелите.

(139) Препуснали те яростно,
но Джермак с разбойниците
все пак ги догонил
и прострелял коня на Бузук.

(140) Спряли те двамата
и се били с разбойниците,
застреляли Джермак –
а той изхриптял проклятие:

(141) “Нека онзи, който
получи Кушби,
да загине от ръцете
на моите синове!”.

(142) Тъй се и случило:
изплашил се конят на Сарос
от камъка, хвърлен
от жестокия Талкан.

(143) Но тогава нямало
кога да мислят
за проклетите разбойници –
боят кипял.

(144) Повалили приятелите преследвачите:
Джумантай – с меч,
а Бузук – с тояга;
само двамина оцелели.

(145) Това били Талкан и Баклан.
Вързали ги пирятелите
и ги повели със себе си,
за да ги обесят пред хората.

(146) Когато довели Кушби
при Сарос, те свалили
от нея чувала... А тя
се нахвърлила към него с нож.

(147) После видяла,
че пред нея е Сарос,
изтървала ножа
и заридала от щастие.

(148) А братята й
по нейна молба
Джумантай помилвал
и ги пуснал на свобода.

(149) И ето, че единият от тях
хвърлил камъка по Сарос,
а другият сега идва,
за да убие Кушби и Ат.

(150) Спомнила си всичко туй Кушби
и се обляла в сълзи.
Погладила с ръце дървото
и го помолила:

(151) “Бях несправедлива към теб,
но ти нито веднъж не ме обиди.
Всички се спъваха в твоите корени,
но аз нито веднъж не се спънах.

(152) Не съм мислила, че ти
ще ми станеш тъй скъпо;
но ето, че сега ти и моят син
сте всичко, което ми остана.

(153) Не съм мислила, че
толкова ще те обичам,
но ето, че сега те прегръщам
като родна майка.

(154) Моля те, - спаси онова,
което остана от нашето семейство –
моя малък син,
моя скъп Атай.

(155) Ако го спасиш сега,
то когато порастне,
разкажи му за нашето семейство,
и че се е родил в годинат на Ат” [434 г.пр.н.е.].

(156) “Аз ще спася твоя син”, -
отвърнал й един глас от хралупата, -
и хралупата се затворила...
Това бил гласът на Ингарсак.

(157) Великата алп-бика на земята
обичала да се вселява в това дърво
и да си почива в него –
и сега тя била в него.

(158) Но най-често Джирбика
влизала в красивите дървета,
дивно цъфтящи през пролетта
и даващи заветните плодове.

(159) Тези нейни дървета
народът нарича Раубаз
и използува плодовете им,
считайки ги за целебни.

(160) Успокоена от обещанието,
Кушби тръгнала срещу
разбеснялата тълпа на простолюдието
и била тутакси разкъсана от нея.

(161) Като убили майката, злодеите
почнали да търсят Атай,
но, като не го намерили, изгорили къщата
и почнали да изсичат градината.

(162) Но когато злодеите
се опитали да отсекат Раубаз,
брадвите им не могли
да отцепят дори тресчица.

(163) Тогава сганта почнала да подпалва
непокорното дърво,
но от корените му изпълзяли змии
и с отровата си убили подпалвачите.

(164) Ингарсак вече заспивала
и била много слаба –
иначе щяла да убие сама
всичките тези злодеи.

(165) “Да оставим дървото, - решила сганта. –
Все едно, то е изгнило
и никога няма да разцъфти:
нека си падне само!”.

(166) Тълпата си тръгнала, след като опустошила
имението, в което до тази сутрин все още
кипял живот, звучал смях,
благоухаела градината и пеели птици...

(167) Ингарсак заспала,
за да се събуди могъща –
а малкият Атай
почнал да смуче гръдта й – и оживял.

(168) Млякото на Джирбика давало
такава сила на младенеца,
че той растял като богатир
и израстнал в могъщ исполин.

(169) Като се събудила, Ингарсак
се привързала към него като към син,
научила го да говори
и му разказала всичко.

(170) Казала му, между другото,
че на гърдите му били капнали
няколко майчини сълзи - и
те ще му помагат:

(171) когато го
заплашва опасност,
те ще изгарят
гърдите му.

(172) Но нека само той
да не казва за това
на никога – иначе
сълзите ще изгубят силата си.

(173) Когато порастнал, тя му казала:
“Върви при хората, - но помни,
че те могат да бъдат
и добри, и зли.

(174) В света на хората аз не мога
да бъда винаги до теб
и да те спасявам –
отваряй си очите сам и не бъди лош!

(175) Ще ти сам само
едно парченце студ.
Носи го със себе си,
току-виж ти свърши работа!”.

(176) Благодарил Ат на Ингарсак,
която му била станала майка –
и през отворената от нея хралупа
излязъл на белия свят.

(177) Взел той и доспехите
на баща си – те му станали
тъкмо по мярка:
и Сарос бил богатир.

 

 

 

70. Атай се среща със Сузук и синовете му




(1) Тръгнал Атай да търси Даиш -
своя чичо,
а попаднал в лапите на разбойниците,
завзели Сандугач.

(2) Когато старецът Даиш
внезапно умрял
и народът скърбял,
Баклан коварно завзел града.

(3) Дошъл – уж да се прости,
а устроил клане:
знаел, че портите са отворени,
а джурите – без доспехи.

(4) Никой не очаквал
неговото нападение:
той пуснал лъжлив слух,
че е умрял, а сганта се е разбягала.

(5) Мнозина бахадири
били убити тогава,
а синовете на Даиш
попаднали в плен на Баклан.

(6) Само Сузук със синовете си
успял да се измъкне от града
и да отиде на река Казак –
родината на дядото на Сузук.

(7) Отнесли те със себе си
и тялото на Даиш –
и го погребали
някъде по пътя...

(8) Измъчвал Баклан синовете на Даиш,
искайки да му посочат гроба на Даиш –
искал той да изяде тялото на Даиш
и да се обогати – защото се носел слух:

(9) уж Даиш бил баснословно богат
и с него били закопали много злато
в едно място, което знаели
само синовете му...

(10) Потресени от разбойничествата,
някои сънджакски бийове
отишли в Джилан
с оплакване срещу Баклан.

(11) Но там тъкмо бил
умрял страшният Чокър
и се възцарил синът му –
веселият Сагдак.

(12) Повече от всичко на света
обичал Сагдак забавленията:
пировете, лова, пътуванията
по безкрайния Аскъп.

(13) Не обичал той
държавните дела:
тях завеждали вместо него
неговите чичовци.

(14) Загинали били или измрели
по това време
почти всички багъли-воини
и настъпило времето на техните деца.

(15) А те искали
да си поживеят сладко, изразходвайки
бойната плячка на бащите си,
а не да воюват или да работят.

(16) Съгдак отпратил сънджакците
при своите чичовци –
а онези им казали:
“Оправяйте се сами!

(17) За нас е все едно
кой управлява Сънджак,
стига да плащат данъка:
а Баклан плати данъка”.

(18) Но да се оправят с Баклан
не било толкова лесно:
той бил събрал около себе си
всички злодеи на Аскъп;

(19) а към него се присъединили още
и немалко от нечистите,
запазили се по глухите
кътчета на нашата Земя.

(20) Тръгнала срещу Сандугач
войската на сънджакските бийове –
но не се завърнал обратно
никой от тях.

(21) Сузук с децата си
не тръгнал с този поход:
не пожелали бийовете
да го признаят за равен.

(22) Казали му: “Ти не си бий:
върви след обоза
или се махай!” –
и Сузук се обидил.

(23) Тръгнали без него
сънджакските бийове –
не толкова готови за бой,
колкото перчещи се пред хората.

(24) Баклан с привидно отстъпление
ги примамил в една клисура,
където нечистите затрупали изходите
и сладко попирували.

(25) Обкръжените в клисурата воини
не могли поради теснината
дори да стрелят с лъковете –
и станали лесна плячка.

(26) В разгара на победния гуляй
на разбойниците, миджаките и нечистите
в Сандугач пристигнал
нищо незнаещият Ат.

(27) Наистина, сълзите почнали
да парят гърдите му,
но той се огледал –
и не забелязал опасност.

(28) Хората, като го виждали,
се дърпали от него:
нали в доспехи ходели тогава
само разбойниците и миджаките.

(29) Само един правдолюбец –
хайджията Азан – обяснил на Ат
какво се е случило
и добавил, оглеждайки се:

(30) “Глупави човечета –
мислеха си, че миджаките
ще им дадат сладък живот –
и горчиво се излъгаха.

(31) Миджаките доведоха злодеите –
и сега онези, които искаха
да плюскат наготово –
сами станаха храна на злодеите.

(32) А и синовете на Даиш
се надуваха – почнаха да спорят
кой да стане субаг – напразно
ги разтърваваше най-големият син Угер.

(33) Няма по-лошо от това
да се слушат глупаците.
Животът наготово
не води до добро!”.

(34) Като казал тъй,
човекът тутакси изчезнал –
не искал да стане
закуска на пира на нечистите.

(35) Решил тогава Ат:
“Ще тръгна привидно с разбойниците;
а сетне ще издебна мига –
и ще ги разбия!”.

(36) Отишъл той на пира
на мерзките злодеи –
а синът на Баклан
му закрещял:

(37) “Кой си ти
и защо си в доспехи?
В Сънджак сега само ние
можем да ходим в доспехи!”.

(38) Протегнал той ръка,
за да смъкне доспехите от Ат,
а онзи го ударил по ръката –
и ръката се отчупила.

(39) Изтръпнали разбойниците –
не били срещали те такива.
За пръв път виждали
истинска сила.

(40) Баклан наредил да отведат
ревящия от болка син
някъде по-далеч
и хитро попитал Ат:

(41) “Прощавай, бахадире,
ако моят син
те е нагрубил –
той не знаеше кой си.

(42) Сега ние виждаме,
че си славен бахадир.
Но защо си
дошъл при нас?”.

(43) “Искам да разбойнича
заедно с вас
и да ловя зайци с вас!” –
обяснил му Ат.

(44) Усмихнал се Баклан
и му казва:
“Не знам, имаш ли
достатъчно умение.

(45) Но да отидем да ни покажеш
своята ловкост,
стреляйки по улаките” –
и отвел Ат на майдана.

(46) Погледнал Ат – и видял,
че вместо улак
към вратите е привързан
същия онзи човек – Азан.

(47) А Баклан дава
на Ат лък със стрели
и му казва: “Давай,
покажи своето умение!”.

(48) Тогава се приближила към Ат
една мерзка старица-имегенка
с някакво въже –
и сълзите запарили нетърпимо.

(49) Но не видял Ат
заплаха в старицата – какво
можела да му направи тя
с някакво си въженце!

(50) Отпуснал Ат лъка
и казал на Баклан:
“Няма да стрелям
по невъоръжен – не съм убиец!”.

(51) “Виждам, че ти
съвсем не си разбойник,
а истински наш враг!” –
извикал тогава Баклан.

(52) Искал Ат да пусне
стрелата по него,
но старицата тогава
метнала ласото върху него.

(53) Обикновено ласо
Ат лесно би разкъсал,
но това не могъл:
то било от плитката на Субан.

(54) Когато веднъж Субан заспал,
Куян му отрязал една плитка
и я продал на имегените
в замяна на тихо местенце в планините:

(55) нали го прогонили
барджийците от Миджан –
и той трябвало
някъде да се устрои...

(56) Разбрал Ат защо
го парели сълзите на майка му,
но вече било късно:
повели го към котела.

(57) Това бил големият меден котел
на мерзкия Макай:
нечистите го били запазили
и варили в него хора.

(58) Котелът вече кипял
и радостно заревели злодеите,
когато хвърлили
в котела Ат:

(59) нали Ат бил по-голям
от най-едрия бик
и нечистите си мислили:
“Сега ще се наядем донасита!

(60) А също и ще увеличим
своите сили” – понеже
изяждането на богатири
правело нечистите по-силни.

(61) Но не знаели злодеите,
че във водата вървите отслабват
и че Ат имал
парченце студ.

(62) Студът помогнал на Ат
да не се свари жив –
и той, отърсвайки се от вървите,
изскочил от котела.

(63) След това той почнал
да мята десетки злодеи
в кипящия хотел –
докато не хвърлил всички.

(64) Само едноръкият син
на мерзкия Баклан
се спасил тогава – и избягал
при планинските разбойници.

(65) Освободил Ат Правдолюбеца
и синовете на Даиш.
Като узнали кой е, те му казали:
“Бъди наш субаг!”.

(66) Но Ат им отвърнал:
“Нека ваш субаг бъде
най-старият от вас –
мъдрия Угер.

(67) А аз все още трябва
да намеря гроба
на своя баща –
докато не го намеря, не ще се успокоя!”...

(68) “Опитай се да намериш Сузук, -
казал му Угер. –
Той беше даубарън
на твоя баща.

(69) Ако той е жив,
мисля, че ще ти помогне
да намериш гробовете
на нашите родители”.

(70) Тръгнал Ат в чистото поле –
да търси Сузук:
но, като не знаел къде е,
потеглил наслуки.

(71) Дълго ли вървял, кратко ли,
- и той сам не знаел.
И изведнъж видял
един здравеняк.

(72) Стоял той на брега
на една бърза рекичка
и мятал крави
от единия бряг на другия.

(73) “Какво правиш? –
попитал изумения Ат. –
Да не би да крадеш
чужди крави?”.

(74) Учудил се здравенякът на това,
че Ат не се учудил
на неговата сила – а гледал
само кравите.

(75) “Не, мои са си, - отвърнал. –
Тук течението е по-бързо,
затуй помагам на кравите
да се прехвърлят!”.

(76) А самият той помислил за Ат:
“Вижда се, че не е обикновен
този човек!”; и взел, та сам
скочил на другия бряг.

(77) Това бил добрякът Булут.
Изтичал той при баща си
и братята си – и ги
довел при реката.

(78) Видял ги Ат –
и се хванал за оръжието.
Помислил си: “Прав съм бил –
на разбойници се натъкнах!”.

(79) Но миг преди това
разпознал Сузук, че той
носи доспехите на Сарос –
и с всички сили извикал на Ат:

(80) “Ат, синко, не стреляй:
аз съм Сузук –
даубаръна на твоя баща
със своите синове!”.

(81) Ат от радост
изтървал стрелата,
хвърлил лъка настрани –
и се хвърлил да ги прегръща.

(82) Прегръща ги – а сам плаче,
сякаш баща си е срещнал,
а Сузук и синовете му
също заридали.

(83) Тъй се озовал Ат
на брега на река Казак,
във владенията на Сузук
и неговите синове:

(84) защото когато те
се укрили тук,
тукашните хора
избрали Сузук за бий.

(85) Старият им бий,
който тогава обидил
храбрия Сузук, загинал
със синовете си в онази клисура.

(86) А Сузук и синовете му
поголовно разбивали
разбойниците на Баклан,
които идвали насам.

(87) А тукашните българи
според българския обичай
избирали нов бий,
ако предишният бил неудачник.

(88) Разказали си Ат и Сузук
всичко един за друг –
и отишли в батавъла
на храбрия даубарън.

(89) Устроил Сузук пир
в чест на пристигането на Ат
и му отдал чест
като на субаг на Сънджак.

(90) Но не бил весел Ат
и Сузук попитал:
“Защо на този весел пир
си оклюмал глава?”.

(91) “Тъгувам аз затуй, -
отвърнал му Ат, -
защото не зная
къде е гробът на баща ми.

(92) И се боя да те попитам –
ами ако и ти не знаеш:
тогава аз ще стана
най-нещастен на света!”.

(93) “Аз зная, къде е гробът
на твоя баща Сарос, -
казал Сузук на Ат. –
Заедно ще отидем на него!

(94) Погребаха Сарос
под същия курган,
в който лежаха
петимата му братя.

(95) Такава беше
последната му воля –
много обичаше той
своите братя.

(96) А после под същия
голям курган
погребах аз и тялото
на неговия брат Даиш.

(97) И почнахме оттогава
да наричаме онзи курган
“Кургана на Седемте Братя” –
нека Тангра ги направи маджари!”.

(98) Направил незабележимо Сузук
знак на своите синове –
и те наобиколили Ат
и заприказвали един през друг с него.

(99) Отвлякло това Ат
от неговата тъга –
особено му се харесал
разказът на Булут:

(100) “Обичат ни нас, канджарите,
тукашните българи.
Тук живеят прости,
но сурови бурджани.

(101) Обичат те да се похвалят,
но са много трудолюбиви,
а на война – няма от тях
по-добри воини.

(102) Тези наши бурджани
са най-добри рибари
и смели мореплаватели.
Нашият пристан е Наджлик.

(103) Тежко преживяха те
смъртта на своите в клисурата;
заклеха се да изтребят
целия род на Баклан.

(104) Затова с охота дойдоха
в нашата войска,
която ние нарекохме
на локърски “уджбай”.

(105) Когато отблъснахме
нападението на разбойниците,
бурджаните в чест на това
нарекоха батавъла “Уджбай”.

(106) Наблизо тече рекичка
по име Курба Наджлик.
Рибарският улов беше
в реката неголям.

(107) Укрепи го Сузук,
както подобава, със стена,
устрои тук пазар –
и той заприлича на град.

(108) А преди това той
се наричаше Курба Наджлик,
не бе известен с нищо
и беше доста малък.

(109) Сега българите познават
този славен батавъл
и локърският език
тук отдавна вече е главният.

(110) Веднъж оставили
рибарите тук
една рибарка – и през нощта
излязли на своя риболов.

(111) Събудила се рибарката –
и вижда в мрака :
стои самият Чулман
до колена във водата.

(112) Не мислел Чулман,
че някой ще го види –
затова той бил
в своя образ.

(113) А козината, обрастваща
тялото на Наджи,
светила сребристо
в светлината на луната.

(114) “Ах, колко си красив,
повелителю мой! –
казала девойката тогава,
плясвайки с ръце. –

(115) Белите коси
така блестят в нощта
и девойката примамват
в твоите обятия!”.

(116) Забравил всичко на света
великият Наджлик,
й казал: “Аз все още
не съм старец!”.

(117) Грабнал в обятията си
той онази девойка –
и отворил руслото
на великата страст...

(118) Върнали се към пладне
рибарите тук –
само празни мрежи
носели със себе си.

(119) Казала им девойката:
“Опитайте тук
да хвърите мрежи
за рибарско щастие!”.

(120) Метнали ги ловците –
и водата закипяла:
рибите на пасажи
се устремили насам.

(121) Изпращал ги Чулман –
доволен бил Наджлик,
че вкусил с девойката
миг на бурна радост.

(122) Съобразили ловците,
къде е отличният улов –
и основали тук
рибарски аул.

(123) А от Шан – онази девойка –
идва Шановият род –
и славата на неговите красавици
не ще умре!

(124) Нашият баща Сузук
по съвета на баща си
навремето дошъл
тук със сватове.

(125) Тук той уловил
своя заветен улов –
за своя жена той
Шахин-Ия обявил.

(126) Когато внезапно се стоварила
върху българите напастта –
властта на жестоките
разбойници миджаки,

(127) отишла нашата майка
на остров Курба
и се крила там,
пазейки честта и съвестта си.

(128) Заедно с нея много
красавици на българите
намерили убежище там...
Помни се от старо време,

(129) че на острова онзи
воин на Кавес попаднал,
но с вяра в сполуката
той тук не пропаднал.

(130) Дошли за улов
тук рибарите –
и в лодката в своя аул
откарали Курба.

(131) Видяли шаните,
че доблестта е с него
и направили момъка
свой абай.

(132) Тогава още не бил
толкова широк Баджпър
и тук бил широкият
проток от Ара.

(133) Вливали се в тази река
Наджлик и Кубан,
а днес тук е на морето
кипящо стан...

(134) След победите на баща ми,
хората решиха
да му доставят радост
и му обявиха:

(135) “Нека едната ни река – Шахин –
да се нарича Ия,
а другата – Сузук”,
но баща ни каза:

(136) “Нека по-добре тя
да се нарича Бал-Казак,
както вашите деди наричали
моя дядо Бал-Казак”...

(137) Тъй на десния приток
на река Ия
се закрепи името
на дядото на баща ни – Бал-Казак.

(138) Почнаха тогава хората
да наричат с името на баща ни, -
приел името Шахин –
левия приток на Ия.

(139) Сега всички мислят,
че той се е родил
на река Сузук, но той
е роден на река Шахин.

(140) А тузите всичките ни реки,
вливащи се в Кубан –
на тузски “Куман” –
наричат “Кумани”...

(141) Нашия бряг на Утиг – Азан –
тузите наричат
Саръ Куман
и се боят от него.

(142) А пък брега на Кубинеш,
когото тузите наричат
Кара-Куман,
тузгарите обичат...

(143) Ако баща ни
ме вземе с вас
на пътуването до кургана,
ще ти разкажа за края;

(144) и също ще ти изпея по пътя
и всички наши песни,
които зная:
нали съм тамърджи!

(145) Мерзкият Баклан,
когато завзе властта,
тутакси изби
всички тамърджии.

(146) Казваше: “Аз искам
да потуша пламъка на Аратеб
и за това убивам
паметта, пазена от хайджиите;

(147) нека забравят тук,
че те са българи
и какви са техните обичаи –
и да угасне огъня на Аратеб.

(148) Отново ще стане Сънджак
владение на злодеите.
Аз ще го направя това –
или да не съм потомък на Макай!”.

(149) Оцелял тогава, разправят,
само хайджията Азан –
той именно ме научи
да свиря на тамър и да пея.

(150) Благодарим ти, Ат,
че свари злодея.
Сега се люти синът му,
но, дай Боже, ще накажем и него!”.

(151) А Атай благодарил
на Булут за това,
че онзи му помогнал
да се научи да чете и пише.

(152) Веднъж в полето,
по пътя за насам,
Ат видял един камък
с турджански надпис.

(153) Решил той да разбере смисъла му,
но не можел да чете и пише.
Помолил той тогава Тангра
Всевишния да му помогне.

(154) Едва бил млъкнал гласът на молбата му,
когато тутакси се появил Кундуз.
Кичи-Мар бил станал този алъп,
когато Бог го призовал в Тунай.

(155) Обяснил му Кичи-Мар
как да чете и пише – и Атай
успял да прочете целия надпис:
“Тук Булут съчини своя хай!”.

(156) Изминал още половин ден Ат –
и на един друг камък, приятели,
той отново съзрял писмена:
“Тук Булут напои коня си!”.

(157) Така, прочитайки словата на Булут,
Ат се добрал до тук, приятели.
Виж как чертите помогнали
на Ат да намери правилния път.

(158) Ако Тангра иска това,
да намериш някого в степта,
ще видиш по пътя ти черти:
като Атай чертите прочети!

 

 

 

71. Атай с приятелите отива на гроба на баща си и среща Сарвар



(1) След пира Сузук
взел Ат, синовете си
и част от уджбайците –
и тръгнал с тях към кургана.

(2) По пътя Булут
развличал всички
с разкази и пеене –
бил неуморим.

(3) Когато те оставили
зад гърба си Курба-Наджлик
и батавъла Уджбай,
той тъй заговорил и запял:

(4) “5 реки се сливат
в реката Банджик –
наричат я
и Гими-Наджлик.

(5) Народът преминава
без страх Банджа:
тук всички са храбреци,
не ще отстъпят пред врага!

(6) При устието на Банджик
е градът Наджлик.
Като погледнеш, ще си кажеш:
“Не е голям”.

(7) Но пазарът му
събира народа –
в търговските дни
той е прочут като велик.

(8) Търгуват тук българин,
суз, давър, джирак;
плават насам барджил,
и кряш, и бирак.

(9) Всички хора считат,
че бурята на Чулман
не ще докосне онези,
които идват тук!

(10) Спокойно стоят
край пристана ладиите:
Чулман не ще вдигне
тук пенести вълни!

(11) А ето че преминаваме
капризния Бузук –
моят дядо някога
е видял бял свят тук!

(12) След този Бузук
идват ръкавите
на устието на Кубан,
а първият е Бурга.

(13) На него е Аскал Суз;
а от този град
е пътят към Тън –
не забравяй това!

(14) Тук всички българи
от всички наши царства
идват за суз
и един куп лекарства.

(15) Тук всички разбират:
няма по-голяма ценност
от здравето на човешкото
тяло и дух!

(16) Познават тук онези,
които не жадуват развлечения
дълбините на молитвие
и тайните на лечението.

(17) Оттук е и пътят
към град Аскасе:
той също с търговията си
е известен навсякъде.

(18) Живеят тук тъндарци –
българи на място:
врага не ще пропуснат
отвъд оградата на Калган.

(19) Прекрасна е славата
на града навсякъде;
оттук и названието:
Къзъл Аскасе.

(20) Баклан изгори половината град,
но в града не влезе:
побягна да се лекува от
пробождане от копие...

(21) Не ще ни попречи
да хапнем в града там:
там щедри са българите –
ще видиш ти сам!”.

(22) А след Кубан вече
замълчал нашият Булут:
всички пътници тук
очакват нападение.

(23) Нали планините тук са наблизо,
а от планините може всякакъв
да се спусне в долината –
и злодей, и добряк.

(24) Изведнъж сред скалите се мярнала
Планината на Трите Кули:
тези кули са защитата
на аула Кира...

(25) И ето – най-сетне приятелите
пристигнали при кургана;
слезли от конете –
и почнали да тъгуват.

(26) Ат, ридаейки, хвърлил
до себе си камшика
и почнал до кръв
да дере лицето и ръцете си.

(27) “О, мои татко и чичовци! –
викал той в мъка. –
простете ми за това,
че можах да ви спася от бедата!

(28) Не ще си тръгна
от вашия курган,
докато вие
не ми простите.

(29) Ето моя камшик:
накажете ме с него!
Нека го вземе
някой пътник!

(30) Само ако пътникът
ме удари с нея,
аз ще повярвам,
че вие сте ми простили!”.

(31) Дълго тъгувал той тъй,
докато не приближил до него
един неизвестен конник-базин
и не го ударил с камшика.

(32) Долната част на лицето
на този базин била закрита с кърпа –
и Атай виждал
само неговите очи.

(33) Благодарил Атай
на този конник,
подарил му чиркес
и го помолил:

(34) “О, неизвестни коннико,
открий лицето си:
от днес ти не си ми чужд,
а си ми роднина.

(35) Искам да вида брата си –
открий се, човече!
Аз ще стана твой приятел
от сега и завинаги!”.

(36) Открил конникът лицето си
и Атай едва не извикал:
видял, че това била
една прекрасна девойка.

(37) Когато се опомнил,
той казал възхитен:
“Видях светлината внезапно,
сякаш се родих отново!

(38) Чувал съм, че мъката и щастието
са винаги една до друго –
а сега виждам,
че действително е тъй!

(39) На гроба на своите роднини
аз срещнах радостта на света,
погледнах я в лицето –
и видях, че животът е прекрасен!

(40) Как се казваш, красавице,
и кои са твоите родители?
От все сърце искам сега
ти да станеш моя жена!

(41) Защото само като видях
твоето сияйно лице,
реших, че не ще бъда щастлив,
ако ти отхвърлиш моята любов!”.

(42) От тези думи лицето на девойката
пламнало още по-ярко
и тя му отвърнала:
“Съгласна съм да бъда твоя!

(43) Аз те видях от кулата
на нашия аул Кира,
който българите наричат също
и аул Елавър.

(44) Аз виждам по-надалеч от хората:
моят род е основан от
Ела, сина на алп-биката Мосхаба,
който събирал тук мед...

(45) Тази моя способност
и една друга – това, че аз
виждам и чувам алповете –
съм наследила от него...

(46) Моята майка Тамия
ме родила през нощта,
но моето лице
ярко светело в мрака.

(47) Затова баща ми –
бият на базините Арджабаш,
не нарекъл
с името Сарвар.

(48) Когато те видях,
веднага се влюбих и реших:
ако ти не ме обикнеш,
ще се хвърля от тази кула долу!

(49) Като видях, че ти
тъгуваш до кургана
и, според обичая, си хвърлил
камшика си до себе си –

(50) аз се качих на коня
и пристигнах тук,
за да се срещна с теб
и да разбера твоите чувства.

(51) Сбъдна се мечтата ми –
ти ме обикна.
Твоите сродници са, които
ни помогнаха да се срещнем.

(52) Затова аз искам
да им се отблагодаря –
нека те видях
как ги почитам!”.

(53) Разстлала тя
красива покривка
и поставила на нея
донесената от нея храна.

(54) Приятелите поставили
своята храна –
и те устроили
достоен шуран.

(55) Като пийнал съра, Булут взел
прекраснозвучния си тамър
и изпел една песен,
славеща шурите на Ат...

(56) Когато били поменати шурите,
успокоила се мъката на Ат –
и той обърнал поглед
към светлата част на живота.

(57) Атай помолил Сузук
да стане негов сват,
а когато Казак се съгласил,
го прегърнал и заплакал.

(58) “Ти ми стана като баща, -
казал Атай на Сузук, -
научи ме на мъдростта на живота
и аз ценя дружбата с теб!”.

(59) Сузук също се просълзил
и казал на Атай:
“Ти стана мой син,
нека Сарвар ми стане снаха!”.

(60) Качили се те всички на конете
и препуснали всички заедно
към защитения от
трите кули Елавър.

(61) Арджабаш с въоражени хора
ги очаквал пред кулите:
той отдавна забелязал конниците
и душата му се изпълнила с тревога.

(62) Атай и Сузук спряли
на почтително разстояние
от бащата на Сарвар
и го приветствували.

(63) След това Сузук
с цялото си красноречие
казал на Арджабаш кои са
и защо са дошли тук.

(64) А Сарвар се отделила от тях
и, като се приближила до баща си,
застанала до него,
навеждайки глава и ресници.

(65) Сърцето й биело в гърдите,
а лицето сияело като слънце;
изкосо поглеждала тя
баща си, а той – нея.

(66) Като изслушал пришълците,
Арджабаш се намръщил
и им казал,
стискайки меча:

(67) “Винаги е служило
нашето базинско племе
на българския Сънджак
и неговите царе.

(68) Не са ни чужди българите
и техният царски род –
затуй не сме очаквали
обида от сънджакците.

(69) Но дойдоха при нас наскоро
вашите хора-миджаки,
докато мъжете ни бяха на поход
и разориха нашия аул.

(70) Младите жени, които не успяли
да се скрият в кулите,
враговете отвели със себе си,
а старите – посекли.

(71) Но това е половината беда; враговете
извършиха още по-голямо
светотатство: похитиха
нашето дърво Айрамбаз.

(72) В далечни времена
взел алпът Аспарък за жена
сестрата на нашия предтеча Елай
и попитал за откупа.

(73) Казал му Елай:
“Присламчиха се към мен хора,
сред които са развити
нечестността и дори кражбата.

(74) Ако ти би могъл,
о, велики алпе,
да направиш от нечестните
добри хора, -

(75) то това би било
за мен и за базините
най-скъпия и
дългоочакван откуп!”.

(76) “Така може да направи
само Всемогъщият Тангра! –
отвърнал на това
добрият алп Иджик Апсатъ. –

(77) Но аз с радост ще ти подаря
този разсад:
той ще ти помогне
в някои неща.

(78) Посади го в своята земя –
и той ще стане дървото Айрамбаз.
На него ще израства онова,
което е необходимо на твоите хора.

(79) Нека те вземат това,
но ги предупреди,
че те не могат да вземат повече от нужното
и без да се потрудят както трябва.

(80) А ако някой, без да се потруди,
вземе от дървото повече от нужното,
то Айрамбаз ще престане
да произвежда всичко това!”.

(81) Посадил Елай това дърво
в своята земя, в Елавър –
и разказал за Айрамбаз
на цялото си племе.

(82) Изумили се хората и казали:
“Сурова е понякога съдбата към нас –
понякога не ни достига за живота
онова, което се произвежда с труд.

(83) Затова ще се радваме
да вземаме от дървото
онова, което не ни достига
за живота:

(84) от храната, вещите
и разнообразните дрехи –
но не ще допуснем
никаква кражба!”.

(85) Ден и нощ
избрани хора
пазели техния Айрамбаз
от лошите хора,

(86) позволявайки да се взема от него
само онова, което е необходимо
и само на онези хора,
които действително са се трудили.

(87) Постепенно хората забравили
какво е измама,
престанали да пазят дървото
и дори да заключват домовете си.

(88) И ето – извършено бе светотатството
на мерзките миджаки,
които бяха предвождани от един еднорък –
и базините се възмутиха силно.

(89) Моите хора решиха
да не се помиряват със сънджакците,
докато те не им върнат
похитеното дърво Айрамбаз.

(90) Затова аз не мога,
изпълнявайки тяхната воля,
да ви пусна в аула – и да ви приема
по подобаващия начин!”.

(91) Когато Ат чул това,
сърцето му се свило:
разбрал той, че не му дадат
любимата Сарвар.

(92) Едва не заридал той,
а Сузук, виждайки това, казал:
“Е, щом е тъй,
да вървим за това дърво!”.

(93) Побързал той да отведе Ат,
а онзи, едва аулът се скрил назад,
дал воля на чувствата си
и заридал с пълен глас.

(94) Изведнъж Сузук дочул отзад
конски тропот
и наредил на всички
да се приготвят за бой.

(95) Ат тутакси дошъл на себе си,
изтрил сълзите си
и, зареждайки лъка,
се приготвил, заедно с всички, за бой.

(96) Но бой нямало:
идвала Сарвар
с неколцина конника
и казала: “Идем с мир!”.

(97) Лицето й било
този път открито –
и приятелите отдалеч я видели
и свалили оръжието.

(98) Казала Сарвар на приятелите:
“Не тъгувайте, бахадири,
и не се сърдете
на моя баща:

(99) той няма право да нарушава
волята на народа – нали ние
нямаме царе и роби,
а баща ми е само съдия и воевода.

(100) Казах му аз
защо сте идвали –
той заплака и
ми нареди:

(101) “Настигни бахадирите
и им кажи онова,
което си видяла от кулата
по време на нападението”.

(102) Когато враговете си тръгваха,
аз видях,
че те отидоха в Джеремел,
а оттам – към Идел.

(103) В Идел Едноръкият
предаде девойките и дървото
на някакъв неугледен слабак,
а в замяна получи кон.

(104) Слабакът пък предади
девойките на един бек,
но онзи внезапно
го нападна.

(105) Слабакът успя да избяга
с дървото към Урал –
и там го изгубих
от погледа си.

(106) Аз исках да тръгна с вас,
но баща ми не ми разреши;
затуй пък заръча на братята ми
да ви помогнат!”.

(107) Ободрил се Атай
и загледал по-весело.
Благодарил той на Сарвар и й казал,
че те не таят обида срещу Арджабаш.

 

 

 

72. Атай с приятелите се отправя да търси дървото Айрамбаз



(1) Прегърнали се приятелите
с братята на Сарвар –
и, като се заклели да бъдат приятели,
тръгнали заедно за дървото...

(2) Всички, които виждали отряда им,
замирали от възхищение:
те били стройни и могъщи,
а очите им блестяли от храброст.

(3) Дълъг бил пътят им –
но Булут им помагал:
с неговите песни пътят
изглеждал по-лек и къс.

(4) Преминали те Шир
и навлязли в Джеремел;
повървяли малко –
и срещнали Байджия.

(5) Охранявал Байджия
със своята войска
срещу мерзките разбойници –
и взел приятелите за тях.

(6) Едва успял Сузук
да извика на Байджия
за това, че те
идват с мир.

(7) Байджия познавал Сузук
и възпрял своите,
когато те вече
опъвали тетивата на лъковете.

(8) Че инак лошо им се пишело
на нашите приятели:
нали разбойниците били убили
сина на Байджия – Караджар.

(9) Устроил Байджия
пир в чест на приятелите
и им разказал на него
как се било случило това.

(10) Той бил на обиколка
на обширния Джеремел,
а Караджар пазел
стадото на Субан.

(11) А Едноръкият искал
да завладее именно стадото:
той нападнал Караджар,
когато онзи бил задрямал.

(12) Но гегата на Караджар
го ударила по носа –
и Караджар, събуждайки се,
изпотрепал с гегата нападателите.

(13) Като видял, че в бой
не ще надвие Караджар,
Едноръкият наредил на сестра си
да подмами момъка.

(14) Злодейката Алакуз
с радост тръгнала да убива:
излязла пред Караджар
и му казала:

(15) “Ти си моят спасител:
понеже аз бях
пленница на разбойниците,
които ти изби.

(16) За твоето добро дело
искам да стана
твоя жена,
само направи това:

(17) Застани на хълма,
а аз ще стрелям,
така че стрелата
да мине над главата ти:

(18) защото според обичая
на моя род
аз мога да се омъжа
само след това!”.

(19) Зарадвал се Караджар,
понеже той веднага се влюбил
в коварната Алакуз –
дъщерята на имегенката.

(20) Той бил добродушен
и не подозирал коварството
в красивата чаровница –
жестоката Алакуз.

(21) Застанал той на хълма,
а Алакуз – на съседния;
стреляла тя по него
и го убила с един изстрел.

(22) Като разказвал за това,
Байджия ридаел на глас –
нали Караджар бил
неговият любимец.

(23) Пристигнал той на помощ
на своя син
твърде късно –
спасил само Батъш.

(24) Когато разбойниците се нахвърлили
на овцете на Субан,
Батъш – братът на Караджар –
тъкмо му носел хляб.

(25) Като видял какво се било случило,
избухливият Батъш,
без да му мисли, атакувал
мерзките разбойници.

(26) Когато те все пак
го съборили от коня
и го обкръжили,
пристигнал Байджия с войската.

(27) Разбойниците го търтили на бяг
и то така стремително,
че малцина от тях успели
да настигнат и убият...

(28) Когато Байджия узнал,
че приятелите преследват
именно тези разбойници,
той решил да тръгне с тях.

(29) Като оставил Джеремел
на попечението на Батъш,
Байджия се отправил
с приятелите към Идел.

(30) Станали във войската на Ат
бахадирите четиридесет.
Те се заклели да бъдат заедно,
докато не помогнат на Ат.

(31) По пътя Байджия им разказал
как малкият Караджар
го спасил,
когато се биел с Дебер.

(32) В боя паднали
всички воини на Байджия –
и той почнал да отстъпва,
стреляйки, докато язди.

(33) Но ето че му свършили
всичките стрели,
а умореният кон
препускал с последни сили.

(34) Деберците, като видяли това,
почнали да го настигат,
викайки му, че ще го насекат
на парчета.

(35) Но тогава внезапно се появил
петгодишният Караджар
с колчан стрели
и свеж кон.

(36) И тогава Байджия успял
да се измъкне и да избяга,
но стадото на Субан вече
не можел да защитава:

(37) бил ранен
и кръвта му изтичала,
ръцете и краката му
едва се движели.

(38) Затова Караджар
отишъл при дървото на Субан
и му казал
за нападението на врага.

(39) Едва успял да каже –
и короната на дървото
изведнъж затрескала
и оттам се раздал рев.

(40) Когато 5-те хиляди
деберски конници
приближили полето,
където пасяло стадото на Субан –

(41) то самият Субан
в образа на огромна мечка
скочил от дървото и с рев
се нахвърлил срещу наглия враг.

(42) Байджия видял как алпът
помлял врага – и как полетяли
на различни страни парчета
от разкъсаните от него злодеи.

(43) Малцина от враговете
успели тогава да избягат
и да се спасят –
почти всички изтрепал Субан...

(44) Като си спомнял за сина,
Байджия отново заплакал,
а приятелите както можели
го успокоявали.

(45) Едва когато
свършила степта
и започнала гората
Байджия дошъл на себе си.

(46) Тревожно е за степняка
в гъстата гора –
застанали нащрек тук всички,
превръщайки се в ловци.

(47) Тежко ономува, който тук
внезапно се зазяпа:
тогава той ще стане
нечия лесна плячка.

(48) Булут отишъл напред,
за да разузнае пътя,
криволичещ между
могъщите дървета.

(49) Внезапно той дочул
някакъв плач,
погледнал – а изглеждало,
че плачи едно дърво.

(50) Съжалил го Булут,
приближил се до дървото
и го попитал:
“Защо плачеш, дърво?”.

(51) А дървото му казва:
“Аз въобще не съм дърво,
а момче в хралупата,
а плача от страх!”.

(52) Учудил се Булут,
заобиколил дървото,
намерил хралупата –
и извадил от нея един вързоп.

(53) Като развързал вързопа,
той извадил от него
момче на десетина години,
треперещо от страх.

(54) Разказало то на Булут:
“Аз не съм разбойник,
но бях при тях
роб-кошевар.

(55) Когато разбойниците
разграбвали дома на Сарос,
те пленили
моя баща.

(56) Те пощадили баща ми,
защото той можел
да готви хубава храна –
трябвал им кошевар.

(57) Оттогава станал
баща ми роб
на мерзките разбойници
и се скитал с тях.

(58) В планинския лагер
на тези разбойници
той обикнал
една девойка-пленница.

(59) Тя именно родила
от баща ми мен:
а после разбойниците
я продали на някого...

(60) Баща ми ме научи
да готвя вкусна храна –
и аз почнах
да му помагам.

(61) Но не можех
да сека дървета:
малък бях още –
и баща ми ми подари един ибер:

(62) каза ми,
връчвайки ми брадвата:
“Ти не можеш още
сам да сечеш гората,

(63) но тази брадва
ще ти помогне:
самата тя може
да сече и поваля дървета!”.

(64) Веднъж, когато Баклан
заповяда на баща ми
да свари хайджията Азан,
баща ми отказа.

(65) Тогава разбойниците
свариха самия него
и тутакси го изядоха
и аз станах техен кошевар.

(66) Но те се бояха,
че ще избягам
и когато бяха заети
ме поставяха в този вързоп.

(67) Когато те тръгнаха
с Едноръкия към Джеремел,
те ме метнаха във вързопа
в тази хралупа.

(68) Чух как Едноръкят
казваше на своите разбойници:
“Като завладеем овцете,
ще го приберем!”.

(69) Но никой вече
не се върна за мен,
затуй пък чувах
виквете на бягащите разбойници.

(70) Те бягаха
от воините на Байджия,
неочаквано за тях
нахлули насам.

(71) Не беше с мен
брадвата на ибера –
и затова аз
не можах да се измъкна оттук.

(72) Нали аз криех брадвата
от мерзките разбойници
и тя остана в храстите
при последния ни стан”.

(73) Отишли те там
и намерили ибера.
Момчето, което се казвало Кувъш,
било много доволно.

(74) Довел го Булут
при своите приятели
и Ат го взел
за свой кошевар.

(75) А момчето, като узнало
кой бил Атай,
дало му пояса на Сарос
и му разказало:

(76) “Когато разбойниците
разгромявали дома на Сарос,
баща ми тайно от тях
взел този пояс.

(77) После той го предаде
на мен и ми заръча
да го предам на роднините на Сарос,
ако остана жив”.

(78) Взел Ат пояса,
заврял лице в него,
спомнил си миризмата на дома
и се облял в съзли.

(79) Но дълго да тъгува
на поход той не можел.
Облякъл Ат пояса на баща си
и се заклел да отмъсти на враговете...

(80) А на момчето подарил
своя чиркес.
Щастлив станал Кувъш:
почувствувал се воин.

(81) Кувъш знаел много
за пътеките на разбойниците
и се оказали много полезни
сведенията му за приятелите...

(82) Още при първото спиране
Кувъш приготвил храна
и приятелите, като я опитали,
похвалили момчето.

(83) Особено бил доволен
лакомникът Булут:
за него Кувъш
станал най-добър приятел.

(84) Те били неразделни
в този поход –
и дори на разузнаване
ходели заедно.

(85) Веднъж те видяли
напред една пътница
в изпокъсана дреха:
това се оказала Симбирби.

(86) Бродела тя като сляпа,
ридаейки, пешком, боса;
спуснали се към нея приятелите,
забравяйки за всичко.

(87) Симбирби била
голямата сестра на Арджабаш,
която го възпитала
след смъртта на майка им.

(88) Зарадвала се тя,
като видяла приятелите и роднините,
и им разказала
за своите злощастия:

(89) “След като Алвар
умря, аз се омъжих
за Авар, който се престори
на загрижен.

(90) Но в действителност той
бе злобен и коварен
и тайно служеше на Яга –
врага на човешкото щастие.

(91) Разправяха хората,
че Алвар е умрял от отровата,
която му е сипал неговият
брат – Алвар или Бал-Авар.

(92) Когато Алвар се връщал
от биракския поход,
Авар го уговорил
да му погостува.

(93) Като пуснал Аудан,
който не обичал
чичо си Авар,
Алвар останал да погостува.

(94) Бал-Авар дал в негов чест
голям пир –
и Алвар бил трогнат
от това внимание към него.

(95) Не знаел той, че Авар
бил похотлив и искал
да завладее мен, заради което
решил да убие мъжа ми.

(96) На пира той дал
на Алвар отровен бал –
и той, като го изпил,
скоро починал.

(97) Не повярвах аз
на слуговете за това –
нали Авар бе загрижен
и пред хората много тъжеше.

(98) Веднъж аз непредпазливо
изпих от ръцете
на коварния Бал-Авар
една напитка.

(99) А в нея Авар бил влял
любовна отвара,
дадена му от Яга –
и аз се влюбих в Авар.

(100) Когато реших
да се омъжа за Авар,
моят син Аудан
ми каза:

(101) “Не можеш, майко,
да постъпиш тъй –
нали Бал-Авар
отрови моя баща!

(102) Дори ако ти
се омъжиш за Авар,
аз все едно ще се постарая
да го убия!”.

(103) Наругах аз сина си,
казвайки че не вярвам
на слуховете за Бал-Авар,
и предупредих Аудан:

(104) “Ако ти посмееш
без мое разрешение
да нападнеш Авар – няма
вече да ми бъдеш син!”.

(105) Но Аудан не ме
послуша тогава
и скоро нападна
Бал-Авар.

(106) Но малко хора
имаше синът ми –
нали владението му бе разорено
и от воините на Дебер.

(107) Тогава Аудан обикалял
отдалечените области
на Идел-Суба и не могъл
да помогне на хората си...

(108) Коварният Авар,
боейки се от нападението на Аудан,
предварително се сговорил
с разбойните иберци.

(109) Когато Аудан обсади
крепостта на Авар – Бал,
то в гърба го нападнаха
караките и ермиасците.

(110) Освен това и угилците,
които служеха на Аудан,
преминаха на тяхна страна
и усилиха врага.

(111) Аудан бе разбит
и отиде отвъд Урал
в областта Исадун,
откъдето прогони всички угилци.

(112) За да не се подчинява
на субага на Идел Авар,
Аудан обяви Исадун
за отделна Булгар-Суба.

(113) Чокър подкрепи
своя приятел Аудан
и на Авар се наложи
да се примири с това.

(114) Но за беда на Аудан
Умай-биче, която винаги
ме е защитавала,
му се обиди:

(115) нали той бе престъпил
майчиното слово –
не можех вече с нищо
да му помогна!

(116) Имаше Аудан
малък син – и веднъж
един огромен барс
го отвлякъл.

(117) Мисля, че това
е била самата Умай
или някой от нейните
могъщи пазители.

(118) Аудан, както чух,
изпаднал в пълно отчаяние,
а аз, като узнах за това,
от мъка дойдох на себе си.

(119) Видях тогава аз
какъв бе Бал-Авар
в действителност –
и сама затъгувах...

(120) А неотдавна при Авар дойде
един неугледен слабак с едно дърво,
приличащ на разбойник
и му продаде прекрасни девойки.

(121) После аз приласках
кончето на слабака
и то ми разказа,
че слабакът е алпът Куян.

(122) Прогонили го нечистите
от планините – и той
решил да получи
срещу девойките някакво владение.

(123) А девойките и дървото
той получил от разбойниците
на мерзкия Еднорък
срещу своето конче.

(124) А това конче било
не друг, а Тулпар –
скоро той метнал Едноръкия
и избягал при Куян.

(125) Похотливият Авар
се съгласи да му даде
срещу тези девойки
затънтената област Кумидж.

(126) Даде му – а сам
почна да мисли как
да измами Джуанъш
и да си върне Кумидж.

(127) А тъкмо тогава при него
идват разбойниците
на мерзкия Еднорък –
и той ги наема на служба.

(128) Като узнали, че
ги е измамил Куян,
Авар им предложил
да му отмъстят.

(129) “Ако вие убиете
този слабак, ще ви дам
неговата област Кумидж” –
обещал той на разбойниците.

(130) Онези издебнали Куян
и се нахвърлили срещу него,
но нима като си с Тулпар
са страшни разбойниците?

(131) Издигнал се Тулпар в небето
и с един скок
отнесъл Джуанъш
отвъд планините на Ръбай.

(132) Разстроили се разбойниците,
а Авар се зарадва
и ги остави при себе си
като бирници-кошчии.

(133) Ходеха те в Халджа
и дори в Шуд,
събираха там данък от карите,
а и себе си не забравяха.

(134) После Едноръкият казал:
“И защо нас
ни наричат разбойници?
Бирниците са истинските разбойници!”.

(135) Като уреди работата, Авар
поиска да обезчести девойките,
но аз не му позволих
да направи това:

(136) издебнах момента
и отведох девойките-землячки
в един дурбун
и ги затворих там.

(137) Този дурбун ми даде
като тайно убежище
великата Турун-Аби:
боеше се тя за мен.

(138) Има в дурбуна
запаси от храна и пиене,
но се боя, да не би
да го намери Бал-Авар...

(139) Като узна за изчезването
на прекрасните базинки,
Авар разбра, че аз съм им
помогнала да избягат.

(140) В яростта си той
се нахвърли върху мен
и почна да ме бие,
желаейки да ме пребие до смърт.

(141) Но аз измъкнах ножа,
който почнах да нося
след като
дойдох на себе си –

(142) ударих с него злодея
и избягах от къщи.
Колко съм бродила – не помня;
и ето че срещнах вас!”.

 

 

 

73. Как приятелите загубили Булут



(1) Като узнали за зверствата на Бал-Авар,
казаките и Арджабашите
грабнали оръжието
и казали на Ат:

(2) “Води ни по-скоро
на бой срещу врага –
искаме да отмъстим
на Бал-Авар и Едноръкия!”.

(3) Ат качил Симбирби
на коня – и повел
своя отряд направо
към леговището на Авар.

(4) Междувременно и Авар
събирал нечистите и злодеите
от всички суби на Аскъп,
решавайки да потегли към Джилан:

(5) мечтаел той да завземе
трона на Аскъп
и обещал на нечистите
да направи българите техни роби.

(6) Вече сто хиляди
злодеи и халджавъзи
били пристигнали при него –
а той очаквал още толкова.

(7) А докато останалите
още не били пристигнали,
пристигналите вече търсили
избягалите девойки.

(8) Алакуз успяла все пак
да намери онзи дурбун –
и Едноръкият почнал да разбива
здравата врата.

(9) Помагали му
50 хиляди злодеи,
а останалите с Авар
стояли в засада в гората.

(10) Когато приятелите видяли
хората на Едноръкия,
изведнъж помръкнало
ясното слънце.

(11) Казал тогава Ат
на своите приятели:
“Това е облакът на Кубар,
който закрива Слънцето.

(12) Самият алп на войната
е дошъл да погледа боя –
ето един добър случай
да покажем мъжество!

(13) Урус закри слънцето,
за да ни бъде прохладно
в горешия бой –
затуй да почваме по-скоро!”.

(14) Разгорещени, без да спират,
приятелите връхлетяли
върху войската на Едноръкия,
а Авар ги ударил в гръб.

(15) Но не трепнали
и не отстъпили
нашите приятели –
изгаряла ги ненавистта към врага.

(16) В движение се разделили приятелите:
джеремелците на Байджия
продължили боя с Едноръкия,
а Ат почнал да се бие с Авар.

(17) Започнала тогава
жестока сеч:
малцина успели
да стрелят с лъковете.

(18) Трудно е да се разкаже
за тази битка –
защото тя била
най-жестоката от всички.

(19) Всички нечисти от Басъл
за последен път
се опитвали да сломят хората
в открит бой.

(20) Гръмоподобният вик на българите
се сблъсквал във въздуха
с дивия рев на враговете –
а после се сблъсквали и бойците.

(21) Дрънчало желязото,
разсичащо и пробождащо
друго желязо;
крещяли ранените.

(22) Отчаяно се проклинали
воините един други,
сипейки удари
надясно и наляво.

(23) Цвилели, ритали се
и се хапели и конете
на биещите се воини
и хриптяли умиращите.

(24) Не забелязвали приятелите болката
от ударите на врага –
обидата и ненавистта
ги изгаряли по-силно.

(25) Поразил Ат с приятелите
петдесет хиляди
от омразните врагове –
и почнал да притиска нечистите.

(26) Но и почти всички
доблестни воини на Ат
били убити – или
получили тежки рани.

(27) Най-силно от всички
бил изпоранен Булут –
и Симбирби му дала
кърпичката на Сарвар.

(28) Тази кърпичка Сарвар
казала на Ат
да притиска към раните –
тя изцерявала от рани.

(29) Преди битката Ат казал на Симбирби
да дава кърпичката на ранените.
Ако Булут бил притиснал кърпичката към тялото си,
щял да се изцери от раните;

(30) но Булут почнал
да куцука по полето
и да изцерява с кърпичката
ранените приятели.

(31) Само когато внезапно самият
той паднал на земята
от слабост, той решил
да излекува и себе си.

(32) Но, като видял, че кърпичката
е вече цялата в кръв
и е изгубила способността да цери,
с тъга казал сам на себе си:

(33) “Не мислех аз,
че този жертвен пир
ще бъде последният
в моя живот.

(34) Пет хиляди врага
поразих аз с меча,
но не се наситихме
нито аз, нито моят меч.

(35) Искам преди смъртта си
да принеса в жертва
още повече врагове,
но за съжаление ръцете ми отслабнаха!”.

(36) Изведнъж Булут вижда –
препуска Кувъш –
Ат му бил наредил
да оглежда полето.

(37) Булут го извикал
и го попитал, какво се е случило,
а момчето му казва:
“Беда надвисва над нас!

(38) Идват насам от Наубури
още 100 хиляди врагове.
Не ще издържим
техния натиск!

(39) Измислих аз как да направим
капан за враговете,
но ми е нужен
верен помощник!

(40) Аз с ибера
ще подсека дърветата
от гората, която е
малко настрани от врага.

(41) А моят помощник
трябва да примами врага
към тази гора –
и тогава тежко му на врага:

(42) иберът ще повали
подсечените дървета
направо срещу врага –
и те ще смажат нечистите!”.

(43) “Да, страхотно
си го измислил, приятелю! –
възхитил се Булут. –
По-добре никой не би се сетил!

(44) Дърветата ще смачкат
мерзките врагове –
и на място са готови
и месото, и дървата!

(45) Ще остане само
да запалим огъня –
и е готово угощението
за славния победен пир!

(46) Искам да ти помогна
да приготвиш това блюдо.
Мисля си, че то
най-сетне ще ме засити!

(47) Върви с ибера в гората
и подсечи дърветата,
а аз ще примамя към гората
мерзките врагове!”.

(48) Събрал тогава Булут
последните си сили
и с помощта на Кувъш
се качил на коня.

(49) По молба на бахадира
привързал Кувъш
към гърба му
един прът с кърпичката на Сарвар.

(50) “Нека кърпичката бъде
моето знаме:
подходящ е цветът му за мен!” –
казал Булут.

(51) Хванал той със зъби
юздата на коня
и го насочил
срещу злодеите.

(52) Приближил Булут врага
и с всички сили
извикал на мерзките нечисти:
“Ей, проклети злодеи!

(53) Много от вас изтрепах
в този славен бой,
а искам да изтрепя
още повече!”.

(54) Злобно заръмжали враговете
и се втурнали към него,
а Булут препуснал
направо към гората.

(55) Повлякъл той врага
към подсечените дървета
и извикал на Кувъш
последните си думи:

(56) “Ей, Кувъш, пускай дървата:
месото пристигна!
Не ме жали – моят дух
напуска тялото ми!

(57) Нека да падна
заедно с враговете –
приятна ще е за мен
такава смърт!”.

(58) Пронизали бахадира
стрелите на врага –
но тутакси паднала гората
върху злобните нечисти.

(59) Всичките сто хиляди врага
били затиснати
от войнството на дърветата –
такова нещо не се било случвало!

(60) Помислили останалите врагове,
че самите велики алпове
са тръгнали срещу тях
в образа на дървета –

(61) и в ужас побягнали,
грижейки се само
за самите себе си,
забравяйки другарството.

(62) Настигнал тогава Ат
бягащия Еднорък
и отсякъл с меча
злата му глава.

(63) А стрелата на Алакуз,
пусната от Байджия,
настигнала самата Алакуз,
избягала най-далеч от всички.

(64) Извадил той тази стрела
от тялото на Караджар
и я върнал сега на собственичката й –
погинала злодейката!

(65) А Симбирби успяла
да причака Авар
и, зареждайки лъка,
му казала:

(66) “Умри, разпътнико,
коварни таласъме,
донесъл толкова беди
на моето семейство и Аскъп!”.

(67) Но изведнъж тя чула
да я вика Аудан.
Обърнала се Симбирби –
но не видяла никого.

(68) А това бил Яга,
който я повикал с гласа на сина й,
за да може
да спаси Авар.

(69) Искал тогава Авар
да застреля Симбирби,
но не позволил това
страшният Кубар:

(70) нали го помолила Умай
да закриля в боя
нейната любимка –
добрата Симбирби.

(71) Ударил Баръс със Саръджа
по мерзкия злодей –
и останала от него
само щипка пепел.

(72) Подхванал тутакси Джил
тази пепел
и я разпилял в пустинята...
Няма гроб злодеят!

(73) Междувременно приятелите
извели от дурбуна
прекрасните базински пленнички,
а те били 40.

(74) Веднага се влюбили в тях
младите бахадири
и дори средновъзрастният
субаг Байджия.

(75) А 40-те красавици
от пръв поглед
се влюбили в бахадирите –
добри и мъжествени.

(76) Решили Байджия,
казаките и Арджабашите:
“Когато войната свърши,
ще изпратим при бащите на девойките сватове!”.

(77) Нали могат
да се омъжват базинките
само с разрешението
на своите бащи.

(78) Но радостта и мъката
винаги вървят заедно:
когато всички се радвали, Кувъш
донесъл вестта за гибелта на Булут.

(79) Заридали от мъка
мъжествените бахадири,
а с тях – и жените,
и цялата войска на Ат.

(80) Всички обичали Булут
заради добрия му нрав
и се възхищавали
на богатирската му сила.

(81) Тръгнали приятелите към гората –
и в голямото срутване
след дълги търсения
намерили тялото на Булут.

(82) “Според стария обичай, -
казал мъдрият Сузук, -
трябва да изгорим
тялото на Булут.

(83) Тъй винаги са правели
нашите предци в походите,
когато не можели да се върнат
с телата на загиналите в родината.

(84) Но в родината се прави
гроб на мъртвия
и там Джил Ерирей
донася пепелта на изгорения.

(85) За Булут вече е готов
погребалният огън –
от повалената гора
и труповете на мерзките врагове.

(86) Нека оставим тук с него
неговото оръжие и кон –
нека конят по-бързо отнесе
неговия дух към шатрата на Тангра!

(87) А за в случай, ако
Всевишният го направи
маджар или алп –
да направим за него шатра.

(88) Ще бъде тази шатра
от бял камък –
и той ще може тук
да си почива понякога”.

(89) Бахадирите тъй и сторили...
Бързо намерили камъни
и ги пренесли
до мястото на изгарянето.

(90) А Кувъш с помощта на ибера
бързо одялал камъните –
и те издигнали на приятеля си
един красив тюмен.

(91) В тази каменна шатра
Кувъш направил възвишение,
на което стояли капчег
и каменни съдове.

(92) Войските и девойките
устроили шуран – при което
нагостили и Булут,
поставяйки храна в съдовете му.

(93) На този шуран
самият мъдър Сузук
изпял тази зъя
за своя Булут:

(94) “Текат горещи сълзи
от моите очи,
изпълвайки с горчивина
моята уста.

(95) Трябва аз постоянно
да пия сладък бал,
за да не е твърде горчива
моята Булут-зъя.

(96) Но не спират сълзите –
все текат ли, текат,
капят направо в чашата,
вгорчавайки и бала...

(97) О, къде си ти, моя
отишла си младост,
която като орел прелетя
над родните поля.

(98) Все по-високо и по-високо
се издига орелът,
размахвайки крила
като краища на наметало.

(99) О, ореле мой, почакай,
не бързай да кацваш
на върга на планината –
полети още над Родината...

(100) Веднъж в младостта си
аз попитах
един старец:
“Защо плачеш?

(101) Може би защото
си изгубил богатство
или са ти отнели
твоята земя?

(102) Или, може би, защото
ти е жал за младостта,
за туй, че ти, цъфтящият момък,
си станал стар и безпомощен?”.

(103) Отвърна ми тогава старецът:
“Не тъгувам аз за богатството –
за тази дреболия
не бих пролял и сълзица.

(104) Не плача и за земята:
никой не може
да я отнеме от българина –
ще умре той за нея.

(105) Не роптая и срещу старостта –
защото тя е неизбежна в живота;
всички с възрастта преминават това
и е безполезно да се плаче тук.

(106) Не, за друго
плача аз –
от болката, която едва
издържа моето сърце:

(107) оплаквам аз
смъртта на своя син –
не бе успял той още
дори да се ожени...

(108) Тъкмо искаше той
да разпери крила
и да полети над родната земя,
когато го порази смъртта...”.

(109) О, Тангра, не съм мислил аз,
че някога и на мен
ще се наложи
да оплаквам сина си.

(110) Тежко, тежко е за децата
да погребват своите родители,
но още по-тежко е за родителите
да погребват своите деца.

(111) Нали е по-леко
да напускаш този свят,
когато те изпращат
твоите деца и внуци.

(112) Беше моят Булут
съвсем млад,
едва се бе оперило моето птиченце,
което обичаше много да похапва.

(113) Загина той млад като кутрето,
което аз му подарих,
когато той за пръв път
пусна стрела от лък.

(114) Тръгнахме веднъж ние
да насечем дърва за зимата
и, като поработихме, решихме
да починем под едно дърво.

(115) Искаше Булут да легне
най-близо от всички до него,
но кутрето не му позволи
да направи това:

(116) легна на неговото място
това кутренце само –
и Булут му го отстъпи:
много го обичаше той.

(117) Внезапно се изви буря –
и старото дърво
падна върху кутрето
и го смаза.

(118) Горчиво плака тогава Булут,
жалейки своето кутре,
както сега плачем ние
и жалим самия него.

(119) Върни се, върни се при мен, Булут,
ще те притисна аз
към своето сърце –
и отново ще бъда щастлив.

(120) Ще те храня аз
само от своите ръце
през целия си живот
с огромна наслада.

(121) И ще се радвам,
все едно съм станал цар,
на това как ти
с апетит ядеш;

(122) Ще ловувам аз
заедно с теб
цял живот,
не пропускайки нито веднъж –

(123) и ще се радвам,
все едно съм станал цар,
на това как ти
точно стреляш;

(124) ще ходя аз
заедно с теб
на празника Гюлли-Чачак,
не пропускайки нито един –

(125) и ще се радвам,
все едно съм станал цар,
на това как ти
красиво танцуваш;

(126) ще слушам ден и нощ
твоите разкази
цял живот,
не пропускайки нито един –

(127) и ще се радвам,
все едно съм станал цар,
на това как ти
свириш и пееш.

(128) Но нямах възможността
донасита да бъда с теб
и донасита да се насладя
на твоето общество, синко:

(129) загина ти, синко,
мое храбро орле,
в този голям
и жесток лов.

(130) Спечели ти много трофеи,
но Апсатъ Аспарък
не ще те накаже за това –
ти убиваше враговете на всичко живо.

(131) Колко жалко, мое орле,
че ти не можеш да смениш
както старите пера с нови -
мъртвото тяло със живо.

(132) Не ще изтичаш ти вече
да прегърнеш баща си,
не ще осветиш моя дом
със своето радостно веселие.

(133) Не ще направи нищо, изглежда,
по-сладък моят горчив бал:
сина си, любимия си син,
аз, бащата, изгубих!”...

 

 

 

74. Чулман и неговото огледало помагат на Ат и Сарвар да се срещнат



(1) Дълго тъгували Сузук
и всичките му приятели –
но настъпило време
да продължат нататък:

(2) нали дървото все още
не било намерено,
а без това не можели
да бъдат щастливи Ат и Сарвар.

(3) Предложил Ат
на своите приятели,
които пожелаят,
да изпратят девойките у дома:

(4) пред тях лежал непознат
и много опасен път, -
но всички приятели и девойки
решили да вървят заедно с него.

(5) “Ат ни спаси – сега самите ние
ще му помогнем:
нали станахме приятели!” –
казали храбрите девойки.

(6) Само Симбирби
трябвало да остане:
нали Идел се оказал
без управител.

(7) Дошли при нея
иделските багъли
и в един глас
я помолили да оглави субата...

(8) Простили се приятелите
с добрата Симбирби
и потеглили на път –
където им видят очите.

(9) Те щяли да се лутат
цял живот и нямало
да намерят
дървото Айрамбаз,

(10) но решил да помогне Тулпар
на своя баща Куян
да придобие спокойно владение –
и той се явил при Симбирби.

(11) Казал й: “Ти беше
много добра към мен –
и затова аз реших
да те помоля за помощ.

(12) Моят баща, алпът Джуанъш,
даде дървото Айрамбаз
на Аудан – а той в замяна
даде на баща ми едно владение.

(13) Но това владение
се оказа още по-страшно
от чистото поле – постоянно
нахлуват в него врагове.

(14) Един ден идват караки,
друг ден – йермиасци,
в трети – угилци,
а в четвърти – всички те заедно.

(15) Страхувам се за баща си –
и за това реших
да измоля от теб
едно имение за него.

(16) Нали Идел
е по-спокойна суба
и на баща ми тук
много му хареса.

(17) Кажи, какво искаш
за едно такова владение?”.
А Симбирби тутакси
му казва:

(18) “Ако ти догониш Ат
и му помогнеш
да върне Айрамбаз,
аз ще дам на Куян един улус!”.

(19) Зарадваният Тулпар
тутакси се съгласил да помогне.
С един скок той
догоннил приятелите и им казал:

(20) “Аз съм Тулпар и ще ви помогна
да стигнете до Ор – батавъла
на храбрия Айдан –
стопанина на Айрамбаз”.

(21) Заравали се сега
нашите приятели.
Качил се Ат на Тулпар –
и те препуснали към Исадун.

(22) По пътя приятелите преминали
през бившето владение на Биш-Егет,
наричано също
Беллак и Банджа.

(23) Владял го някога
и храбрият Аудан,
но после Дебер
го опустошил.

(24) Тогава Аудан взел за себе си
владението на Мардан –
своя по-малък брат,
а на него дал Беллак.

(25) Кроткият Мардан безропотно
отстъпил на брат си Агидел:
Мардан бил толкова добър,
че никога не враждувал.

(26) Когато го помолили
угилците-баштарци,
прогонени от Аудан,
да ги приюти,

(27) Мардан ги приел;
а те, преследвани,
от благодарност към него,
престанали да разбойничат.

(28) С удивление минавали
приятелите през аулите
на тези деберци, получили
прозвището “иллак”.

(29) Единствено воинското умение
издавало в иллакците
доскорошните деберци –
страшилището на Аскъп.

(30) По молба на Мардан
жителите на владението
навсякъде се грижели
за нашите приятели.

(31) А когато те
наближили Ор,
Аудан ги посрещнал
с готова за бой войска.

(32) Той им казал: “Чух аз,
че ви трябва
моето дърво –
но аз не ще го дам.

(33) Опустошават разбойници
моята Булгар-Суба
и ние често се храним
само с плодовете на Айрамбаз.

(34) Така че, ако вие
се опитате да вземете
дървото насила,
ние ще се бием до смърт.

(35) Моите хора ще разбият
всеки враг –
тъй че вървете си –
тук нямате работа”.

(36) После, навеждайки глава,
Аудан казал тихо,
сякаш говорел
на самия себе си:

(37) “Само за едно нещо
аз бих дал дървото –
за това, да намерят
моя скъп син.

(38) Но никой вече не ще намери
моето синче:
колко години минаха –
и от него ни вест, ни кост!”.

(39) Но дочул думите му
бахадирът Атай
и му извикал: “Чух
последните ти думи!

(40) Ние искаме всички заедно
да ти помогнем
да намериш твоя
отдавна изчезнал син.

(41) Ще си отидем – и ако
вече не се върнем,
значи не сме намерили
твоя син.

(42) Но ако го намерим,
то ти, както обеща,
ще ни върнеш
дървото Айрамбаз!”.

(43) Разсърден бил Ат
от нерадушния прием –
раздразнено препуснал,
без да подбира пътя.

(44) Приятелите мълчаливо
яздели след него –
чакали кога обидата
на Атай ще премине.

(45) Като стигнал до някакво
пустинно място,
Ат изведнъж разбрал, че препуска
всъщност наникъде.

(46) Никой не знаел
къде е изчезнал
синът на Аудан
преди много години.

(47) В отчаянието си Ат
заридал на глас:
решил бил, че не ще види
повече Сарвар.

(48) Но тогава изведнъж
идва при него
една от девойките –
красавицата Айна – и казва:

(49) “Чувала съм от хората,
че съществуват на света
няколко вълшебни огледала
на самия Чулман.

(50) На тях е изобразена
тамгата на Боз-Идан –
любимата му вилица –
и те са много красиви.

(51) Но главното е това,
че те могат
да показват онова,
което пожелаеш!

(52) Може би
ще имаме щастието
и ще намерим
такова огледало?

(53) Тогава ще можем
да го попитаме
къде е синът на Аудан –
и то ще ни го покаже!”.

(54) Живнал Атай,
като чул тези думи.
Почнали приятелите навсякъде
да търсят такова огледало.

(55) Но минала година,
минала втора –
и никъде не намерили те
огледалата на Чулман.

(56) Отново изпаднал Ат
в пълно отчаяние –
и при едно спиране
решил тихо да се удави.

(57) Отделил се той от приятелите –
и, като се добрал до реката,
искал веднага
да се хвърли във нейната вода.

(58) Но изведнъж чува –
някой го вика.
Поглежда той –
а това бил един старец.

(59) Самият целият космат,
дори лицето не се вижда.
И той му казва
такива думи:

(60) “Виждам, бахадире,
че си решил да сложиш
край на своя живот –
какво пък, твоя работа.

(61) Но ти искаш да се удавиш
в красивите дрехи,
които вече
не ти трябват.

(62) В това време аз,
бедният старец,
който се нуждае от всичко,
ходя гол.

(63) Не би ли могъл ти
да ми дадеш дрехите си –
за тях аз вечно
ще ти бъда благодарен!”.

(64) Учуден от тази
странна молба, Ат
спрял – и, като помислил,
решил да подари дрехите си.

(65) Почнал той да съблича
своето облекло –
и изведнъж нещо
паднало от пояса му.

(66) Това бил поясът
на неговия баща Сарос.
Ат поровил в тревата –
и намерил едно огледало.

(67) То било, изглежда,
вшито в пояса,
но нишките били изгнили
и огледалото изпаднало.

(68) Погледнал Ат в огледалото –
и изведнъж видял върху него
изображението на вилицата.
Едва не изгубил свяст!

(69) Когато се опомнил,
поискал да разкаже
за находката си
на бедния старец.

(70) Обърнал се към него –
а от онзи вече
и следа не била останала –
огорчил се Ат.

(71) Макар и да се бил отказал
да се дави в реката – все едно
той искал с радост
да подари дрехите си на стареца.

(72) Натъжил се Ат – и не могъл
поради това да съобрази,
че този старец
бил самият алп Чулман.

(73) Като не успял да намери стареца,
Ат се втурнал към приятелите си,
за да им покаже
огледалото на Джалъш.

(74) Зарадвали се приятелите –
сега отново
оживяла надеждата им
да намерят сина на Аудан.

(75) С благодарност си спомнили
тогава бахадирите
за чевръстия Кувъш,
който запасил пояса на Сарос.

(76) Останал Кувъш да пази
тюмена на Булут –
много тъгувал той
за своя приятел.

(77) Решил бил да дочака
вест от Булут
от другия свят –
вярвал, че тя ще дойде.

(78) Веднъж му бил казал Булут:
“На доброто угощение
ще мога да дойда
дори от онзи свят!”.

(79) Ловувал Кувъш
и всеки ден
готвел за Булут
вкусна храна.

(80) Но той не идвал –
и Кувъш, мислейки,
че не му е угодил,
готвел нови ястия.

(81) Веднъж през нощта, когато той
седял в шатрата край огъня,
някой почнал да ръмжи и драска
вратата на тюмена.

(82) Взел Кувъш меча в ръка
и отворил вратата –
и в шатрата дотичал
огромен черен пес – барак.

(83) Вцепенил се от ужас Кувъш,
а черният барак
изведнъж изтичал до него
и близнал ръката му.

(84) Заридал тогава Кувъш –
досетил се, че това е
неговият приятел Булут,
който е станал алп.

(85) Обърнал се той към барака
като към Булут – и песът
заговорил с него
и му разказал следното:

(86) “Повели ми Тангра
да стана Джир-Барак –
пазача на гробовете,
помощник на Кавес.

(87) Ние защитаваме хората
от мерзките йореги –
духовете на покойници, избягали
от Тама в гробищата.

(88) Биват невнимателни понякога
пазителите на дурбуните...
Мерзкият Яга възвръща
на избягалите духове паметта и силата.

(89) За това той ги маже
с нечистотите на Умай...
Те отмъщават на онези,
които са ги обиждали приживе...

(90) Аз се старая да не пропускам
йорегите от гробищата в селищата –
но те ловят хората
и на други места.

(91) Ако човекът се е изплашил,
йорегите могат да го убият;
но храбрите хора са способни
да отблъснат и победят йорегите.

(92) Ако йорегите
успяват да отмъстят –
те стават силни
и жестоки убъри.

(93) От връзката на Яга и убърките
се раждат имегените,
които, както и убърите
са нечисти алпи...

(94) Издебвайки мига, аз тутакси
се втурнах към теб;
ти ме позна – и аз
можах да заговоря с теб!”.

(95) Нахранил Кувъш приятеля си
и хапнал с него сам.
По-късно, опиянени от бала,
и двамата заспали.

(96) Джир-Барак легнал
до Кувъш – но на сутринта,
като се събудил,
Кувъш не го видял.

(97) Тръгнал бил Булут по своите си работи,
но не останала тъга
в сърцето на Кувъш:
той се радвал за приятеля си.

(98) Същата сутрин
пристигнала при тюмена
добрата Симбирби –
да почете Булут.

(99) Кувъш се зарадвал на срещата с нея
и тя казала на момчето:
“Още като те видях
те обикнах като син.

(100) Ако искаш,
ще те взема при себе си –
и ти ще ми бъдеш
скъп син!”.

(101) Заплакал Кувъш
и с радост се съгласил:
малко бил виждал той
добро в живота.

(102) Притиснала Симбирби
Кувъш към гръдта си –
и той престанал да бъде
сираче на света...

(103) Спомнили си те приятелите –
а приятелите си спомняли за тях:
така се случва когато
хората се обичат...

(104) В онзи ден приятелите
се опитвали да узнаят от огледалото
съдбата на сина на Аудан –
но огледалото мълчало.

(105) Разстроил се Атай
и казал на Айна:
“Излъгали са те хората
за това огледало!”.

(106) А девойката казва:
“Щом е тъй – да подарим
това огледало на Чулман –
неговият извор ни напои!”.

(107) Отишли те при извора
и хвърлили в него огледалото –
а то тогава запитало:
“Какво трябва да се покаже-разкаже?”.

(108) Извикали двамата
от неочакваността –
и при викът им
дотгичали всички приятели.

(109) Като узнали каква е работата,
всички се прегърнали отрадост –
и Ат, заставайки на колене,
помолил огледалото:

(110) “Кажи ни огледало,
каква е била съдбата
на сина на Аудан
и ни го покажи!”.

(111) А огледалото им отвърнала
от дъното на чистия извор:
“Барсът отнесе
сина на Аудан в Караджим.

(112) Там го осинови
царицата на масгутите Тайга
и той получи
нейното име – Тайга.

(113) Но го наричаха също
и Баръс-Тайга –
за спомен от това,
че го е донесъл барс.

(114) Израстна той – и получи
за владение Авар-Суба,
където управлява в съгласие
с майка си и Бирулъ”.

(115) Показало огледалото
Баръс – и приятелите,
като благодарили на огледалото,
потеглили за Курган.

(116) Срещнали се те там
със субага Баръс –
и му разказали всичко,
което знаели.

(117) Потресен бил Баръс
от чутото от приятелите –
заплакал той, като узнал,
че си има баща.

(118) Ат помолил Баръс
да дойде с него
при неговия баща Аудан,
за да му даде той дървото.

(119) Баръс сърдечно
благодарил на приятелите,
а молбата на приятелите
отвърнал тъй:

(120) “Трябва да измоля
разрешение за пътуването
от своята майка –
както го изисква нашият обичай:

(121) нали при масгутите майката
е старша в дома,
а моята майка е старша
също и в Събан!”.

(122) Потеглили те заедно
към Сагдак при Тайга
и помолил Баръс майка си
да го пусне при баща му.

(123) Като помислила, Тайга
казала на приятелите:
“Ще се реша на жертва –
ще пусна Баръс с вас.

(124) Но не само,
за да се срещне с баща си –
аз искам
Баръс да стане цар на Аскъп.

(125) При управлението на Дебер
Аскъп се разпадна
на няколко владения –
и трябва отново да го съберем.

(126) При сегашния цар на Басъл –
лекомисленият Сагдак
поквариха се нравите
на мнозина агаджирци.

(127) Те започнаха да търгуват –
и затова се научиха
да мамят и чуждите,
и своите хора.

(128) Възприеха те също тъй
обичаите на кряшците,
презирайки българските
и ставайки лабътци.

(129) По примера на кряшците
те почнаха
да пият неумерено –
и много поглупяха.

(130) И цар Сагдак също
не изостана от другите.
Оглупявайки, той заряза
всички държавни дела.

(131) Почнаха да управляват вместо него
братята на неговата майка –
хора лоши
и много недалновидни.

(132) Мнозина разумни хора
от обкръжението на царя
тези вуйчовци отстраниха
или дори умъртвиха.

(133) Останалите свястни хора
изпаднаха в страх и корист,
позволиха да ги наплашат
и подкупят с кряшско злато.

(134) Овладявайки напълно властта,
лошите хора почнаха
да потискат народа като кряшците,
превръщайки свободните в роби.

(135) Всичко това е нетърпимо
за масгутите: нали Басъл
е общото отечество
на всички българи.

(136) Затова именно аз искам,
изразявайки волята на българите,
да възстановя единството
на Аскъп и нашия обичай в него.

(137) Баръс е басълски принц
и същевременно масгутски,
възпитан според обичая:
нему трябва да дадем царството.

(138) Ако ти, Атай,
ми обещаеш
да помогнеш на Баръс да стане цар
и винаги да бъдеш до него –

(139) то аз ще пусна
Баръс с теб.
Моята майчина жертва
трябва да бъде възнаградена!”.

(140) Съгласил се Ат
да помогне на Баръс.
Зарадвал се Баръс –
впускал се в бой за обичая.

(141) Препуснали приятелите към Аудан –
станала по-голяма тяхната войска:
защото Баръс взел със себе си
войската на тохарбийците.

(142) Пристигнали те в Ор,
батавъла на Булгар-Суба –
и Ат предал на Аудан:
“Доведох ти сина ти!”.

(143) Излязъл Аудан от града,
забравяйки за всичко –
толкова искал той
да види сина си.

(144) И Баръс изведнъж усетил
в себе си любов към баща си,
който безстрашно, сам
излязъл на среща с него.

(145) Прегърнали се те –
и заридали на глас;
и всички, които видяли това,
заридали заедно с тях.

(146) Дал Баръс на баща си камшик
и му казал: “Татко, накажи ме
за това, че те
оставих сам!”.

(147) Взел Аудан камшика,
лекичко ударил сина си –
засмели се и двамата от щастие
и народът заедно с тях...

(148) Изтичали хората от града
и се прегърнали с приятелите.
Устроил Аудан в чест на приятелите
един разкошен пир.

(149) Седнали на хардара,
устроен на ливадата
наведнъж 100 хиляди
българи от 7-те племена.

(150) На пира Аудан оповестил:
“Разказа ми Баръс, моят син,
за своята велика мечта –
и аз реших да му помогна.

(151) Обявявам на всички,
че аз признавам Баръс
за джабгусир на Аскъп
и му се подчинявам.

(152) Обявявам на своите войски,
че е време да се завърнем в Идел.
А тази суба подарявам на Атай –
нека тя стане негов дом!

(153) За неговия велик подарък –
сега Ат ми върна моя син –
аз подарявам Айрамбаз на Атай:
нека отиде спокойно в Базин.

(154) Нека се ожени – слава нему –
за своята скъпа невеста.
Нека със Сарвар и своята дружина
да се върне по-скоро у дома!”.

(155) Изправил се тогава като планина
субагът Байджия
и казал: “Колко съм щастлив,
че съм с приятели!

(156) Нека Ат да пази
тази суба отсега,
нека Баръс като вихър
да се устреми напред!

(157) Още тук Джеремел
нека узнае баштарецът –
Баръс се признава
за джабгусир на българите.

(158) А аз му поднасям
своя приятелски дар –
града Сура Кавъл –
нека трепери баштарецът!”.

(159) И никой не забелязал
как славното конче
за миг довело на пира
онези, които били тъй далеч:

(160) от Сънджак – Угер,
Симбирби – от Буртас,
и Кувъш, чиито песни
толкова ни радват.

(161) Нашият Угер не се закъснял
да обяви своя тост:
“Ние трябва навсякъде
да разгромим изменниците!

(162) Аз считам Баръс
от този момент за цар –
а кривия баштарец
ще пометем от пътя!”.

(163) А Симбирби призовала:
“Нека по-скоро Аудан
да се завърне в Идел,
а Баръс – в своя Джилан!”.

(164) Нали някога в Джилан
майка му го била родила –
и съдбата на нейния внук
водела обратно там...

(165) А Кувъш разказал
как се срещнал в тюмена
с алпа Булут –
и зарадвал всички.

(166) Особено се възрадвало
сърцето на Сузук,
а душата му се изпълнила
с гордост за сина му.

(167) Обявил той: “Явяването
на Джир-Барак е за добро:
на нас е съдето да низвергнем
всички нечисти в Тама!”.

(168) А Тулпар в това време
бил далеч – повярвай!
Отнасял той като вятър баща си
от Урал в Идел.

(169) Симбирби подарила
за помощта на Тулпар
половината от Кумдиж...
нашият Давшан бил щастлив от дара!

(170) Едва дочакал Ат
края на пира –
и препуснал с дървото
към своята Сарвар.

(171) Приятелите едва успявали
да го настигат – едва в Субар
той спрял и помолил
Сузук да отиде в Елавър.

(172) Като взел дървото, полетял Сузук
към Елавър с всички сили –
и мнозина той със своето препускане
тогава възхитил.

(173) Базинците, като получили
своето дърво Айрамбаз,
отново станали щастливи,
а Арджабаш казал на Сузук:

(174) “Няма ги вече между нас
онези стари обиди –
затуй кажи на Атай:
нека бърза насам.

(175) Защото тук го очаква
и страда Сарвар:
в чистата й душа
пламти пожар.

(176) Не знаеше Сарвар,
че любовта е тъй гореща:
не познава покой
моминската душа!”.

(177) Едва успял нашият Сузук
да се завърне в Субар,
когато Ат като смерч
се устремил към Сарвар.

(178) Приятелите препуснали
бързо след него –
и се зарадвали на срещата
на двете любящи сърца.

(179) А сетне отпразнували сватбата
и на Ат и Сарвар,
и на всичките им приятели:
40-те момъка и 40-те девойки.

(180) Макар, че не – Байджия
вече не бил млад;
но когато се впуснал в танц –
младите му завидяли.

(181) Негова жена станала
прекрасната Айна –
не бил познавал още такова щастие
нашият добър Байджия...

 

 

 


75. Как Атай загубил своите приятели и Сарвар



(1) Заклели се всички приятели,
че и след сватбата
не ще напуснат Ат и Сарвар
и ще бъдат винаги с тях.

(2) Дори Байджия, като предал
властта в Джеремел на Батъш,
тръгнал с приятелите
за Булгар-Суба.

(3) В Булгар-Суба приятелите почнали
да воюват със злодеите,
които нападали субата
от горите на Ибер.

(4) Три години кипяла
тук злата война,
но нашите приятели
покорили врага.

(5) Предали се йермиасците,
угилците се предали,
а караките в дебрите
бързо избягали...

(6) Гадаели враговете –
откъде Атай бил
довел злите бойци
в техния затънтен край?!

(7) Където и да отивали
на своя райзбой враговете,
навсякъде срещали
засади те:

(8) отначало някакви си
40 бойци стреляли по тях
и ги примамвали с бягство
като кучета.

(9) А когато кучетата
се втурвали след тях,
то 40 други
им нанасяли вреда.

(10) Всеки от тези
безстрашни бойци
бил равен по сила
на орда храбреци.

(11) Не знаели злодеите,
че ритат срещу ръжен...
Да, 40 мъже,
но и 40-те им жени!

(12) Като приключили с Ибер,
всички наши приятели
бързо отишли в Кавъл –
там надвисвала беда:

(13) Тримата вуйчовци на Сагдак
се предали на Яга,
когато узнали, че в Кавъл
цар е станал Баръс.

(14) А Яга, уплашен,
в помощ на вуйчовците
изпратил джулахците,
рънджайците и байланите.

(15) А, за да имат враговете
по-голям улов,
дал им караките
от Бистайските лесове.

(16) Баръс, джеремелците
и иделците от горите
не пускали в Кавъл
тримата мерзки вуйчовци.

(17) Но ето че придошли изведнъж
наймитите на Яга
и стените на Кавъл
те обсадили.

(18) Угер помагал
на кавълчаните както можел,
но сам изнемогвал
и съобщил на приятелите:

(19) “Елате по-бързо в Кавъл,
че вражите пълчища
всеки миг ще завладеят
столицата на Тайга!”.

(20) Ат, като оставил в Ор
хората на Сузук,
бързо препуска към Кавъл
с отряда приятели...

(21) В засада приятелите
отново увлекли врага:
където били 40-те мъже,
там били и 40-те им жени.

(22) 100 хиляди врага
загинали в онзи бой –
така Ат защитавал
своето отечество.

(23) Всички славят приятелите –
малко е войнството им! –
А враговете бягат...
И идват отново.

(24) Изминават 5 години –
и в жестоки боеве
приятелите прогонват
враговете зад Джулах.

(25) Влиза Баръс
в достославния Джилан:
Аскъп става единен, -
тържествувай, Ат-Арслан!

(26) Цялото враже богатство –
злато, кряшско облекло –
Баръс тутакси изгорил:
ех, че славен огън бил!

(27) А на хората казал
техният прост господар:
“Ще бъдат всички равни
и ще работят като едно време!”.

(28) В онзи огън изгорили
злобните бийове – те били
натрупали богатство
от нещастията на страната.

(29) Не могли да ги
откъснат от златото –
налагало се в огъня
с боклуците им да ги хвърлят...

(30) В обикновена къща
се заселил Баръс.
На трона той сядал
само на празника “Таргиз”.

(31) Когато се махнали
богатите крадци,
в живота си радост
народът усетил.

(32) Ат с приятелите
следил за това
никой да не застрашава
държавата на българите.

(33) Но, като познавали
страшната сила на приятелите,
враговете дълго не се решавали
да нарушават покоя на Булгар.

(34) Само в Бирак
било неспокойно:
но не поради враговете,
а заради раздорите.

(35) След смъртта на Зътолгау
субаг на Бирак
станал синът му Идел –
и той управлявал мъдро.

(36) Но братът на Идел – Джумантек –
единствено от завист
враждувал с Идел
и мечтаел да завземе властта.

(37) Срещу Идел
на страната на Джумантек
се сражавал и Кряшилем –
синът на Аспарджек.

(38) Но враждуващите братя
сключили договор:
“Не ще молим помощ
от царете на Аскъп:

(39) защото това ще доведе
до възникването на обиди
на изгубилите биракски българи
срещу басълските българи-азаки.

(40) А това ще предизвика вражда
между българите,
което ще зарадва
само нашите врагове.

(41) Затова нека
в династийните вражди
биракците се оправят сами –
без участието на азаките”.

(42) Сагдаг одобрил
това решение на биракците –
нали данъка на Басъл
Бирак плащал редовно.

(43) Но договорът си е договор,
а в династийната борба
съперниците не желаели
да щадят роднините си.

(44) Затова Идел
изпратил сина си Аудан
в Идел, за да не бъде
убит от роднините си.

(45) Аудан живеел в дома
на бащата на Баръс – Аудан,
когото хората наричали
също и Ер-Аудан.

(46) Когато надвили Идел
неговите съперници,
той се зарадвал
на своята предвидливост:

(47) нали двамата съперници
избили всички от дома на
разбития Идел
и дори всичките му овни.

(48) Но когато Баръс
предложил на Аудан
своята помощ, той казал:
“Баща ми, мисля, е прав:

(49) не бива да се намесват
в нашите свади
другите българи –
нека няма обиди!

(50) само ако чуждоземци
заплашват Бирак,
ще се обърна към Басъл
за помощ от него!”.

(51) Все пак, когато съперниците
почнали като разбойници
да ограбват владението на Идел,
Ат с приятелите се намесил:

(52) прогонил разбойниците
от Искедум в планините
и поставил за субаг
сина на Идел Аудан.

(53) И след смъртта на Аудан,
простинал на лов
за планинските разбойници,
Ат също се намесил:

(54) поставил за субаг
сина на Аудан – Кадъш,
който служил навремето
в неговата дружина.

(55) Кадъш със съжаление
напуснал дружината на Ат:
той се привързал към Атай
като към роден баща.

(56) И Ат бил обикнал
Кадъш като свой син –
но сам той му наредил
да стане субаг на Бирак.

(57) След това се затъжил
Ат по него –
нали нямал Атай
собствени деца...

(58) Безпокоила се Сарвар,
че не може да роди;
молила тя мъжа си
да се ожени отново.

(59) Но Ат я успокоявал
и не се женел отново:
обичал той само Сарвар
и само нея искал да вижда...

(60) А техния приемен син Кадъш,
закалил се в дружината на Ат,
станал силен бахадир
и смел владетел.

(61) Свикал той храбреците
в своята дружина
и, като ги обучил на бой,
обуздал планинските разбойници.

(62) Отмъщавайки за избитите си роднини,
Кадъш избил
семействата на убийците, но съжалил
малките внуци на убийците.

(63) Като укрепил страната, той
завладял брега на морето,
прогонвайки оттам
кряшците и макиданците.

(64) Сега вместо
чуждоземни търговци
в Аскъп затъргували
търговците на биракските българи.

(65) Те били честни –
и басълските българи
радушно ги посрещали
и им се възхищавали.

(66) Недоволните от това кряшци
причаквали биракските търговци
и ги нападали,
но не успели да им попречат.

(67) А в това време
надвиснала беда от изток:
настъпил срещу Булгар
неведом, страшен враг.

(68) Заспал тогава алпът Кай
и барджийците, нарушавайки
обещанията си към него,
нахлули в цветущия Събан.

(69) Привикнали били масгутите
към войните – и те решили
да накажат за назидание
наглия враг.

(70) Не знаели те,
че сред барджийците
вървяла самата смърт –
страшната Улят.

(71) Обидил я алпът Кай,
когото тя обичала –
прогонил я, когато тя
му се примолила.

(72) И затова тя,
когато той заспал,
решила да отмъсти
на страната на любимеца му Газан.

(73) Казала на царя на барджийците:
“Откажи се от службата
на алпа Кай
и се подчини на мен.

(74) Тогава аз ще ти помогна
да завладееш Събан –
най-благодатната страна
по цялата Земя!”.

(75) Зарадвал се барджийският цар,
подчинил се на Улят –
и тръгнал с нея
да завладява Караджим.

(76) Неочаквано излизала тя
измежду редиците на барджийците
и сеяла смърт
сред войската на масгутите...

(77) Когато първата масгутска войска,
изпратена срещу барджийците,
не се върнала обратно,
масгутите се учудили.

(78) Нали войската оглавявал
прославеният бахадир,
потомъкът на Карт Аудан –
безстрашният Джамър.

(79) Не се съгласил Джамър
да воюва с българите
и напуснал Барджил
с отряд българи-муйтени.

(80) Дъщерята на Джамър
станала жена на Бирулъ
и му родила син –
бахадира Джамъртек.

(81) А синовете на Джамър –
Ак-Муйтен и Къзъл-Муйтен –
станали верни сподвижници
на българските бахадири...

(82) Изпратил Бирулъ срещу врага
втора войска
начело с Ак-Муйтен,
но и тя не се завърнала.

(83) Ужас обхванал Караджим –
и масгутите повикали
басълците на помощ,
съобщавайки на царя:

(84) “Идват барджийците с някакъв
неведом враг.
Излиза той от техните тълпи
в разгара на битката –

(85) и от ударите му
падат мъртви
всичките ни бахадири,
побеждавали барджийците!”.

(86) Зарадвал се на войната Баръс:
отдавна искал той
да се отличи в бой,
но Ат не му позволявал.

(87) Затова този път
той взел приятелите на Ат,
а самия него
не известил.

(88) Ат в това време
бил с Кадъш
на поход срещу Биджан –
брега на Тиренско море...

(89) Не взел със себе си Баръс
дори субага Бирулъ,
не желаейки дори с него
да споделя славата...

(90) Тръгнала третата войска
срещу злобния враг –
и, в едно удобно място,
се приготвила за бой.

(91) Създали тук
приятелите на Ат
два укрепени лагера –
мъжки и женски:

(92) нали те постоянно
си съперничели във войните –
40-те храбри мъже
и 40-те храбри жени.

(93) А царският стан
бил устроен зад онези станове –
там, заедно с царя,
бил бахадирът Кувъш.

(94) Не можело да се познае в него
някогашният кошевар...
И видял нашият Кувъш
как ги нападнал врагът.

(95) Лесно отблъснали барджийците
и мъжете, и жените –
и побеждавали барджийците
докъдето поглед стигал...

(96) Изведнъж до Кувъш
изскочил изпод земята
огромен черен пес –
Булут Джир-Барак.

(97) Хванал той Кувъш
със зъби за куртката –
и го отнесъл надалеч
от царския стан.

(98) И едва тук, отдъхвайки,
му казал:
“Насам идва смъртта –
безпощадната Улят!

(99) Аз не бива да се показвам тук –
само теб мога да спася.
Сега тя, бледата,
обикаля становете на приятелите!”.

(100) Почувствували приятелите –
и мъжете, и жените,
че изведнъж отслабнали
ръцете и краката им,

(101) почнали да виждат зле
техните орлови очи
и тежест притиснала
сърцата и душите им.

(102) Разбрали те, че е
дошла самата Смърт,
но решили да не се
разстройват взаимно.

(103) Мъжете мислели,
че жените нищо не знаят,
а жените мислели
точно обратното.

(104) За да не забележат
жените Смъртта,
мъжете решили с песен
да им отвлекат вниманието.

(105) Запели те на жените,
които обичали
повече от живота си
весела песен:

(106) “Няма на света никой,
по-красив от любимата,
няма на света градина,
по-красива от нейната градина.

(107) Няма на света песен,
по-красива от песента на славея,
пеещ в градината
на моята любима.

(108) Бях аз в тази градина,
слушах тези песни,
само любимата не видях –
или ти си станала славей?”.

(109) И жените весело
запели в отговор
на своите мъже,
за да не издадат тревогата си:

(110) “Мислех аз, че моят мил
е юнак-бахадир
и достига с главата си
до върховете на дърветата.

(111) Затова се изкачих
на едно високо дърво,
за да може той
по-бързо да ме види.

(112) Но се случи беда –
не дойде бахадирът,
а сетне ми казаха,
че някой е идвал в градината.

(113) Но той не бил бахадир,
а ми стигал до пояса –
тъй че не съм го и видяла
от върха на дървото!”.

(114) Сега в ответ
запели мъжете –
радвали се те,
че жените нищо не знаят:

(115) “Реших аз, че любимата
ме е разлюбила
и потеглих на война
в смъртоносна битка.

(116) Помислих: нека по-добре
да падна на война,
отколкото да не видя повече
моята любима!”.

(117) А жените, доволни,
че техните мъже
нищо не знаят,
им запели:

(118) “Чух аз, че
любимият отива
на далечен поход -
и се зарадвах на това.

(119) Помислих си: нека върви,
нека поразмахва меч,
да се побори с бахадирите,
току-виж и възмъжал.

(120) Тогава аз няма
да се крия от него
на високото дърво,
а веднага ще изляза при него.

(121) Ще му поднеса на него,
седящ на бойния си кон,
чаша, пълна с бал, -
нека да се влюби в мен.

(122) Успял е той да разбие
всички могъщи бахадири,
но ще се покори сега
на моите вълшебства!”.

(123) След това те запяли
всички заедно –
звънко зазвучали гласовете им,
изпълвайки с веселие степта:

(124) “Никой и никога
не ще победи на света
великия бахадир
на име Яр-Бахадир.

(125) Без меч и копие
ще плени той навсякъде
най-силните
и смели бахадири.

(126) Всички мъже на света
са негови роби,
а всички жени на света –
негови пленнички.

(127) Ето, идва той към нас –
Яр, Яр!
Ето, взема ни в плен –
Яр, Яр!

(128) Къде си ти, Яр, Яр!
И ти също ли попадна в плен?
Позволи тогава, Яр, Яр,
да се срещна с моята любима.

(129) Никога не съм виждал
девици, по-красиви от нея.
О, мое бедно сърце, -
аз вехна от любов...”.

(130) Като изпели тези песни,
прощавайки се един с друг,
умряли – всички наведнъж –
приятелите на Атай.

(131) И цар Баръс
заспал вечен сън,
слушайки тези
весели песни.

(132) Само Кувъш се изплъзнал
от лапите на безпощадната Улят...
Препуснал той към Ат – и му съобщил
печалната вест...

(133) Като поразен от гръм,
паднал Ат без чувства:
за какво ти е огромната Земя,
ако на нея няма приятели?!

(134) Едва успяла Сарвар
да свести своя мъж:
и тя била на похода,
заедно с него.

(135) Само като я видял,
дошъл на себе си Ат,
казал й: “Да вървим там!” –
и те препуснали.

(136) Яздели без умора
три месеца –
нито веднъж
не правели почивка.

(137) Нищо не яли
те по пътя,
нищо не пили
те по пътя.

(138) Ако валял дъжд –
пиели неговите капки,
ако нямало дъжд –
пиели своите сълзи.

(139) Когато пристигнали
на самото онова място,
те видяли трите стана
и мъртвите си приятели.

(140) Лежали те като живи –
нарочно Улят
направила така, за да
досади на Кай.

(141) Бирулъ искал
да се присъедини към тях,
но Ат му наредил
да остане в Караджим:

(142) Запарили
гръдта му
майчините сълзи:
“Синко, пази се!”.

(143) Глуха тревога
стегнала душата му:
разбрал той, че не хора
са убили приятелите му.

(144) Помолил Ат жена си
бързо да си тръгне оттам,
но Сарвар не си тръгнала,
а се скрила зад един бархан...

(145) Готов бил Атай
да се бие с всеки алп,
убил неговите приятели,
за да отмъсти за тях.

(146) Завикал той по цялата степ:
“Къде си ти, убиецо, покажи се –
не се боя от теб; дойдох,
за да те поразя!”.

(147) Изплашила се Улят
от гръмовния глас на Ат,
ударила го отзад –
и тутакси паднал Атай;

(148) но тя не докоснала Сарвар:
тя била любимка на Умай
и Улят не искала да се кара
заради нея със сестра си.

(149) А Сарвар, като видяла,
че любимият й Ат
паднал като покосен,
веднага разбрала всичко.

(150) Не почнала да вика
и гневния си поглед
скрила зад ресниците,
защото била решила да моли Улят:

(151) “Тук си ти, зная, Улят,
на мнозина си заклет враг.
Сееш ти навсякъде смърт
и всичко превръщаш в прах!

(152) Ат, чийто слаб тласък
поваляше на земята всички бикове,
ти удари подло,
убождайки го в гърба!

(153) Но не ще кажа никому
за твоите деяния,
ако ти сега оставиш
мъжа ми сред живите.

(154) Знам, че вместо него
някой ще напусне този свят –
и те моля:
изпрати в Тама мен.

(155) Погледни ме само:
колко си приличаме, Улят –
ние с теб не сме раждали
мили и славни деца.

(156) Като сухи дървета
са мъртви нашите тела,
от непоносимата беда
хлътнаха и очите ни!

(157) Не закръгли корема ни
даващият щастие плод;
радост не ще ти дадат
ямите на бръчките по лицето.

(158) Жал ми е за теб, о, Улят,
щастие не си видяла ти, -
съжали и ти мен, която
съм нещастна като теб!”.

(159) За пръв път в живота Улят,
която не можело да бъде
изплашена или размекната,
пощадила врага:

(160) върнала диханието на Ат,
но тутакси отнела живота
на прекрасната Сарвар,
която не може да бъде забравена.

(161) Но, боейки се от гнева на сестра си,
тя помолила Нар-Мар
да измоли от Тангра
милост за нея.

(162) Мар помолил Тангра
да направи Сарвар
алп-бика на изцелението –
и Тангра изпълнил молбата...

(163) А Ат, свестявайки се, видял
безжизненото тяло на жена си –
и едва не се разкъсало
сърцето му.

(164) Изпаднал той в безумие
и когато при него пристигнал
субагът Бирулъ –
не го познал.

(165) Бирулъ помолил Артимас
да помогне за излекуването на Ат –
явил се пред него Челбас
и казал: “Помоли Сарвар!”.

(166) Така хората узнали, че Сарвар
изцелява с любовта към живота.
Обърнал се Бирулъ към нея –
и Сарвар се явила на Ат.

(167) Казала му: “Излекувай се,
стани самия себе си –
ти вече беше в Тама
и разумът ти се помрачи.

(168) Построй тук за мен
един красив тюмен – положи
в него тялото ми
и върви в Басъл.

(169) След смъртта на Баръс
в страната започнаха раздори
и децата на Сагдаг
се стремят към властта.

(170) Защо воюва ти,
щом искаш да подариш
победата на враговете?
Върви в Джилан незабавно!

(171) Ти трябва да станеш
цар на Аскъп,
трябва отново да се ожениш
и да станеш баща.

(172) Ако ти изпълниш
моята молба,
аз ще ти се явявам
и занапред.

(173) А ако не –
никога повече
не ще ме видиш,
защото ще ме обидиш!”.

(174) Дошъл на себе си Ат
и веднага обещал
на алп-биката Сарвар,
че ще изпълни молбата й.

 

 

 

76. Атай става цар на Аскъп и разбива враговете в Биджан



(1) Изумил се Бирулъ,
че билият на смъртно легло
бахадир Ат
отново станал самия себе си.

(2) Дал той на Ат
своя Джалмат
и с него пристигнал Ат
направо на великия кинеш.

(3) А там вече надделявали
враговете на Атай,
възползуващи се от неговата
временна болест.

(4) Но ето, че Ат се появил
и веднага ужасил неприятелите.
Без да слиза от Джалмата,
той обявил на багълите:

(5) “Нека излязат онези,
които искат да станат цар
на бой с мен –
домъчня ми за двубоите!

(6) Кълна се, че няма
да бия до смърт,
а само тъй, лекичко,
та да не излети душата!”.

(7) Изчезнали тутакси някъде
всички останали принцове –
познавали тежката
ръка на бахадира Атай.

(8) Като видяли Атай
в пълно здраве,
багълите го избрали
за цар на Аскъп...

(9) Няколко пъти се женил Ат
след това, но
изобщо не раждали деца
всичките му жени.

(10) Много пъти заради това
той изпадал в отчаяние,
но винаги Сарвар
го връщала в съзнание.

(11) Тя оставала
и след много години
все така прекрасна –
и Ат все така я обичал.

(12) Кувъш възпял
тази любов –
станал Кувъш бахадир
и велик певец.

(13) Още Булут го бил научил
да свири и пее,
а Сузук и Арджан направили
пеенето му очароващо.

(14) Така веднъж Кувъш
изпял за Ат
на един царски пир
по молба на Кадъш:

(15) “Никой не знае,
къде ще трябва да посрещне
своя последен миг –
само Всемогъщия Тангра.

(16) Бях млад
и мислех, че ми е рано
още да умирам,
а ми се наложи да умра.

(17) Отначало в бой
паднаха моите приятели,
а после настъпи
и моят ред.

(18) Молих аз приятелите,
сразени от врага:
“Свестете се, приятели, -
не искам да ви погребвам в пустинята.

(19) Няма тук чисти реки,
по които Чулман
бързо да ви пренесе
до шатрата на Всевишния.

(20) Няма тук нито ароматни треви,
нито зелени дървета,
листата на които
да поставя във вашите гробове.

(21) Далеч оттук е вашата родина
и не ще могат роднините
да дойдат тук и да потъгуват
над вашия гроб!”.

(22) Но не ме чуха приятелите –
от 40-те мъже
и 40-те жени
никой не се свести.

(23) Мисля си, че вие
все пак сте могли
да се доберете до шатрата на Всевишния –
и Тангра ви е оказал милост:

(24) дал ви е на Урус
и вие сте станали маджари:
понякога ми се струва,
че ви виждам в Небето.

(25) Някой ден, приятели,
аз, може би,
ще се присъединя към вас –
искам го с цялото си сърце.

(26) След вас, приятели,
настъпи моят ред.
Съживи ме Сарвар,
но сама отдаде живота си.

(27) Когато се свестих аз
и я видях,
лежаща бездиханна –
светлината помръкна в очите ми.

(28) Изглеждаше сякаш Сарвар не си е отишла,
изгжеждаше сякаш тя спеше.
Казах аз: “Стани, мила,
нека се върнем в родния край.

(29) Не съм те виждал такава –
ти ставаше от ранни зори,
лягаше по-късно от мен –
денят не стигаше за работата...

(30) Горят страните ти в пламък,
както, помниш ли, – в онзи ден,
когато за пръв път те видях
и ти влезе в моето сърце.

(31) Не съм виждал по-красива от теб –
с красотата си ти засенчваше всички.
Бе изпълнена ти с доброта –
с любов грееха твоите очи.

(32) Чуваш ли – славеят пее,
не може той теб да надпее:
звънеше до Небесата твоят глас –
радвах се аз с теб песни да пея.

(33) Щастливо течеше животът ми –
ние заедно препускахме по него.
Виж – нашите кони ни чакат:
хайде, да препуснем по-бързо!

(34) Ослепях аз – не те виждам –
къде избяга ти от мен?
Върни се, скъпа ми жено, –
без слънце не е радостен денят!”...

(35) Не стана моята Сарвар
на своите пъргави крачка:
отиде си с приятелите – те
далеч вече препускат в нощта...

(36) Мислех си – в мен е моят живот,
а сега виждам, че е била в приятелите,
в моята скъпа Сарварби...
Без тях – не съм жив аз сега!

(37) Но ето че видях в нощта
Сарвар – усмихваше се тя.
Лицето й – като зора...
Ето тъй говореше тя:

(38) “Съдбата своя не кълни –
нали имаше и радостни дни.
Нека животът се възроди в теб,
не тъжи: сега аз съм във теб!”.

(39) Построих аз на приятелите
и на скъпата Сарвар
голям тюмен
в онази пустиня.

(40) Когато, полагайки в него,
телата на приятелите и жена си,
аз излязох от него,
едва не извиках:

(41) пустинната степ
се бе превърнала в цветуща градина.
После народът нарече
този оазис Були-Мар.

(42) Когато преминат
отредените ми дни,
когато приключат
моите години,

(43) бих искал аз там
цъфтящо дърво да стана,
за да разклащам клони
заедно с приятелите...”.

(44) Проплакал Ат
цялото време, докато
пеел тази песен
бахадирът Кувъш.

(45) Гласът му бил такъв,
че птиците замлъквали;
и горите не шумяли,
когато той пеел.

(46) Но след това
почувствувал Ат,
че няма повече
тежест в душата.

(47) С лека душа, направо от пира,
тръгнал Ат с приятелите –
Кадъш и Кувъш –
на поход срещу враговете.

(48) Мерзкият цар на Барджил
по прозвище Джартъ-Джаграй,
подчинил се на Улят,
решил да завладее целия свят.

(49) Дошъл той при кряшците –
и те, като му се подчинили,
го отвели
до брега Биджан.

(50) В ярост изгорил той тук
хиляда уръни на българите,
хиляда карамаджи на българите
и хиляда кораби на българите.

(51) Злобно казал той при това
на своите багъли:
“Ей така ще изгоря
и целия Български Дом.

(52) Стар е вече Ат
и не ще вдигне меча;
няма той наследници –
аз ще взема всичко негово!

(53) Ще превзема хилядата
негови прекрасни градове,
ще превзема хилядата
негови прекрасни реки.

(54) Ще превзема хилядата
негови цветущи степи,
ще взема хилядата
негови млади жени.

(55) Нито една от тях
не е родила от него –
мъртъв е той вече
като изгнило дърво!

(56) Ще раздам аз красавиците
на своите хиляда синове:
всички те са бахадири
и те ще родят от тях!”.

(57) Чул всичко това
младият син на Кадъш,
родил се тогава, когато
Ат и Кадъш превзели Биджан.

(58) Затова му дал
самият Ат, като дядо,
името Кряш-Улят –
гордеело се с това момчето.

(59) Взели го барджийците
в плен в Биджан,
но никой от българите
не го издал.

(60) Пасял той овцете
и барджийците решили,
че той е бедняк
и не го пазели особено.

(61) Но Кадъш, както и Ат – Кадъш,
от 5 години обучавал
своя син
на воинско изкуство.

(62) На 5 години Кряш-Улят
станал най-добрия ездач,
отстъпвайки в Бирак
само на своя баща.

(63) На 6 години Кряш-Улят
станал най-добрия стрелец,
на 7 – най-добрия рибар,
на 8 – най-добрия плувец.

(64) На 9 той станал
най-добрия ловец в Бирак,
на 10 – най-добрия копиеносец,
учудвайки и баща си, и Ат.

(65) Издебвайки мига,
когато пазачът му
оправял пояса си
и бил оставил копието,

(66) Кряш-Улят грабнал копието
и, като ударил пазача
с копието по краката,
скочил на неговия кон.

(67) Конят, като почувствувал
опитен ездач,
радостно зацвилил
и се изправил на задни крака.

(68) Пришпорило го момчето
към вратите на барджийския стан –
и конят стремително го изнесъл
от лагера.

(69) Успял Кряш-Улят
да се добере до Джилан,
където пирували приятелите –
и им разказал всичко.

(70) Гневът изправил
привилия се от беди
гръб на Ат – и той
свикал всички на поход.

(71) Когато скочил Ат
на буйния си кон,
хората не познали Ат:
той сякаш се подмладил.

(72) След царя,
бързайки да се изпреварят
един друг,
скочили на седлата бахадирите.

(73) “Хур Бурат!” –
извикал Ат –
и след него
извикала цялата войска.

(74) От вика на българите
затреперала земята,
а самият Джартъ-Дагрий
дори паднал от коня.

(75) За един ден се прехвърлили
100-те хиляди българи
през широкия Сулдан –
и се устремили към врага.

(76) Не успели враговете
дори да разберат
какво идва срещу тях –
смерч или войска?

(77) Като страшна вълна
българската лава
връхлетяла върху тях
и ги превърнала в прах...

(78) Само самият Джартъ-Дагрий
с един кряшец отплавал с кораб
и един конник избягал,
а останалите врагове загинали...

(79) Голяма плячка завладяли
българските бахадири:
кряшски и барджийски
дрехи, килими, украшения...

(80) Но те я хвърлили в калта
под краката на българските коне,
за да не измърсят те
своите копита:

(81) защото презирали
всички воини на Ат
всички богатства на света –
ценяли само победата.

(82) В Биджан се изяснило,
че на барджийците
освен кряшците
помагали и макиданците.

(83) Оглавявал макиданците
внукът на Купкан –
мерзкият кожодер
на име Уляксай.

(84) От хилядата уръни
500 изгорил той,
от хилядата кораби
500 изгорил той.

(85) Баща му – синът на Купкан –
разбойникът Карабил,
толкова мразел целия свят,
че построил карамадж на Яга.

(86) Като набрал за джури бирисци,
джулахци и кряшци,
прославили се с разбойничества,
той почнал навсякъде да граби.

(87) Без да щади ни мъже, ни жени,
нито старци, нито деца,
Карабил разграбил Макидан
и земите на съседите.

(88) Добрякът Давъл, който се оженил
за дъщерята на Биристек
и след неговата смърт
оглавявал Макидан,

(89) не изтърпял това –
и в тежък бой
разбил Карабил
и го прогонил надалеч.

(90) Онзи отишъл в Барджил
и се изгубил там
в похода на барджийците
за златото на Кай.

(91) Синът на Давъл –
безгрижният цар Джумантай,
напразно пожалил
сина на Карабил – Уляксай.

(92) Доверчивият цар,
съблазнен от сестрата
на злобния Уляксай,
го направил агамумин.

(93) А Уляксай бил човекоядец
и особено обичал
мърша – и веднъж той
изял самия Джумантай.

(94) Докато синовете на Джумантай
били все още малки,
Уляксай господствувал
в целия Макидан.

(95) За това, че Уляксай
покварил и изял много жени,
Умай го поразила
с пълна бездетност.

(96) Жената на Уляксай
умолявала алпите
да й дарят
син от мъжа й –

(97) но никой от нарджийците
не й помогнал:
били обидени нарджийците
на целия род на Купкан.

(98) Тогава, отчаяна, царицата
отишла в карамаджа на Яга,
който бил край Балбал
и помолила за помощ Яга.

(99) Намазала тя с мед
устните на биргюна на Яга –
и, като се съблякла, почнала
да целува биргюна по устните.

(100) При това тя
прегръщала биргюна
и се притискала към него
с цялото си тяло.

(101) Пламнал биргюнът
и й казал:
“Върви и очаквай
раждането на син!”.

(102) След това се родил
на царицата син
и тя го нарекла
в чест на Яга Балдиу.

(103) Уляксай го считал за свой син,
но само жена му знаела,
че истинският му баща
бил самият Яга Албастъй.

(104) Бил Балдиу, любимецът на Яга,
още по-лош от своите предци.
Повече от всичко той обичал
да убива коварно невинни.

(105) Замислил той да покори
света с коварство –
с това, което му бил дал
истинският му баща Яга.

(106) Отначало той започнал
да завзема властта в Макидан,
за което се оженил
за дъщерята на Джумантай.

(107) Сетне придобил
разположението на цар Аламир –
сина на Джумантай,
цар добър и красив.

(108) Жената на Балдиу родила
син Аламир,
който не приличал на него –
не го обичал Балдиу...

(109) После Балдиу подтикнал
баща си към участие
в нападението на барджийците
срещу биракския Биджан.

(110) Той казал на Уляксай,
че самата Улят
ще помага на барджийците,
макар да знаел, че не е така:

(111) Яга, който се престорил
на приятел на Улят,
узнал от нея за това –
и го съобщил на Балдиу.

(112) Уляксай, уверен в победата,
се присъединил към барджийците –
и едвам избягал от азаките,
изгубвайки цялата си дружина.

(113) Решил Ат да накаже
и кряшците, и макиданците –
и потеглил по брега
към превала Кубат.

(114) Кубат е много труден
за преминаване, дори за алпите:
наоколо стръмнини
по тесния път.

(115) Избягва го дори
горделивият враг...
Такива са пътеките
в планините Саръдаг!

(116) От Кубат започвали
владенията на кряшците,
но още на половината път
при Ат дошли кряшски посланици.

(117) Те обещали да възобновят
изплащането на данъка,
който, както и Макидан,
престанали да плащат по времето на Дебер.

(118) Съгласил се Ат да им прости –
и им наредил да дадат на биракците
две хиляди кораби –
и те тутакси ги дали.

(119) Стоял край Асбул
тогава царят на българите.
Като уредил всичко с Кряш,
тръгнал към Байлар.

(120) Тези два града
са в земята Макидан,
от тях тръгвал пътя
към планината Саръман.

(121) В планините на Саръман
има град Саръман –
той в старо време бил столица
на субата Макидан.

(122) Той бил убежище
на всички тукашни хора;
билишците пазели
тук златото на царете.

(123) Когато пристигнал цар Ат
в тихия град Байлар,
поразил го видът
на всички байларски българи.

(124) Тогава субагът Аламир
сам дошъл при него
и казал: “Хвърлих Уляксай
в тъмницата!

(125) Той, без нашата дума,
изведнъж заряза страната
и с дружината си отиде
да помага на врага.

(126) За всичко туй сме готови
да молим за прошка;
определи цената –
аз ще платя!”.

(127) Но тогава изведнъж се явил
Балдиу-барънбай
и казал: “Уляксай
се опита да избяга!

(128) Но моят меч пресече
престъпленията на баща ми
и отсече изцяло
главата на Уляксай!”.

(129) Отворил той чувала,
прикрепен към седлото –
и хвърлил на земята
главата на баща си.

(130) Балдиу разчитал,
че благодарение на това
ще стане улу-тархан –
и не сбъркал.

(131) За суровите макиданци
постъпката на Балдиу
била нещо обикновено,
но тя потресла цар Ат.

(132) Но, опомняйки се навреме,
Атай се престорил,
че на нищо не се учудва –
и попитал Аламир:

(133) “Кажи, Аламир,
защо градът Байлар
не прилича много
на селище на българи?”.

(134) На царя макиданецът
отвърнал така:
“Байларците са потомци
на барджийските войници!...

(135) Дядо ми нареди
тогава да не ги убиват,
а даде на пленниците земя,
за да събира данък.

(136) А тези барджийци –
убърски синове –
забравиха всички за миг
своите обичаи.

(137) Каквото им хареса
по нрава си, те
пеят, танцуват
и носят – погледни:

(138) външност на барджийци,
а храна – на българи,
облечени като кряшци,
а език – на тузгари!

(139) В моя Макидан
има много такива:
презират своето,
а чуждото вземат.

(140) Добре, че още помнят,
че ние сме шума
на дървото на Булгар,
а кряшецът е чужд.

(141) А тези байлари –
тъй всички тук наричат –
барджийците-кайлъйци –
и рода си не почитат:

(142) Когато нападат
от Кряш врагове,
те им казват:
“Ние кряшци сме, виж!”.

(143) А когато джулахците
идват насам,
те казват:
“Джулахци сме, да!”.

(144) Когато Джартъ-Дагрий
връхлетя насам,
те казвах:
“Барджийци сме, да!”.”.

(145) Тук казва нашият Атай,
чийто поглед е като слънчев дар:
“На мен те при срещата
ми викат: “Ние сме хиндар!”.

(146) Аз тогава им казам:
“Българин съм!”, - а те
в отговор ми викат:
“Българи сме всички!”.

(147) Тогава разбрах аз в миг:
“Не живеят тук българи:
не могат българите
да забравят бащиния род!

(148) Искел и Улак-баш,
Кашан и Сънджак,
Идел, Джеремел,
Макидан и Бирак –

(149) туй всичко са клони
на Терека на българите –
ще шуми той вечно –
не ще бъде стар!.

(150) И тъй, като помислих,
реших аз, приятели:
Байлар нека вземе
семейството на Кадъш.

(151) Не ще обиди Балбал
неговата загуба:
там рода са забравили
и им е все едно!”.

(152) Съгласил се Аламир –
и устроил славен пир
в чест на Атай в Асбул:
помнят го в онази земя!

(153) На този празник
басълските бахадири
се състезавали с бахадирите
на Макидан и Бирак.

(154) А победител станал
младият бахадир Кряш-Улят:
пръв бил той в боя
и станал пръв в джамала!

(155) Някога се състезавали
българите в Джамал,
затова техните състезания
почнали да се наричат джамал.

(156) А сега пък онези планини
се наричат Български –
натам се отправил Ат
след тази война.

 

 

 

77. Ат търси и намира плачливката – Еваба



(1) Отначало столица на Джам
бил крайбрежният Керман-Ас,
а после – Сандугач
в Българските планини.

(2) Сетне Джам повелил: “След
възкачването на трона в Сандугач
нека царете отиват да почетат
стария Керман-Ас!”.

(3) После царете на българите
почнали да се възкачват на трона
вече в Джилан – и те
забравили този обичай.

(4) Но Ат си спомнил за това –
и след възкачването си на трона
посетил и Сандугач,
и стария Керман-Ас...

(5) Този път, като пристигнал
в цветущия Сандугач,
Ат станал гост на Бел –
радушния син на Угер.

(6) Като погостувал тук,
отишъл цар Атай
в град Бури – и построил
отново родния си дом.

(7) Но не само
от желание да види
родния си край
дошъл тук Ат.

(8) Болезнено го наранили
думите на Джартъ-Дагрий –
и той решил да излекува раната
с въздуха на родния дом.

(9) Когато той веднъж
седял под Раубаз, който
отново бил разцъфтял,
сякаш за него,

(10) и си мислел за това,
че е сирак
и че няма кръвни деца
и горчиво плакал –

(11) приближила го
една древна старица
и казала: “Зная аз
защо тъгуваш!

(12) Искам да ти
помогна да разбереш
своето положение –
затова ще ти кажа това:

(13) не ще имаш ти деца
от обикновените жени,
а ще имаш син само от такава,
която цял живот е плакала.

(14) Така е решила Умай,
когато майка ти Кушби
се примолила за своята
невежлива приятелка.

(15) Онази веднъж видяла Умай
и, като не знаела коя е тя,
присмяла й се и й казала,
че е уродлива.

(16) В същия миг
тя изведнъж започнала
непрекъснато да плаче –
тъй я наказала Умай.

(17) Кушби, като съобразила
коя е причината за плача,
почнала да умолява Умай
да прости на приятелката й.

(18) И тъй като приятелката й
била за нея скъпа,
тя се съгласила заради нея
да приеме върху себе си част от наказанието.

(19) Тогава Умай й съобщила:
“Ще простя, щом искаш, на твоята приятелка,
но твоят син ще има деца
само от вечно плачеща!”.

(20) Кушби се съгласила,
не отдавайки на тези думи
голямо значение – мислела,
че това не е толкова важно.

(21) Тя се надявала
с помощта на алпите
да намери такава девойка,
но внезапно умря...

(22) Не успя тя
на никого да разкаже за това –
а приятелката й се срамуваше
да разказва за това.

(23) Но сега, като виждам
как се измъчваш,
искам да си призная:
аз съм онази приятелка!”.

(24) Простил Ат на старицата
и дори я възнаградил –
нали смопенът за майка му
му бил скъп.

(25) Заплакала и старицата,
а като си отивала, казала
на развълнувания Ат:
“Ето и друго нещо!

(26) Вземи само тази плачливка,
която, когато те види,
ще престане да плаче
и ще се усмихне!”.

(27) Почнал Ат да търси плачливка –
но къде да я намери?
Обиколил той целият свят –
никъде не намерил такава.

(28) Отчаян, отишъл Ат
при своя наречен син,
когото нарекли
Кузук-Кадъш:

(29) защото за него
хората казвали:
“Той разрешава всички въпроси,
все едно трака с орехи!”.

(30) Пристигнал Ат при него –
и още не бил отворил уста,
а синът вече
му казва:

(31) “Зная, татко, защо
си дошъл при мен!
Мислих над това –
и ето какво измислих:

(32) Трябва да направиш
един куп монети
с твоето изображение –
и да ги дадеш на посланици.

(33) Нека хиляди посланици
да заминат за всички краища
и да покажат твоите монети
на всички плачещи девойки.

(34) Освен това, обещай
да дадеш за награда на онзи,
който намери Плачливката,
богат подарък.

(35) Нека това бъде
или злато,
или владение – аз съм готов
да дам за награда Байлар!

(36) Така по-бързо
ще се намери онази девойка,
а аз ще бъда щастлив,
че съм помогнал на баща си!”.

(37) Зарадвал се Ат:
определил награда,
изсякъл монетите – и изпратил
посланици във всички краища на света.

(38) След 5 години,
в годината на Ат,
както се пее в Свадбената Песен
на стареца Кувъш –

(39) един посланик – Алан –
намерил при река Албанъш
край азакската крепост Кубар
такава Плачливка.

(40) Тя била
дъщеря на Чулман –
и от раждането си
постоянно плачела.

(41) Нейната майка й казала,
че това е знак на Артимас,
че това говорело
за такава опасност:

(42) мъжът, който
вземел за жена
такава Плачливка
непременно щял да загине.

(43) Знаела Плачливката за това
и не възнамерявала да се омъжва;
но веднъж течението
я отнесло от острова.

(44) Тя, като видяла един кораб,
непредпазливо заплавала към него,
но тогава една вълна
заляла кораба,

(45) а нея самата
течението подхванало
и я отнесло към брега,
където живеели худците.

(46) Няколко дни тя
бродила по горите
и по течението на реката –
същата онази, Албанъш,

(47) докато не я приютило
едно семейство худски старци,
чийто син – рибар
бил загинал в онзи кораб.

(48) Когато те я намерили,
събирайки съчки в хората,
те се изплашили от вида й,
а тя – от тях.

(49) Тя била облечена
в рокля от тиня –
можело да я убият
като халджавъзка.

(50) Помолила ги тя,
плачейки жално,
да не я убиват –
и те я съжалили.

(51) Напомнила им тя
да любимата на техния син –
а тя била именно
нейна дъщеря.

(52) Взел бил веднъж синът им – рибаря
своето момиче на плаване,
и в морето тя се изгубила,
падайки неволно зад борда.

(53) Почнал да я търси синът им
по всички острови,
но веднъж
и самият той не се завърнал...

(54) А неговото момиче тогава
било спасено от Чулман Джалъш.
Станала тя негова жена
и мо родила Плачливката.

(55) Разказала майката на дъщеря си
своята история –
и Плачливката, когато порастнала,
поискала да се срещне с онзи рибар.

(56) За това тя заплавала
към онзи кораб, но Вълната-Вълк,
която пазела острова на Чулман,
погълнала кораба...

(57) Взели я старците
в своя дом
и й дали
човешко облекло.

(58) Не им се налагало повече
да се занимават със стопанството:
всичко почнала да върши тя –
и навсякъде успявала...

(59) Затова те
я нарекли Еваба,
както българите наричат
красавицата Теббиче...

(60) Само, че худците наричали тъй
не само Чак-Чак,
но също и Артимас – тъй по-рано
бъркали и българите.

(61) Пречиства Еваба Байгал
огнищата със Синия Огън –
затова те са чисти,
не бива да се оскверняват...

(62) Станала Еваба за старците
любима дъщеря –
и те й разказали
как изчезнал техният син.

(63) Съчинила им тя
песен за него,
и, като направила тамър,
им я изпяла.

(64) Много от дъщерите на Чулман
могат да пеят красиво и да танцуват,
а тя, Еваба,
била също и хайджи.

(65) Оттогава всички
худци и българи
пеят нейната песен –
“Песента на Кимер”:

(66) “Заплавах аз веднъж
към края на света
и изведнъж гледам – от водата
се показва главата на Чулман.

(67) Държеше той в ръка
огромна зъбчата вилица:
къде ли ще я метне –
в кораба ми или в белега?

(68) Но той каза: “Навлязъл си
ти в моите владения –
и сега избирай,
какво ще е по-добре за теб:

(69) или сам да загинеш,
или да дадеш откуп –
онази красавица,
която плава с теб”.

(70) А аз отвеждах у дома
една девойка,
която бях спечелил в бой
и после бях обикнал.

(71) Пожалих аз тогава
своя живот –
и хвърлих зад борда
своята любима.

(72) А ето, че сега,
когато от онзи случай
изминаха много години,
мисля, че напразно сторих тъй.

(73) Не можех аз да забравя
онази своя красавица,
не можах аз в живота си
да срещна по-хубава от нея.

(74) Сега аз искам
да отплавам пак натам –
и да се хвърля във водата
на Чулманско море.

(75) Мечтая си, че, може би,
там, на морското дъно,
ще се срещна с онази,
която съм обичал цял живот...”.

(76) Старците плакали,
докато я слушали,
и си спомняли своя
изчезнал в морето син...

(77) Когато в Кубар
пристигнал посланикът Алан,
той видял Еваба, която била
дошла на тукашния пазар.

(78) Хората му казали,
че тази девойка плаче
за своя загинал годеник –
тъй им били казали старците.

(79) Когато той попитал за нея
приемните й родители,
те му признали, че тя
си плаче от раждане.

(80) Тогава Алан Сунджа
й показал монетата.
Погледнала я Еваба –
и се влюбила в Ат.

(81) Веднага престанала
да плаче,
страните й порозовели
и тя се усмихнала.

(82) Разбрал Алан,
че това е онази Плачливка,
която всички посланици
търсят навсякъде.

(83) Взел той Еваба
от тези старци,
щедро заплащайки им
за нея със злато –

(84) и я повел
към Аскъп, но не направо,
а по заобиколен път
през Макидан.

(85) Прекият път тогава
бил затворен –
завладял й бил
мерският кам Уджал.

(86) Този джулахски кам,
разяждан от злоба,
бил решил да завладее худците,
които се подчинявали на Аскъп.

(87) Прогонили били този кам
другите джулахски камове
от Джулах заради това, че той
урочасвал невинни хора.

(88) За това хората
веднъж го набили
и му строшили крака:
той станал куц.

(89) Почнал Куцият да се скита
и да проси навсякъде.
Известно време Уджал
живял при Уляксай.

(90) Те се запознали тъй:
намерил камът мърша
и почнал да я яде –
и Уляксай видял това.

(91) Зарадвал се той,
че е срещнал още един
любител на мърша –
и го взел при себе си.

(92) Като живеел при Уляксай,
Уджал се сприятелил
с неговия злобен син –
мерзкия Балдиу.

(93) Но след като
Аламир хвърлил
Уляксай в тъмницата,
камът се уплашил и избягал.

(94) Закуцукал той
на север, към Биста –
и по пътя
минал край Кубар.

(95) Там, в полето, той се натъкнал
на вързания алп Салум –
сина на Таш-Угер
и красавицата Бозби.

(96) Раждането му заплашвало
Бозби с неприятности –
но Умай уредила работата,
като отлетяла с нея на Земята.

(97) Там Бозби родила
този алп Салум –
и Умай я накарала
да го остави в полето.

(98) Като изпратила Бозби в Балкан,
Умай освен това и вързала
новородения Салум –
за да пропадне по-скоро.

(99) Да, вързан той
би умрял от глад – или
би станал нечия плячка;
но камът го спасил.

(100) Приближил се той до него
и го попитал:
“Ако те развържа,
ще служиш ли на мен?”.

(101) Онзи се заклел, че ще
служи и тогава камът
го освободил от вървите,
поливайки ги с вода.

(102) Когато камът
нахранил Салум,
той почнал да го разпитва
за това какво може да прави.

(103) Оказало се, че Салум
притежава страшна сила
и освен това –
огнен поглед.

(104) Но очите му
почвали да пламтят с огън
само тогава, когато
шибали Салум с камшик.

(105) Докато разговаряли,
внезапно ги нападнали
имегени, за да
ги изядат.

(106) Тогава Уджал
шибнал Салум с камшик –
и той с огнения си поглед
изгорил всички имегени.

(107) Зарадвал се Уджал:
отдавна искал той
да стане могъщ цар
и да управлява народите –

(108) а Салум можел, мислел той,
с огнения си поглед
да изплаши и покори
целия свят.

(109) Решил Уджал отначало
да опита да завладее
областта на худците, които
също го прогонвали.

(110) Качил се камът на рамото
на огромния Салум,
висок като Джалмат –
и го насочил към Кубар.

(111) Охраната на Кубар
почнала да стреля по дива
и тогава Уджал
го шибнал с камшика.

(112) Почнал Салум тогава
да изгаря и крепостта,
и защитниците й –
малцина се спасили.

(113) Но спасилите се
не избягали далеч,
а продължавали да нападат
дива от засади...

(114) Тази война именно
попречила на Алан
да премине с Еваба
от Кубар направо в Басъл.

(115) Когато Алан преминавал
с Еваба през Макидан,
царят на Макидан – Бирджек
устроил в негова чест пир.

(116) Не е пял за този пир Кувъш,
а пя потомъкът на Алан,
хайджията Сар-Нарджи –
нашият добър учител.

(117) Баща на Сар-Нарджи бе
храбрият Маджи –
бояха се от ударите му
всички врагове.

(118) А бащата на Маджи
бе премъдрият Нарджи,
а Нарджи пък бил син
на Алан Сунджа...

(119) Не е пял за това Кувъш –
не е знаел той за това,
как Плачливката попаднала
в Атаевия дом.

(120) Мислел Кувъш,
както и всички навремето,
че Балдиу е намерил Еваба –
и така разказвал на всички.

(121) В действителност, както виждаме,
всичко това не било тъй;
а какво е станало нататък –
сега ще разкажем...

(122) Радушен бил Бирджек,
синът на Уджек;
неговият баща бил
приемен син на Джумантай.

(123) Уджек се падал далечен
родственик на Джумантай.
Родителите му изпитвали
силна нужда.

(124) Според обичая бедните
можели да дават децата си
на своите богати родственици,
но губели правата си над тях...

(125) Тъй и Уджек бил даден
в семейството на цар Джумантай.
Онзи можел да го направи слуга,
но го осиновил.

(126) Нужен бил на сина му
верен приятел...
Такъв приятел за Аламир
станал могъщия Уджек.

(127) Благодарният Аламир
още докато бил жив направил
сина на Уджек – Бирджек –
свой съуправител...

(128) Коварният Балдиу
успял да устрои тъй,
че дъщеря му очаровала
добрия Бирджек.

(129) Оженил се за нея Бирджек
и, благодарение на нея,
още по-близо се оказал
Балдиу до трона на царете.

(130) Страстно желаел Балдиу
в удобен миг да завземе
макиданския трон,
а Бирджек не чувствувал бедата...

(131) На пира Алан и Бирджек
един през друг си разказвали
помежду си
за войните с разбойниците.

(132) На Алан му било тъй хубаво
на този пир на Бирджек,
че езикът му се развързал
и той се разприказвал:

(133) разказал на царя за това,
че той е намерил Плачливката
и я води при Ат,
за да го зарадва.

(134) Ах, Алан, сине на Тулуш,
най-големия син на Сузук,
какво направи ти?
Нали трябваше да си мълчиш!

(135) Целият свят вече знаел
за това, че Атай е обещал
да даде за Плачливката
цялата област Байлар –

(136) и можело да се намерят
множество хитреци,
които да поискат
да се възползуват от твоя улов!

(137) И тутакси се намерил
и тук един такъв –
това бил коварният Балдиу,
който също бил на пира.

(138) Седял той
до царя и Алан,
съгласявал се угоднически с всички
и слушал внимателно всичко.

(139) Когато злодеят узнал,
че Алан отвежда Плачливката,
той решил незабавно
да я заграби.

(140) На пира Бирджек
обещал на Алан,
че на следващия ден сам
ще го изпрати до Бирак.

(141) Искал Бирджек с това
да окаже чест
на Суджа-Алан,
с когото се сприятелил.

(142) След пира всички
пренощували в двореца
на добрия цар Бирджек,
но злодеите не спали.

(143) Балдиу още същата нощ
спешно се отправил
към биракските разбойници
и им казал тъй:

(144) “Сутринта царят ще тръгне
с един басълски посланик
от Саръман към границата
с малка охрана.

(145) А аз със своите хора
незабелязано ще тръгна след царя.
Нека царят да влезе
в клисурата Биккул.

(146) Ако там вие го
нападнете отпред,
а аз – отзад,
ние ще го разбием!”.

(147) Балдиу отдавна вече
тайно поддържал разбойнвиците
и те с радост
се съгласили да му помогнат,

(148) още повече, че той казал:
“Цялата плячка ще дам на вас,
а за себе си ще взема само Плачливката –
гледайте да не я убиете!”.

(149) В онази мрачна клисура Биккул
разбойниците и Балдиу
убили царя, Алан
и всичките им воини.

(150) После, когато разбойниците
слезли от конете и почнали
да разделят плячката, джурите на Балдиу
по негов знак убили и тях.

(151) Сега можело да припишат
убийството на царя
на мерзките разбойници,
което и сторил Балдиу.

(152) А тялото на Алан
джурите на Балдиу изгорили,
за да не узнае никой,
че той е преминал оттук.

(153) За тези убийства
Балдиу обещал на джурите
много злато
от царската хазна.

(154) Но не в съкровищнвицата
ги отвел той, а в един таен дурбун,
затворил ги в него
и пуснал в него вода.

(155) Всички джури в онзи дурбун
тогава се издавили,
а докато те крещяли там,
злодеят се смеел.

(156) Никой тогава не узнал
истината за това злодейство –
нали не останали
свидетели на това.

(157) А Еваба, която станала
плячка на Балдиу,
не могла тогава
нищо да разкаже –

(158) защото по молба на Балдиу
самият Яга я омагьосал:
докоснал се до челото й
с мерзката си лапа;

(159) след това горката
за дълго време изгубила паметта си.
Яга мислел, че завинаги,
но се оказало, че за 20 години...

(160) Балдиу тутакси обявил,
че е намерил Плачливката –
и му повярвали:
нали никой нищо не знаел.

(161) Бирджек оставил
малък син, внукът на Балдиу –
и Балдиу се обявил
за негов илчибек.

(162) Като станал тъй
управител на Макидан,
Балдиу бързо
укрепил властта си.

(163) Скоро той самолично
удушил сина на Бирджек –
и, обявявайки го за умрял,
се провъзгласил за цар.

(164) Никой не могъл да се досети
за злодейството на Балдиу:
той умеел да се преструва
на добър и отзивчив.

(165) Отвел той Еваба
при цар Атай –
и получил за това
областта Байлар.

(166) А за Суджа-Алан
всички мислели така:
той е изчезнал край Кубар
по време на войната със Салум.

(167) Ат самолично
отишъл в Кубар –
и Салум, изплашен,
отстъпил в планините.

(168) Царят възстановил Кубар
и наредил да го нарекат
Алан-Кубар –
в памет на Алан.

(169) Оженил се Ат за Еваба –
и отново станал щастлив.
Красавицата Еваба
станала негова любимка.

(170) И старите жени на Ат
я обикнали
и станали нейни приятелки
заради добрия й нрав.

(171) Наистина, преди сватбата
Еваба била тъжна;
а когато останала насаме с Ат,
горчиво заплакала.

(172) Когато учуденият Ат
я попитал за причината на сълзите,
тя му разказала
за страшното предсказание.

(173) Разсмял се Ат –
и я успокоил,
казвайки й тъй:
“Вече съм на години,

(174) тъй че мога
да умра във всеки ден
и без теб – така че
няма защо излишно да тъгуваме!”.

(175) Престанала Еваба да тъгува
и на сватбата била
весела и се състезавала
в пеенето с Кувъш.

(176) Това било в онзи ден
на тази сватба, когато
всички, според обичая, плачели –
за да живеят съпрузите без сълзи.

(177) Затова те двамата
пеели тогава
тъжни песни –
една по-тъжна от друга.

(178) Започнал тогава пръв
старецът Кувъш:
изпял той “Песента за Худ-Ирек” –
и всички ридаели, като я слушали:

(179) “Послушайте, ще ви изпея
за това, приятели мои,
как една млада девойка
последвала моряка в Тунай.

(180) Тръгнал на поход Ирек –
натоварил кораба,
поставил там оръжие,
запаси и коня си.

(181) А за любимата му няма място,
навсякъде – припаси за воините;
на брега оставил той
Илнар сама да плаче.

(182) Храбър бил в похода Ирек:
много врагове той
изпратил в Тама, но и сам
бил потопен във вълните.

(183) Върнали се у дома моряците,
но не бил сред тях
онзи, когото чакала Илнар
със златните мъниста.

(184) Казали й приятелите му:
“Твоят приятел загина в боя,
но нареди да ти предадем
цялата му плячка.

(185) Едва побра корабът му
цялото пленено богатство.
Сега ти си богата – всеки
моряк ще те вземе!”.

(186) Застинала в тъга Илнар,
сълзи не проляла;
на брега изнесла богатството
и се качила на него.

(187) Наредила девойката на моряците
да подпалят могилата от богатство;
издигнал се пламъкът до Небесата –
и казала на всички тя:

(188) “Не ми трябва богатство от война –
Ирек чаках аз...
А без него защо ми е то –
нали животът не ми е мил!

(189) Ще отида по-добре в другия свят
с цялото му богатство –
там, може би, ме чака той
със сватбения си кон...”.

(190) Изгоряла девойката – само дим
останал от всичко...
Но помнят хората за Илнар
и нейната любов.

(191) И веднъж от морските води
внезапно излезли два коня –
за сватби вземат такива:
на цвят – като огън...

(192) Ще изчезнем като дим във вятъра
от тленния свят ние:
готви се за вечния живот ти,
почитай българския обичай.

(193) Тогава и онези, които са били лишени
от нещо на Земята –
в Тунай ще намерят щастието
като Илнар и Ирек.

(194) Препуснали конете по полята
и се скрили там, в далечината:
тъй препускат младите –
опитай се да ги настигнеш!”.

(195) В отговор Еваба
изпяла “Песента за Ловеца” –
приятелките й разказали
тази история:

(196) “Случило се туй в Сънджак:
тръгнал веднъж
един ловец
на лов за диви кокошки.

(197) Добър е ловът
в Българските планини:
много са тук горите
и красивите поля;

(198) много са тук реките
и прозрачните извори;
многто са тук птиците
и всякаквиите зверове.

(199) Но защо на него
му трябвала именно
дива кокошка –
малко ли е другият дивеч?

(200) Ето защо:
срещнал веднъж той
на лов една девойка
с невиждана красота.

(201) Тутакси се влюбил в нея –
не бил виждал
в живота си девойки
по-красиви от нея.

(202) Признал й той
своята любов
и почнал да я пита
може ли да се сватоса за нея.

(203) “Баща ми сам
ми позволява
да си избирам годениците, -
усмихнала се в отговор момата. -

(204) Когато те видях,
веднага се влюбих в теб!
Но не мога, сякаш даром
да се омъжа, о, хонджар!

(205) Трябва отначало ти
древния обичай да спазиш:
да преминеш изпитанието,
което аз определя – виж:

(206) утре, още сутринта,
веднага тръгни на път
и за мен, Курбика,
за един ден убий дива кокошка.

(207) Ако я убиеш –
ще стана аз навеки твоя.
Ще те обичам аз
от ден на ден по-силно!

(208) А ако не я убиеш, тогава
няма да ме получиш.
Тъжен ще е животът ми
във всеки дом без теб...”.

(209) Прощавайки се с ловеца, тя
му подала шапката,
която той бил изгубил
на един лов...

(210) На следващата сутрин,
едва засветило небето,
излязъл Великият Ловец
на своя лов.

(211) Не знаел той, че Кур
била палавата дъщеря
на великия алп Аспарък
и самата била дива кокошка.

(212) Мислела тя да си поиграе
и да се надсмее над Ловеца,
малко да го поизмъчи –
какво страшно имало в това?

(213) Мислела тя,
че известно време
ще може да му се изплъзва
и ще изпревари неговия изстрел.

(214) Мислела тя,
че когато той се отчае,
тя сама ще му се покаже –
и ще се омъжи за него.

(215) Каква щастлива
двойка би било това –
Великият Ловец
и прекрасната Курбика!

(216) Но не могла тя
за своя беда
да се изплъзне от взора
на Великия Ловец.

(217) Като хищен ястреб
проследил той дивата кокошка –
и я ударил в сърцето
с убийствената си стрела.

(218) Но тя въздъхнала дълбоко
и изведнъж се превърнала
в прекрасната Курбика
и му казала:

(219) “Исках аз, мили мой,
да си поиграя малко с теб –
не мислех, че ти
си такъв добър ловец...

(220) Исках да ти стана
добра жена,
да бъда твоята радост,
но не ще мога сега!

(221) Исках аз да стана
майка на твоите деца,
добри и красиви като теб –
но не ще мога сега!

(222) Предупреждаваше ме баща ми
да не си играя,
но аз не го послушах –
и ето, че си отивам!

(223) Не тъгувай за мен:
нали аз съм алп-бика;
Тангра ще ме възроди,
само дето не знам къде.

(224) Ето вече баща ми – Иджик
кръжи като орел над Земята:
почувствувал е, че с мен
се е случила беда.

(225) Жал ми е да напусна
тази прекрасна земя,
където срещнах теб
и станах щастлива!

(226) Чувствувах се свободна
в българските гори,
в широките поля
и високата трева.

(227) Не знам каква ще бъда,
ако отново се появя на Земята:
високо дърва
или красиво цвете.

(228) Ако се срещнем пак,
аз ще ти дам знак...”.
Но какъв – не успяла да каже,
затворила очи и умряла.

(229) Горчиво заридал Ловецът,
а когато орелът паднал от Небето
и се превърнал в алпа Апсатъ,
той му казал:

(230) “О, велики алпе Аспарък,
накажи ме:
нали аз убих
твоята любима дъщеря!

(231) Най-добре ме накажи със смърт –
защото не искам да живея
без нея на Земята”,
но Иджик му отвърнал:

(232) “Ти не си нарушил
законите на лова,
а и не си знаел,
че дивата кокошка е Курбика.

(233) За какво да те наказвам?
Ти вече и сам себе си
неволно си наказал –
убил си любимата си... Върви си!”.

(234) Тръгнал си Ловеца за вкъщи,
без да се оглежда –
и от мъка решил
да се самоубие.

(235) Но изведнъж тъй отслабнал,
че паднал на земята
и не могъл дори
да помръдне с ръка.

(236) Очите му се затворили –
и той видял
прекрасната Курбика –
усмихнала се тя и казва:

(237) “Тангра ме възроди!
Ако ходиш по земята,
отваряй си очите
да не ме пропуснеш!”.

(238) Тангра направил Курбика
алп-бика на надеждата и играта –
но никой не знаел
в какъв образ е тя.

(239) Оттогава
този Ловец навсякъде
търси своята любима
в Небето, Земята и Водата.

(240) Зарязал той лова,
защото се бои, че отново
може неволно да убие
прекрасната Курбика.

(241) Кокато закука кукувица
или цвете се залюлее,
той си мисли, че това е тя,
която му дава знак...

(242) Много са зверовете, птиците и рибите,
много са високите дървета и треви,
много са чистите реки и извори
в прекрасния Сънджак.

(243) Обичай живота си:
като цъфтежа на цветето
той е толкова прекрасен
и толкова кратък...

(244) Продължава да е все така
добър ловът в Сънджак:
не ще остане без плячка
ловкият ловец.

(245) Само на онова място,
където била убита Курбика,
вече никой и никога
не е виждал диви кокошки...”.

(246) Не знаела Еваба,
че в тази история
се разказва
за самия Кувъш.

(247) Заридал старецът Кувъш
и, признавайки нейната победа,
й подарил
своя сладкозвучен тамър.

(248) Като поплакали, гостите,
отново почнали да се веселят:
нали на сватбите трябва да има
повече радост...

 

 

 

78. Ат с приятелите разбива дивовете и барджийците в Събан



(1) Но съдбата отредила
на Ат и Еваба
малко мирни дни,
за да се насладят на любовта:

(2) скоро след тяхната сватба
в благословения Събан
отново нахлула Улят
с войската на Джартъ-Дагрий.

(3) Но този път самият Бирулъ
тръгнал на война, вземайки със себе си
сина на Къзъл-Муйтен –
остроезичния Майкъ.

(4) Но техния джертаул-баши
бил коварно убит от Улят,
а хората му – изтребени
от войнството на Джартъ-Дагрий.

(5) Почувствувал Газан
нещо нередно – и помолил
Ат за помощ:
той познавал коварния враг.

(6) Този път Ат
тръгнал на война без жена си:
боейки се за Еваба,
той й забранил да идва с него.

(7) Но Еваба, която не можела
дълго време да не вижда Ат,
побягнала след него,
ридаейки по цялата степ.

(8) Изведнъж тя чула
как някой казал високо:
“Нима Еваба отново
е станала предишната Плачливка?”.

(9) Това го казал
10-годишният Нарджи –
и Еваба, засрамена,
мълчаливо се върнала у дома.

(10) Като пристигнал в Караджим
в разгара на войната,
Ат веднага се досетил:
тук отново воюва Улят.

(11) Бирулъ и Майкъ,
към които вече се присъединил
и съобразителният Джамъртек,
съвсем не могли да разпознаят Улят.

(12) Само Ат в един от боевете
успял да улучи със стрела Улят –
а в това му помогнало
храброто конче Тулпар.

(13) Изпратил го на Ат
самият алп Джуанъш –
като благодарност за това,
че българите го приютили.

(14) На бързия Тулпар
Ат бил почти неуязвим
за Улят, която
безуспешно го преследвала.

(15) Затуй пък самият Атай
сега можел бързо
да се приближи до Улят –
приближавал го до нея Тулпар.

(16) Макар Улят да била
почти прозрачна,
все пак няколко белега
тъмнеели на нейното тяло.

(17) Успели да й нанесат
тези рани в боевете
приятелите на Ат
и самият той.

(18) Издебвайки мига, Ат ранил
Улят със златна стрела;
тя тутакси отстъпила,
изоставяйки барджийците.

(19) Приятелите, ободрени от това,
разбили Джартъ-Дагрий
и нахлули в Барджил,
за да приключат с него.

(20) Но тогава част от дивовете,
които пазели пещерите на Мар,
сами решили да се обогатят –
и нападнали останалите.

(21) Пазителите на пещерите се обърнали
за помощ към Бирулъ –
и той им изпратил на помощ
Къзъл-Муйтен и неговите хора...

(22) Къзъл-Муйтен разбил
метежните дивове –
и, по молба на Мар,
останал да пази пещерите.

(23) А разбитите от него дивове избягали
при Улят в пустинята Кавар,
където тя лекувала раната си –
и почнали да служат на нея.

(24) Като се излекувала, Улят
отново нападнала Събан,
заедно с метежните дивове
и войската на Джартъ-Дагрий.

(25) Силен бил Джартъ-Дагрий
на изток – нали тук
го поддържали всички нечисти
от цялата пустиня Кавар.

(26) Майката на барджийския цар –
мерзка имегенка –
наредила на тези халджавъзи
да помагат на нейния син.

(27) Отначало злодеите
успели да отблъснат българите
и дори да се доберат
до центъра на областта Сагдак.

(28) Но за щастие тогава
прелитал наблизо
северният вятър Ръбай,
който бил длъжник на Атай.

(29) Веднъж Буран-Ръбай бил пийнал
твърде много шам –
и непредпазливо заспал
на едно видно място.

(30) Караките – врагове на Ръбай –
бързо го заобиколили
и, обкръжавайки го, искали
да го насекат на парчета.

(31) А това се случило
в Булгар-Суба,
когато в нея управлявал
бахадирът Ат.

(32) Видял той по време
на обиколката на владенията си,
че караките искат
да убият Ръбай –

(33) и със силен вик
ги нападнал.
От неочакваността те
в ужас се разбягали...

(34) А сега Буран видял,
че Ат е изпаднал в беда –
и задухал с такъв студ,
че злодеите замръзнали.

(35) Сторило им се,
че не боцкащ сняг,
а остри стрели
се впиват в тях;

(36) затова те в страх
избягали в Барджил –
и в тази топла страна
едва успели да се стоплят.

(37) Улят преди всички
изтичала към планината Балкан –
но не й провървяло:
и Ръбай летял нататък.

(38) Бързал той на гости
на своя брат Джумалай –
източният вятър, чийто дом
е планината Джумалай...

(39) Ако Буран обичал зимата,
то Джумалай – лятото;
случвало се да затрупа с пясък
цели кервани и села.

(40) Когато искаме да кажем:
“Един час не е по-лек от друг!”,
казваме: “Зиме – Буранбай,
а лете – Джумалай!”.

(41) Задухал Буран – и Улят
се превърнала в парче лед;
останала тя да се търкаля
там, където замръзнала.

(42) Намерил я Шурале,
стоплил я – и тя,
трогната от грижата му,
се влюбила в него.

(43) Алпа на сушата никой
и никога не бил обичал –
а сега внезапно страшната Улят
му се признава в любов!

(44) На горкия Шурале
му се замаяла главата;
забравил той за всичко –
улавял всяка нейна дума.

(45) И когато Улят
го повикала да й помогне
във войната срещу българите,
Шурале тутакси тръгнал на война.

(46) Алпът на сушата устроил
такава жега,
че мнозина българи
паднали без сила.

(47) И отново Улят и Джартъ-Дагрий
почнали да надвиват,
но спасила приятелите тогава
хитростта на Джамъртек.

(48) Можел Джамъртек да приготвя
каквото си поиска,
сред това и прозрачно лепило
за затваряне вратите на пещерите.

(49) Вратите на пещерите на Мар,
залепени с такова лепило,
не могли дълго да отворят
дори крадците-дивове.

(50) И тъй, Джамъртек намислил
да намаже гърба на Тулпар
с такова лепило
и да залепи към него Шурале.

(51) Тулпар се съгласил
“да повози” Шурале –
имал си с него
стари сметки.

(52) Шурале мечтаел
повече от всичко
да плени Тулпар –
нали му било предсказано:

(53) ако той успее
да премине яхнал Тулпар
8 пъти около Земята,
ще стане тархан на алпите.

(54) Много коне уморявал
в живота си Шурале,
приемайки ги за Тулпари, -
нямат брой те!

(55) Веднъж той дори
успял да улови Тулпар –
и биел кончето, за да
обиколи 8 пъти Земята.

(56) Но Тулпар упорито
хвърлял Шурале от себе си –
и самият Мар, като чул за това,
помогнал тогава на Тулпар да избяга...

(57) Харесал се на приятелите
замисълът на Джамъртек –
и те решили незабавно
да хванат Шурале.

(58) Шегобиецът Майкъ-Муйтен,
яхнал Тулпар,
по молба на приятелите
се приближава до враговете –

(59) и, едва сдържайки смеха си,
обявява на Шурале:
“О, велики алпе Шурале –
признаваме твоята сила!

(60) И в знак на това
ти даваме откуп,
за да престанеш
да воюваш срещу нас.

(61) А нашият откуп
е кончето Тулпар.
Харесва ли ти
такава размяна?”.

(62) Майкъ говорел, а кончето
подскачало до Небесата,
показвайки на Шурале,
че е истинският Тулпар.

(63) “Да, да!” – завикал Шурале
и се хвърлил към Тулпар.
“Сега не ще изпусна кончето” –
мислел си Лисугерът, –

(64) “а българите все пак
ще разбия, заради любовта
на могъщата Улят:
не ми е жал за тях!”.

(65) Едва успял Майкъ-Муйтен
да се прехвърли от Тулпар
на друг кон
и да препусне към приятелите.

(66) Като слизал, той незабележимо
намазал гърба на Тулпар
с лепилото на Джамъртек –
много ловък бил Майкъ.

(67) Шурале бързо се изкатерил
на кончето – и тутакси
залепнал към него, а Тулпар
го отнесъл в стана на приятелите.

(68) Залепнал Шурале
и с ръце, и с крака –
съвсем безпомощен станал
надменният алп.

(69) Нарочно извадилтогава Ат
своя меч и извикал: “Смърт за теб!” –
и завикал Шурале от страх
по целия Събан.

(70) Дочула вика му
безпощадната Улят –
дотичала в стана
и почнала да моли Ат:

(71) “Не убивай, о, Атай,
моя любим;
ако го пощадиш,
и двамата ще напуснем войната!”.

(72) Накарал ги Ат
да се закълнат – и когато те
произнесли клетвата,
освободил Шурале.

(73) Отишли си, усмирени
Шурале и Улят,
но останали Барджиецът
и алпите-бунтовници.

(74) 10 години приятелите
воювали с Улят,
и още 10 години –
с алпите и Джартъ-Дагрий.

(75) Ту приятелите отблъскват
мерзките врагове,
ту враговете отблъскват приятелите –
силни са алповете на Земята!

(76) Веднъж, когато алпите
притиснали приятелите,
те отстъпили
в тюмена на Сарвар.

(77) Разярените алпове
почнали да мятат по тюмена
огромни камъни,
за да го разбият.

(78) Не могъл да изтрае това
могъщият Ат – изтичал той
и почнал със щита си
да отбива камъните.

(79) Почнали да му помагат
незнайно откъде явили се
благородният алп Кавес
и добрият алп Булут.

(80) Кавес почнал да разбива
камъните с гола ръка,
а Джир-Барак хапел
краката на метежните дивове.

(81) Много скоро щитът на Ат
се пръснал на тресчици –
и тогава той се въоражил
с някаква греда.

(82) Тази греда почнала
с лекота да разбива камъните.
Нечистите се уморили –
и отстъпили, за да похапнат.

(83) Приятелите също
решили да се подкрепят
и се опитали да разсекат
на съчки онази греда.

(84) Но колкото и да опитвали
не успели дори
и тресчица да отцепят
от тази греда.

(85) Като гледал как
приятелите безуспешно
се опитват да разбият гредата,
Майкъ се разсмял.

(86) “Какво си се засмял? –
обидили му се приятелите. –
Я ела по-добре
ни помогни!”.

(87) Помолил тогава Майкъ
прошка от приятелите
и им казал:
“Напразно се измъчвате!

(88) Не ще можем ние,
дори всички заедно,
да повредим с обикновено желязо
тази греда:

(89) защото това не е дънер
на обикновено дърво,
а клонка от Бой-Терек:
по-здрава от всяко желязо!

(90) Строшил я е в детството си
могъщият Джи-Угек Събан –
никой повече не е успявал
да направи такова нещо.

(91) Събан превъзхожда по сила
дори баща си – Субан.
Гордеят се масгутите с това,
че живеят в неговото владение...

(92) Тангра, като видял силата
на младия Джи-Угек,
му повелил да охранява
моста Касма – от Земята до Небето.

(93) Цялата Земя се удържа
върху Бой-Терек
със 7 такива
най-здрави клонки.

(94) Само Иберът и чукът
на самия Хурса
могат да разсекат
такива клонки!”.

(95) “Това е вярно!” –
потвърдил и Ат.
Докато бил в Ор,
той се сприятелил с Хурса.

(96) Той имал ковачница
близо до Ор
и Ат честичко
работел там с Кайнарджи.

(97) Сълджак му разказал
за това как някога
Таргиз освободил Дахус
от плена на Бой-Терека.

(98) Сега Атай
разказал тази история
на своите приятели –
и Джамъртек изведнъж възкликнал:

(99) “Ако само можехме
да разцепим този клон
и да стиснем в цепнатината
ръцете на злобните дивове!”.

(100) Замислили се приятелите
над думите на хитреца –
и разбрали, че той
говори разумно.

(101) “Но нямаме ние
нито Ибер, нито чука
на Сълджак Кайнарджи!” –
въздъхнал Атай.

(102) Едва бил казал това
и гледай! – идват
при приятелите си
Нарджи и хайджията Кувъш.

(103) Докато траела войната,
Нарджи успял да порастне
и не се сдържал – потеглил
с отряд към приятелите на война.

(104) По пътя той видял
Кувъш, който бродел
по безкрайната степ,
търсейки своята Курбика.

(105) На едно място Кувъш
срещнал една имегенка,
която изведнъж
се помъкнала след него.

(106) Като срещнал Нарджи,
Кувъш тръгнал с него,
за да се види
със своите приятели.

(107) Прегърнали се приятелите
с Кувъш и Нарджи –
и Майкъ запитал
коя е тази с Кувъш.

(108) “Чудна имегенка, -
отвърнал хайджията. –
Срещнах я в една
тълпа имегени.

(109) Те се изплашиха, побягнаха,
а тя остана.
Не се бои, залепи се:
гоня я – не си отива!”.

(110) “Но защо тя е
такава уродлива, -
не се успокоявал Майкъ, -
нали имегенките са красиви!”.

(111) “Това означава, -
обяснил Кувъш, -
че я е ухапал някакъв
халджавъз-мъж.

(112) А преди такива ухапвания
всички имегенки
са прекрасни
и очароват мъжете”.

(113) Майкъ отново отворил уста,
но Бирулъ го сръгал в хълбока,
показвайки с очи към Ат –
и той млъкнал.

(114) Тогава Ат попитъл Кувъш:
“Не носиш ли
с теб, приятелю,
своя Ибер?”.

(115) “Винаги го нося със себе си, -
отвърнал Кувъш. –
Само че за какво ви е той,
нали тук е пустиня!”.

(116) “Намерихме един клон
от самия Бой-Терек, -
обяснил Атай, -
и искаме да го разцепим!

(117) Джамъртек предложи
да прищипем в цепката на клона
ръцете на злобните алпи –
не ще се измъкнат те от нея!”.

(118) “Но как да накараме алпите
да пъхнат ръцете си в цепката?” –
попитал Кувъш
и приятелите се оклюмали.

(119) Мълчанието нарушил
мъдрият Бирулъ:
не бъбрел напразно той,
затова думите му били златни.

(120) Помислил той – и казал
на своите приятели:
“Чух веднъж алпите
да си казват:

(121) “Ако алпът пъхне
ръка в цепка на Бой-Терека,
той скоро ще стане
красив като нарисуван”.

(122) Така че алпите
с радост ще пъхнат лапи
в цепката на – Бой-Терека,
но как да ги примамим?

(123) Алпите не се доверяват на хората
и пред хора те
за нищо на света не ще пъхнат
лапите си в цепнатината.

(124) Но виж, ако това би ги
посъветвала да направят
една алп-бика, тогава
те ще го направят!

(125) Може би тази имегенка
ще ни помогне?
За това ние ще я
възнаградим!”.

(126) Обръщайки се към имегенката,
Ат я попитал:
“Ще ни помогнеш ли
да примамим алпите?

(127) За това ти обещаваме
да те възнаградим –
кажи ни
какво искаш?”.

(128) Заговорила тогава внезапно
мълчаливата имегенка –
поразени били приятелите
от нейната молба:

(129) “Ще ви помогна,
но за това
нека Кувъш цял живот
да бъде с мен!”.

(130) Погледнали тогава всички
към Кувъш – и той разбрал,
че от съгласието му
зависят много неща.

(131) И горкият Кувъш
се заклел, че ако
имегенката им помогне,
той ще остане завинаги с нея.

(132) Усмихнала се тогава алп-биката
и казала на приятелите
да се скрият надалеч,
за да не ги забележат дивовете.

(133) Заповядал Кувъш на Ибера
да направи цепнатина в дънера.
Иберът я направил
с помощта на клин.

(134) Като наредил на Ибера да избие клина,
когато всички дивове
пъхнат лапите си в цепнатината,
Кувъш с приятелите се скрил.

(135) Когато дивовете се приближили
до тази имегенка,
те я попитали
какво прави тук.

(136) “Хората си отидоха и аз, -
отвърнала имегенката, -
искам да пъхна ръце
в тази цепнатина на Бой-Терека.

(137) Нали всеки урод,
пъхвайки в цепка на Бой-Терек
своите лапи,
тутакси ще стане красив!”.

(138) Пред очите на дивовете
тя пъхнала ръце
в цепката на гредата –
и се превърнала в прекрасна девойка.

(139) Дивовете се втрещили,
а девойката им казала:
“Ще тръгна с онзи от вас,
който пръв стане красавец!”.

(140) Очаровани от девойката
мерзките дивове накуп
се хвърлили към гредата – и
пъхнали в цепката лапите си.

(141) Иберът тутакси избил клина:
краищата се съединили
и болезнено и здраво
стиснали лапите на дивовете.

(142) Дивовете, разбирайки, че са попаднали
в гибелен капан,
завили по целия Събан
от болка и страх.

(143) Приятелите се затичали към тях
и искали да ги убият,
но Ат ги спрял,
казвайки така:

(144) “Ако алпът се закълне
и не изпълне клетвата си,
той се разпада на части
и повече не се възражда.

(145) Ако те, както Улят и Шурале,
се закълнат повече никога
да не воюват с българите,
ще можем да ги освободим!”.

(146) Съгласили се с тях приятелите –
и когато алповете
в хор се заклели,
те ги пуснали.

(147) Избягали алповете
в планините на Барджил –
и хората, които живеят там,
разказват следното:

(148) дори и много години
след този случай
не можели тези алпове
да си спомнят спокойно за него,

(149) а когато някой пред тях
споменава този случай
или името на Ат,
те отново диво крещят!

(150) А Кувъш отново
се простил с приятелите –
и тръгнал да търси
своята Курбика.

(151) Девойката тръгнала с него.
Когато се прощавала,
тя казала на Ат:
“Твоята жена роди син!”.

(152) Заплакал Ат и я попитал:
“Кажи ми, как се казваш;
искам да завещая на потомците си
да тачат спомена за теб!”.

(153) Усмихнала се имегенката
и отвърнала на Ат така:
“Аз съм алп-биката на играта и надеждата
и се казвам Курчак!

(154) Днес аз имам
щастлив ден:
измамих дивовете – и бях
щедро наградена от теб!”.

(155) Оттогава българите,
играейки на нещо
или надявайки се на нещо,
винаги викат на помощ Курчак...

(156) Когато Кувъш и Курчак
се скрили от поглед,
Нарджи казал,
гледайки след тях:

(157) “А всъщност Курчак е
същата онази Курбика,
която Кувъш
търсеше през целия си живот!”.

(158) “А защо не каза
на Кувъш за това?” –
упрекнал го Майкъ,
но Газан отбелязал:

(159) “Ако Кувъш сам
се досети за това,
то тя ще може понякога
да приема предишния си вид.

(160) А ако Кувъш узнае
за нея от другите
и й каже,
той ще я загуби завинаги.

(161) Тази игра на досещане
е измислил алпът Чулман –
и Небесата понякога
играят на нея с човека!”.

(162) Приятелите, избавяйки се от дивовете,
поголовно разбили
мерзкия Джартъ-Дагрий –
и той избягал в Барджил.

 

 

 

79. Ат наказва Балдиу за вероломството, но той коварно убива Атай



(1) Последната стрела,
пусната след
бягащия цар на барджийците
все още летяла...

(2) и не се била забила в Стената на Дивовете,
зад която се скрил
изплашеният Джартъ-Дагрий,
а Ат вече препускал към дома.

(3) Никога преди не бил пял Ат,
считайки, че не е красив
неговият глас, а сега той
от радост запял:

(4) “Моят дядо Джумантай
поставил сина си кон,
когато баща ми бил
ненавършил 5 години.

(5) На следващия ден
той отишъл на лов
и го нападнали
жестоки разбойници.

(6) Нямало кой
да помогне на Джумантай –
и той решил
достойно да посрещне смъртта.

(7) Хладнокръвно свалил той
със своите стрели
десетки злодеи –
и извадил меча.

(8) После погледнал Небето
и казал: “О, Тангра,
как бих искал сега
да видя за последно сина си!”.

(9) Едва изрекъл туй –
и гледа – Сарос
вече лети към него
със своето конче.

(10) В ръката си той едва
държал тежкото копие,
затуй пък викал тъй,
че го чул целият Бури.

(11) Но можел Сарос да прекара
и един час без баща си –
и, когато той заминал,
го наблюдавал от кулата.

(12) Като забелязал разбойниците,
той извикал на хората –
а сам пръв
препуснал срещу врага.

(13) Като видяли хората,
препускащи откъм града,
побягнали разбойниците
презглава – кой накъдето види.

(14) Но един от тях решил
да застреля за последно
малкия Сарос –
и заредил лъка си.

(15) Но Кубар, възхитен
от храбростта на момчето,
направо посред бял ден
поразил разбойника.

(16) Това се случило в мига,
когато Сарос, виждайки злодея,
му извикал: “Гръм да те
порази, проклети!”.

(17) Когато хората наобиколили
момчето, което спасило
баща си, и Джумантай
приближил сина си,

(18) изплашен от станалото,
Сарос му казал:
“Татко, аз исках само
да изплаша разбойника!”.

(19) Разсмял се Джумантай,
а заедно с него – всички хора;
вдигнал той сина си на ръце
и казал: “Сега ти си воин!

(20) Няма по-голяма радост
от това, да имаш син;
няма по-голяма гордост
от това, да имаш храбър син!”.

(21) Сине мой, аз бих искал
и ти да бъдеш също такъв,
като моя баща
и твой дядо – Сарос!”.

(22) Такава била първата
простичка песен
на могъщия Ат, запял
от щастие на старини.

(23) А когато той за пръв път
взел на ръце сина си,
той обявил със своя
гръмовен глас:

(24) “Денят, в който ти
се появи на бял свят,
стана за мен
Велик Ден.

(25) Затова, за спомен от него,
аз те наричам Биккен –
не посрамвай славата
на твоите предци-герои!”.

(26) Радвала се Еваба,
когато ги гледала,
но отново за кратко
останал Ат у дома.

(27) Неочаквано настъпило времето
за предсказанието да се сбъдне –
и главата на Еваба
силно я заболяла.

(28) За да успокои болката,
Еваба направила отвара –
такава, каквато някога
й правела нейната майка.

(29) В тази отвара
се слагала една рядка трева,
която премахва също тъй
и нечистите вълшебства.

(30) Изпила Еваба
тази отгвара –
и изведнъж си спомнила за това,
което станало в Биккул.

(31) Разказала тя на мъжа си
за злодеянията на Балдиу,
и Ат решил за назидание
да накаже престъпника:

(32) събрал 100 хиляди бахадира,
зарадвали се на това,
че отново отиват на поход,
и тръгнал срещу Макидан.

(33) Като гръмоносен облак
летели българите срещу врага.
Горделиво препускали
Ат и приятелите му.

(34) Възхищавали се всички на богатирството
на децата на славния Баръс –
Нар и Сунар –
и на сина на Бел – Аскал.

(35) Чудеса в ездата
вършел по пътя Алабуга –
синът на Имен и внук на Батъш,
приемен син на Атай.

(36) Когато жената на Имен –
сестрата на Атовата жена Илма –
узнала, че Имен е убит
в похода срещу Биджан,

(37) тя преждевременно родила
дребния Алабуга,
който не дишал –
и тутакси умряла.

(38) Илма, която била
до сестра си,
безутешно заридала –
жал й било за сестра й.

(39) Искали да отнесат
детето в карамаджа –
и Илма се наела
да направи това.

(40) Но тъгата и радостта
в живота винаги са заедно.
Виж: и този път с тъгата
дошла и радостта.

(41) Когато Илма взела
бебето на ръце,
то то изведнъж
високо заплакало.

(42) Всички били потресени
и когато Илма
помолила роднините
да й дадат детето,

(43) то братът на Имен –
мъдрият Буляк –
й разрешил това
и тя станала щастлива.

(44) Ат също се радвал
на щастието на Илма
и усиновил детето –
станал Алабуга син на Ат.

(45) Можел Алабуга да стреля
стоейки на коня,
можел да прескача, яздейки,
от един кон на друг.

(46) Редом с него винаги
бил неговият учител –
отчаяният ездач
Нарджи, синът на Алан.

(47) Мечтаели те
да надминат славата на бащите си,
за да се зарадват те
за тях в Небесата.

(48) Защото те не се съмнявали,
че предците ги наблюдават
когато се бият –
и жадували да се отличат.

(49) В похода срещу Сулдан
се изяснило, че Балдиу
също се бил приготвил
за този поход.

(50) Действувайки с оръжието
на безжалостното коварство
Балдиу се разправил
със съседните царе.

(51) Като убил Бирджек
и неговия син,
Балдиу решил да убие
и могъщия Кадъш.

(52) Той поканил при себе си
Кушул и Миджгул,
внуците на Джумандък –
брата на Идел –

(53) и предложил на тях,
старите слуги на Яга,
да нападнат Кадъш –
когато той влезе в Макидан.

(54) “Неуязвим е Кадъш
в своята земя,
тогава нека го убием
в земята на Макидан.

(55) Аз ще го поканя
уж за преговори,
а вие ще го издебнете
в клисурата Биккул”.

(56) Тъй казал на братята
мерзкият Балдиу; а те,
както и дядо им и баща им Баштар,
с радост се съгласили на убийство.

(57) Изпълнила със злоба рода им
сестрата на Чирма –
взел я Зътолгау
за дойка на Джумандък.

(58) Скрила тя родството си с Чирма –
и нейното мляко
развалило Джумандък
и неговите потомци.

(59) Балдиу поканил Кадъш
уж да обсъдят
възпроса за предаването нему
на областта Байлар.

(60) “Мисля да ти
направя подарък,
за да се сприятелим!” –
писал Балдиу на Кадъш.

(61) Простодушният Кадъш
повярвал на злодея
и заминал за Макидан
с малка охрана.

(62) Когато той навлязъл
в страшната клисура Биккул,
внуците на Джумандък
тутакси го убили.

(63) След това
всички роднини на Кадъш,
поддържайки тези внуци,
се нахвърлили срещу Кряш-Улят.

(64) А Балдиу в това време
насъскав помежду им
кряшските бийове
и подчинил целия Илат.

(65) Обсадения от сродниците
Кряш-Улят обявил
за разделянето на Бирак
на няколко бейлика.

(66) Всеки бейлик се паднал
на някой от роднините,
но децата на тези роднини тутакси
почнали да разделят и бейлиците.

(65) Когато Ат упрекнал
Кряш-Улят за това,
че е разделил Бирак,
той отвърнал на дядо си:

(67) “Ако не бях
го направил,
щеше да ми се наложи
да воювам с всичките си сродници”.

(68) За себе си Кряш-Улят
взел най-малкия бейлик,
но Балдиу решил
да отнеме и него.

(69) Злодеят тихичко
подчинил на себе си
малките владения в Бирак
и почнал да насъсква роднините:

(70) “Кряш-Улят взе за себе си
най-хубавия бейлик;
вземете го от него –
стига му и един аул!”.

(71) Сродниците нападнали
благородния Кряш-Улят
и го прогонили
от неговия бейлик.

(72) Станал тогава Кряш-Улят
бий на бедните рибари:
ловил риба в Сулдан
и живеел в Къй-Бирсал.

(73) Когато Ат бил вече
близо до Сулдан, той срещнал
един бродещ пеш бедняк,
който вонял на риба.

(74) Той дръзко преградил
пътя на царя – и Атай
решил да го плесне с камшика,
та занапред да бъде по-вежлив.

(75) Изправил се конят на Ат на задни крака;
замахнал царят с камшика,
но изведнъж той чул
гласа на дрипльото:

(76) “Слава на Тангра за това,
че ми позволи
да се видя с теб,
скъпи дядо!”.

(77) Камшикът паднал от ръцете
на втрещения Ат:
той познал гласа
на любимия си внук.

(78) Заповядал той тутакси
да направят стан,
да се измият в мунча-тирмите
и да устроят пир в чест на внука му.

(79) В банята Ат
започнал да натрива тялото си
с благовонен сок,
но Яга го измамил:

(80) той приел вида
на царския слуга
и вместо чист сок
поставил нечист сок.

(81) Втрил Ат нечистия сок в кожата –
и се измили от гърдите му
пазещите го
майчини сълзи...

(82) Казал Кряш-Улят на дядо си
на съвета след пира:
“Срещу теб идват
целият Илат и Кермек.

(83) Балдиу покори
почти целия Бирак и Илат,
а неговото приятелче Уджал
целия Кермек.

(84) Към тях се присъедини
и субагът на Дагъ-Агаджир –
алчният Сура,
надявайки се на печалба.

(85) Яга им съобщи,
кога ще настъпиш –
и те успяха
да се приготвят за бой.

(86) Те те очакват: Сура –
в засада край Сулдан,
Балдиу – в полето,
което се нарича Атряч.

(87) В него някога
Катраг събирал
своите полкове
за нахлуването в Агаджир –

(88) И Балдиу счита,
че ако там
се срещне с теб,
то и на него ще му провърви.

(89) А виж, къде са кермекците
начело с Уджал
никой не знае –
хитър е камът на джулахците!

(90) Има си помощник той –
един могъщ алп Салум:
той може да изгаря
със своя поглед”...

(91) Като помислил, Ат
наредил на Нар и Сунар
да защитават бродовете
и лагера край Бурут;

(92) на Нарджи и Алабуга –
да атакуват Сура;
а на Аскал – да бъде край Сулдан
и да помага на всички нуждаещи се.

(93) А самият Атай,
когото тогава вече
наричали Яр-Атай,
решил да атакува Балдиу.

(94) Взел той със себе си
само 10 хиляди бойци –
и дал сигнал за бой,
нареждайки на всички да пращат вестители.

(95) А на внука си Ат
нищо не заповядал –
помислил си, че той
вече не е воин.

(96) Кряш-Улят се засегнал от това,
но не се издал
и мълчаливо се отдалечил от огъня,
край който бил съветът.

(97) Върнал се той при своите рибари
и, вдигайки ги на война,
завладял с тях от сродниците си
областта Балагадж...

(98) После той прехвърлил Ат
на другия бряг на Сула, където царят
със зелено знаме
атакувал врага.

(99) Ат вдигал в боевете също
и червено знаме, означаващо:
“Битка до смърт, в която
не се вземат пленници”.

(100) Той вдигал и черно знаме –
сигнал за пълна победа
и прекратяване на преследването
на разбития враг.

(101) Но никога Ат не бил вдигал
жълто знаме –
“Не мога повече да се бия”,
и бяло – “Очаквам помощ!”...

(102) Стотнята на знаменосците
предала сигнала на отрядите –
и те се устремили
срещу злобния враг.

(103) Горди от това, че са
ги назначили за мумини,
Нарджи и Алабуга
се устремили срещу Сура.

(104) Техните 50 хиляди бойци
помляли стоте хиляди
горделиви агаджирци –
и се втурнали след бегълците.

(105) Но внезапно от двете страни
атакували още
200 хиляди агаджирци –
и за бахадирите станало тежко.

(106) Когато те вече
започнали да се изтощават,
те показали на Аскал
бялото безопашато знаме.

(107) Но когато Аскал
им дошъл на помощ
с 20 хиляди
решителни бойци,

(108) то на бойното поле
се появили и 300-те хиляди
кермекци на Уджал,
яздещ на рамото на Салум.

(109) Салум можел на ден
три пъти да изгаря
със своя поглед;
бахадирите почувствували беда.

(110) Ударил Уджал алпа
със своя камшик –
и той изгорил с погледа си
5000 азаки.

(111) Но отново стегнали
своя строй бахадирите –
и изтребили 200 хиляди
от омразните врагове.

(112) Прахта, вдигната от земята
от копитата на конете,
обгърнала цялото поле
и заслонила слънцето.

(113) Страшните викове на биещите се,
воята на ранените, цвиленето на конете,
звънът на желязото и тропотът
оглушавали воините.

(114) Затреперали оцелелите
джулахци и рънджайци
и поискали да побягнат,
но Уджал отново шибнал алпа.

(115) Салум отново почнал
да изгаря с поглед – и изгорил
10 хиляди българи:
започнал врагът да притиска азаките.

(116) Като видял, че Уджал
се кани да шибне
Салум за трети път,
Нарджи с тъга казал:

(117) “Не ще издържим
третия огнен поглед –
ех, ако имахме сега
огледалото на Чулман!”.

(118) А Алабуга тутакси
изважда огледало
и му казва:
“Ами аз имам!

(119) Подари ми го в детството
баща ми, когато видя,
че то ми е харесало –
обичах да си играя с него”.

(120) Грабнал Нарджи огледалото
на страшния Чулман –и,
като излязъл срещу алпа,
извикал му:

(121) “Хей, алпе,
а ще можеш ли
да изгориш с погледа си
само мен?”.

(122) Ударил Уджал алпа –
и той насочил
огнения си поглед
срещу безстрашния Нарджи.

(123) Но Нарджи вдигнал
огледалото на Чулман –
и огнените лъчи
се отразили от него.

(124) Ударили тези лъчи
в очите на самия Салум –
и тутакси ослепили
огромния алп.

(125) Заревал диво алпът
и, помитайки редиците
и на свои, и на чужди,
побягнал надалеч.

(126) Той пресякъл по плиткото Сулдан –
и на другия бряг
го извикал
синът на Балдиу – Аламир.

(127) Отделил се Аламир
от войската на баща си,
след като Ат атакувал
войнството на злодея:

(128) не искали Аламир
и неговите макиданци да се сражават
срещу басълците – нали те
също били българи.

(129) Не приличал
Аламир на Балдиу;
Направила така Умай –
и ето защо.

(130) Веднъж Балдиу,
отегчен от това,
че жена му постоянно
се опитва да го възпре,

(131) лъжливо я обвинил
в съжителство с един джура
и, като я насякъл на части,
накарал джурата да я изяде.

(132) След това той
обвинил джурата
в убийството на жена си
и публично го екзекутирал.

(133) Като узнала за това,
Умай се промъкнала
в спалнята на Аламир – и почнала
да го пръска със сок.

(134) Това бил сок
от Небесните Ябълки,
които тя използувала
при своите заклинания.

(135) Пръскайки с капки от сока,
Умай казала на Аламир:
“Бъди истински българин –
и не воювай срещу тях”.

(136) Дойката на Аламир,
незабелязана от Умай,
видяла всичко това
и после го разказала на хората...

(137) Като видял слепия алп,
Аламир го съжалил
и му предложил
да служи нему.

(138) Познавайки добротата на Аламир,
алпът тутакси се съгласил –
и оттогава
те не се разделяли.

(139) След смъртта на Аламир
Салум живял в една
тайна пещера
на брега на морето.

(140) После около нея
построили град,
който нарекли
с името на алпа – Салум.

(141) След оттеглянето на Аламир,
на Балдиу му оставали
още 300 хиляди макидански,
бириски и кряшски аратсъзи.

(142) Канели се те да стъпчат
малочислените българи,
но почнали сами накуп
да падат под техните удари.

(143) Яр-Атай се сражавал
този път с тояга –
така той правел винаги,
когато бил в силен гняв.

(144) Само че тази тояга
била по-яка от предишните:
направили я с Ибера
от онзи клон на Бой-Терека.

(145) Предишните му тояго
от обикновени дървета
поваляли по 200 врага,
а новата – по 500.

(146) Изтрепал Атай в боя
50 хиляди от
мерзките аратсъзи,
а неговите бойци – 100 хиляди.

(147) Но в разгара на сражението,
когато врагът вече
се канел да побегне,
Ат видял бял флаг.

(148) Ободрени от бягството на алпа,
българите на Нарджи и Алабуга
отново се сплотили – и почнали
да се сражават с последни сили.

(149) Но врагът все пак
притискал българите –
и тогава Нарджи отново
вдигнал белия флаг.

(150) Имал Ат на седла
още половината от хората – и той
наредил на 3000 бойци
да отидат на помощ на Нарджи.

(151) Узнал за това Яга,
който скрито наблюдавал Ат –
и тутакси съобщил новината
на мерзкия Балдиу.

(152) Онзи се зарадвал – и наредил
на своите аратсъзи
да изколят шепата
воини на Яр-Атай.

(153) Трихилядният отряд на Атай,
начело с Майкъ,
помогнал на Нарджи да разбие врага –
скрил се Уджал в горите.

(154) А глутницата аратсъзи в това време
се хвърлила в атака срещу Ат –
и за джабгусира на Аскъп
станало много трудно...

(155) Но внезапно на полето
се появили някакви хора –
и, виквайки: “Бурат!”,
се нахвърлили срещу врага откъм тила.

(156) Помислили аратсъзите,
че ги е заобиколил Майкъ –
и търтили да бягат,
без да се оглеждат.

(157) Яга, спасявайки Балдиу,
обвил полето в мъгла –
и Балдиу избягал
удара от тояга или меч.

(158) Ат, обикаляйки полето,
видял на едно място
трупа на Балдиу –
и заповядал да прекратят битката.

(159) Не знаел Ат, че Яга
е придал на един труп
образа на Балдиу,
за да измами българите...

(160) Към черното знаме,
вдигнато над полето
почнали да се събират
всички български воини.

(161) Какво било
изумлението на Атай
и неговите хора, когато те
видяли Кряш-Улят.

(162) Оказало се, че той
със своите рибари
нападнал врага от Балагадж
и го обърнал в бягство.

(163) Признал Кряш-Улят на дядо си:
“Боях се, че моите не ще могат
дори да достигнат
на коне до врага –

(164) нали те не умееха
да яздят добре,
затуй пък извикаха вика
много дружно и силно!

(165) Благодаря на Нар и Сунар:
те ми дадоха малко
доспехи и запасни кони:
не им се карай за това!”.

(166) Разсмяли се тогава Атай
и неговите бахадири –
и се прегърнали с рибарите
на храбрия Кряш-Улят.

(167) След това дали
на Кряш-Улят прозвището “Бурат” –
за спомен от това как силно
викнали вика неговите хора.

(168) Докато воините се събирали
под черното знаме,
Ат решил да отдаде
почести на Умай.

(169) “Тя ми подари син
и аз отдавна исках
да й благодаря тук! –
казал той на Кряш-Улят. –

(170) Нали знам, че тя
повече от всичко обича
биракските карамаджи,
а един е тук наблизо!

(171) Ще отида набързо
и ще почета Умай-биче.
Когато всички се съберат –
ще дойда и аз!”.

(172) “Дядо, позволи ми
да дойда с теб!” –
помолил Ат Кряш-Улят,
но той му забранил:

(173) “Не можем и двамата
да оставим войската;
ти остани при знамето,
а аз ще вървя предпазливо!”.

(174) Не чувствувал тревога Ат;
не бил нащрек –
нали не парели гърдите му
майчините сълзи!

(175) А в карамаджа Балдиу
причаквал Ат –
тъй му наредил
злобният Яга Албастъй.

(176) Яга превърнал Балдиу,
както си бил с оръжието,
в изгнило дърво,
издаващо мерзка миризма.

(177) А Ат преди да влезе
в карамаджа на Умай
свалил всичкото си оръжие –
и дори бронята на Хурса.

(178) Не почувствувал той паренето
на майчините сълзи –
и спокойно влязъл
в този карамадж.

(179) Преминавайки покрай
прогнилото дърво,
Ат помислил: “Защо е тук
тази воняща гнилоч?

(180) Ще почета Умай –
и по обратния път
ще изкореня от земята
тази мерзост!”.

(181) Но едва преминал
покрай това старо дърво,
и то отново
се превърнало в Балдиу.

(182) С всички сили
Балдиу ударил Ат
с тежкото си копие
в незащитения гръб:

(183) бил убит Атай
и паднал като покосен;
а Балдиу тутакси
го насякъл на парчета.

 

 

 

80. Как духът на Ат с помощта на приятелите се вселява в Ташлък и убива Балдиу



(1) Набързо поставяйки
парчетата от тялото на Ат в чувал,
Балдиу се качил на коня си
и стремително препуснал надалеч.

(2) По пътя той бързо
разхвърлял по горите,
пропастите и блатата
частите от тялото на Ат.

(3) И едва след това
Балдиу се успокоил –
и, като събрал своите бегълци,
им обявил за гибелта на Ат.

(4) А Кряш-Улят, без да дочака Ат,
изпратил в карамаджа хора –
но те донесли
само неговото оръжие.

(5) Ужас обхванал всички
и басълците бързо
отишли отвъд Сулдан –
тъй се осъществило проклятието.

(6) 60 хиляди бойци
останали на Аскъп,
но половината от тях
били ранени.

(7) А на Балдиу останали
още 100 хиляди воини
и по още толкова –
на Уджал и Сура.

(8) Балдиу се опитал
да отнеме от българите Миджан,
но Кряш-Улят отразил набега
на злодея и своите роднини.

(9) Тогава Балдиу тръгнал срещу сина си,
но и той също успял
да укрепи планинското си владение
и отблъснал войската на баща си.

(10) Салум помогнал на Аламир –
хвърлял огромни камъни
натам, накъдето го молел Аламир –
и смачкал много врагове.

(11) Бурат също помогнал на Аламир –
ударил по враговете
и отнел от тях
областта Кангил.

(12) За тази победа
дали на Кряш-Улят
името Бурнай – станал
той страшилището на Агил.

(13) Оженил се Кряш-Улят в Бирсал
за една проста девойка-рибарка:
от нея се родил
неговият син Къй-Булгар.

(14) Синът на Булгар бил
страшилището на разбойниците Керпе,
негов син – Джалъш,
него син – Билиш.

(15) А синът на Билиш бил
бахадирът Коръм:
възвърнал той целият Бирак –
не угаснал родът на Раудеб!

(16) Тъй завършила тази война
на Благородството и Низостта:
Ат победил в открития бой,
но бил коварно убит след това.

(17) А багълите на Басъл
избрали за нов цар
малкия Биккен –
и го нарекли Баламир.

(18) За илчибек при него
избрали Буляк,
жената на кой също
била сестра на Илма.

(19) Нямало тогава
всенародно оплакване
на благородния Ат –
никой не бил видял смъртта му...

(20) Успокоила всички
измислената от някого история:
“Тангра е взел Ат
на служба при Себе Си като Събан!

(21) С това Всевишният е показал,
че Ат е бил
истински праведник – и е
заслужил особена милост”.

(22) Но проницателният Нарджи
не повярвал в тази
красива приказка
и не могъл да се успокои.

(23) А той си спомнял –
по разказите на баща си и дядо си, -
че Кувъш бил приятел
на алпа Джир-Барак.

(24) Намерил той Кувъш,
когото било трудно дори
да познае: толкова бил остарял –
и му казва:

(25) “Ако можеш – повикай
своя приятел Джир-Барак:
може би той ще ни разкаже
какво е станало с Ат!”.

(26) Кувъш, като узнал от Нарджи
за гибелта на Атай,
заридал и дълго
не можел да се успокои.

(27) Едва когато Курчак
взела главата му
и го притиснала към гръдта си –
старецът дошъл на себе си.

(28) Тайно той разказал
на Нарджи: “Когато Курчак
прави тъй – струва ми се,
че тя е Курбика...”.

(29) Накрая, като се приготвил, Кувъш
изпял едно заклинание –
и тутакси пред него
се появил Джир-Барак.

(30) Като узнал, какво искат
призовалите го хора,
Джир-Барак казал:
“Балдиу уби Ат.

(31) След това злодеят
по съвета на Яга
насече Ат на части
и ги разпръсна по земята.

(32) Докато тези парчета
не бъдат събрани заедно,
духът на Ат не ще може
да се издигне в Небесата”.

(33) Тогава Нарджи и Кувъш
решили да отидат в Макидан –
да търсят частите на тялото на Ат
за спасяването на неговия дух.

(34) И Джир-Барак, и Курчак
тръгнали заедно с тях:
искали и те да помогнат
на духа на Ат!

(35) А Еваба, като узнала,
че мъжът й е изчезнал,
решила от мъка
да се самоубие.

(36) Но когато тя
отишла до стръмнината край реката,
искайки да се удави,
от реката излязъл Чулман.

(37) “Почакай, красавице, -
казал той на дъщеря си. –
Някога, много отдавна,
аз спасих от самоубийство Ат.

(38) Сега ти, неговата жена,
си намислила същото:
но не можеш да се удавиш –
нали си моя дъщеря.

(39) Ако се самоубиеш
по друг начин,
ти ще станеш убърка:
добре ли ще ти бъде?

(40) Мъжът ти цял живот
се биеше с нечистите
и беше убит от нечист,
а ти искаш да станеш нечиста?!”.

(41) Втрещила се Еваба
като поразена от гръм:
станало и срамно
от нейната слабост.

(42) Като видял това, Чулман
казал на дъщеря си:
“Чух, че Нарджи знае
как е загинал Ат.

(43) Нарджи отива в Бирак,
заедно с приятелите,
за да намери и погребе
тялото на Атай.

(44) Ако се приготвиш
и бързо тръгнеш на път,
ще успееш все още
да ги догониш на Агилския път”.

(45) Зарадвала се Еваба на известието
и, като благодарила на баща си
за него, втурнала се
да се приготвя за път.

(46) Оставяйки сина си – царя –
на грижите на Илма,
своята най-добра приятелка,
Еваба се устремила към Бирак.

(47) Тя догонила приятелите
пред реката Инеш-Дар;
всичко й разказали те –
едва не се пръснало сърцето й.

(48) Но тя успяла да се оправи:
желанието да помогне
на духа на убития си мъж
не й позволило да умре.

(49) Курчак й се зарадвала –
и те станали приятелки;
веднага се досетила Еваба,
коя е Курчак в действителност.

(50) И другите приятели
също разбрали, че Курчак
е Курбика:
само Кувъш не се досещал.

(51) Като искала Кувъш
по-скоро да се досети, Еваба
отново изпяла при едно спиране
“Песента за Ловеца”.

(52) Кувъш и Курчак
заридали, но Кувъш
все едно не се досетил,
че тя е Курбика.

(53) Разправят, че Кувъш до смъртта си
не се досетил коя е Курчак –
затова пък Курчак била
много щастлива до него.

(54) След пътешествието в Бирак,
Кувъш се завърнал в Бури,
седнал под Раубаза
със своя тамър – и умрял.

(55) След това Курчак
също изчезнала от Бури.
Дали са се срещнали в Тунай?
Това никой не знае...

(56) Отвъд река Инеш-Дар приятелите
срещнали Нар и Майкъ
с 2000
храбри бахадири.

(57) Нар бил хазбий
на крепостта Алан-Кубар,
а Майкъ трябвало
да го смени.

(58) Но в това време
100-те хиляди кермекци на Уджал
обкръжили крепостта – и те
едва се измъкнали от нея.

(59) 20 дни бахадирите
си пробивали път през
тълпата врагове – и успели
да достигнат Дагъ-Агаджир.

(60) Но там, край Трьок-Дагъ,
в планините Карбад,
приятелите били отново обкръжени
от хората на Уджал и Сура.

(61) Дагъ-Арджан, синът на Сура,
дошъл но помощ на приятелите,
но въпреки това
силите били неравни.

(62) Враговете имали
200 хиляди бойци,
а бахадирите и Арджан –
10 хиляди бойци.

(63) Лошо им се пишело
на нашите бахадири,
ако не им била помогнала
Турун-Аби Умай:

(64) нали Нар и Дагъ-Арджан
били нейни любимци
и тя съвсем не можела
да позволи те да загинат.

(65) Нападнала тя
със своите умайджанки
направо лагера на Сура –
обидил я бил той навремето:

(66) жестоко набил своята
бременна жена – така че
тя пометнала, след което
умряла.

(67) Самата Умай откърмила
недоносеното дете:
това именно бил Дагъ-Арджан,
нейният любимец.

(68) А Нар Умай обикнала
за това, че веднъж той,
запознавайки се с една девойка,
й казал:

(69) “Ти си толкова красива,
да не би да си самата Умай,
за която разказват, че
красотата й довежда до лудост?”.

(70) Умай, която дремеле наблизо
в храстите, в образа на змия,
чула тези думи
и направила Нар свой любимец.

(71) А виж Майкъ Умай
не обичала много,
за това, че той се надсмивал
над любовта на девойките.

(72) Веднъж Турун-Аби
му се разсърдила тъй,
че го влюбила в една девойка,
чиято любов той отхвърлил.

(73) На горкия Майкъ-Муйтен,
който се бил надсмял над девойката,
изведнъж му станало не до смях –
самият той се влюбил в нея.

(74) А тя, като видяла, че той
почнал да вехне по нея,
сама почнала да се надсмива
и да му се подиграва.

(75) Почнал тогава Майкъ
в най-голямо отчаяние
да търси смъртта – и отишъл
да служи в Алан-Кубар.

(76) За тази крепост
дори бахадирите казвали:
“Ако ти е омръзнал животът,
върви в Алан-Кубар!”.

(77) Но смъртта, разправят, обича
да поразява боящите се от нея,
и, колкото и да се старал Майкъ,
не получил дори драскотина.

(78) По време на сечта
край Трьок-Дагъ той
с отряд храбреци
проникнал до стана на Уджал.

(79) Той успял да рани
Уджал във втория крак –
и кермекците в ужас
се разбягали.

(80) Ранения Уджал
те носели на ръце:
при тях колкото по-уродлив е камът,
толкова по-свят се счита...

(81) Повечето муйтени на Майкъ
загинали, а той,
който бил пред всички,
отново не бил дори ранен.

(82) А самата Умай
с умайджанките успяла
да обкръжи жестокия Сура
и да го порази със стрела.

(83) А хората на Сура,
останали без предводител,
тутакси преминали
на страната на Дагъ-Арджан.

(84) Станал Дагъ-Арджан единственият
субаг на Дагъ-Агаджир
и устроил в чест на приятелите
и тяхната победа пир.

(85) На пира Майкъ
пял тъжни песни
за своята любов
към онази девойка – Гулаим.

(86) Но хората искали
да се повеселят – и затова
той почти
нямал слушатели...

(87) Но той и нищо
не забелязвал наоколо,
а очите му били
пълни със сълзи...

(88) Казват, че тогава
самата Умай незабележимо
приседнала до него
и слушала неговите песни...

(89) Тя била много
доволна от това, че той
прострелял Уджал –
също враг на Турун-Аби.

(90) Уджал мразел жените
и затова изгорил живи
много жени, обвинявайки
ги в черно магьосничество.

(91) Самата Умай-биче
не успяла да простреля кама –
Яга го обкръжавал
с гъста мъгла.

(92) А Майкъ можел да вижда
дори в мъглата –
и то много надалеч:
такива били очите му.

(93) Разправяли, че майката
на остроезичния Майкъ
била дъщеря
на Кулюг-Бала и Мосхаба.

(94) Само Челбас
имал такива очи,
които виждали
почти всичко и навсякъде.

(95) А от Мосхаба
Майкъ бил наследил
нейният остър,
болезнено жилещ език...

(96) Преди това Майкъ се гордеел
със своя остър език,
виновник за скарването му с Гулаим –
а сега искал да го изтръгне.

(97) “Мрак, мрак е наоколо, -
пеел той, плачейки, -
вървя аз, препъвайки се,
и нищо не виждам.

(98) Учудват се хората и казват:
“Как тъй нищо не виждаш –
нали сега е ден
и свети ярко слънце”.

(99) Но аз действително
нищо не виждам:
моята любов, моето слънце
се скри от мен.

(100) Очите й са като езера на Небесата,
а аз казах – като лед;
ресниците й – като копия,
а аз казах – като иглички;

(101) веждите й – като Касма,
а аз казах – като хълм;
носът й – като острова на щастието,
а аз казах – като клюн;

(102) устните й – като розови листенца,
а аз казах – като белези от рани;
плитките й – като ручейчета,
а аз казах – като връвчици;

(103) Лицето й – като луна,
а аз казах – като диня;
станът й – като амфора,
а аз казах – като чувал...

(104) О, Тангра, защо
не онемях тогава,
когато й казвах
цялата тази неистина?

(105) Сега аз бих се радвал
да й кажа истината –
но тя вече
не желае да ме слуша.

(106) Смили се над мен,
любима моя,
погледни ме
ласкаво като преди.

(107) Ако ми подариш
само един поглед,
цял живот ще възпявам
твоята неземна красота!”.

(108) Казват, че като го послушала,
Умай омекнала спрямо него
и решила да смекчи
жестокото си наказание...

(109) След пира Арджан
изпратил Нар и Майкъ
до Бурут – след което
те се срещнали с приятелите.

(110) Като узнали защо пътуват,
Нар и Мар
решили да тръгнат с тях
и да им помогнат...

(111) Край Сулдан приятелите
били радушно посрещнати от Кряш-Улят.
Като узнал за целта на пътуването им,
Бурат потеглил с тях.

(112) С тях потеглили
3000 рибари –
сега приятелите имали
5-хилядна войска.

(113) Навлезли те в Уртагил,
наричан и Багил –
и почнали да търсят
останките на Атай.

(114) Повечето хора търсели,
а отрядът на Майкъ
бил на стража:
приятелите били нащрек.

(115) Сродниците на Кряш-Улят се опитали
да им попречат,
но те се сражавали поотделно
и били разбити от приятелите.

(116) С помощта на Джир-Барак
приятелите намерили
част от останките
на бахадира Яр-Атай.

(117) Но и Балдиу се навъртал
в същите краища:
сродниците на Кряш-Улят
го известили за приятелите.

(118) Свирепият Балдиу наредил
на своята стохилядна войска
да обкръжи приятелите
и да ги избие всичките.

(119) Отрядът на Майкъ посрещнал врага –
и, като пострелял малко,
почнал привидно да отстъпва,
повличайки злодеите със себе си.

(120) А приятелите се скрили
в дурбуна на Джир-Барак – и,
когато враговете последвали Майкъ,
отново се заели с търсенията.

(121) Когато успявали да намерят
някакви останки –
те се обливали в сълзи:
жал им било за Атай.

(122) Но за търсенията им
щели да са нужни много години –
и Чулман, който ги наблюдавал,
помолил братята си да им помогнат.

(123) Братята обещали да помогнат,
но поради това, че имали
много други грижи
на Земята, забравили да помогнат.

(124) Тогава Чулман се оплакал
от братята на майка си
и почнал да уговаря и нея
да помогне на приятелите в тяхното дело.

(125) “Нали приятелите се опитват
да накажат Балдиу,
осквернил с убийство
твоят любим карамадж!” –

(126) казал той на Умай
и тя тутакси се съгласила да помогне
и накарала синовете си
да помогнат на приятелите.

(127) Намерили те всички заедно
още няколко части от тялото;
когато ги събрали,
те видяли:

(128) намерено било всичко,
освен сърцето на Ат,
което било изкълвано
от един орел...

(129) Нито един звяр,
нито една птица
не докоснали останките,
но онзи орел бил сляп...

(130) Междувременно Балдиу разбрал,
че Майкъ го примамва,
и, като проследил приятелите,
отново ги обкръжил.

(131) Нямало в това място
укрития и дурбуни:
в открито поле
обкръжили враговете приятелите.

(132) Почнали Майкъ и Нар като лъвове
да се хвърлят върху аратсъзите,
опитвайки се да пробият в редиците им
поне някаква цепнатина.

(133) Но на помощ на врага
дошли още 200 хиляди
барджийци на Джартъ-Дагрий
и кермекци на Уджал.

(134) Искал Чулман да помогне
на нашите приятели –
но не можел да приближи:
онова поле било безводно...

(135) Бият се един ден приятелите,
втори ден, трети –
и почнали да падат
от жажда и умора.

(136) И тогава Нарджи казал:
“Дошло е, изглежда, времето ни да умрем:
тогава нека умрем със слава,
както са умирали нашите предци!”.

(137) Вдигнал тогава Нар
любимия си червен флаг –
и, хвърляйки се в атака,
почнал да се бие безразсъдно.

(138) Видяла това Умай-биче
и също, разярена на Балдиу,
отново наредила на Кубар и Субан
да помогнат на приятелите.

(139) Когато Кубар почнал да удря
по враговете със Саръджа-та,
а Субан – със своята тояга, –
злодеите тутакси се разбягали.

(140) А когато враговете
пребягали покрай водите,
тогава вече самият Чулман
ги провалял под земята.

(141) Прострелял Майкъ отново
злобния Уджал –
този път стрелата му
убила злобния кам.

(142) Разстроили се джулахците –
и, като видяли, че Майкъ
се е отдалечил от приятелите,
го заобиколили.

(143) Нар се втурнал
на помощ на приятеля си,
но не успял
да се добере до него.

(144) А великите алпове
вече били далеч:
чакали ги
неотложни дела...

(145) В жестокия бой
Майкъ бил ранен
и паднали мнозина българи,
но още повече врагове.

(146) “Жалко, - казал Майкъ, -
докато кръвта му изтичала, -
че не мога да видя
преди смъртта си своята любима!”.

(147) Едва го изрекъл – и видял
как неговата Гулаим
препуска на помощ
с войска от масгути.

(148) Върнала й Умай
любовта към Майкъ – и тя,
узнавайки за боевете край Кубар,
тръгнала да го спасява.

(149) Край Сулдан тя узнала,
че Майкъ се бие вече в Бирак –
и се втурнала нататък,
боейки се да не закъснее...

(150) Побягнали джулахците –
и Майкъ и Гулаим
най-сетне се срещнали
като двама влюбени.

(151) Прегърнали се те
и заридали и двамата...
Гулаим била знахарка –
и излекувала раните на Майкъ.

(152) Много песни после
съчинили муйтените,
победили в сражението,
за срещата на своя бий с девойката...

(153) Но победата над врага
не могла да помогне на Ат –
и тогава Еваба
вложила в него своето сърце.

(154) Казала на приятелите: “Нека
да се възроди духът му –
ще се срещнем в Тунай...”,
въздъхнала – и умряла.

(155) Заридали тогава на глас
всичките наши приятели...
Взела тогава Умай –
и вложила нещо в Еваба.

(156) Тутакси оживяла Еваба,
а Умай й казала:
“Аз вложих в теб
частица от своето сърце.

(157) От днес ти си
за мен родна сестра.
Не искаш ли
да дойдеш да ми служиш?”.

(158) С радост се съгласила
храбрата Еваба:
станала храбра умайджанка,
а по-късно и тяхна предводителка...

(159) А духът на Атай
най-сетне се възродил –
и той потеглил към Касма
през целия Аскъп.

(160) Край хълма, където стоял
каменният Ташлък,
духът на Ат срещнал
благородния Аспарък.

(161) Веднага щял да дойде
Иджик на помощ на приятелите,
но самият той бил ранен –
и едва сега се изправял на крака.

(162) Синът на злия Джартъ-Дагрий
опустошавал земята,
убивайки на лов
всичко живо.

(163) Ранил го алпът при сблъсък
в дясната ръка,
за да не може онзи
повече да стреля точно.

(164) Но и охраната на княза
наранила Аспарък...
Излекувала го Бай-Тимат –
и той забързал на помощ на приятелите.

(165) Но край Буричай узнал,
че битката вече е свършщила –
и продължил нататък
вече по своите си работи.

(166) Вижда Апсатъ, че духът
на бахадира Атай
пътува тъжен –
и го пита:

(167) “Защо, Атай
пътуваш тъжен?
Нали всичко за теб
завърши добре!”.

(168) А духът на Ат отвърнал:
“Още е жив моят враг Балдиу –
заплаха за Булгар – и аз искам
да се разправя с него:

(169) нали ще поседи злодеят
в своето планинско убежище –
и отново ще тръгне срещу българите
със своите аратсъзи.

(170) Съжалявам за това,
че не мога да прекратя
неговите злодейства – нали
моят дух няма тяло.

(171) старото тяло вече
не става за мен:
не ще го възроди –
никой не може това!”.

(172) “Тогава вземи тялото на Ташлък, -
посъветвал го Аспарък. –
То, макар и каменно,
е още живо:

(173) напусна го
обиденият дух на Ташлък –
но тялото остана да живее:
колко дълго те чака!

(174) Кажи на тялото само:
“Аз съм твоят внук,
помогни ми!” –
и ще влезеш в него.

(175) Ще можеш да останеш
в каменното тяло един ден –
после той съвсем
ще изстине!”.

(176) Като казал това,
Аспарък се сбогувал
и забързал по своите
много важни дела.

(177) А зарадваният дух на Ат,
като казал заклинанието,
тутакси влязъл
в каменното тяло на Ташлък.

(178) Оживял отново Ат,
като почувствувал силата,
но си спомнил, че до Макидан
трябва да пътува много дни.

(179) А как да се пренесе
за половин ден
от Аскъп до Макидан,
за да накаже Балдиу?!

(180) Отново се разстроил Ат –
и изведнъж дочул тропот.
Гледа – а към него тича
кончето Тулпар и казва:

(181) “Качи се на мен, Ат –
ще ти услужа
една последна служба:
за миг ще те отнеса където трябва!”.

(182) Качил се веднага Атай
на могъщия Тулпар –
и той с един скок
го пренесъл в Макидан.

(183) А там Балдиу
край своя замък
се канил да обеси
внука на Ат – Кряш-Улят.

(184) Когато свършила битката
на приятелите с Балдиу,
Кряш-Улят решил да отмъсти
на избягалия Балдиу.

(185) Но край замъка на злодея
внукът попаднал в засада:
хората му избили,
а самия него – пленили.

(186) Но когато злодеите
искали да обесят Кряш-Улят,
връхлетял върху тях Ат
и освободил внука си.

(187) Като му наредил
да отиде на безопасно място,
Ат извикал на Балдиу,
който се бил скрил в замъка:

(188) “Хей, Балдиу,
излез на бой с мен!
Не ще се скриеш от мен
и зад каменни стени!”.

(189) “Да вървим да го довършим! –
казал Яга на Балдиу. –
Не се бой, - аз ще сторя тъй,
че той да не те вижда!”.

(190) Видял Ат, че Балдиу
излязъл от замъка
и се хвърлил към него,
но това не бил Балдиу:

(191) Яга придал
вида на Балдиу
на един негов джура –
и върху него връхлетял Ат.

(192) Когато Яр-Атай почнал
да се бие с джурата,
Балдиу се приближил отзад
и ударил Ат с копието си.

(193) Но копието не пробило
каменното тяло.
Обърнал се Ат –
и разсякъл Балдиу на две.

(194) Тогава се приближил Аламир
със своите хора –
той също искал
да отмъсти на Балдиу за майка си.

(195) Веднага преминали макиданците
на страната на Аламир –
а на всички аратсъзи
се наложило да бягат...

(196) Като завършил последния си бой,
духът на Ат потеглил
към шатрата на Тангра – и по пътя
оставил изстиналото тяло.

(197) Сега духът на бахадира
бил спокоен –
нищо вече не заплашвало
родния Булгар.

 

 

 

81. Приятелите помагат на духа на Ат да се добере до шатрата на Тангра и си спомнят за неговото управление



(1) Но, оказва се, че имало
още една заплаха
за духа на Ат –
тя идвала от Яга.

(2) Когато Ат убил Балдиу,
Яга изпаднал в ярост
и решил да открадне
тялото на бахадира от приятелите.

(3) Ако алпът на коварството
успеел в това –
не щял да достигне
духът на Ат до шатрата на Тангра.

(4) А приятелите, като решили да погребат
тялото на Ат в Аскъп,
тръгнали с него
от бойното поле към Сулдан.

(5) По пътя те срещнали
старата Бай-Тимат
и тя им казала:
“Заплашва ви беда!

(6) Аз гадаех – и видях,
че Яга иска
да открадне тялото на Ат
и да погуби неговия дух!”.

(7) Тогава казала Умай,
която съпровождала приятелите:
“Нека да спрем
и да помислим какво да направим!”.

(8) Почнали да мислят те –
и Нарджи предложил:
“Да се опитаме да устроим
капан на Яга.

(9) Сега е времето на Акатуй –
нека да го отпразнуваме
и да поставим платформа
върху 4 плуга.

(10) На платформата ще поставим
една красива девойка,
а до нея –
тялото на Ат.

(11) Ако похотливият Яга
изведнъж поиска
да се съедини с девойката,
нека се прилепи към платформата:

(12) нали на Майкъ му остана
малко от лепилото на Джамъртек –
то е достатъчно,
за да намажем платформата!”.

(13) “Но платформата трябва да е здрава, -
отбелязала Бай-Тимат, когато
приятелите приели плана на Нарджи, -
иначе Яга ще го изтръгне!

(14) Такава платформа може да се направи
само от клон на Бой-Терека
или от дъб,
който е на 5000 години.

(15) И не от всякаква девойка
ще се съблазни Яга –
трябва да подберем такава,
която ще го очарова!”.

(16) “На платформата ще легна аз, -
усмихнала се Умай-биче, -
само аз ще мога
да очаровам Албастъй!

(17) А за това, къде да намерим
стар дъб,
ще трябва да попитаме
алпа на дърветата Биртаяк.

(18) Но къде да го търсим –
той може да е
във всяко дърво
на нашата Земя!”.

(19) “Тук съм!” – казал тогава
Биртаяк от Стария Дъб.
Оказало се, че точно до него
били разположили стана си приятелите.

(20) “Вземете този дънер, -
предложил Биртаяк, -
остаря Искедум – и аз
преминавам в млад дъб.

(21) Нали Искедум е
на повече от 5000 години –
той си спомня още
сражението на Субан и Локбър!”.

(22) Иберът направил –
по молба на Кувъш –
здрава платформа
от дънера на Искедум.

(23) Кряш-Улят докарал
от близкия аул
четири плуга – и приятелите
поставили платформата върху тях.

(24) Събрали се в Искедум чирмъшите
от всички околни села
и устроили Акатуй –
помогнали на приятелите...

(25) Наблюдавал Яга приятелите
и видял, как вечерта
те поставили върху платформата
една девойка и тялото на Атай;

(26) когато всички си отишли,
Яга се прокраднал към платформата,
възнамерявайки само
да похити тялото.

(27) Но като видял девойката
с неземна красота,
решил да я обладае –
обхванала го похот.

(28) Но тъкмо прилегнал
до онази девойка,
когато здраво се залепил
към несъкрушимата платформа.

(29) Станала тогана девойката от платформата
и приела обичайния вид
на алп-биката Умай –
завил от страх Яга.

(30) Никога в живота си
този коварен алп
не бил попадал в такъв
страшен капан.

(31) Почнал той да умолява Умай
да му прости за онези
неизброими подлости,
които й бил сторил.

(32) При воплите му
се стекли всичките приятели
и се събрали всичките
велики алпове.

(33) “Ти наруши законите на алпите, -
казал Мар Джайтасир на Яга, -
оскверни с убийство един карамадж
и завземаше земята на хората.

(34) За това съдът на алпите
повели да те лишим
от половината от твоята сила
с помощта на камшик!”.

(35) Взел Субан своя камшик
и напердашил Яга –
той станал по-слаб
и повече не рискувал.

(36) Но своето коварство
той запазил – и продължава
да съблазнява слабите,
тласкайки ги към престъпления...

(37) А приятелите след боя
тръгнали да търсят място
да гроб на приятеля си –
царя-бахадир Ат.

(38) Като намерили такова място,
те го погребали,
а къде – всички хайджии
разказват различни неща:

(39) навярно за това,
всеки българин
да мисли, че Ат
е погребан край неговия аул;

(40) защото Ат бил станал,
както и Атряч, Маджи, Раудеб
и другите велики бахадири,
гордост на народа на българите.

(41) След погребението приятелите
устроили помен на Ат
и си спомнили, как той, управлявайки,
заздравил обичая в Аскъп.

(42) При неговото управление непознаването
и непочитането на обичаите
се считало за позор,
както и бягството от бойното поле.

(43) Всеки празник, всеки кинеш
Атай откривал
със състезания на хайджиите
от всички бейлици и суби.

(44) На онези бийове, които
не представяли свой хайджи,
гледали като на воини,
неподготвени за война.

(45) По негово време именно
българите почнали да казват:
“В аула може да няма кам,
но трябва да има хайджи”.

(46) Всеки аул, познавайки любовта
на великия цар към пеенето,
се снабдявал със свой хайджи
за случаите на пристигане на царя.

(47) Защото в един аул Ат
дори не изслушал хората,
казвайки: “За какво да говоря с вас,
ако си нямате хайджи!”.

(48) То накарал дори бийовете
да познават всички герои с това,
че въвел правилото
да се изброяват героите при наздравиците.

(49) За най-добри наздравици при него
се считали тези, в които
изкуството на словото се съчетавало
с познаването на живота на героите.

(50) За невежите бийове
царят обявявал на кинешите.
Той казвал: “Еди-кой си бий
не познава и не тачи героите!”.

(51) Позорът от незнанието
падал тогава и върху всички
жители на бейлика на невежия,
и за тях казвали:

(52) “Те са от бейлика
на онзи бий, който
не познава нашите герои –
какво да очакваме от неговите хора!”.

(53) Онези бийове, които
не изоставяли невежеството,
царят преставал да приема
и кани на пирове.

(54) Ат накарал бийовете
да уважават хайджиите,
а хайджиите – да пеят
само правдиви песни.

(55) Веднъж, като видял на един прием
един хайджи в окъсан тун,
той заповядал да му дадат
царски тун от подаръците на бия.

(56) Затова почнали да казват:
“Бият отначало трябва
да облече и нахрани хайджията,
а едва сетне да дава дарове на царя!”.

(57) В друга суба Ат,
като видял окъсан хайджи,
казал на хората: “Аз считам
хайджията за равен на бия.

(58) Бият пък счита иначе –
тогава нека той опита
да стане хайджи, а хайджията – бий:
нека видим кой е по-добър!”.

(59) Бият не могъл да стане хайджи –
и го прогонили с позор;
а хайджията, като станал бий,
облекчил живота на земляците си.

(60) В още един батавъл, където Ат
видял окъсан хайджи,
той попитал джурата Майкъ –
своя любимец:

(61) “Този батавъл се нарича
Къзъл Тун;
как мислиш, дали това име
му подобава?”.

(62) “Не, царю! – отвърнал Майкъ. –
Аз бих нарекъл този батавъл
“Скъсаната Шуба”, защото в такава
ходи хайджията тук!”.

(63) Оттогава този батавъл
наричали именно така –
и всички бийове почнали тутакси
да се грижат за хайджиите.

(64) А веднъж, в един бейлик,
на приема при царя,
един хайджи в песните
много похвалили бия.

(65) А Атай, като видял,
че тамошният народ
в действителност мизерствува,
попитал Майкъ-Муйтен:

(66) “Знаем поговорката:
“Хубаво е в онази суба,
където бият е опора на царя,
а хайджията – опора на народа”.

(67) Кажи: как е според теб,
в този бейлик
бият и хайджията такива ли са,
както в тази поговорка?”.

(68) А Майкъ отговаря:
“В този бейлик видях
двама бия наведнъж: единият говореше,
а вторият чуруликаше като славей.

(69) А хайджи пък тук
не видях –
значи, може да се каже,
че бейликът е много лош!

(70) Сам отсъди: как може
народът да живее добре,
ако вместо един бий
си има цели два!”.

(71) В друг бейлик,
където хайджията също
прекомерно хвалел бия,
царят отново попитал Майкъ:

(72) “Е, а тук, приятелю,
има ли хайджи?”.
А Майкъ му отговаря:
“Тук някой дрънчи, чух.

(73) Но да съчинява стихове
той явно не може –
затова всички думи
е взел от речта на бия.

(74) Излиза, че той просто
е подиграл бия –
значи тук също няма
истински хайджи!”.

(75) И тук, и там народът
се надсмял над ласкателите –
и другите хайджии
почнали да се боят да пеят неистини...

(76) Като идвал във всеки улус,
Атай отначало посещавал
тамошните карамаджи,
а едва сетне селищата.

(77) Когато веднъж царят
не влязъл в един батавил,
защото карамаджът бил непригледен,
всички почнали да се грижат за тях.

(78) При него не останали
невежи бийове – и всички
почнали да се гордеят с българските
обичаи и герои.

(79) Царят самолично,
заедно с всички субаги,
бийове и бахадири,
поправил убата на Аратеб...

(80) По негово време изглеждало
сякаш целият Аскъп –
от Макидан до Хин
се стича на Джиен при Аратеб.

(81) В тези дни
шатрите на закъснелите
се разпъвали на 100 версти
от огнището на Аратеб.

(82) При Ат всички се приучили
да уважават името “българи” –
нали от всички названия на азаките
той обичал именно това.

(83) На един от приемите,
седейки до Раубаза,
заобиколен от биргюните
на великите алпове,

(84) Ат попитал хората,
които били дошли при него
и свалили шапки пред него:
“Кажете, кои сте вие?”.

(85) Хората почнали да казват:
“Бърбатци, джеремелци,
сънджакци, караджими,
иделци, биракци...”.

(86) Като чул това, царят попитал
своя джура Майкъ:
“Кажи ми, приятелю,
а аз чий цар съм?”.

(87) Майкъ тутакси отговаря:
“Разбира се, цар на българите!”.
“Тогава днес прием не ще има, -
казва Атай на хората. –

(88) Нали сред дошлите
никой не се нарече българин
и всички тях нека
да ги приемат техните царе!”.

(89) Хората се втрещили,
но оттогава всички
почнали да се наричат
с гордото име българи...

(90) Когато духът на Атай
препускал към Касма
след двубоя с Балдиу,
той отново се срещнал с Иджик.

(91) “Кажи ми, Атай, -
попитал го Алабуга. –
Кой свой успех ти
цениш повече от другите?”.

(92) На това Ат отвърнал тъй:
“Повече от всичко се радвам на това,
че върнах уважението на българите
към тяхното име и обичаи!”.

(93) “Ами твоите победи
в многото войни?” –
учудил се Алабуга,
а Атай казал:

(94) “Да се спечелят тези победи
беше много по-лесно,
отколкото да се убеди народа
да обича своите обичаи и име!”.

(95) Когато Ат убедил българите
да обичат своето име и обичай,
високо се издигнал в Небето
пламъкът на Аратеб:

(96) нали пламъкът на Аратеб
образува огъня на душите на българите,
които почитат своето име,
обичай, предци и земя;

(97) и колкото повече българи
почитат своето име и обичай,
толкова по-висок е пламъкът
на огнището на Аратеб...

(98) А път Аламир се устремил
към воински успехи и плячка –
и забравил за задължението
да съхранява обичая.

(99) Заслепен от разказите
за съкровищата на пещерите на Мар,
той, седейки на рамото на Салум,
се устремил към Барджил.

(100) Като се възползувал от това, че Кай
все още спял,
Аламир разбил Джартъ-Дагрий
и завладял Барджил.

(101) Там, с помощта
на дивовете-изменници
Аламир намерил и ограбил
златните пещери на Мар.

(102) Не знаел Аламир,
че златото на дивовете
донася на хората нещастие –
и го взел със себе си.

(103) Поставил той това злато
в своя нов дворец,
който построил посред
Барджийската земя.

(104) Обичал той често
да идва в хранилището
и да се любува на своята
златна плячка.

(105) Но от златото произлизала
една страшна болест –
затова Аламир
бързо повехнал и умрял.

(106) Неговите джури след това
почнали да делят златото –
и, заслепени от алчността,
се изпобили помежду си.

(107) Тогава се събудил Кай; най-напред
той избил метежните дивове
и наел на служба
бурджанските българи.

(108) С тях той нападнал
сардарите на Аламир,
биещи се помежду си –
и ги разбил един след друг.

(109) На потомъка на Къзъл-Муйтен –
доблестния Арджак –
той заповядал да царува
над Барджил и Аряк.

(110) Арджак успял да събере
и върне в пещерите на Мар
всички онези съкровища,
които откраднал Аламир...

(111) Нито един макиданец
не се завърнал от Барджил
в своята родна земя –
всички те загинали там.

(112) А в самия Макидан
бийовете почнали да делят властта –
и също започнали с кавга,
а завършили с клане.

(113) Не ги възпрял обичаят –
нали те го били забравили –
и загинало величието
на макиданските българи.

(114) Но пък българите от Аскъп
благодарение на Атай
не забравили името и обичая –
и запазили могъществото си.

(115) За това българите ще бъдат
вечно благодарни на Атай –
великия наследник
на Маджи и Раудеб...

(116) След смъртта на Ат
българите в негова памет
почнали да наричат целия Аскъп
с неговото име – Атил.

(117) А край каменното
тяло на Ташлък,
което Ат оставил,
недостигайки до Сулдан,

(118) Кряш-Улят устроил в чест на Ат
големия карамадж Маджар –
защото той вярвал в това,
че Ат е станал мумин на маджарите...
 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание