НАРОД БЕЗ СВОЯ ИСТОРИЯ Е ЗАГУБЕН

Разговор на Пламен Бейков с Тачо Танев, проведен в дома му на 30 август 1996 г.

Преди да задам първият си въпрос, г-н Тачо Танев пожела да направи следното кратко изяв­ление:

Ако запитаме който и да е човек - бил той случайно срещнат или учен историк - защо ни е необходима историята, всеки ще отговори по различен начин. Някой в отчаянието си от съв­ремието ще каже: „Празна работа!" или друг: „Хубаво нещо е да си знаем историята", трети просто ще каже, че трябва да се учи...

Но за мен истинският смисъл на историята ще може да се намери само при една успореди-ца. Нека да я кажа.

Ще запитам: „Има ли човек памет, или ня­ма?" Ако ми кажат „Този човек няма памет", вед­нага ще дойде заключението - той не може да живее самостоятелно, не може да съществува. И ако няма други хора, които да го крепят, ще загине. За живота е крайно необходима памет­та. Няма логика, няма разум, няма действия, ако нямаме памет, защото само чрез нея ние можем да се образоваме. Само чрез паметта можем от живота да получим опит и в живота си да полз­ваме този опит. А един народ, ако няма исто­рия, е като живо същество, което няма памет.

Ето защо великият Отец Паисий е намерил истинския и прав път за новото пораждане на българския народ - за нашето Възраждане. То е станало възможно само чрез ония двайсет ръ­кописа, които са снети от неговия оригинал за различните краища на нашата Родина и тези двайсет ръкотаса са звездате и искрите, които са избухнали като големия пожар Национално възраждане, станал няколко десетилетия след тяхната поява.

Без история ние не можем да имаме зрял на­род със собствен опит, собствена памет и кой-

то да знае защо живее на тоя свят. А не да чака чуж­ди историци да го учат какво е било неговото минало и какво да очаква за своето бъдеще!

Ще кажа в края с две изречения: човек без същинска памет и загубен - няма познания и ня­ма развито съзнание. Народ без своя история е загубен - няма обществен опит и обществено съзнание - това значи: няма бъдеще.

Пламен Бейков: Разкажете ми за младежки­те си години, за образованието си. Откъде тръг­на Вашият интерес към българската история и кой го разпали за първи път?

Тачо Танев: Още като младеж в гимназията се сблъсках с мощната комунистическа пропа­ганда сред учениците. Между тях в Първа мъж­ка гимназия изпъкваха Александър Бурмов, кой­то впоследствие стана професор по българска история, и Любен Василев, който също стана професор - по право. Много съм се карал с тях - Господ да ми прости греха! И като резултат на това постъпих в съществуващия тогава, мно­го важния за българския народ, големия всена­роден съюз „Отец Паисий". Той имаше връзки с всички българи, пръснати по света - дори с българите от далечни страни като Австралия, Нова Зеландия и островите от Великия океан. Съюзът имаше огромна картотека и поддържа­ше връзките им с Отечеството. Едно от най-го­лемите поражения след 1948 г. бе унищожава­нето на тази картотека. При работата ми в съю­за „Отец Паисий" заедно с мои близки и обични другари създадохме неговото младежко подраз­деление - българския младежки съюз „Отец Паисий", който имаше разклонения в цялата стра­на. Освен своите лични членове съюзът имаше още 4500 колективни членове, между които всич­ки емигрантски организации и български пат­риотични организации в нашите съседни дър­жави. Съюзът беше съден след 1944 г. в лицето на неговия секретар проф. Иван Генов. Всъщ­ност тогава професорите много ни поддържа­ха, създаваха ни условия за работа. Самият съ­юз издаваше две големи издания - „Le Revue Bulgare" на френски, което се разпространява­ше сред по-видните чужденци, свързани с Бъл­гария, и сп. „Отец Паисий", в което учени като проф. Гьоргов, проф. Баламезов, акад. Арнау­дов и редица други даваха много хубави исто­рически и етнографски статии. Интересът ми към българската история се разгоря извънред­но много в мен особено поради това, че се сбли­жих с проф. Геза Фехер - маджарски археолог, който беше изпратен в България, за да се инте­ресува от старата българска история и да по­могне на нашата историческа наука предвид об­стоятелството, че старата ни история и по оно­ва време беше замряла доста много, като изк­лючим проф. Васил Златарски. Особено бе зам­ряла хуно-българската археология. Проф. Геза Фехер направи извънредно много за България. Той откри Мадарския конник. На скелето, изп­равено срещу самия релеф, той работи неуморно цели три години, за да разглежда всяка вдлъб­натина при различните часове на дневната свет­лина, която пада под различен ъгъл. Той разче­те надписите. След това прославеният му сле­довник проф. Бешевлиев само се опита да кри­тикува пропуските или недоглежданията, които проф. Фехер беше допуснал при своя прочит. Той работи на това скеле с един друг наш архе­олог - Рафаил Попов - предисторик, който има­ше способност да рисува. Много години пазех огромна оригинална негова рисунка на Мадарс­кия конник с всички надписи, но ми го открадна­ха заедно с редица мои стари писания, пък и кни­ги, между които много рядкото издание с великия алански епос, в който редица от песните го­ворят за българите и за отношенията с аланите -борби и съюзи с българите в ония отдалечени времена. Там беше откраднато и едно доста голямо мое съчинение, което беше поръчка - по стилознание. Това съчинение не беше одобрено от съответните комунистически събрания. Това бяха няколко последователни обира и предпола­гам, че те бяха вдъхновени и извършени от тога­вашната милиция. За това ще кажа по-нататък.

Тогава аз много помагах на проф. Геза Фе­хер с рисунки - през 1931-1936 г. бях студент в Българската художествена академия - и с бъл­гарските текстове на неговите забележителни книги „Военното дело на прабългарите" и „Пра­българската култура" - ще ви я покажа, с негов надпис е. Особено след като направих рисунки на златния колан - големи рисунки с темперни бои - ние се сближихме.

Проф. Геза Фехер си беше наумил да се до­бере до арабския оригинал с описанията на пъ­тешественика Ибн Фадлан от Волжка България, който се пазеше по онова време в персийския град Мешхед, в Източна Персия. В края на 1936 г. се готвеше един голям конгрес по тюркология и археология в Цариград. Той искаше да оти­де на този конгрес, да ме вземе със себе си и като използваме конгреса, да прекосим цяла Тур­ция, да стигнем до Персия. За да прикотка тур­ците да ни позволят да минем през Турция, за да влезем в Персия, той поиска да направя за тях няколко хубави рисунки с темперни бои и на златния колан, и на други хуно-български ар­хеологически предмети. Подадохме си документите в турската легация и остана една сед­мица до нашето заминаване. Обаче турците не ми дадоха виза заради „Отец Паисий". Все пак професорът стигна сам до Мешхед, но преди него един руснак успя да отмъкне ръкописа. А описанието на Ибн Фадлан е един от най-важ­ните паметници за опознаване на нашата стара история.

П. Б.: По кое време стана запознанството Ви с Димитър Съсълов - създателя на историчес­кото дружество „Българска орда"?

Т. Т.: Запознаването ми с Димитър Съсълов стана още по време на втората ми година в Ху­дожествената академия - през 1932 г. Въпреки че беше с 15 години по-голям и беше много бо­гат, с големи възможности, а аз бях още младо момче, той се държеше с мен като с връстник и общувахме много, а между другото от време на време и се спречквахме. Една от големите ни разправии беше за името. Той държеше за из­мисленото от Де Гроот име „хунор", а аз дър­жах за измисленото от Златарски име „хуно-бъл-гарин". Съсълов не смееше да приеме това име поради негови си причини и се разправяхме мно­го на тая тема. Той беше извънредно оригина­лен мислител. Каквото му кажеш - можеше обосновано наопаки да ти отвърне. При това -умно! От него научих да разсъждавам със „за" и „против". Той много държеше на мен, особено след 1940 г. Дотогава, още през 1939 г., докато бях студент в маджарския Едвеш колидж, аз бях открил и вече познавах трудовете на един нео­бикновен учен - Леополд де Сюсюр.

При Съсълов се запознах и с бачо Кольв-Ста-нишев, с когото се обикнахме също така много, а и с други близки на Съсълов като Гено Матеев и другите от „Българска орда".

И така - в Едвеш колидж се запознах, както вече казах, с трудовете на Леополд де Сюсюр -един от тримата братя, много големи француз-ко-швейцарски учени. Единият е езиковед, дру­гият - физик, а третият - Леополд де Сюсюр - е бил морски капитан, плаващ във Великия оке­ан, из източните азиатски морета и е познавал доста основно китайската книжнина и по-спе­циално китайската астрономия. Повод за този негов интерес е дал един голям и много важен труд на един историк - французкия академик Би-йо, който през 1840 г. е публикувал важната за нашата история книга „изследвания на индийс­ката и китайската астрономия".

Сюсюр бил подтикнат да изучи китайската астрономия именно от този труд, с който Бийо иска да докаже, че най-древната история на Ин­дия е проникнала от Китай. С неговия зодиак от двадесет и осем звезди определителки, кой­то коренно се различава от халдеогръцкия два-надесетичен зодиак, известен на всички нас днес, той излиза на пътя на астрономите и хороско­пите.

Тук трябва да отбележа, че в 1939 г. аз можех да имам поглед върху старата история само чрез тогавашното състояние на науката. По отноше­ние на Далечния изток то беше абсолютно никакво в нашата Родина, а на Запад съществува­ше едно грамадно течение, подхванато най-нап-ред от германския учен проф. Вебер от Берлин­ския университет и след това от френския ака­демик Масперо - ориенталист и специалист по китайски. Той, както и Вебер, твърдеше, че в Да­лечния изток няма никаква история преди 320 г. пр. Хр. и че всички китайски летописи, отнася­щи се до китайската древност, са фалшифика­ции от по-късни времена - една лъжа. Една мно­го горчива лъжа... Това естествено беше нож сре­щу всичко онова, което бях научил за миналото на хуно-българите, затуй защото преди Вебер и Масперо аз можах да стигна до книгата на Де Гроот „Die Hunnen der Vorchristlichen Zeit" още в 1935-1936 г. Бях проучил основно този труд. Де Гроот боравеше със сведения от далечното минало на Китай, а така също и от по-ново вре­ме за Хуно-българската империя до Китай - Им­перията на Великия Шан-Ют - това е побълга-рената титла от китайското название на титлата нахуно-българския владетел Мотун. Това, кое­то на Запад се говореше тогава, беше в реши­телно несъгласие с тезата, че българите имат нещо общо с Далечния изток, което впоследст­вие и руската и съветската наука също така раз­виха, особено от страна на ираниста Кинсбрук. През 1939 г. в Маджарско, когато изучих Лео­полд де Сюсюр, останах с тогавашните знания, също и от това, което бях чул и от проф. Лигети - един голям международен ориенталист в Ма­джарския университет.

Прощавайте, аз никъде не употребявам ду­мата Унгария. Българският народ цели векове е наричал маджарите „маджари". А германците, понеже на западната граница на Маджарско е имало доста много кутригури и оногури - все племена с български корен - са наричали ма­джарите, след като са дошли в началото на X век, с името „оногури", и оттам е произлязло името „унгар", „унгер", което всъщност е наи­менованието на тези племена.

П. Б.: Интересът Ви към елбетицата тогава ли се появи?

Т. X: Тогава. В работата ми за доктората по история в берлинския Хумболтов университет, който правих в периода 1941-1944 г., аз работих....

....ва да има. И затуй земните началници заедно с царете и князете се наричат „роговете". А име­то „рог", по китайски Дьиъу, носи първата звез­да от най-стария 28-звезден кръговрат, който съ­що се нарича Дьиъу. След като разбрах това, аз изложих мислите си в едно изложение, което послужи по-нататък за моята докторска теза в Берлин. Обаче в изложението под силното впе­чатление от тогавашното състояние на науката си представях нещата така, че хуно-българите, естествено като по-прост народ, са възприели от китайците тяхното леточисление и всичките му идеи с роджетата, обратните свастики, танг-рата и т.н.

Когато представих на моя скъп приятел Мит­ко Съсълов това съчинение, той много се въо­душеви. Понеже беше в най-тесни роднински връзки с многобройната тогава фамилия на Христо Данов, издателя, поиска то да бъде от­печатано и в списанието на Българската орда -„Известия на Българската орда".

Тук искам да обърна внимание, че думата „орда" не означава „войска" или някаква „нео­рганизирана тълпа", която като башибозук нав­лиза в чуждите страни, за да граби. Хуно-бъл-гарската дума „орда" значи „средище", „дър­жавно средище", „средецът"*.

Изложението беше отпечатано и с благодар­ност видях, че и сега се отпечатва във вашето списание. Обаче аз самият имам едно голямо възражение срещу него сега, близо 60 години след написването му. След като научих още мно­го работи, разбрах, че истината е точно обрат­ната. Китайците са научили от хуно-българите „своя" 28-звезден кръговрат, а не обратното, как­то съм го писал в „Елбетицата". Сега би тряб­вало да я поправя много основно в друга посока и в сърцето на тази посока ще стоят българите, а не китайците. Те са били само едни доста съ­вестни, извънредно трудолюбиви и крайно мно­гобройни и в ония времена хора, които за късо време - може би за около три века - са възпри­ели принципите на хуно-българската астроно­мия, но след това им се е видяла мъчна и са се отказали от нея. Запазили са само 28-те хюта (съзвездия) в своята астрология, така както ние сега сме запазили 12-те халдеогръцки съзвездия на зодиите. Китайците са ги съхранили най-грижливо в астрономическите си съчинения и главно в астрологическите. Китайските астрологически съчинения и до ден днешен упражня­ват извънредно голямо влияние както и двана­десетте зодии в Европа. Някой друг път би било интересно да се разкаже накъсо докъде всъщ­ност са стигнали в астрономията хуно-българи­те. Ще добавя, че китайците са възприели от ху­но-българите не само астрономическите знанияза небесните съзвездия, за небесните дворци и явления, а също така извънредно много други неща. Като почнем от съвсем обикновения на­шенски шопски сгъваем стол, който шопите ед­но време продаваха през 20-те години на Женс­кия пазар; извънредно много музикални инст­рументи, легла, дрехи, военна музика. Хуно-бъл­гарите са били музикално много чувствителни, защото тяхната астрономия стои във връзка с тяхната музика, която е напълно жива и до ден днешен в нашата народна песен. Според астро­номията на хуно-българите нашата народна му­зика още тогава е построена върху неравнодел-ните тактове, които в Европа могат да се срещ­нат само в Уверн и в Южна Италия под влияни­ето на преселени богомили или хуно-българи. А на Изток неравноделните тактове ги има как­то покрай Азовско море и в Кавказ, така и в Узбекистан, а така също и в Китай - навсякъде има остатъци отхуно-българската неравноделна ас­трономическа музика. Другите европейски на­роди, да не говорим за славяните въобще, са аб­солютно неспособни да пеят, свирят и танцуват тази музика. Много мъчно те могат да я възпри­емат. Тези влияния на хуно-българите върху Ки­ тай са наистина, подчертавам, големи. Без дру­го и самата китайска култура е нещо много го­лямо, но наистина в древността тя е била силно повлияна от хуно-българите. Това изглежда съвършено еретично за съвременния интелиген­тен човек, да не говорим за самите китайци, ко­ито ще писнат като индианистите, ако го чуят.

* Означава още ред, порядък - оттам отива в латинския - Ordos - ред, Ordnung - в немския (бел. ред.)

Това научих и от трудовете на големия герман­ски учен Еберхарт. Ето един интересен случай. Хуно-българите обичали музиката толкова мно­го, че при обсадата на един китайски град, кой­то вече почти бил в ръцете им, китайците, за да не падне градът, решили да се защитят по един много необичаен начин. Изкарали на високите стени всичките си музиканти и певци и те нап­равили спектакли. Българите се събрали да ги гледат и толкова ги харесали, че снели обсадата и градът се спасил. Това сигурно е единствен случай в човешката история.

В Берлин до 1944 г. бях ученик на няколко големи професори - Ернст Крюнел и Херман Кун. Херман Кун ми отпечата „Елбетицата" в праисторическия годишник на Германия, без да имам докторска титла, което беше изк­лючение тогава. В Берлин видях и края на света... Преживях близо петстотин огнени деноно­щия - и през деня, и през нощта - огън и пожа­рища, бомби. Станах по-голям спец и от пожар­ната команда за гасене на пожари. Това за май­тап...

Написах си дисертацията, от която имах само един екземпляр ТшТймски, който донесох тук, в България. Предно време, преди 6-7 години, го потърсих, но и той бе откраднат. И тога­ва помолих моя позната от Берлин да отиде в университета и да поиска копие от дисертация­та. Тя отишла, после ходила многократно с ад­вокати дори и т.н. - разбрало се, че я няма. Най-накрая адвокатът успял да разбере от университетските власти, че ЩАЗИ я е прибрала. . Б.: Какво стана с Вас след края на кръга „Българска орда"? Знаем, че Фани Попова-Мутафова беше осъдена от „народния съд" на 7 го­дини затвор, а Димитър Съсълов и Николай Станишев със семействата си - изселени за дълги години далеч от домовете си в София. Каква бе­ше Вашата съдба?

Т. Т.: В България се върнах през 1944 г., един месец преди „великата дата". По една случай­ност веднага ме мобилизираха и после това ми спаси живота. Но все пак от 1948 до 1953 г. бях на заточение в Ботевград. След 1953 г. „друга­рите" ме освободиха поради това, че решиха да направят баща ми „народен артист". Баща ми беше актьор в Народния театър до 1928 г. Там обаче той получи нервен удар, кой­то предизвика у него много силни тикове. Той беше много претоварен с работа - 400 предс­тавления за последния му сезон! Без да се броят репетициите! Беше доведен до последно изто­щение. С тази си болест вече не можеше да иг­рае и стана режисьор. Естествено големците не го допуснаха да поставя пиеси в Народния теа­тър. Тогава директор беше руснакът от Москов­ския художествен театър Масалитинов и той не искаше да има никой друг... Трябваше да отиде в провинцията и там със своите усилия помогна да бъдат оформени театрите в Пловдив, Бур­гас, Русе и Плевен. Той се казва също Тачо Та­нев. А името Тачо произлиза от името на един връх над град Виза по пътя за Цариград - Таш-тепе, което значи Каменния връх. На този връх баща ми бил наречен.

И така от 1953 г. станах главен художник на Пловдивския театър до 1955 г. След 1955 г. пои­сках да се отърва от цялото това чудо, дойдох в София за две-три години, където нищо особено не направих. Имам някои интересни преживе­лици там с български художници - колегите ми по образование, които старателно ме държаха извън възможностите да работя като художник. По това време все пак свърших една важна ра­бота - таблиците, които направих в две части. Те представляват българският буквозапис на ки­тайския език. Китайският език е записван от всички европейски, включително и руски буквозаписи. За голямо съжаление официалният български буквозапис, чрез който днес се запис­ват китайските имена и изрази, е абсолютно по­рочен. Това е така, защото 30-40 на сто от срич-ко-думите на китайския език се записват двус­мислено. Те могат да се четат по различни на­чини, а има и други грешки, Това за мен беше една голяма подготвителна стъпка, за да мога да се ориентирам дори в самия Сюсюр, защото аз започнах дори да превеждам отделно него­вите китайски текстове. Щях да проговоря ки­тайски. Учих го при един много способен човек - преподавателката китайка Джан Ксун Фун, же­нена за българин. Тя работеше като преподава­телка в СУ „Св. Климент Охридски'4. Извърши извънредно големи дела за познаване на китайс­ката култура у нас, защото създаде речници, учебници и други пособия. Тя преподаваше мно­го старателно на доста студенти - българинът се насочва към големите възможности.

През 1956 г. от Съюза на художниците ни въз­ложиха с един скулптор да направим музей за първия български партизанин в Разлог. Отидох там и работих 3-4 години и точно това отдале­чаване от София ми попречи да науча китайски език. Направих тоя музей. С много перипетии. И после съвсем ме отрязаха от СБХ.

Ето как си намерих нова работа заради по­минъка. Докато правех музея, трябваше да нап­равя една голяма карта на целия Пирин. Затруд­нен от планинския релеф, аз започнах да виж­дам планините в светлосянка. И тогава върху тази карта успях да разбера как геометрично може да се построи светлосянка. Това е било мечтата на Леонардо да Винчи, за която той е написал една специална монография „De Sfumato" („Мъглявостта"). Оттогава много художници са се мъчили да намерят някаква геометрична на­ука за светлосянката, без да има никакъв успех, въпреки че по отношение на линеарния рису­нък много художници още от времето на Рафа-ел и другите негови съвременници са намерили основата на перспективата - една чисто мате­матическа наука. Сега мога уверено да твърдя, че светлосянката е една също така математи­ческа наука, но нямам изложения по този въп­рос. Тогава започнах работа в Картографския ин­ститут. Ще видите разликите между моите сен-ко-релефи и тези, които се смятат за най-добри в Европа - швейцарските. Те нямат сенкореле-фи в низините. Ще видите равната Румъния при мен какъв релеф има. Това идва да покаже, че светлосянката е овладяна. Започнах да работя там като производственик и направих карти на Стара планина, на Пирин, на цяла България и др. И постепенно се превърнах в образец за ин­ститута - дойдеше ли чужденец, все го водеха при мен да му показвам как работя.