Наука и техника: Рецептите на Петър Димков

Автор: Запознат Публикуван: 26.06.2007 Прочетено: 16091 път(и) Размер: 412.00 KB

Сто години за всеки (Рецептите на Петър Димков) Николай Антонов Личност, съдба, прозрения Признание Народният лечител Петър Димков е явление изключително, единствено - не само за българите, но и за целия свят. Самотно се извисява той в пространствата на духа - със смайваща хипократовска всеобемност на медицинските знания и умения. Изглеждаше, че за него няма тайни в болестите и изкуството на лечението им. Онова, което не бе научил от книгите, му бе подсказано от страданията на хиляди болни, които бе лекувал и върнал към живот. Той бе събрал и проучил над 6000 рецепти за всички болести. Нито една сред тях не можеше да го накара да отпусне ръце и признае, че няма лек или знание за борба с нея. Подобен случай в неговия дълъг живот не бе имало. Тези хиляди рецепти - една по една - той бе „извайвал" в непрекъсната схватка с болестите в името на страдащите. Толкова действено бе неговото усилие, че правеше впечатление не на съчувствена помощ към пострадалия, а имаше вида на възкресение, на извикване към повторен живот. Всъщност точно оттук започва Петър Димков - за него страда¬нията, болестите, болките и пр. трябва да бъдат лекувани не само защото така повелява традиционната хуманност, а защото от тук ната¬тък пред здравия и спасен човек се разкрива път към нов и възвишен живот, водещ към съвършенство. Или би следвало да води натам. Хилядите рецепти, съвети, прорицания на Димков са събрани в неговата тритомна „Българска народна медицина" - тази библия на здравето, която стои на почит в толкова български (и небългарски) домове. Не знам защо, но когато я видя в нечий дом, у мен се събужда представата за запалено кандилце, което пронизва мрака със светъл лъч надежда. Лечителя се гордееше със своето дело, с титаничния труд, който то му бе отнело. Кой друг народ може да се похвали с подобна книга, съсредоточила в себе си хилядолетния опит заедно с мъдростта и прорицанието, които се излъчват от него. В наше време това дело „пътува" - в превод и тълкуване - към все нови и нови народи. То приобщава към себе си прохождащи търсачи на здраве, вричащи се да се отдадат на добродетелен живот в единствената посока, достойна за човека: тази, която води към усъвършенстването му. Преувеличено ли ще бъде, ако се каже, че тритомникът на Лечителя предоставя на хората възможността да се избавят от страдания и да живеят щастливо? Ни най-малко. Аз ида отдалеч И в десетото десетилетие на своя живот прославеният народен лечител Петър Димков бе по младежки пъргав и неуморим. Когато го питаха: „Как си? Как се чувстваш?", отговаряше тутакси с усмивка: „По-добре, отколкото заслужавам!". Понякога обясняваше: - На кои години съм, а работя, както като бях на 50, дори по-добре. Събуждаше се сутрин точно в пет, сякаш по сигнал на полкова тръба. Нямаше вид на човек, който се тревожи, че закъснява за някъде, но не приличаше и на такъв, който няма представа какво го очаква. Залавяше се веднага за онова, което наричаше „моята гимнастика". Тя се изразяваше в раздвижване на всички мускули на още спящата сънлива плът. Бързо и „немилостиво" събуждаше ръце, нозе, врат, слабини - възкръсваха от съня в началото на деня, който обещаваше труд и само труд. Лечителя сякаш ги изтръгваше от „нищото на съня", за да ги върне в живота - в съзнателното усилие на труда, който предстоеше. Още по-важно бе онова, което занимаваше мисълта му: то се изразяваше в отдавна обикнати и мъдро тачени вричания - той ги повтаряше наум, но си позволяваше и да си ги нашепва, сякаш съкровени тайни, обещания за работа и живот. Размахвайки нозе и ръце, уговаряше себе си: „Предстои ми плодотворен ден и аз съм се подготвил за него. Ще отговоря на писмата на всички страдалци, които са ми писали. Ще приема когото мога. Никому няма да откажа добра дума и съвет..." Така разговаряше със себе си, със своята възвишена вътрешна същност - вече будна и изпълнена с желание да действа. Всичко му бе добре известно и подготвено от предишния и още по-отколешните дни, но възможността да си го каже като вид клетва бе особено насърчително сутрин и осмисляше огромния, безкраен ден пред него. Защо държеше толкова много и тъй строго на сутрешното разсънване и вричанията си? Това му помагаше да прекрачи от вчерашния в днешния ден, без да губи време. Загубата на време за него бе загуба на живот. Пропиляване на живота. Вид бавно самоубийство. Вид бягство от отговорност - от огромните изисквания на взаимопомощта, каквато в нейния възвишен и идеален вид е общуването на хората. Бързото, енергично разсънване буквално за броени минути го привеждаше в пълна готовност. След гимнастиката отиваше да се избръсне и докато го вършеше, от време на време тихичко си подсвирваше. Правеше го по навик, но често на мнозина бе обяснявал значението, което отдава на привидната безсмисленост на подсвирването. Изглежда, то имаше същото незаменимо значение, както вричанията по време на гимнастиката - само че без думи - със звуци, които сами по себе си не изразяваха нищо определено (трудно бе да се познае какво точно си подсвирва), но бе ясно, че е важно самото подсвирване, като вид особена нагласа на духа, знак на готовност за труд и живот. Още в тези първи минути на новия ден проличаваше уважението му към самия себе си и към онова, което му предстои да прави. Полага се човек да бъде не само готов за това, което го очаква, налага му се или предстои да свърши, но и да даде подходящ израз на въпросната готовност. Затова Лечителя не пропускаше нито ден, без да се обръсне -нещо, което на неговата възраст изглеждаше простително. Но би било измяна към онова неизменно уважение, което изпитваше към работата си - тоест към своя живот, осъзнат като неоценима и единствена възможност за човека да постигне нещо достойно. Оставаше му още да се облече - в костюм, с риза и вратовръз¬ка - и можеше да се запъти към бюрото си в ъгъла на стаята, почти както на аудиенция. Ето го на любимото му място, зает с любимата работа - с ведра и просторна душа, с лице, озарено от добродушно сияние. Бе среден или дори дребен на ръст; след деветдесетата си година бе започнал да оплешивява. Мустаците му бяха бели, „остри"; в очите му се таеше закачливост, която прозираше през неизменната и мъдро-печална откровеност на благото му лице. В погледа на този премъдър човек имаше нещо благословено и окрилящо: то идваше от него, изглеждаше, че засяга единствено него, но го приемаха като за себе си всички люде, с които общуваше. Седнал на бюрото, се залавяше с приготвените от вчера писма, на които трябваше да отговори още днес, без отлагане. Не бяха малко. И не всички бяха от България. Купчето пликове бе донесло до него множество човешки тревоги и безпокойства. И благодарности. Някои бяха предварителни, като вид вяра в Лечителя - все едно дали го познаваха, или не. Споделяха страдания, на които никой досега не бе помогнал; единствената им надежда оставаше той. В тези писма се прокрадваше отчаяната и обезверена надежда, която сякаш се отказваше да служи на самата себе си и се предаваше - омаломощена и помръкнала - в ръцете му. Всички писма бе прочел предишния ден, сега си ги припомняше и изготвяше отговора. Това бе не само неговият съвет, но и най-подробно указание какво е необходимо да се направи, за да се изба¬ви страдащият от бедата си. Отговаряше на всяко писмо „изчер¬пателно", тоест - преписваше специално за всеки адресат рецептите, които преценяваше, че ще му бъдат най-полезни. Препечатваше своите „инструкции" на лист с най-малка разредка, като си служеше с пишеща машинка „Континентал" (стара едва ли не колкото него). Мнозина се бяха питали: как успява да отговори на всички, които го молеха за помощ, дори да плати разноските за всяко от тези хиляди и хиляди общувания, след като бе „обикновен пенсионер" със 112 лева пенсия. Защото никой никога не бе го чувал да се оплаква от недоимък и бедност. Напротив, неизменно изразявяше признателност на съдбата си, на живота, който му бе предопределен. Живот като на Христов апостол, в който няма повод за недоимък, след като всичко останало е възвишено и благородно. Пред неговия дом (двуетажната стара къща на ул. „Златовръх") винаги имаше хора. Бяха там дори среднощ, застинали в нямо очакване да се срещнат с човека, в когото вярваха като на чудотворец. И той наистина бе такъв: за него нямаше никаква тайна в познанието за болестите и лечението им. Не е бивало, разправяха страдалците пред неговия дом в очакване да видят Лечителя, да се докоснат до него - и той да не помогне на какъвто и да било болен! Славата му бе почти небесна: сякаш не лекуваше, а премахваше страданието по силата на върховна промисъл и дарба. Пред него всяка болест се смиряваше и всеки болен се проникваше от надежда. Течеше деветдесет и шестата година от неговия живот, а този мъдрец работеше все така всеотдайно и съсредоточено, както бе правил и преди десетилетия. Съумяваше да придаде на живота и труда си насъщната необходимост на волята, упорството и старанието, които винаги довеждат до резултат и удовлетворение. „Аз ида отдалеч..." - бе казвал неведнъж за себе си. Имаше предвид не само географските измерения, а и нещо много по-важно. Родът на баща му (Димови) и на майка му (Димкови) са от село Горно Броди, близо до Сяр. В този ъгъл, откъснат от живата плът на България, се таи някакво велико, засягащо цялото човечество прозрение. Лечителя бе писал за себе си и своя баща: „Син съм на свещеник Иван Хаджи Димов, родом от село Горно Броди, Беломорска Тракия, известен в този край като борец за църковна свобода и възрожденец, приятел на Гоце Делчев. През 1863 г. бил осъден от турците и гърците и бил принуден да се крие - като „монах" - в Зографския манастир в Света гора. По настояване на игумена сменил фамилното си име с това на майка ми - „прекръстил се" на Димков." Смяташе, че с този „ход" баща му успял да заблуди преследвачите си и въпросната буква му осигурила спасението. Няколко години българският свещеник Иван Димов (Димков) прекарал в манастира и предпочел този избор пред зловещите зандани на Едикуле в Цариград и бесилката. Бе велик не само по баща, но и по майка. Тя е била - както разправяше неведнъж - будна, открита жена, прекрасно олицетво¬рение на българския характер: трудолюбива, жизнерада, любвеобил¬на, умна, съобразителна, любознателна. Но най-забележителното е може би това, че нейният брат, вуйчото на Лечителя, Никола Димков (1859-1937) бил сред най-великите българи, известен и неизвестен, достоен за пантеона на българщината. Н. Димков от малък напуснал Горно Броди и тръгнал по широкия свят. Попаднал във Франция, където завършил инженерство. Дълги години се подвизавал като откривател: има записани световни патенти за технически изобретения - стикове за вагони, механизми за товарене-разтоварване на насипни товари и пр. Необикновено предприемчив, той се озовава в Цариград и основава там фабрика за подкови - индустрия, чието значение съвременният човек не може да си представи, но която навремето си многократно е била споменавана и възхвалявана в европейския печат. С едни подкови само изобретателят едва ли би могъл да измине този шеметен път, който го въздига високо в българското национално самосъзнание: намесва се в политическия живот, вдъхновен от идеята да се сбратимят народите, да се изгради едно достойно за себе си човечество. Тези идеи в бурните и „алчни" години в началото на XX в. съвсем не са допадали на множество хора. Но българинът Н. Димков повежда истинска борба за тях, печели привърженици, получава помощ едва ли не от цяла Европа. Връх на делото му е знаменитата брошура „Звезда на съгласието", написана на френски, издадена от инженера и разпространена сред правителствени среди в цял свят. Какво е забележителното на тази брошура? Това, че тя разисква и утвърждава проблемите на дружбата и разбирателството между народите и призовава всички - политици, военни, дипломати, обикновени хора -на борба за създаване на единен световен политически институт за дружба и сътрудничество, който да обсъжда и решава всечовешките дела. Н. Димков създава идеалния прототип на онова, което по-късно се осъществява с Организацията на обединените нации (ООН). Това се постига от хора, които в увлечението си несправедливо „забравят" първовдъхновителя на тази идея. Но така или иначе той е българинът, автор на хартата за човечност и прогрес, от самия него поетически обозначена като „Звезда на съгласието". Превежда брошурата си и на гръцки, разпространява я навред, въодушевен от приема, който тя среща. В третото десетилетие на XX в. Н. Димков живее в Цариград като виден промишленик и дипломат с огромни връзки в цяла Турция и на Балканите. На него България дължи още едно неоценимо дело. Той използва дипломатическите си дарби и измолва от турските върховни власти да предадат на България документите за нея от общия цариградски архивен фонд. Постига успех, чието значение никога няма да бъде измерено по достойнство - толкова е необхватно то. Към България поемат няколко вагона с документи, отразяващи няколко века събития. Ешалонът - според Лечителя - пристигнал на гара Подгорица и тук бил натикан в глуха линия задълго - докато най-сетне (и то трябвало да се очаква) една нощ избухнал пожар и в него изгоряла „историята" на България. (Защото, често повтаряше Димков, няма история без документи, нито народ без история.) А с българите се случило точно това на въпросната гара, където месеци наред безстопанствено „лежала историята на отечеството ни". Какво всъщност е станало в онези смутни времена, човек може да се догажда, само като научи, че сред спасените все пак документи е и протоколът от съда на В. Левски... Бащата на Лечителя бил забележителен човек: знаел гръцки, арабски, арменски. Общителен, пламенен, темпераментен. Известно време живял под заплахата на страшните турски зандани. Мъчително преживял раздялата със семейството си, когато „потънал в светогорската нелегалност", но издържал и това. Веднага след подписване на Санстефанския договор в 1878 г. натоварил оскъдната си свещеническа покъщнина на магаре и поел към София. С необикновената си интелигентност поразил софийските духовници и те му отредили място на свещеник в храма „Свети Крал" („Света Неделя"). До стотната година на живота си свещеник Иван Димков (Димов) всеки ден посещавал храма - „слизал" от своята самотност на още несъществуващата улица „Златовръх", придружен от сина си Петър, за да присъства на вечерня. Познавал се с всички по-първи хора на България; вредом бил приеман с почит и драгост, слушали го захласнато и ценяли мнението му на много патил и мъдър човек. Починал ето така: върнал се с Петър от вечерня и се усамотил в стаичката си - тази, която гледа от горния етаж към улицата. Предугадил часа на раздялата с този свят и - според неписаната традиция -останал насаме със себе си, вслушам в онези съкровени движения на душата, които бележат края на едно битие и изпълват човека (посве¬тения!) с тайната на предстоящото. Това е върховна минута на равносметка, когато на мъдър човек като него неудържимо се приисква да остане сам. Снаха му (съпругата на Лечителя) почукала на вратата - трапезата за вечеря била сложена. Свещеникът бил вече на път към отвъдното и с непознат глас ка¬зал - да вечерят, да си гледат работата, а той ще остане тук още малко... Напускал света на живите с упованието, че му предстои нещо важно и възвишено. Когато снаха му се решила да го покани отново на вечеря, той вече не отвърнал с никакъв звук. Лежал по гръб, с ръце една до друга и с просветлено, необикновено подмладено лице - в стотната година на своя живот. Майката на Лечителя починала по-рано - по време на Първата световна война. Умряла от любов: така силно обичала двамата си си¬на Петър и Димитър, че щом убили по-големия във войната, тя залиняла и скоро си отишла от света. Когато Димков напомняше, че идва отдалеч, между многото основания да говори така бе и благословията, която по рождение бе получил от баща и майка- и двамата необикновени личности, от онези, за които се казва, че изпреварват времето си. Майка му била забележителна родолюбка. Родила Петър на 20 март 1886 година. По онова време семейството на Лечителя живеело приблизително там, където сега е пл. „Възраждане". Това било софий¬ска окрайнина. Зиме вълците от Витоша се спускали до последните къщи на столицата. Лечителя ги виждал неведнъж в онези години. Както много мъдри българки, уважаващи традицията, и майката на Димков имала слабост към билките: не пропускала да набере достатъчно за зимата, да ги скъта на проветриво и сухо място и да помага на всекиго, който се нуждае. Впечатлителният й син не пропускал да присъства, когато при нея идвал някой страдалец - за съвет и „билка". Не може да не са му правили впечатление онези жестове, които са, така да се каже, „съд¬бовно" свързани с билките. Майката давала билки по предназначение, естествено съобразно премъдрата и толкова оптимистична поговорка: „За всяка болка - и билка". Но невинаги постъпвала така - не всякога нареждала на посе¬тителя какво да си приготвя за болката, как да го прави, как да се лекува. Понякога просто се присягала към китката набрани от нея билки (и брани най-вече на Еньовден, 24 юни - отредения от Бога ден за великата беритба) - и давала на страдащия: да си направи отвара и да я пие преди ядене. Не пропускала да прибави: - И да вярваш в тази билка, защото тя не е каква да е - Божа тревица е! Какво би могло да означава всичко това, наподобяващо не толкова лечение, колкото заклинание? Още невръстно момче Димков си поставял въпроси, които после решавал цял живот - и то тъй успешно. Онова, което го изумило при запознаване с билката (и което споделял с майка си), след това разгласявал навред: една-единствена билка съдържа в себе си целебните вещества и на безброй други, така че носи полза при всякакви заболявания. Установил тази „поливалентност" на лечебносгта, която се доказва едва ли не с всяка билка. А какво би било, ако билките се съчетават една с друга? Когато се научил да пише, майка му доставила специална тетрадчица и в нея синът под нейна диктовка записал рецептите, с които си служила, както и поуките от нейния лечебен опит. Било е в самия край на XIX век. Но ето че в живота на Лечителя настъпила промяна: започнал да се оплаква от всякакви болки, схващания, неразположения, главо¬болия и пр. Озадачаващо било, че рецептите на майката не помогнали и чайовете, които му приготвяла, не го освобождавали от напастта на болките. В края на краищата се получило така, сякаш бил обречен да отрече с болестта си и опасностите от нея надеждите и упованията на майката в нейната медицина. Междувременно било решено в Русия да се изпратят за придобиване на военна опитност и се обучат за бъдещи офицери децата на видни политически и възрожденски деятели. Сред тях попаднали Петър и Димитър Димкови. Постъпили във военното училище в Петербург. Петър пристигнал в Русия заедно с нелечимите си болести, които го довеждали до отчаяние - в училището, в обкръжение от млади и здрави момчета. Имало е и една минута, за нея си спомняше много рядко и със завоалирани символични оценки, минутата, когато болките «по цялото тяло" го изправили пред дилемата на самоубийството! Спасила го случайност, на която отдаваше фаталистично значение: в Петербург по онова време излязла медицинска книга от Френския автор Платен, озаглавена „Нов начин за лекуване". Купил тази книга и тя станала съдбоносна за него. Научил наизуст и прилагал към своите болки „нетрадиционните" съвети, които му давала. И оздравял! Това било всъщност единственото заболяване на Лечителя за целия му дълъг живот. Често разказваше този епизод от живота си. Признаваше яркото му начало за себе си. Разказваше го по-късно, когато бе успял напълно да вникне в него. А на младини просто четял много, разсъждавал върху поведението на хората, тяхната необикновена съдба. Привличало го най-вече онова, което възвеличава човещината. Най-честият повод то да се установи е подвигът, себежертвата. И още една добродетел, която Лечителя цял живот бе поставял над всичко: взаимопомощта. Тя тържествува по особен начин при заболяванията, домогва се до върховно-символни тайнства - например помощта, която даден лекар оказва на определен болен. И все пак - колко малко се знае за нея... А събитието, което по особен начин „коригира" схващанията (предположенията) на Лечителя, било ужасната холерна епидемия в Петербург през 1902 година. В една нощ заболели неколкостотин юнкери във военното училище. Всички били предупредени за опасност¬та, наподобяваща „бич Божий", върховно нещастие, наказание. Болест и отмъщение! Младият невръстен юнкер бил склонен именно така да оценява гибелното бедствие. Ако някой можел да бъде спасен от болестта - той би бил смятан не просто за късметлия. Изведнъж на Лечителя му хрумнало, че може да бъде такъв, дори че трябва и ще бъде такъв. Надеждата го обзела като предчувствие, завладяла цялата му душа, събрала силите му като в юмрук. Казал си: „Очаква ни голяма беда! Ще има мъртви. Но аз няма да се разболея!" С цялата си воля се противопоставил на бедствието. И го надмогнал! („Аз си казах: „Петре, не бива да заболяваш. Не само ти имаш нужда от себе си...") Тоест младият човек поставил в съотношение към бедствието близките си, своите майка, баща, роднините... А може би и България, на която бе започнал да служи, макар и като руски юнкер! И станало нещо кошмарно: за една нощ холерата покосила 400 млади юнкери в училището. Приличало на екзекуция, по-масова от смъртта при артилерийски обстрел. На сутринта изнасяли на носилки умрелите... По-късно щеше да припомня по различен начин събитието, вплетено в неговата философска здравна доктрина, която е сама по себе си едно от най-забележителните постижения на българското прозрение и гениалност. Човек живее, колкото трябва, и умира, когато се съгласи Обичаше да повтаря тази си мисъл, с която всеки от нас сякаш дразни съдбата. И добавяше: „И заболява човек не когато ко¬варната болест го нападне, а когато той й позволи това." Към 1900 г. имал две извънредно важни опорни точки в науката за болестите: човек е невъобразимо по-силен от всяка болест (което само по себе си е извънредно оптимистично!) и лекарствата на човека, с които той се противопоставя на болестите (а именно билките), са също така неимоверно по-силни, отколкото се предполага. В тези две „упования" е затворена почти цяла философска доктрина или дори съдба. Според нея болестите (чиято „участ може да бъде заболяване и умъртвяване на човека, но и дори обратното -победа на човека над тях") изпъкват не толкова с унищожителността си, а с особената „справедливост" (или несправедливост), която изра¬зяват. И когато това е налице, когато се случва, показва и ред други извънредно важни достойнства на човека, обществото, човечеството. Цели три десетилетия е посветил на армията. В нея водел двойствен живот, половината от който бил заключен за „външни погледи". Като редови офицер бил строг, но справедлив - с онази строгост, която се влияе от честта и се отнася повинно към нея. Тези три десетилетия били много трудни. Сред тях изпъкват няколко събития с изключителна важност. Едното се отнася до обявяването на Балканската война. Често се връщаше към спомена за този есенен ден. Винаги отсъждаше: „Беше най-щастливият в живота ми." Исторически преценено това е бил навярно най-щастливият ден на България: тя се вдига на оръжие, за да събере около себе си своите чада и постигне призванието си. Небивал, незабравим възторг обзема България! Всеки, където и да се намира, с каквото и да се занимава -изоставя личните си дела и тръгва с армията. Неописуемо, върховно пиянство на цял един народ, въодушевен от святата правДа: да бъде под едно небе, на една земя с всичките си поданици. През 1913 г. поручик Димков изживява тежката беда на поражението и смъртната опасност от гибел. Не от куршуми - от болести. От епидемии. От холера. Случва се така, че от холера загиват несравнимо повече войници, отколкото от куршуми. Положението на фронта става неудържимо. Холерата пламва навред! Тя посича хората там, където ги настигне - в окопите, по полето, на открито, под покрив. Към армията се отправя заповед: всички да отстъпят, да изоставят болните (смятат ги за неспасяеми!) и се спасяват кой както може. Ротата на Димков била фактически обречена да загине: съгласно генералната заповед трябвало да остане там, където е, с подозрението, че сред войниците има заразени и че било опасен риск да се приближават към останалите. В трагедията под Одрин той решил да изпълни заповедта на своето сърце и... ничия друга. Вместо да отстъпи, като обрече на гибел войниците, останал на мястото си. Имало вече болни сред тях. Навярно те били „осъдени" и заповедта да бъдат изоставени била жестока, но справедлива. Може би е било правилно, но Лечителя, потомък на възрожденци - решил въпреки всичко да не отстъпва нито крачка. Успокоил войниците, че няма да ги изостави и никъде няма да тръгне без тях. С фелдфебела на ротата намерили лимонтузу, чай, захар, чесън - тоест онова, за което вече знаел, че помага (или „може" да помогне) при страшната болест. Потърсил го и го „доставил" най-вече за да убеди другите и себе си, че предприема нещо нужно и спасително. Но разчитал на друго: да не признае болестта, да не й отстъпи нито един войник! Така се стига до необикновен епизод (в българската, а и в светов¬ната история), който стои непосредствено до „яфенския рейс" на Наполеон, рискувал да се ръкува с войници, болни от чума, уверен, че не ще се зарази. Поручикът знаел, че е сред войници, поразени от холера, но не приемал, не вярвал, че може да заболее сам или че заболелите ще умрат. Застанал на десния фланг на ротата. Фелдфебелът - на левия. Притичвали се тутакси на помощ на всеки войник, който изразявал страх или някаква болка. И чудото станало: нито един войник от ротата не се разболял. Холерата - след като бездруго опитала да порази ротата, все пак отстъпила и като победа на правдата - войничетата се спасили до едно. Лечителя много пъти се бе връщал към този страшен епизод от живота си и винаги се изумяваше от силата и непобедимостта на волята, която може да надмогне и невъзможното. Неизменно стигаше до прозрението колко важна е мисълта на човек за напътстване на собствения му живот и онова, което върши. Защото без съмнение бяха победили смъртната опасност от болестта с мисълта си, че ще я надмогнат. Тази упорита и волева мисъл сякаш беше направила невъзможно заболяването. Именно тя! Лечителя съзнаваше и своята заслуга, но не позволяваше на спомените да го ласкаят. Съзнаваше силата и значението на своя пример. Водеше се от веселата, но правдива войнишка задявка: - Сложи на една рота командир заек - и вече имаш рота зайци. Постави й командир лъв - и получаваш рота лъвове. Поручик, капитан, майор, подполковник Димков винаги бе командвал лъвове! През есента на 1917 г. бил тежко ранен в корема. (Раняван е общо четири пъти - нито веднъж в гърба!) В това фатално за него сражение куршумът го улучил на лошо място и той почти мигновено припаднал. Войниците на минутата забелязали какво е станало. По веригата на отстъпващите се разнесло: „Убиха капитана! Убиха капитана!" Не го изоставили - жив или нежив - бил любимият им командир. В лазарета, претъпкан от тежко ранени, в полусвяст очаквал реда си. Започнало да го обзема съмнение, че няма да дочака спасение, че животът е свършен. И се сетил, неподвижен на носилката (а тя била направо върху пръстта) за това с колко неща се бил заловил, колко работа го очаквала в живота... Работата оставала. Животът, изглежда, свършвал. За малко лежал в полевия лазарет. Натоварили го на влак за вътрешността на страната, където го очаквало дълго лечение. Носилката му вмъкнали в коридора на претъпкания влак: всички места били заети. По пода лежали - в носилки или без носилки - брадясали, бледи, отчаяни мъже. Този влак бил най-тъжният и най-бавният, с който Димков пътувал дни наред към България. Впрочем капитанът бил тъжен, но не отчаян. Отчаяние в своя живот не е изпитал ни веднъж. И сега също - опънат на носилката с незаздравяваща рана и опасност от фатално възпаление, премислял живота си - и със самата мисъл продължавал да живее, сйкаш за да остане покрай него и тя. Ден по ден и час по час в тази безизходна тревожна тъмнина, в тоя влак, пълен със стонове, охкания и викове от болка, обреченият на смърт човек събирал силите си - капка по капка, и надеждата си - спомен по спомен, за да устои на злото срещу себе си. Бездруго имал сили за това и отстоял. Лекувал се дълго. Всичките му рани оздравели. Белезите им били скрити от дрехите. През 1919 г. напуснал армията с чин майор и заминал за Виена с жена си. Предприема това в желанието да устрои някак семейството си в печалната, безнадеждна покруса на загубената война. Излекувал се от всички рани, но по тялото му останали белезите на вече преживяното, което го карало от ден на ден по-дълбоко да се замисля над собствената си съдба и призвание. Трудно му било да я съизмери с промените в живота, с общото униние и бедност, с ужаса на погрома. Така може да се обясни донякъде защо във Виена се заел да учи сче¬товодство (професия, от която смятал да се издържа), а не медицина. Жена му пък се заловила да изучава модата и се посветила на шапкарството. Не било нужно кой знае колко време, за да установи, че от него няма да излезе никакъв счетоводител. Напротив. Връх в съзнанието, в омърлушената му душа взело усърдието, свързано с болестите и опаз¬ването на здравето. Странно е, но от Първата световна война майор Димков излязъл озарен повече от всякога от желание да лекува! Заради това е още по-странно онова кратковременно „счетоводно начало", което така или иначе присъства в неговата биография. Във Виена се озовал в същинско море от медицинска литература, както и от небивало научно оживление, създало името и славата на виенската медицинска школа (особено в психиатрията). Увлякъл се да изучава тези „моди", които в град като Виена следвали една подир друга, сякаш всяка произлизала от предидущата и бързала да се отрече от нея. Това се оказало важно за Лечителя. Скоро той си дал сметка какви предимства има, че е изучавал българската народна медицина - макар и между другото - и е почерпил от нея мъдростта на прозрение, което от ден на ден ставало все по-ярко. Прехвърлил томове литература във Виена - вечер, след счетовод¬ните занимания и с едно въодушевление, което нищо не можело да помрачи. По-късно, когато ще си спомня тези две трудни следвоенни години, ще отбелязва с доволство, че прочел неимоверно множество немски медицински книги, че ги изучавал, водил си бележки по тях. И всички те му послужили като сетен аргумент в полза на „нетрадиционната" медицина, на „алтернативното лечение" на човека. В края на краищата нещата заели местата си: Лечителя не станал счетоводител. На жена му пък не стигнали средствата, за да се отдаде на шапкарството, интерес към което имали само определени кръгове на обществото. А ето и едно щастливо за него събитие: на България било разрешено да оживи армията си и, както е редно, обърнали се към най-ярко проявените офицери - сега запасняци - да се върнат отново в строя. И майор Димков се върнал във войската - за повече от 10 години. Този епизод от живота му започва във Варна. Лечителя и семейството му пристигнали тук. Майорът бил назначен за началник на варненския гарнизон. С какво се заловил в онези трудни времена? С какво го помнят във Варна и до днес, а историята на България ще го помни навеки? С Аспаруховия вал! На мястото, където се издигало съоръжението на Аспарух, от което до наши дни са останали само развалини, изравнени със земята, Лечителя се въодушевявал от миналото - с неговата слава и величие. Започнал да посещава мястото и си представя какво е било то и как е изглеждало. Тревожели го въпросите: как и със силата на какви жертви Аспарух се е добрал дотук? Откъде е тръгнал? Не е ли било логично да продължи в тази именно посока, а не да „завива" на юг? Колко време е прекарал в подготовка за преминаване на Дунав - до „скока" при Варна. ]? кого е било нужно да се сражава, за да наложи волята си? Защо така, а не инак са се сложили нещата около българската история? Какво изразяват те? Божие проклятие или, обратно, горчива милосърдност, съпроводена с предсказания за тегла и беди - безкрай. Що за знамение се таи отвъд късото, но фатално решение на Аспарух: «На юг! Там." Пророчески думи! Жест на пророк: ръка, насочената юг, с гръб към безкрайните степи и пространства, през които години наред, крачка по крачка, в оспорване и упорство едно племе търсило и най-сетне намерило себе си. Организирал с небивало въодушевление работата по възстано¬вяване на вала. Тъй като успял да го види във въображението си, не му било трудно да привлече сподвижници, да организира безработни и безимотни - да се трудят за нещо, което на пръв поглед никому не било необходимо. Единствено той навярно си казвал: „Сега за нас, българите, тук няма по-важна работа от усилието да докажем и покажем какви сме били, кого сме наследили, откъде идваме и какво можем." И така за онази далечна и смутна за народа ни година стотици варненци се хванали да „оживяват" Аспаруховия вал. Припечелвали по някой лев, но важно било самочувствието им, сякаш изведнъж досетило се за себе си в унинието на следвоенното време. В това свое дело Димков бил подпомогнат от прославения приятел на българите - Карел Шкорпил, който между другото се занимавал с разгадаване на човешките личности по „дреболии", съхранили се някак след тях. Естествено било да се интересува от личността на оня, който „рискувал" да доведе народа си от далечното Поволжие до морето тук и да избере точно това място за свое и на събратята си отечество. Според Шкорпил Аспарух - човекът на премъдър исторически подвиг - бил личност волева, даровита, силна, целеустремена, интелектуално високо извисена. Тази реставрация на духовния облик ученият направил с помощта на запазени по негово време „отломки" - главно кости, черепи. Дошъл до извода, че племето на българите било изключително умно, достойно за историческата мисия, която му се паднала да осъществи. През 1924 г. Димков служил в Бургас, началник на тамошната войскова част. Печални години били тези: ден и нощ към града прииждали и прииждали изселници от Беломорска Тракия, с по една бохча вещи, гладни, полуголи, отчаяни, изтерзани. Градът се препълнил с нещаст¬ници. Те гладували. Местните жители късали от залъка си, за да ги нахранят, но гладът бил повсеместен. За тези хора било истинско щастие, че тамошната военна част се командвала от майор Димков. Тутакси се заловил за работа, отделил превозни средства: каруци, коне, съоръжения и всичко, което било в негова власт, за да помага при различните работи, свързани с устройването на бежанците. Но най-важното, с което се захванал, било събирането на помощи от къща на къща. Оглавил работата така, че от всеки дом, от всяка къща, дюкян, учреждение, всичко, което би могло да се насочи в помощ на преселниците, било заделено и предоставено на нуж¬даещи се. Застанал начело на благотворителния комитет, който тръгнал от човек на човек измежду по-заможните хора в града, за да изиска помощ, да получи подкрепа. Десетилетия по-късно, като разказваше този епизод от живота си, той се просълзяваше от жал за нещастните си сънародници, продължаваше да страда от тази въпиеща неправда, която ги бе сполетяла като българи, бе ги обрекла на полугладно съществуване и несвършваща се до ден-днешен беда. Разправяше и един епизод, който приличаше на легенда: лично посетил най-богатия бургаски търговец. Последният без охота извадил някаква банкнота и сърдит я подал на офицера. Димков поел банкнотата и прошепнал: - Само тази ли?! - И това е много за тези никаквици! - избухнал скъперникът. -Махайте ги оттук, напълниха града с болести и боклуци, навред воня и смет! - Как смееш! - вън от себе си, за пръв и навярно за последен в живота си, извикал Димков и изтеглил сабята от ножницата. „Щях да го убия като нищо - не пропускаше да прибави към разказа си Димков. - Кое как, сдържах се, ръката ми трепереше, като стисках сабята над главата на оня мерзавец..." През 1934 г. подполковник Димков служил в Карлово. Съдбата и тук му изпратила изпитание. То е свързано с Левски. В тогавашната община взели решение да съборят родната къща на Апостола. Както се оказало впоследствие, черното решение произхождало от черни Души, далечни роднини на Левски. Димков научил в последната минута, че в общината решили да съборят родната къща на Дякона (оправданието за това бил уж новият регулационен план). В деня, когато работници щели да започнат събарянето, изпратени от него войници обкръжили къщата и преградили всякакъв достъп до нея. Събарянето било осуетено. Но то струвало много ядове на Димков: била организирана хайка против него; написали изложения до командващия войските в Пловдивски окръг за „своеволията на подполковника". Стигнало се дори дотам, една сутрин с военен джип в Карлово да пристигне самият генерал, Димков го посрещнал сдържано и почтително. Генералът настоял да изслуша подполковника. Последният му разказал всичко. Накрая заявил: - Може да отмените заповедта ми, може да разгоните постовете, които съм разположил, но тогава ще трябва да прегазите мен, за да стигнете до такова престъпление! Защото само най-голям враг на България може да се реши да събаря подобна светиня! Подполковникът бил наказан - „формално" макар - за действията си, но генералът разбрал за какво става дума и помогнал да се спаси къщата на Левски. Уместно е да се припомни епизодът, който Петър Димков не пропускаше да разкаже, колчем станеше дума за родната къща на Левски. Явили се при него (първия военен командир на Карлово) група местни турци - из сиромасите най-вече. Те също научили, че общината възнамерява да събори родната къща на Апостола, а подполковникът се възпротивил... - Да те благослови бог и да те пази - заговорили развълнуваните турци, - че така браниш къщата на Ицко! С това име назовавали Апостола (споменавали го помежду си), макар че всъщност никой от тях не го познавал лично. Но знаели за какво се бие, искали и те тази правда, за която той загинал. Предали парите, които били събрали помежду си - за да се възстанови къщата на Апостола, да се поправи и подкърпи. Те набавили бояджийската посуда, която била изчезнала от къщата, а дотогава била неразделна част от нея. С една дума турската сиромашия почувствала за какво става дума и безстрашно се намесила, за да се отстои правдата. Този епизод от пребиваването си в Карлово Лечителя разказваше винаги с треперещ глас. Сълзите напираха в очите му. Изпълваше го гордост и умиление. Бездруго примерът на Левски бе направил от него вдъхновен почитател на републиката, за която бе мечтал Апостола. Той бе убеден републиканец. Димков беше един от най-ярките патриоти, които е имала България. Неговият живот се бе „слял" без остатък с живота на Отечеството, бе осмислен от дълбока убеденост, че България е единствената в света, достойна за любовта, която изпитваше към нея. Любовта му към България сякаш излизаше извън всякакви измерения, тя озаряваше всичко, вдъхваше възвишен смисъл на живота му. Преди всичко друго - като природа - за Лечителя България бе най-красивото, което има на този свят. Къде другаде на планетата върху педя земя се е събрала толкова хубост и благодат, красота и вдъхно¬вение, радост и свежест? Получаваше се така в неговото преклонение пред България: можеш и трябва да обичаш тази земя, защото няма друга като нея! Тя заслужава любовта, преклонението и възхищението на повече от всеки друг кът на света. Но това едновременно е и знакът на някакво височайше благо¬воление към българите, на които е отредено да пуснат корен в тази част на света, да се раждат и умират тук, да се борят и побеждават в пределите на едно Отечество, което никой с нищо никога не би могъл да им замени. Лечителя бе обиколил крачка по крачка, педя по педя нашата земя. Познаваше я още от дете и след това - цял век - дълъг живот, възвишено осмислен от прекрасната природа, сред която се е появил, развил, възмогнал. Знаеше всяка българска рекичка, долчинка, село, град, местност. Беше ги обикалял - понякога „просто така" от любов, от дълбока вътрешна потребност, а най-често по повелята на военната служба, на войнишкия дълг или по-късно във връзка с титаничното усилие да се опознае българската народна медицина - навред, където се проявява тя, чрез хората, които вярват в нея и я признават. Едновременно възвишено-патриотични и логично-прагматични са били поводите, тласкащи го към дълги, непрекъснати пътувания. Това са били, може да се каже, експедиции на неговия търсещ дух из пределите на нещо, което няма граници: любовта към отечеството. При него тя винаги е била съчетана с любопитството да научи всичко, което още не е успял да узнае, за да се превърне в призвание любовта му към тази единствена страна в света: неговата Родина. Прераждането Лечителят вярваше в преражданията и имаше множество причини за това. Прераждането е израз и последствие от необходимостта човешкото същество да се усъвършенства. Дотолкова насъщно за него, че просто е неделима част от живота му (в пределите на едно поколение) и по-нататък в бъдещите прераждания, нужни преди всичко като условие (време, опит, прозрения) да се участва в безкрайния процес. При всеки човек има някаква „своя особеност" и тя се оказва не нещо друго, а основна, водеща или направляваща „черта" на неговото битие, на личното му развитие в гъмжилото от подобните развития, във всяко от които е ангажирана конкретната („текущата") негова съдба -в пределите от едно раждане до „полагащата й се смърт". Попитах веднъж Лечителя каква е при него тази водеща, първоопределяща същност. Отговори тутакси, като човек, дълго и проникновено обмислял една тайна: - Медицината! Лекуването на болестите! Съзнаваше това като върховно призвание, на което е посветен „абсолютно цял" - не само в този свой живот, с тази своя настояща дейност, а изобщо. Тоест откакто съзнанието му „съществува" в неговата конкретна биологична и духовна същност, то е свързано с комплексността от подробности, качества, стойност и пр., олицетво¬ряващи се в момента от онова, което е, и което е продължение (естест¬вено и категорично), на което е бил „преди" в предишните си същест¬вувания. Веднъж сам обясни какво значи това, в какво се изразява: - Човек живее на земята един миг. То е всъщност цял век. Името му означава именно това: един век. Толкова „време" (живот) е отпуснато на човека. Никак не е малко. Напротив, съобразно възможностите на всяко конкретно битие (живот) на човека са предоставени възможности да направи истински чудеса - в усъвър¬шенстването на тази една-единствена добродетел, която го отличава в това му битие (или във всички прераждания досега). Ако се вгледаме в днешното поколение - по степен на историческа зрялост, на усъвър¬шенстване като последствие от досегашното участие в преражданията (във вечно възмогващ се към красота и съвършенство живот), - сега ние се намираме в 30-35-ото си прераждане. Много сме далеч от съвършенството, което се постига за 500 и повече прераждания... Казано иначе, Лечителя имаше ясно съзнание за себе си не само като конкретност - във времето и пространството, във вечно продъл¬жаващия живот, но и като обособена същност, натоварена с труден, ала щастлив и благороден дълг. Бе радостен да го съзнава. Позволяваше си (рядко впрочем) да напомни, че преди много и много години, по времето на богомилите, бил уважаван знахар със странна съдба: прокудили го от отечеството му, та тръгнал да се труди за людете с две торбички през рамо: в едната билки, в другата - хлебец. И където минавал, раздавал утеха, лекувал, помагал, благославял. И продължавал в дълго скитничество - през времето и пространството. А в предишното си прераждане (т. е. в отрязъка живот и време през втората половина на миналия век) бил италиански лекар, участвал в борбата с епидемиите от чума, спасявал хората, проникнат от безстрашието, което идва от правотата и честността ни. Не пропускаше да прибави, че бил погребан в едно римско гробище... Откъде знаеше всичко това? Колкото пъти съм го питал - толкова пъти ми е отговарял със загадъчна старческа усмивка: - Дадено ми бе да узная. Интонацията, с която обсъждаше проблемите на смъртта и живота, подсказваше самоувереност, загатваше за едва ли не безраз¬съдна храброст. Случвало се е да го питам не се ли бои, че е живял толкова много на тази земя, и че... - Никак! - винаги ме бе прекъсвал той. - Никак! Сега да кажат тръгвай - и ще тръгна. Кой можеше да му каже: „Тръгвай!" Върховният разум, Висшият разум, Провидението, Бог - единна и величествена съвкупност от най-възвишени стойности, до които се бе домогнал по силата на собственото си самовъзвисяващо се битие, равносилно на пророчество. Да, защото мисълта е пророческа. Т. е. основната дарба на човека - дар¬бата да мисли и осъзнава - е и вид пророчество и неговата глъбина Зависи както от проникновението на отделния индивид, така и от °нова, което се „предава" от опита на всички през „цялото време". Беше странна тази храбра радост на Лечителя! Да тръгне - и то колебание, - означаваше да поеме „за отвъдното" без бавене с някакво едва ли не радостно очакване, с непоколебима увереност, че върви към по-добро. А неговите любими хора тук? Дъщеря му - нежна и талантлива художничка? Синовете му Георги и Любчо? (Любчо - жив образ на баща си, изваян от доброта и благост, негово копие.) А жена му -бдяща, грижовна, вярна сянка, която го бе съпътствала цял живот? Как щеше да ги напусне, да изчезне, да ги изостави? Всичко това с трогателните привързаност, които го олицетво¬ряваха, не пречеше - напротив! - на чудото на прераждането, което така или иначе е чудо на отчуждението. На раздяла и сбогуване. Изглежда, онова, което Лечителя очакваше оттук нататък - макар да бъде свързано със смърт, с толкова традиционна и неотменима печал, все пак бе нещо друго. Той не само предполагаше, че е така, но беше непоколебимо уверен в него. Тайнството на смъртта не бе нищо друго, освен тайнство на новата милост, която се оказва на човека - след като е преживял сегашния си живот, да бъде „повишен" в следващия, разграничен от паузата на едно „временно умиране" и всичко, което го придружава. Тласкан напред и напред в подемите си на настоящото битие, той проникваше все повече и „по-оптимистично" в следващото и го чакаше с вяра и упование. Без тази вяра и упование да го потискат с угризения, че изневерява на преживяното досега, на онези, с които е било преживяно (или по-точно: осъществено по законите на взаимопомощта). Като посочваше броя на преражданията (своите и на други личности), формираше представата си за времето и неговия ход, „проникваше" до онази тайнствена идея за начало и край (за „всичко и нищо"), която естествено възниква в подобни случаи. Защото ако е вярно например, че се намираш в тридесет и петото си прераждане, уместно и неизбежно е да попиташ: „А кога е било първото и как се е осъществило то? От какво е произлязло? Кой го е напътствал?" Ето някои от най-важните напомняния на Лечителя, изразяващи неговата непоколебимост и увереност. Прераждането е безначален и безкраен процес-- може би не сам по себе си, а като ярка съставка на битието въобще. Започва с възникването на мисълта, т. е. със способността да се осъзнава светът и да се прониква в неговите закономерности и се усъвършенства по-нататък именно във връзка с нея. Тя пък, от своя страна, повлияна от конкретните събития и обстоятелства, съпътства всяко лично битие. Усъвършенстването е безкрайно, макар сега засега да има и претенции за „проектиране" във времето. Едно указание е например „доказаният" факт, че Буда се е прераждал 540 пъти. И е постигнал съвършенство, признато от всички. Това е и примерът за всеки човек: много и много трябва да работи над себе си, да се усъвършенства във всеки живот, при всяко прераждане, за да постигне „предела". Всъщност има ли предел? Би трябвало да има. Но Лечителя напомняше: - Предел няма. Пределът означава край, спиране, предложение за завършеност и „стопиране" във времето и пространството. Израз на това за човека (и комай не само за него) е смъртта, умирането. Излизаше обаче, че смърт няма. Бе го казал дословно: - Смърт няма. Човек е безсмъртен. Животът е велико благо, защото няма нищо извън него, което да го оспорва. Преражданията - в неговите схващания - бяха етапите на възходящо усъвършенстване, различно за различните люде, в различните условия и предпоставки. Но каквото и да е то - разбираемо е, че човек трябва всячески да участва „с всички сили" в този процес. Много грубо престъпление и невежество е, ако човек сам реши да сложи край на този процес - тоест да се самоубие. Формално това е убиване, смърт (върховно провинение пред живота въобще), но то е дезертьорство, което се наказва. Как? С „отлъчване" на самоубилия се от всеобщия процес на живота и усъвършенстването за 600 години. Наказание страшно и жестоко, ако се разсъди по-дълбоко. „Съображението" като че ли бе в състояние да внесе обреченост в съдбата на личността, на конкретното битие. Но Лечителя никога не бе го схващал така. Напротив: водещото, върховенството в процеса на усъвършенстване на всеки човек е самият човек, съзнанието му за призвание и дълг, за взаимопомощ и достоен живот. Казано инак: в процеса на усъвършенстването и прераждането човек издига себе си и прави това (или би следвало да го прави) с върховно съзнание за Дълг, призвание, съдба. Той схващаше прераждането като нов живот, надарен с всички предимства на началото, на новата възможност, на новия опит и усърдие. Когато изповядваше, че е готов тутакси да тръгне към „отвъд¬ното" („ако го повикат"), не пропускаше да отбележи предимствата нз уж трагичното събитие лично за себе си: - Ще изоставя тази мърша - казваше, като пощипваше с два пръста предраменницата си или: - Ще захвърля този вехт костюм, ще запокитя дрипата, която нося сега (тоест пак костюма си, който обаче винаги беше в идеален ред, увенчан неизменно и с вратовръзка), и ще тръгна! Ако се съди по интонациите, с които разгадаваше приключението на смъртта (предизвестие за прераждане), наистина никак не се вълнуваше и тревожеше. Напротив, очакваше го като награда, както човек получава отдих в края на напрегнат ден. Представата му за това бе категорична, изградена много внимателно от различни впечатления или знамения („които му е било дадено да научи"). Вярваше, че в минутата на смъртта - където и да застигне тя човека - около него веднага се събират най-близките нему покойници, за да „подложат" рамо, да подемат душата му и я отнесат там, където обитават и те. Би било чиста фантастика, ако не го споделяше с дълбока, нетърпяща възражения и изискваща уважителност вяра в онова, което идва. Подразбираше се, че близките покойници, които светкавично се отзовават - из небитието, из безкрайността на пространството и времето, - заобикалят с грижа и внимание „новопочиналия", а съвсем не го потапят в някакво страдание или каквато и да било заплаха за разплащане - след „грешен живот". Напротив! Схващането е не само любопитно: то е знаменателно. Но и утешително като важна информация за „отвъдното", в което - така се смята досега - човек уж не присъства. Но личността има доста ясна представа за това „отвъд" и в нетърпението си да го узнае с голяма и силна емоция го е квали¬фицирала (преди още много векове) за ужасно нещастие, страдание, ужас. Свързала го е с апокалиптични представи за жестока разправа -каквато няма и не може да има. Изобщо всеки от нас тепърва ще коригира представата си за отвъдното! Димков бе изградил своята и тя бе достоверна. Самият той поясняваше: - Изчезвам от този свят за десет, за петнадесет години и се появявам отново, за да продължа. Тоест извършва се прераждането в новородено „подходящо" същество, за да се продължи досегашната „генерална линия" на развитие и усъвършенстване. Получава се нещо странно, за което той не бе пропуснал да мисли: оня, който умира и се преражда, неизбежно става „по-млад" от вече родените, които формално може да се „окажат" негови деца. - С децата внимателно! - често предупреждаваше без повод, сякаш като внезапен израз на някакво хрумване. Добавяше: - Не бий детето си - биеш баща си! Няма нелечими болести! Как бе осъществил делото на своя живот? Как се бяха обособили тези три големи тома, включващи българското знание за болестите и лечебните средства, озаглавено „Българска народна медицина"? Казано инак: как „се събра" на едно място морето от сведения, пръснати във времето и пространството, и недостъпни за погледа на страдащите? Благоговейно признаваше, че тази медицина за него започва с рецептите на майка му, които записал под нейна диктовка. Немного на брой рецепти за най-банални заболявания. Ето основополагащото събитие, с което започва „Българската народна медицина" на Димков. Решаващо се оказало синовното признание, любовта към майката, вплетена в едно толкова необикновено дело, каквото било това първо „рецептурниче", отразяващо знанията и умението на една мъдра жена. А всъщност то е само началото. За едно момче на 12-13 години, записало рецептите на майка си, те са само първата крачка в началото на един път, който не е било възможно да се предвиди. Изпълнен със съзнание за полезността и необходимостта от въпросното дело, Лечителя постепенно, но упорито се приспособил към тази вече един¬ствена и въодушевяваща цел на живота си. Нямал избор: можел да „сглоби" „Българска народна медицина" по един-единствен начин -като събере цялото знание на българите за болестите и лечението им. Такива опити са правени и преди него, и много отдавна, но всички те (някои широко известни и „популярни") не са нищо друго, освен непретенциозно събиране на едно място чутото и наученото - за болестите и лечението им. В историята на българската народна меди¬цина съществуват множество подобни „записвания". Достатъчно е да се постави кое да е от тях край 3-те огромни тома на „Българската народна медицина", за да се „види" разликата, да се осъзнае необик-новеностга на делото, осъществено от Димков. Случило се така, че търсаческата, „изследователската" работа, придружаваща (а и обуславяща) събирането на народната премъдрост за болестите и лечението им, разбудила вродения гений, който носел в себе си. И въпросното събуждане се обособило като необикновено упорит стремеж, небивало рвение и постоянство, готовност и всеотдайност - събрано във винаги остър и бдящ интерес към всичко, което засяга болестите и лечението им. Изпъква моментът на състраданието, който може и сам по себе си да мотивира подобно страдание: безброй хора боледуват, стотици са болестите, от които страдат - всекидневно и повсеместно възниква необходимостта да се справят с някакво заболяване. Естествено било да си помагат един на друг, да си съобщават вече наученото, да се съветват, като се осланят на преживяното и (това е особено важно) на чутото от някого. Изобщо векове наред до възникване на възмож¬ността за записване и съхранение медицината била като фолклора -предавала се е от уста на уста. Лечителя се оказал исторически най-подготвеният да сложи в ред хаотичното дело: да извлече от познавачи, лечители, мъдреци, страдащи и пр. онова, което те знаят и могат да разкажат за страданието си, за предприетото лечение, за резултатите от него. Как го е осъществил? Най-напред - със съзнание, че трябва да се залови за него. Случаят наподобява гениалната идея, озаряваща големия творчески ум. В един момент, в началото на века, не в България, а в Петербург Лечителя стигнал до тази идея. Може да се каже, че тя го връхлетяла внезапно, като мълния. Става дума за времето, когато успял да се справи със собствените си „тайнствени болести". А то не ще да е било банално излекуване от беда. Това е сякаш промисъл, „поръчителство" (чрез щастливата избава от болестите), че съществуват възможности да постигне изумителни неща. Много вече са постигнати, но са „пръснати", предават се от уста на уста като народни песни. Сравнението е благодатно: както една народна песен, предавана от поколение на поколение с всеки нов вариант се приближава до „увенчаващата завършеност", до съвършенството си - така и с рецептите, съобщавани от човек на човек (от болен на болен), се осъществяват „конкретни" подобрения, с които те придобиват най-автентичен, т. е. най-действащ вид. Но докато с народните песни се занимава цял народ и всеки на своето място, по свой повод „внася" нещо в известната песен и прибавя и лично участие, в делото по събиране и усъвършенстване на народните рецепти за болестите Лечителя бил сам. Неговото дело е лично! В Петербург той доста разширил рецептурничето, продиктувано му от майка му - просто от нанасяне на всяко съображение, съвет, указание и п р., на които бил свикнал да дава ухо и си води записки. Към вече известното добавял ново и ново. Особено любопитен бил към преболедувалите някоя болест и излекували се от нея. Записвал лековете, начина на приложението им. Следвало „двойно проучване": на едно победено заболяване чрез конкретното лечение, което завършвало с успех, и вникване в „симптоматиката" на болестта, при която се е получил съответният резултат. Всъщност това е било и най-трудното за него. Не е разполагал с убедителна нозология, т. е. уточнения на симптоматиката на отделното заболяване. Не се осланял на достатъчно убедителни и надеждни схващания, уточнения (постигнати в хода на съответната лечебна практика или почерпени от конкретните случаи). Нямал подобна опора. Трябвало да си я създава сам. Така че всяка нова рецепта, която включвал в своите рецептурници, била едновременно и някакво уточнение (или въпрос, съмнение, „хипотеза"), отнасящо се до болестта, а не само до лечението й. Тук прозира цялото величие на подвига: Лечителя изучавал лечебния опит на народа и едновремен¬но - за себе си и за всички - уточнявал познанията за болестта, пред¬решаващи в някаква логична степен приложението на конкретно лечение (което на свой ред в хода на практическото си осъществяване му давало съответното основание за корекция, изменение, усъвършенстване). Поставял всяка нова рецепта, медицински факт, наблюдение и хрумване в съответствие с онова, което е могло да се съпостави, за да „придвижи" макар и крачка напред голямото дело. Вършел го със съзнанието за върховен патриотичен дълг. В продължение на години трупал рецепта след рецепта. При всеки разговор, все едно къде, при всяко упоменаване на болест и лечение, съвет или съждение тутакси записвал онова, което му се струвало важно. Понататьк усилието му изглежда раздвоено: от една страна, „количеството" конкретни рецепти, съвети, указания и пр. изисквали подбор - т. е. преоценка, която била възможна само при съответно преосмисляне на конкретната болест, на представата на народа за нея и лечението й. Казано инак, събирачът на рецепти Димков изграждал „в себе си" познавача на болестите. Вън от тази двойна зависимост би било невъзможно да сложи ред в собственото си дело, което към годините на Първата световна война вече взело „големи размери". Разполагал с няколко хиляди записки на рецепти, които постоянно разширявал, усъвършенствал или осъждал на забрава (когато намирал основанията за това). А основание за подобна селекция е могла да бъде само убедеността му, личната му преценка за болестта съобразно познанието за нея. - Със своята народна медицина - неведнъж бе говорил той -българският народ се е лекувал в продължение на 1200 години. - Имаше предвид и епохата до Освобождението; снизходително „изваждаше" времето след Освобождението като „нов" период и уточняваше: - Тази медицина е доказала категорично своята полза. Без нея не би имало български народ. Той просто не би оцелял от болести и епидемии! Успоредно (а по-точно е да се каже взаимнообусловено) усъвършенствал познанията си и в друга област: ирисовата диагностика. За нея научил каквото е било възможно да се научи още в Петербург. Силно го впечатлил разказът на унгарския медик Печкели, който през една лятна ваканция гостувал в имението на свои близки и като тършувал из плевника, изведнъж се видял пред бухал, който нощувал (денувал) на въпросното място. Поразителна среща, с огромно значение за медицината! Печкели инстинктивно протегнал ръка да хване птицата и я сграбчил за крака. Тя била едра и силна, тутакси разперила крила, за да се изтръгне от ръката му, и при това усилие кракът й се пречупил. Буквално от сантиметри, очи в очи с птицата, той видял как в огромната зеница на бухала мигновено - в мига на счупването - потъмнял един отрязък от ириса на окото. Било като знамение! Мнозина го сочат за начало на ирисовата диагностика, но истината е друга - например на древните египтяни била известна „живата връзка" между болния и неговия поглед. Премъдри лечители се научили още в онази епоха да гадаят какво точно показва окото, когато „в него" се появи „това" или „онова". По времето, когато бил в Петербург, юноша с високо съзнание за „свое дело" в живота, ирисовата диагностика се ползвала с достатъчно авторитет - и най-вече защото до помощта на опитни ирисолози прибягвали членовете на императорската фамилия. Набавил си всички възможни книги по този въпрос и скоро изучил всичко, което било възможно да се научи за ирисите и съответните болести. Осъзнал нещо извънредно важно: има толкова ириси, колкото хора и толкова промени в ирисите, колкото са болестите им. Това означава: всеки ирисолог преуспява в своя система за диагностика по ирисите. Така от началото на този век Лечителя започнал да формира своята ирисова диагностика, която бързо и успешно усъвършенствал. Въпросното прецизиране е аналогично на работата му над рецептите. За да се ползва „достоверно" от него, трябвало да го пресътвори. Нямало „готови" ирисологии. Доказва го със своята „Карта на ирисите", а по-точно „Ключ на очната (ирисовата) диаг¬ноза". Това е „карта на двете полукълба" - т. е. на двата ириса, в които на определени точки, с абсолютно установено местораз¬положение се „разполагат" всички промени на съответно („рецип¬рочно") място в тялото. Проектират се като точки цели органи -например сърцето. Неговата проекция е в левия ирис, на нивото на стрелката, показваща три часа, и почти на средата между вътрешното и външното ограничение на ириса. Това е едно малко „островче", върху което се очертават - „ден и нощ!" - сърцето с възможните (и често фатални!) промени. Те се определят най-напред от точната локализация (на местоположението). Уточняват се в определена последователност - от горе на долу: аорта и медиастинум, ляво предсърдие, лява сърдечна камера с клапата й, дясно предсърдие, дясна сърдечна камера с клапата й, сърдечна обвивка (перикардиум)... Всичко е „проектирано" фактически върху една точка на ириса! Но за опитното око то е достатъчно и Лечителя никога не бе грешил в своите прозрения. Важен диагностичен знак в ириса е цветът на „точката". Той по правило е червен, но съществуват безброй нюанси, изразяващи здраве или болест, зараза, травма и всичко, което може да се случи. Този цвят също има оттенъци, изразяващи особености на поражението. Разбираемо е защо при ползването на въпросната диагностика се иска остро, бързо и впечатлително око. То е също „нещо, което се изучава и усъвършенства". Той се бе захванал с него още в армията, в самото начало. Научил се бе да „поглежда" в очите на другарите си -по различен повод и най-често „на шега". Но с тези надзъртания оформял своята представа за болестите и проекцията им в ириса. От време на време подхвърлял какво „вижда". Към неговите занимания се отнасяли с разбиране и търпение. А чрез тях той набир!|л самочув¬ствие за отговорностите, които съдържа всяка диагноза. При истински болен. С истински „поразени" ириси. Става дума за епизод в „сянката на биографията" на Лечителя, но той му отдаваше голямо, едва ли не страхопочтително значение. Свързваше го със случай от своя живот (службата си) в Бургас в трагичните следвоенни години. В близко семейство единственото им детенце заболяло от дифтерит. Лечението вървяло трудно, болестта напредвала. Лекарите, които се грижели за детето, започвали да свиват безпомощно рамене. Една вечер те за последен път посетили детето и съобщили на родителите, че по-нататъшните усилия са безполезни. Лечителя и жена му също били там. Всички посърнали освен Димков, който забелязал в израза на болното дете нещо особено. Усетът му подсказвал, че ще има промяна и тя вече загатва за себе си в поведението на обреченото дете, което изглеждало смъртно уморено и изтощено. И все пак... Същата вечер Лечителя се престрашил (почти 20 години откак се занимавал с ирисология). Казал: - Я да видя и аз какво става! В покрусеното мълчание на присъстващите извадил от джоба си лупата за марки (с която не се разделял) и батерийка. Лъчът озарил „подземието" на ириса. В него изведнъж открил промяната! Болестта отстъпвала - това установил на секундата и в радостно изумление огледал всички: - То оздравява! - споделил той. - Спасено е! „Ирисовите прозрения" заемали навярно второ място в главния интерес на Лечителя към болестите. От рецептите на майка си до томо¬вете „Българска народна медицина" той положил невъобразим, титани¬чен, исполински труд да събере в едно всички „възможни" български знания за болестите. Проявил необикновено търпение, изумителна воля и старание. Защото всяка рецепта, която научавал, не само записвал тутакси, но и „проверявал". Съпругата му разказваше с колко нови и нови задачи я отрупвал всеки ден: като жена тя безспорно по-добре от него умеела да си служи „с варене и печене" - т. е. готвене, каквото в известен смисъл били тези безкрайни изпробвания на рецепти, с които той се занимавал от сутрин до вечер. Особена грижа за него били „необяснимите" рецепти, почитани сред народа без доловимо основание за подобно отношение. Изпробвал" и тях. Може да се каже „дегустирал" ги, защото непре¬къснато се въртял около жена си, докато тя по негово указание пригот¬вяла една или друга отвара. Лечителя едва дочаквал последната да изстине и пристъпвал към „лична преценка" - опитвал я и веднага сякаш се вслушвал, „да я чуе". Отнемало много време. Отварите от билки не се пият, разбира се, заради вкусовите им достойнства. Поначало всички лекове са „справедливо" горчиви и безвкусни, но имало нещо много важно отвъд този вкус, нещо, за което билката само загатвала, а за познаващия „езика й" то било важно. В България не е имало човек, който така добре и проникновено да е разбирал езика на билките, както Димков. За всяка отвара важно и решително си оставало онова впечатление (на пръв поглед вкусово), което тя му правела, като с нещо неизразимо свое навеждала творческата му инвенция към хрумване с изключително значение -почти във всеки отделен случай. За всяка билка определял различни изпитания и проби, отвари, смески и какво ли не още, докато точно определи („дозира") за себе си какви са достойнствата и възмож¬ностите й. Записвал това в специално „досие" на болестта и билката; отпечатвал текста на старата машинка „Континентал". Държал преписа на масата си известно време, сетне го включвал на точно определено място в нарастващата с годините картотека. Това е съкровище! Велико достояние на България и на света -няколко големи кашона, пълни с преписи на рецепти и бележки, отнасящи се до цялата медицина. Ръкописите се пазят в дома на Димков. Непроучено или недопроучено - делото му се надява на своите продължители. Има основание да ги чака. Насаме със страданието Дълги години на външния вход на къщата на Лечителя се мъдреше надпис „Петър Димков не приема". Беше странно и нелогично хора, тръгнали с болка, болест или недъг от другия край на България, да се доберат до този спасителен АОМ, за да разберат, че не могат да се видят с Лечителя. Че той не може да им помогне. Или още по-точно - че му е забранено да помага на когото и да било, все едно дали може, или не може да го стори. В продължение на десетки години Димков бе лишен от правото да помага на хората, да ги лекува, да връща здравето им - както само той единствен можеше (след толкова усърдната подготовка) да го прави. Беше му забранено да го върши. Основанието бе формално: - Не е завършил медицина. Няма право да лекува. Този дълъг епизод от живота на Димков все някога ще получи оценката, която заслужава. Вътре, в дома си, Димков неуморно се трудеше да усъвършенства своето знание, да помогне на страдащите, да бъде полезен на хората. Нему бе забранено да лекува и все пак никой от тези, които трябваше да го видят, желаеха и се стремяха към това, не се бе примирил. Всеки, който искаше да го види, успяваше! Мълком понасяше ударите на невежеството - и неведнъж рискуваше да приеме някого, да прегледа, да лекува при явната опасност тежко да пострада. Случваше се - и неведнъж - да заплати, дори с арестуване! А що се отнася до правото или неправото да лекува, той изживяваше укорите и заплахите мъжествено, възмогваше се над тяхната невежа непримиримост. Веднъж разказа следното: - Оня ден се върнах от Дунав. Направих чудесно пътуване. Красива, чудна е България! Случи се пътем да минем по моста, който навремето построил Кольо Фичето. Какъв майстор! Каква красота! Положил е белия камък над реката, като пафти на момински пояс. Нещо те спира там, задържа те да постоиш, да се полюбуваш, да благословиш майстора, изпипал тази красота... И не ти иде наум да попиташ: та къде е учил той този майсторлък? Какъв университет е завършил?! С какъв успех? Просто стоиш и душата ти сама благодари за красотата, защото я възприема като нещо, създадено тъкмо за нея... Й все пак той приемаше страдалците, които си бяха дали труда да дойдат дотук. Приемаше ги въпреки заканите, заплахите, преследванията. Виновник ставаше най-често жена му. Тя именно излизаше при всяко позвъняване и „преговаряше" с дошлия до този праг на надеждата страдалец. И решаваше да го пусне или не. Собствено винаги го пускаше, но си позволяваше да „разиграе" „сцената на забраната", опит да се отклони, да се върне страдалецът, който дни наред се бе стремил насам и за когото единствената надежда и спасение бе Лечителя. Обикновено жена му го предизвестяваше за болния, който чака долу, в дворчето, наред с неколцина още. Прибавяше и нещо, което сякаш „доразрешаваше" въпроса: „Вижда ми се много слаб и отчаян." Или: „Тази майка идва вече четвърти път. Надява се само на тебе." Това бе като вид „заговор", колкото той и тя да преодолеят непоносимите неприятности на забраната. Но след като се договаряха, така да се каже, помежду си, жената отиваше да доведе чакащия. Изпитваше неудобство, защото отделяше едного от многото. Чувст¬ваше, че извършва някаква несправедливост. Трябваше да пропусне болния при мъжа си така, че у всички, които оставаха вън, да не загасва надеждата, че ще дойде и техният ред. И ето по стълбите пристъпяше щастливецът, комуто е дошъл редът. Лечителя се бе изправил в стаята и неволно даваше ухо на шума от стъпките. Нещо се променяше у него, озаряваше го някакво предчувствие. Без да си дава сметка, той мислено извайваше образа на оногова, когото щеше да види след малко. Не бе го виждал досега. Всяка болест „формира" заболелия по особен, единствен начин, макар признаците на формирането да са едва доловими или дори съвсем скрити за непосветения. Но оня, който имаше способността да „чува" езика на болестта и да разговаря дори от дистанция с нея (а Лечителя имаше тъкмо тази дарба!), долавяше какво се приближава до него. Болестта издава неуловими стонове от болката или дори -само от „очакване" на болка. „Въздъхва" и „охка" - също неуловимо, затаено, може би от неудобство по този .тъкмо начин да представя себе си. Сковава мускули и стави - и го постига в безброй случаи. Като ехо на тези болки у болния въздъхва сякаш самата душа. Всичко това за броени минути (а дори по-малко от минута) създаваше у Лечителя впечатлението за човека, който изкачваше стъпалата към него и щеше да се появи след малко. Едва доловимите звуци на страданието! Да, той имаше вече представа за онова, което му предстои! Вратата се отвори, в рамката й застана посетителят - възрастен човек, апоплектично пълен, със страдалчески - учуден и изненадан - израз на лицето и някакво неясно чувство на вина. Такива са волевите и сзмонадеяни хора. Подобно впечатление създава болестта им, Когато засяга черния дроб. Но Лечителя долови още нещо: човекът бе обречен, правеше последните си стъпки по тази земя и дните, които му оставаха, не бяха нито весели, нито много. Ето той пристъпи към Лечителя, грабна с две шепи десницата му и жадно, с устрем я целуна - сякаш отдавна бе искал да го стори, стремил се бе към него, но нещо го бе възпирало. И заедно с целуването човекът някак се снижи, падна почти на колене пред Лечителя... Последният се остави да целуват ръката му, сам по навик постави лявата си длан върху главата на новодошлия. Все още го занимаваше онова, което до тази секунда се предаде от болния към него. След малко гостът се овладя, изправи се, стъпи здраво на краката си. Лечителя изрече кротко, с доброта и готовност: - С какво мога да ви бъда полезен? Посетителят почна да разправя за себе си, като скачаше от една подробност към друга и бъбреше по оня объркан начин, по който хората се оплакват - преизпълнени със страдание, което не знаят как минута по-бързо и по-силно да внушат на околните... Домакинът продължаваше да го слуша и оформяше в най-големи подробности неговото страдание. Измерваше мислено възможностите да бъде полезен. Посочи с ръка стола, на който болният тутакси се отпусна с лице към прозореца и доста близо до него. И до самия прозорец, сякаш вмъкнал се странишком между два вагона, Лечителят приближи лицето си до това на страдалеца. Сложи ръце на главата му, сякаш я захлупи, затвори очи и потъна в себе си - в безмълвна интимна близост, опрян до страданието на седящия. Затворил очи, с длани върху главата на болния нареждаше наум убедено и страстно: „Ще направя каквото мога за тебе. Надявам се да ти е от полза. Ще съкратя страданията ти, ще заглуша болките ти. И ще го сторя, защото изпитвам добри чувства към тебе, въпреки че не се познаваме и се виждаме едва сега, а може и повече да не се видим. Ти си дошъл при мене с вярата си и аз няма да те подведа." Дългото безмълвно общуване отне всъщност две или три минути, но то бе истинско чудо: двамина непознати - страдалецът и Лечителя, които бяха живели всеки за себе си на своето място, виждаха се за първи път и, уви! - по тъжен повод - почти светкавично се проникваха от вълнуващо човешки чувства един към друг. Те не даваха израз на това, напротив, Лечителя дори искаше да го потули, да не го показва, но душите им вече разговаряха помежду си и една висша сила подсказваше какво да си споделят по този тайнствен начин и какво ще стане понататьк. Извади батерийката от джоба си, взе и лупата, която му бе винаги подръка, посочи мълком към ухото си, повелявайки на болния да гледа именно там и светна за миг. Лъчът светлина проникна в окото му и оголи ириса. Видяното там и подробностите, на които обърна внимание, потвърждаваха онова, което Лечителя вече бе успял да узнае, да „предскаже" на самия себе си... Не крий болестта см, защото ще умреш от нея! Лечителят често си служеше с официалните определения на болестта като особено явление, „разстройство" на нормалните функции на организма и пр. Ползваше тези формулировки като общоприети категории, бързо „препускаше" през тях и се изправяше внимателен пред заболелия човек. Онзи, който е бил здрав, но вече не е. Който боледува. И изживява „нови" специфични усещания. Във всички медицински ръководства болният е особен човек; у него са нарушени нормалните функции на един или друг орган и в общото му състояние е настъпила промяна, която в някаква степен го противопоставя на здравите. Към него всички подхождате разбиране и съчувствие, щедро го обсипват със съвети, лекарят предприема каквото сметне за необходимо, ред неща се променят или „нововъвеждат", за да може заболелият да излезе от премеждието на болестта и стане пак онова, което е бил. Че заболяването никак не е прост проблем, а сериозно изпитание, личи от грижите, които страдащият изведнъж съсредо¬точава върху себе си, както и по възприемането със страхопочит, известно униние или дори печал симптомите на болестта, която го е повалила. - Ако сме в състояние - разсъждаваше веднъж Лечителя, - да се вгледаме в себе си и в околните, когато сме обединени от грижата на едно заболяване на познат или близък човек, непременно ще се Удивим от последствията, чрез които изведнъж, пред всички се проявява забулената дотогава от погледа причина. Тя може да е проста наглед, но съчетана със заболяване, придобива особен, ясновидски, а може да се каже, и прокобен смисъл. Би могла да свидетелства за леко премеждие, за „транзитно" болестно страдание, но каквато и да е, възбужда специфични чувства и ангажира по определен начин мисълта на околните към потърпевшия. Заболелият е в беда, в нещас¬тие. Нему трябва да се помага и така обикновено става. Но първият миг от установяване на феномена „заболял човек" предизвиква харак¬терна реакция, сякаш независимо от съчувствието, което се полага или вече е налице. Най-напред у болния, а след това и у тези наоколо „мълком се осъзнава" заболяването като вид произшествие с конкре¬тен потърпевш и с възможни и очаквани последствия задругите. Казано инак, с известно подчертаване на конкретната симптоматика то „инсинуира" някакво подобие на вина; околните „негласно" го прие¬мат в такава постановка на заболяването - не е бил предпазлив, не е внимавал, не е бил умерен и пр., като „оправдание" на произшествието. И каквото и да бъде по-нататьк съчувствието им (а то зависи от множество неща и се проявява в безброй постъпки), около болния не престава да витае чувството за виновност. Подсилва се от възникнала¬та - за близките и околните - необходимост да се грижат за болния, да му отделят внимание, време, усилия и пр. Но и без това то е налице. С болния не само е станало нещо - той е допуснал (позволил, имал неблагоразумието и т. н.) с него да се случи неблагополучие - болестта. *** Много народи тачат една и съща поговорка, която бездруго смятат, че е измислена най-напред при тях. Тя звучи приблизително така: „Не крий болестта си, защото ще умреш." Страшна закана! Не стига нещастието на заболелия, но и преду¬преждението за смърт („по съвсем друга причина"). Но какво означава тази поговорка? Що за оценка дава тя на феномена „болест - заболял"? На болен, който крие болестта си от другите, поговорката поглежда като на човек, който се е провинил в нещо, но го премълчава и укрива. Едновременно тя го предупреждава за последствията: премълчаването ще доведе до смърт - като наказание за премълчаването. Обратното, ако болният навреме и на всеослушание огласи, че е заболял, има шансове да оздравее. В такъв случай оздравяването ще дойде като вид награда. Но то също носи странни особености - осъзнаване на вина, прегрешения, заради които можеш да бъдеш наказан, ала и да бъдеш опростен, ако постъпиш, както се изисква от обстоятелствата. У всички народи тези обстоятелства съвпадат! Те изискват от заболелия откровеност, настояват за споделяне на случилото се, срещу което обещават съвети и помощ. Но изпъква главното: заболелият се изправя пред обществото с болестта си досущ като пред съд, пред който трябва да се „покае" и осъзнае допуснато провинение. А на какво се осланя заканата за наказание (при това смъртно!), ако болният крие болестта си? На някакво странно, дори зловещо съображение, възникващо в хода на заболяването. Защото обявяването на болестта, разгласяването - дори ако се вземе като повод и условие за съответно лечение и помощ - все пак остава неразгадано с тайнствената необяснимост на заканата за смърт, без изрично да се упоменава дали това важи за смъртоносни поначало болести, или се отнася до заболяванията „изобщо". Изпъква съществена подробност в произшествието на боледува¬нето, изразяваща отначало докрай морално-духовни изисквания и категории независимо от болестта, на която се приписва само съответният провокативен момент. Лечителя обръщаше голямо внимание на всички предизвестия, които предупреждават болния, че с него ще се случи нещастие. Със самото това болестта се „приравнява" с произшествията, с „белите" и „ядовете", които дават да се узнае за тях - било чрез сънища, било чрез други поличби - още далеч преди заболяването да се появи и „разгърне". Тази особеност също „приобщава" болестите, заболява¬нето към произшествията с по-голямо значение за околните, отколкото това изглежда понякога. Сънищата на човека са свързани с неговия живот и преживявания и са насочени към бъдещето. Така твърди народната вяра. Въпреки всички оспорвания те „предупреждават" за необикновеното, което предстои да се случи. Както и за болестите! Това също доказва, че за¬боляването е сериозно, многообхватно явление дори когато няма симптомите на такова. И изглежда лесно обяснимо - още преди да се появят „тежките", категорични симптоми на болестта, през времето, Когато тя, така да се каже, прониква в човека и се развива, и го надмогва по особен начин, чувствителният към промените установява, че с него нещо става". Още преди да е в състояние да каже: „Болен съм." Неуловимите вътрешни „движения" възбуждат Своеобразни пориви, състояния, които пък влияят несъзнателно върху формирането на сънищата, като обособяват и съответния символен, прокобен знак. Болестта е явление, което не може да остане незабелязано дори още когато не се е проявило. То е „влязло" в човека, руши хармонията на организма му, потиска едни функции, насърчава други, създава „брожения от енергии", които не могат да се уталожат и в края на краищата неизбежно се отразява и в сънищата. То става донякъде иносказателно, но става. Болният е болен още преди да е болен! Собствените му сънища го убеждават в това. „Не се преструвай на болен, защото ще се разболееш." И тази поговорка свидетелства за философско-морално отношение към феномена - при това твърде отколешно. Да се преструваш на болен, е твърде сложен „вариант". Подбудата може да бъде зевзешка - т. е. създаване оживление и недоразумение там, където може и без него. Преструващият се на болен може да го прави, за да изпроси милост, състрадание, помощ. Морално-духовното провинение пак е налице. Може да го върши и заради облагата на състраданието, изискващо помощ (материална например). В този случай се намесва и нещо като самоунижение. Става дума за вариант на доста често използвана измама, наивна на пръв поглед, като примерно присвояване на щедра милостиня от някого, който проси, но си има всичко. Подобно провинение не остава без последствия! Съобразно присъдата на народната поговорка то се наказва (и колко „реципрочно!") тъкмо със заболяването, което самият „потърпевш" си е избрал. Така „изпросената" ( а би могло да се каже и „хитро изиграна роля на страданието") се превръща в своята противоположност -„механизъм", широко разпространен и назидателен в отношенията между хората. По принцип законите на човешкото поведение (на човешките взаимоотношения) допускат човек да се прави на онова, което не е, но при категоричната повеля: „Да не ощетява никого по никакъв начин". А тъй като болестта невинаги е „удобна" за разиграване на подобен вариант, тя в това нейно „въплъщение" попада сред „забра¬ните на човещината". Противопоказана е дори в случаите, когато човек иска или може да се прави на болен, просто за да покаже, че е в състояние да го прави. В живота подобни „преструвки" се допускат. Дори са широко разпространени - дотолкова, че всеки живее почти не така, както трябва, и прави най-често точно онова, което не бива да върши. Но в тези случаи той получава назидание от друг род - т. е. не така фатално, както би могло да се окаже (и се оказва), когато в поведението на човека се намесва въображаемо заболяване. Описани са безброй случаи от най-известни автори - например Монтен - в разказа за младия човек, който се преструвал, че ослепял с едното око, сложил си превръзка и когато след няколко дни я снел, окото му наистина било сляпо. Този проблем е важен и ясновиден, защото е родствено свързан с онова състояние, познато на всички и изживявано от всички, когато по време на епидемия или разпространение на някоя болест всекиму се струва, че няма да бъде отминат, дори започва да „чувства" признаците на заболяването и в края на краищата заболява - сякаш става жертва на породената у самия него кратка слабост („съгласие" да се разболее при голяма опасност това все едно да стане). Този момент е извънредно важен в поведението на човека, той е водоразделен - възможно е и друго развитие - т. е. амбивалентно състояние, което се предизвиква от опасността на всяка разпространяваща се болест. И какво точно ще се случи, зависи от волята, желанието, вярата и пр. на потърпевшия. Лечителя смяташе въпросния момент за извънредно важен, с огромно прогностично (ясновидско) значение. Той го бе свел до една златна максима: „Човек не трябва да боледува." А не следва да боледува, защото нормалното му битие от само себе си изключва произшествието, приключението, изпитанието на болестта, освен в случаите, когато е налице сериозно нарушение на природния закон. Но тъкмо то е и основанието този закон, съпоставен с човешкото битие, да „отминава" заболяването, да изключва болестта - и неизбежната, и „пожелаваната". Човек се ражда, за да бъде здрав - такъв е изводът, становището на всеки, който обмисля философски този проблем. Би било глупаво и въпиещо нелогично да се създаде съвършено чудо, каквото е човекът с неизчерпаемите, удивителни възможности на неговата мисъл, и точно в него да „бодне" опасността или необходимостта от боледуване. Когато индивидът е „далеч" от всяко заболяване и опасност да заболее, ангажирането на мисълта му с въображаемата болест обикновено се насочва против самия него и дава тласък на болестта, колкото тя да е илюзорна или далечна в даден момент. Може да се случи точно обратното - при противоположното отношение към болестта - въображаема или настъпила. Оказва се, че това е едва ли не най-важното в отношението на човека с болестта! Лечителя го бе узнал и изучил в тежки изпитания. Бич Божий Той беше обмислял години, десетилетия наред отношенията на хората към болестите, от които боледуваха, и отношенията на болестите към хората, които боледуваха от тях. Доста странни отношения! Поначало коя и да е болест, в кой и да е конкретен случай възниква „заредена" потенциално с „намерението" да умъртви страдащия. Колкото и невинно и преходно да е едно заболяване, то се врязва в живота на човека с „максималистични" претенции. А те пък водят до смърт. Смърт обаче се получава далеч не във всички случаи! Тук изпъква друга аналогия, която Димков разискваше от време на време: едно зърно - например житно, - ако попадне на добра почва, в края на краищата дава клас с множество зърна. Всяко от тях, ако попадне на добра почва, отново ще даде клас със зърна. Това са „крайните"точки на грандиозния и невероятно витален процес, който в случая с житото би довел дотам, че цялата земя да се покрие с житни ниви. Подобна „глобална тенденция", изразяваща виталността и живота, се ограничава от противодействащи участия, всяко от които притеснява другите, а и те притесняват него. В края на краищата остава несъмнена възможността - при определени условия - всеки растителен вид да се стреми към повсеместност. Нещо подобно има и при болестите: всяка от тях се стреми да надмогне човека изцяло и го погуби, а има „амбицията" и да се разпространява от човек на човек (тук става дума не за заразните болести), и погубва колкото се може повече хора. В това се изразява „битието" на болестта. Преценена така, тя е напаст, премеждие, опасност, с която човек трябва да се бори. И в тази борба са заложен и дълбоко философски начала, обвързани със самия живот - на човека и живота изобщо. „Естествената" тенденция на страданията да се прехвърлят от човек на човек триумфира при заразните болести, а се проявява по различен начин (съобразно обстоятелствата) в отделното, изолираното заболяване. По-опасно изглежда епидемичното им разпространение. Те са толкова „амбициозни", че не се спират пред нищо, за да постигнат пълното затриване на човешкия род. Житното зърно може (при глобална добронамереност спрямо него) да възтържествува по цялата земя, над всички други растения. (А и те могат да постигнат същото.) Вирусът, да речем - на едрата шарка, може да изтреби хората върху огромни пространства, които те са обявили за свои отечества. Изглежда, че точно „с тази цел" са се „формирали" досегашните епидемии от заразни болести - холера, чума, едра шарка, гриповете (те са пък цяла серия и от десетки години вече с небивало настървение усъвършенстват" агресивната си виталност) периодично заливат света, сякаш почват да унищожават човечеството от единия край, за да го премахнат изобщо от земята. Такава изглежда амбицията им. И всякога се е повтаряла една и съща дълбоко поучителна история, която отдавна е престанала да бъде чисто медицински въпрос, макар и досега да се разглежда и оценява именно като медицински, а не философски проблем, какъвто всъщност е. Изправен пред дадена епидемия, все едно каква, философът трябва да я квалифицира, да намери мястото й сред най-важните „биографически" събития на човечеството. Преценено обективно, това си е чисто ясновидство в „породата" на епидемията, в същността на едно или друго явление (произшествие, бедствие). Лечителя бе възприел именно този философски подход към медицинските явления. И ето до какви изводи го бе довел той по отношение на зловещите епидемии - тези повтарящи се и неизтребими напъни да бъде унищожено човечеството. И все безуспешно! Димков посочваше няколко важни момента - епидемията от заразна болест се ражда в определен момент, на определено място, по определен „начин". Казано с две думи - тя прави „десант" в човечест¬вото, като допуска „повторения". Дотогава такава няма и никой не връхлита върху злощастните територии. Къде е например сега всемогъщият, най-зловещ сред зловещите болестни „агенти" - този на чумата? Десетилетия, а и векове, вече не се говори за епидемии от чума. Човечеството не боледува от нея и не и принася милиони жертви в „курбан", както е било принудено да го прави някога. Но къде е агентът? Може ли да се каже, че чумата е изтребена от лицето на земята? Че човекът, разполагащ със съответни противодействия и „оръжия", е победил „завинаги" тази болест, като е изтребил всички нейни бацили и те просто са изчезнали от земята?! Едва ли. След като толкова дълго време ги няма, човек се изкушава да допусне, че те наистина са изтребени. Това обаче е илюзорно. Дори да са унищожени, тези ужасни бацили съхраняват възможността да се сформират отново от живата материя, към която са принадлежали в миналото. Но въпросната възможност е не само реална - тя е неизтребима. От време на време в годишниците на Световната здравна организация (СЗО) се съобщава за някой и друг случай на боледувания от чума и -дори! -на загинали от нея. Някогашните всепомитащи епидемии са се изродили в почти лабораторно-амбулаторни установявания на „подобия", отбелязвани все пак като чума, защото става дума именно за нея. Изследователят би се изкушил да каже, че чумната епидемия (върлувала през средните векове и по-късно) вече е отпаднала от този свят. Кой е човешкият „благодетел" в случая? Преди всичко болестта! Лечителя бе размишлявал дълго и доброжелателно върху тези отговорни проблеми, обзет от мечтата да създаде един том от съвети и благопожелания - отправени към хората като завет. Именно добро¬желателността на неговата мисъл му позволяваше да навлезе дълбоко в същността на нещата и разкаже за тях като мъдрец, И ето: чумата връхлита със страшна сила върху Европа и хвърля в смъртен ужас всички. Хората започват да мрат като мухи. Опустяват села, градове, държави... Във всеобщото слисване така неотменимо близко се струва всекиму унищожението на този свят по най-страшния начин - обезлюдяването. Месеци, години наред из цяла Европа погребват мъртви люде и отчаяно се бранят против заразата, която ги кара да се откъсват един от друг и търсят избавление - всеки за себе си. Това изглежда спасително. Така би отсъдил и Лечителя, ако не бе вникнал дълбоко в същността на нещастието. И какво бе съзрял на дъното на въпросното проклятие? - Човеците заболявали почти всяка минута от чума и умирали, — както се казва, вървешком. Просто падали, поразени от болестта. Нейният триумф изглеждал недосегаем и категоричен. И все пак връхлетяла с такава стръв върху Европа, тя не е успявала да изтреби хората докрай. Защо? Може би някой се е скрил на непристъпно място и си е показал носа едва след като тя се оттеглила? Но тя не се оттеглила! Нашествието се е изразявало в масови заболявания на хората от все нови провинции. А в какво се е изразявало нейното оттегляне? Събрала вируси по някакъв начин и ги отнесла натам, откъдето се била появила? О, не! Просто участвалите в грозната епидемия бацили били унищожени. Преминавайки от заразен към нов заразен, те губели от настървеността си; тяхната вирулентност се притъпявала и продължавала да отслабва, макар да е оставяла след себе си трупове. Най-сетне дотолкова се изтощила в масовото унищожаване на хората (които, боледувайки и умирайки, омаломощавали „агресорите"), че била принудена да се самоунищожи. Той предсказа спин Мереше събитията със свои мерки и „обеми" - добри и лоши, сегашни и бъдещи. Най-сложна ще да е била сметката с епидемиите. По съдбата на „холерната" епидемия беше проследявал всички подобни епидемии, откак имаше сведения за тях, и бе установил някакво свое виждане по-специално за две техни особености - кога се появява (какви събития я съпровождат и евентуално предизвикват) и с какво се отличава всяка от тях. Държеше сметка, разбира се, и за пострадалите. Беше доловил някакъв „вътрешен смисъл", някаква върховна причинно-следствена обусловеност, която предопределяше развихрянето на епидемиите по света досега, и намеците за бъдещи бедствия от този род. Бе изработил за себе си нещо като календар на болестите, на епидемиите и „вихрите отсмърти", които, подобно на океанските тайфуни, връхлетя ват от време на време земята, при което не можеше да се каже нищо повече от едно въздъхване: „Горко на тази земя! Горко на тези хора". - Ето какво - заговори той веднъж в стаичката си, неговото малко, заградено отвред царство, в което на мислите му беше винаги просторно и на прозренията му - далековидно, - не ни чакат добри неща! Тъжна е сметката, която трябва да се плаща. Течеше седмото десетилетие на XX век. Светът се бе измъкнал От войната, за да затъне в студената, отмъстителна вражда, блуждаеща п° границите. Мнозина бяха доволни от положението, каквото е (по света), най-вече с оглед на това, което може да стане. Обясняваше с охота къде и защо поставя различните епидемии, които, сравнени една с друга, се подреждат в дълга верига от „атентати", избухващи ту в тази, ту в онази страна - виновни за безброй нещастия и отнесли милиони човешки души. Епидемията, която имаше предвид, застрашаваше човечеството горе-долу така, както навремето тази от сифилис във Франция и Европа след откриването на Америка. Колко нещастия само бе причинила тя. Да не говорим, че продължава и до днес. Тя не бе просто „случай¬ност", пренесена от Колумб за очакваща го Европа, а отговор на цяла редица прегрешения, разюзданост и лицемерие. - Ще се появи бедствие неизвестно откъде, защото ако то се зададе оттам, откъдето са връхлитали вече други такива, човек ще му намери колая. А сега нещата са отишли дотам, че личността да не бъде в състояние да се противопостави! Много гняв е предизвикал нашего брата, за да разчита на някаква помощ или снизхождение. Ще бъде болест, която ще удари по най-интимното, тъй като то навред е доведено до разврат и разгул. Разврат, лъжа, кражби - печалната троица на човекопадението. - И как ще се случи? - попитах веднъж, след като бе повторил отново опасенията си за онова, което ще настъпи. - Пътищата на злото са много... Но злото ще удари човеците в сърцата! Ще бъде немилостиво към онова, спрямо което те са най-вече злоупотребили. И то няма да е, както повечето пъти досега, възнегодуване срещу лъжата и кражбата, лъжа и кражба ще има, но изпъква друго - разгулът! Безсрамието! Поругаването на нещото, от което започва човекът... Там и ще го удари злото! Такава ще бъде напастта, и ще се разпространи навред, и ще се гаври с многознайковците, които превъзнасят нашето време и са измислили какви ли не хитрини! Винаги, когато се е възземал до някоя подобна лукавост, човек неизменно се е главозамайвал. Плащал е скъпо и прескъпо и едва се е отървавал. И сега ще бъде тъй! Само не се знае, ще се освободи ли човекът този път, или като хвърли в ужас болестта, ще се откаже от всички удоволствия и ще промени живота си съвсем. - Как идвате до подобна идея? - полюбопитствах. Отговори ми по своя предпочитан начин: - Дадено ми бе да узная. А най-невероятно - провидял бе напред, прозрял бе ясновидски какво предстои на този свят по силата на своя усет. Сега някой би казал, че в откритието му няма нищо необикновено. Особено за човек като него, който живееше с глобалните проблеми на своето време и познаваше до съвършенство въпросите на здравето и болестите. Редно бе тъкмо такъв човек да се досети, да „заподозре" какво нещастие, каква заплаха зрее в безгрижието на обществото с леснодостъпни спални, с бързи и леки за уговаряния интимности... При всеки наш разговор (т. е. всяка събота) Лечителя прибавяше все нови и нови подробности към предсказанието си, което го терзаеше. Страдаше не за себе си - отдавна бе сложил в ред всичко, което го засягаше, и успяваше да постъпва винаги така, както му подсказваше ясновидското чувство. Страдаше за хората. За Отечест¬вото си. В откъслечните догадки, с които разкриваше опасенията си от настъпващото, витаеха странни представи и предсказания. Живее¬ше с тях повече, отколкото с каквото и да е друго. И не криеше - т. е. не успяваше да скрие, че се измъчва. Връщаше се често към предста¬вата за огромна кръчма, в която са се натикали развеселени лекомисленици, и търсят пиене и ядене, вдигат шум, бият се по гърдите, заканват се един на друг. Лакоми за удоволствия, търсят наслади, развлечения и нищо друго. И пият! Доволни, че има какво да пият... Тази представа тревожеше Лечителя, натъжаваше го със своята неотменимост. С предстоящото си сбъдване на злото. А може би този Апокалипсис ще бъде друг? - Ще загинем ли? - попитах веднъж направо. - Ние загиваме - отговори той тутакси. - Духовно! Още сега... Интонацията му бе такава, сякаш искаше да укори - и чувстваше правото да го стори, но не смееше, примирен в тъжното съзнание, че вече нищо от онова, което следва, не зависи от неговата воля. Връщаше се към образа на лекомислените пируващи и ги осъждаше по един и същ начин: - Пили, пели, дошло време да плащат - плакали... Лекуването като самолечение Самолечението е общо взето осъдително понятие в медицината. Неприемането му се обуславя от обстоятелството, че болестта е тежко и сложно премеждие - по правило тя причинява множество затруднения на лекарите (т. е. на хората, които най-добре я познават и имат опит от борбата с нея). И тъй като сполуката на едно лечение зависи от опита и познанието, а те, като правило, липсват у новозаболелия, уместно е с лекуването му да се заловят специалистите лекари; нежелателно е да го прави самият болен, все едно какви са неговите мотиви. Тъй ли е наистина? - Да - съгласи се веднъж Лечителя, след като бяхме разговаряли именно за тази слабост на заболелия. - Но така е само по принцип... Защото, както е вярно, че болният знае по-малко от лекаря специалист, и следователно нему трябва да преотстъпи лекуването, така е вярно и онова, което болният знае за себе си и за заболяването си; информацията, която той притежава за болестта по силата на стеклите се обстоятелства, е също автентична, „изживяна". Това е много важно, но и трудно осъществимо - болният често се затруднява или изобщо не е в състояние да опише състоянието си, а лекарят - да го разбере и вземе съответните мерки, щом е приет за лечение вариантът „лекува лекарят". Лечителя помълча, седнал на стола си в стаичката до оръфаното бюро с пишещата машинка на него и купчината листа и писма редом, и додаде убедено: - Болният не само може да се лекува най-добре сам, но той единствен може да „поправи" провинението си - т. е. да вземе мерките и да проведе лечението, което ще го доведе до оздравяване. Собствено, никой освен него не може да го стори. Само болният в безсъзнание трябва да се „предоставя" на лекаря специалист без участие в лечението. - Но лечението, което се препоръчва, невинаги е по силите на болния, да не говорим, че грешки не са изключени, и лекарят може да бъде заблуден тъкмо от оня, на когото се стреми да помогне... - И въпреки това! - Но някои лечения са толкова трудни! Вашите съвети и рецепти за лекуване на коя и да е болест са пример за такава „непостижима" сложност. - Не случайно! - възрази Лечителя. - Моята стратегия винаги предполага най-живо участие в лечението, в приготвянето на рецепти¬те - условие не само болният да се съсредоточи над лекуването, но и р да придобие моралната представа за случилото се с него. Да предоставиш тази работа на другите - пък били те и най-близките : ти, - е все едно някой да задигне нещо, а да плати не той, а друг. Детето да счупи с топката прозореца на съседите, а стъклото да поправи родителят на друго момче! Участието на човека в лечението на заболяването си - от първия до последния миг - се определя от самата болест и от полагащата се рационалност именно на въпросното лечение, което поставя нещата на мястото им и е издържано във всяко отношение. Болестта е премеждие, последствие от природния закон, който заболелият е нарушил - редно е като тръгне по обратния път, да се предявят и съответни изисквания към участниците в премеждието и ликвидирането на последствията от него. Той се замисли и добави убедено: - А и няма друг начин за оправяне на нещата. В лечението не може да липсва най-важният момент: напомняне, че е извършено „провинение", за което следва да се понесе „наказание". Днешният човек е разглезен, склонен да смята, че като му дадат хапче да го глътне, и тутакси ще се оправи. Не, не! Лекуването е „реципрочен" процес, при който болният с ясно и будно съзнание, че е допуснал „произшествие", „се наплати" съобразно провинението и това да направи именно той (близките му помагат!), а ако не го стори -оздравяване няма! Лесно бе да се допусне, че след като е изградил толкова оригинална доктрина за болестите и здравето, Лечителя ще е потърсил в нея място за всички нужни обяснения. Най-важното се отнася до самите болести: защо боледува човек? И откога? На този въпрос можеше да се отговори само ясновидски и тъкмо той бе способен да го стори. - Човек е започнал да боледува - исторически, - откакто е станало възможно той да го прави. То е свързано отчасти с удължаването на неговия живот и усложняването на междуличностните взаимоотношения... Болестта е конкретно историческо явление - важен и печален момент от биографията на човека в неговото усилие да се „впише" в пейзажа на земята, да утвърди господството си над нея. За пример посочваше библейските старци: те са твърде много и почти всички живеят по хиляда години и умират, без да се казва от какво. Библейските текстове са такива, че не предполагат човек да се запита от какво е умрял един старец от Адамовото потекло, който е живял - както се подразбира - праведно и богоугодно. Умирал е от т. Старостта пък, при също така фамозната библейска виталност, не е била нищо друго, освен „изконсумиране" на живота докрай; оползотворяване до капка на живота и тихо, блажено изгасване, в което сякаш няма смърт. Просто светилникът догаря, пламъкът изчезва няма нито живот, нито смърт. Живей и помагай на другите да живеят! Лечителят степенуваше по важност и значение насъщните неща. Преди всичко бе мисълта - основното в живота на човека и във Вселената изобщо. Тя е божествено призвана да води човека, да го подкрепя и му помага. Мисълта изразява духа на личността, т. е. възможностите на съзнанието да осмисля явленията, да ги проумява и оценява. Да ги използва за премъдрост, т. е. за по-нататъшно възвишаване на духа и мисълта. По-високо от ума стои само разумът. Разумният човек е достигнал съвършенство в мисленето. Според Димков то бе вид справедливост или вездесъщ процес на справедливо съотношение между стойностите, значителни и сами по себе си, но придобили истинска цена, отговаряща на значението и възможностите им едва след като човешката мисъл ги е включила „в себе си". Основното в този многолик и повсеместен процес е справед¬ливостта, която тържествува над всичко в света благодарение на закона за причината и следствието. Негов подвид (или степен) е природният закон, който се отнася по-пряко към наказанията на човешките простъпки, и по-специално на заболяванията. Самата болест (и болестите като цяло) е система от стойности, които се появяват там, където човек наруши природния закон. Тази подробност именно - нарушаването на природния за¬кон - обясняваше конкретно какво е сторил някой, за да бъде „бе¬лязан" със заболяване. Ако няма нарушаване на природния закон, не може да има и заболяване. Изключение се получава само в случаите, когато някой заболява в системата на една кармична верига, причината за която може да е дълбоко във времето (До „четвърто" или „девето" коляно); проявила се във вид на болест, на „наказание" доста след като причината - нарушението на природния закон, е „консумирана". Такава „протрахираност" (проточеност) е възможна и в другите случаи, в които тържествува неподкупно великият закон за причината следствието. Която и да е простъпка в него води до съответно наказание като „компенсация" за моралния ущърб (какъвто се открива при всяко нарушение на природния закон). Ако първата особеност на закона е в това, че той неизбежно тържествува - където и да е, когато и да е, то втората е в непременността на „ответната реакция" (назиданието, наказанието, изпитанието). Третата се отнася до Върховния разум, който си служи с всичко около „причината и следствието", и съумява благодарение на своята (божествена неподкупност да въздаде в края на краищата всекиму полагащото му се. Всъщност процесът на усъвършенстване е много по-сложен, отколкото изглежда. Защото Вселената великолепно би могла да мине и без планета като нашата, и без човечеството, което я населява. Това е забележително, то е някакво изключение от правилото или може би - и като че ли точно него имаше предвид Лечителя -именно с човечеството се дава израз на нещо небивало в историята на „световния универсум". И ако се следват неговите собствени закономерности, логично е да се допусне, че в процеса на невъобразими геологически пертурбации, ангажиращи Вселената, отделните слънца, планети, звезди, скитащи тела и пр., естествено се формира като водещ стремежът към по-съвършена наличност от тази, която се е проявявала в най-ранните „метеорологически бедствия". В самата Вселена, възникнала като че ли в хаос и безредие, съзрява необходимостта за ред и целесъобразност. Но единствено на земята те придобиват неподра¬жаема форма на съществуване и развитие, начело на която стои човекът. И по-точно: неговата мисъл. Тя е, която въвежда нови „съразмерности" между явления и стойности и обръща всички процеси на битието към проблема за тяхното най-рационално, най-целесъобразно, най-справедливо самоосъществяване. И човекът - сякаш пряко волята си - се оказва включен във вечното движение на живота, битието, Вселената като носител на съвършенство. По-точно като стойност, която може да онагледи и олицетвори съвършенството. Той тръгва да осъществява всичко това не без помощта на природата. Напротив! Съзнанието за природен закон, т. е. усещането за справедливо, добро, истинно и пр., го съпътства. И изглежда лесно, разбрал го веднъж, човекът да продължава по-нататьк до пълното тържество тук, на земята. Лечителя не вярваше, че последната е самотна в порива си към съвършенство. Напротив, смяташе, че е една от многото, натоварени „с такава мисия". И съвсем не е сред първите, макар отдавна да воюва в себе си за себеутвърждаване по най-достоен начин! Подобен „експеримент" се извършва на безброй планети! Та как иначе? Небето е осеяно с милиарди и милиарди светила, всяко за себе си, всяко със свое раждане, особености, закони и пр. Земята не би могла - и не би следвало - да е самотно изключение, изолирано творение на Върховния разум (Провидението, Бога). Завъртени в безкрайността, звездите (планетите), на които бушуват величествено процесите на усъвършенстването, сякаш държат сметка една за друга, макар това някак да не се разбира. Веднъж, като иронизираше някои човешки слабости - шмекер-лъка, стремежа към надхитряване и измама, - Лечителя добави, че тези смешни и жалки особености ги има само на нашата планета. А другите планети, които са ни изпреварили в развитието си (макар още да не го знаем), наблюдават с ирония какво правим - и ни се присми¬ват! Наричат ни например „оная планета", „черната планета". - Защо сте сигурен, че е така? - попитах веднъж. - Откъде го знаете? Отговори свойски: - Дадено ми бе да узная. Такива са най-общите, отнасящи се до всички, предпоставки за живот и участие в световните дела, без дори да е налице съзнание, че се осъществява подобно участие. Това е формиращата се в процеса на живота и устрема към съвършена дарба (усет, чувствителност, отговорност) представа за съдбата на този свят. И всяка отделна съдба е само реципрочна част от общата, засягаща всички. Схващаше всеобщия процес като дело, в което участват всички -и всеки е длъжен да го прави по най-добрия начин, без да ощетява никого. Всеки, родил се на този свят, е длъжен да живее достойно, почтено и разумно - защото само когато всички правят така, ще се получи свят, достоен за човека. Не се ли върви по този път - в бъдещето се таи катастрофа, гибел. Лечителят обръщаше особено внимание надве човешки усилия, на две достойнства, може да се каже, чието спазване е законодателно за човека. Подтикът за тях идва сякаш от природата. Тя сътворява всичко по „най-съвършения начин" - най-икономично като целесъобразност, най-справедливо като отношение. Така трябва да постъпва и човек - каквото и да захване, то да бъде изпипано, и пори¬вът за придаване на съвършенство да бие в очи, все едно каква ще бъде съдбата му (подразбираше се, че тя ще е „подходяща", т. е. справедлива, „съответна"). Човек е длъжен да дава цял себе си, в онова, което прави! Толкова често срещаното нехайство, „неизпипване", „претупване" - е провинение, много по-голямо, отколкото изглежда, защото засяга отношението на човека към самия себе си. Несъвършенството, отказът от съвършенство се оказва голяма беда, спънка, препятствие и в края на краищата - „себегубене", т. е. изне¬веряване на самия себе си. Вярваше дълбоко във „вътрешните гласове", които му внушаваха едно или друго. Приемаше, че то е част от съществото му, от възвишения духовен живот, призвание за който има всеки. Казано инак, бе много внимателен към онези „новини" и „подсказвания" от „гласове", които осъзнаваше ясно в определени мигове от своя живот и които го направляваха прокобно. Подобна „дарба" откриваше у всекиго. Смяташе, че човек по силата на призванието си и като последствие от конкретните дадености на човешкия дух е същество ясновидно. „Всеки от нас е ясновидец" -бе казал веднъж. (Подразбираше се, че ако има примери, които да свидетелстват за обратното - те са изключение от правилото.) Понякога определяше ясновидското проникновение (у себе си и другите) като естествено състояние - състояние на здраве, можещо да бъде компрометирано единствено от лекомислие или ненаблюдателност. Повсеместността, която приписваше на ясновидството, произхождаше според него от самата съдба на човека. Естествено е, раз-той - след като човек със самия си живот участва в поредица събития, явления, дейности и пр., съставляващи в последова¬телността си този живот, да има винаги представа за това, което преживява, за мястото и времето, в което се осъществява, и - също като последствие от споменатото - да притежава някакъв усет приблизителна представа за предстоящото, т. е. за онова, което може да произлезе като последствие от текущото. Тази представа винаги е ясновидна. При това тя е толкова разпространена, че едва ли не всяка човешка постъпка се извършва под нейно влияние. Предчувствието за каквото и да било неизменно се поражда в хода на живота на всекиго от нас, а какво ще последва от това съзнание, зависи изключително от човека, от способностите или възможностите му да „разчита" собствените си духовни „формули¬ровки" и предсказания. Способността да се предчувства е всъщност качество на живота, който човек живее, и степен на проницателната духовност, до която е стигнал - понякога след съзнателни усилия, а най-често без усилия, просто в хода на житейската практика, която сама по себе си коригира човека и го „напътства" в общата „хаотична хармония" на живота. Защото наистина последният е едновременно напълно хаотичен и безусловно хармоничен. Когато в съществуването на човека настъпва промяна, „зададе се" нещо важно, значително, се формира и предусещането (предчувствието) за това. То е и мигът, когато човешкото същество „подсказва" на самото себе си какво му предстои. „Подсказването" е донякъде иносказателно, тъй като се съпровожда от усещания, които „приблизително", най-общо загатват за промяна - добра или недобра; то е главното, основното определение на предчувствията. Но до каква степен правилно или подробно ще бъде разшифрован този „сигнал откъм бъдещето", зависи от ред обстоятелства, някои от които (всъщност повечето) са безрезултатни поради неспособността, неумението или незрелостта на човешкото същество да схване правилно, адекватно „сигнала на предчувствието". - Така е устроен този свят, тъй е орисан човекът - да бъде винаги предупреждаван от неизменно добрия към него Върховен разум -заключаваше Лечителят. Предчувствието за онова, което предстои, се изразява в особено емоционално състояние, нещо като духовен шепот, който заинтересованият долавя в невъобразимия общ шум на живота -шепот, който се отнася най-вече до него, и поради тези причини у него възниква съответно предчувствие. То може да бъде силно или слабо. Зависимостта е двустранна: слабо би могло да бъде предчув¬ствието, когато човек няма „сетива" за него, не е достигнал извисеността, която може да приеме „реципрочно" сигнала на предусе¬щането, загатващ за бъдещето - по-непосредствено или не толкова непосредствено. Този усет понякога зависи и от самия външен „сигнал свише", който може да не е достатъчно конкретен и ангажиращ. Най-често обаче „изтърваването" на едно предчувствие, пораж¬дащо се в хода на живота и прехвърлящо мост от това, което е, към онова, което ще бъде, се дължи на човека. Т. е. на най-заинтере¬сования предчувствието да се използва за съответни предварителни корекции, които да променят нещата в негова полза. Възниква въпросът: възможно ли е човек да прави корекции в онова, което предстои, въз основа на това, за което е получил сигнал? „Възможно е - смяташе той, - ала в пределите на една непости¬жима за ума сложност, в която са прецизирани абсолютно всички причинно-следствени връзки, така че да не се извърши нещо неправомерно. (Всъщност и не е възможно то да се извърши, тъй като „последната дума" има Върховният разум.)" Тази странна двойственост на предчувствието като че ли витае при всяко ясновидство, довеждайки го до странно положение: да се сбъдва и да не се сбъдва едновременно. Защото едно бъдеще, което е предварително разгадано, губи смисъл и предсказанието за него се обезсилва в момента на прорицанието. И като последствие предсказаното се сбъдва (но едновременно и не се сбъдва) - както е например с трите предсказания на вещиците в „Макбет" (Шекспир), с гаданието на премъдрия старец в „Песен за мъдрия Олег" (Пушкин) и т. н. Димков разказа веднъж следното: научил, че един лекар - иначе почтен човек - на някакво медицинско събрание произнесъл убийствена присъда над онова, което Лечителя вършеше, нарекъл го измамник, шарлатанин и пр. Бе чувал много пъти такива оценки за себе си. Този път му занесли и вестника, в който изказването на въпрос¬ния лекар било отпечатано заедно със снимката му... Разгледал портрета му и тъй като умееше да чете характери (че и съдби!) по лицето на ония, за които се отнасяха, разгадал, че има Работа с човек, прекалено лекомислен, но не лош. Обзело го предчув¬ствие, че може да реши недоразумението, възникнало в този случай, и - нещо повече - трябва да го реши съобразно изисквания от духовен характер, които усетил в себе си. Усетил ги като възможност и веднага след това - като необходимост. Обзело го - с други думи - онова -състояние на прозрение, характерно за него, обуславящо младежкото му самочувствие и легендарна доброта. Взел вестника, поставил го на масата пред себе си, сякаш в снимката оживял оня самонадеян лекар; заговорил му със заклинателния език, който владееше, а може би и предпочиташе. Говорил приблизително така: „Решил си да ме осъдиш преди да ме познаваш, а това винаги носи риска на неправдата и непременно ще те обремени с чувство за грях когато и да е. Какво върша аз? Мога ли да бъда упрекнат в корист и зломислие? Ще каже ли някой, че пристъпвам към болестта на един човек без желание да му помогна и го спася? И върша ли нещо, което да не е угодно на Върховния разум? Чуй ме добре: възможно е да греша, но го правя от желание да не бъда равнодушен към страданието, а ти можеш да не грешиш, но то е грешене пред страданието. Проумяваш ли колко осъдително е всичко и с какво те задължава?" Лечителя разказваше случая винаги по един и същ начин, макар и с различни думи. Изпъкваше голямата му вяра в самия себе си и работата, с която е зает, „съблазняваше" го може би възможността да сложи в ред макар и едно само недоразумение. То може и да остане, но все пак той ценеше умението и силата си да влияе на нещата по въпросния начин. И наистина след години същият лекар потърсил Лечителя по телефона и се явил пред него - за да му се извини, че бил някога толкова лош и „необоснован". Този поврат в отношенията свързваше със „заклинанието" над снимката. Уверяваше, че още тогава почувствал как се осъществява духовна връзка между него и въпросния лекар, и как под влияние на уверените му в своята правота думи всичко започнало да се променя и се променило напълно - т. е. „прибрало се е в себе си - и навеки". Нравствената сила Сред най-ярките примери на ясновидство Лечителят поставяше сънищата. Бе разработил едва ли не цяла „наука" за тях, за степента на прозрение, която достига този или онзи сън, за автентичността ^ „указанието", което (при дадени обстоятелства - време, място, личност) имат компонентите на всеки сън, за различните значения, които може да таи едно и също съновидение. Особено високо, страхопочитателно дори, ценеше сънищата, които наричаше пророчески. Веднъж ги определи като сънища, които се сънуват два пъти, в две последователни нощи, по един и същ начин, с еднакво участие и прокоби. Друг път - като сънища, чиято прорицателност се определя на първо място от оня, който ги сънува. Т. е. оценяваше съня в неговото най-важно измерение - „сбъдваемост" (прокоба, прорицателност), като дар Божи, с който е сподобен сънуващият. Такива бяха сънищата в свещените книги, както и зачетените от внимание и уважение сънища (съновидения и съногадания) у големите представители на тайнствените науки - Рудолф Щайнер, Елена Блаватска и пр. „Сънят над сънищата" - ако може да се каже така - за него бе съновидението на Навуходоносор, разгадан от пророк Даниил (Библия, „Даниил"). Страшният сатрап сънувал сън „...от който духът му се смути и сънят му побягна от него" (Даниил, 2:1). Озадачен, да не се каже и изплашен от странния сън, деспотът повикал всички гадатели, вражалци, прорицатели и пр. Постъпил хитро: само загатнал, че е озадачен от съня, но какъв точно сън сънувал - поискал да кажат те. „Що за гадатели ще бъдете, ако не можете най-напред да познаете какво съм сънувал, и след това да разтълкувате какво означава този сън?" Тъй като били безсилни го да постигнат, цялата тълпа гадатели се оказали осъдени на смърт и изкарани вън от залата. Даниил се заловил да разгадае съня. Бог му помогнал да постигне това в краткото си усамотение. Щом бил сподобен с правдата на този странен сън - странен и велик, сякаш само затова, че бил сън на сатрап и самодържец, какъвто по кръвожадност и жестокост не е имало, Даниил се явил в него. С какво въодушевление Лечителя преразказваше тази история - едно от сказанията, придобили голяма популярност във времето сред всички хора. „ Твоето видение беше такова: ето, някакъв си голям истукан; огромен беше този истукан, той стоеше в извънреден блясък пред тебе, и видът му беше страшен. Главата на този истукан беше от чисто злато, гърдите и ръцете му - сребро, коремът му и бедрата му - медни, пищелите МУ железни, нозете му част железни, част глинени" (Даниил, 2:31-33). С други думи Навуходоносор сънувал статуя великан, подобна на воин, сглобена от няколко метала и глина. Това само по себе си не би могло да уплаши никого, проста и елементарна е символиката на образа. Страшно е онова, което се случва: от планината се отронва огромен камък, без някой да го е бутнал, понася се с гръм надолу и като удря златно-сребърно-медно-желязната статуя в краката, я превръща в прах. Сънят изглежда разбираем сам по себе си. Той „предсказва" края на царя, съсипването на неговото страшно кърваво царство и края на жестокото му управление. Това е, така да се каже, символична победа на справедливостта, за която пръв узнава оня, който вижда символиката й - сатрапът. Сънят е възкресяван безброй пъти през вековете, за да потвърди аналогични събития, а именно - крушението на сатрапската власт. Как го тълкуваше Лечителя, който с такава радост напомняше за „символичното събитие", изразяващо тържество на правдата - над всяка жестокост и насилие. Към кого можеше да отнесе колоса и неговия „заслужен" крах? Символно-прокобното значение на всеки сън се определя от съдържанието му. Но не по-малко важно е кой, кога, при какви обстоятелства го сънува. Така е, защото съновидението наистина е прокобно и „предрича" важни неща за сънуващия. Съновиденията са самосъхранителни и фатални и човек трябва винаги да ги взема предвид. А когато овладее и изкуството да ги разгадава, той си помага незаменимо. Димков ценеше сънищата преди всичко като конкретни „сиг¬нали", които могат да бъдат най-прости символи - тъкмо те са в народните тълкувания. Ред предмети и явления са еднозначно прогностични. Например във всички тълкувания в България да сънуваш мечка, бивол и ред други животни - означава заболяване. По-специално мечката е „абсолютна прокоба" за болест. „На път да заболее" - може да означава за тълкувателя сигнал на вече започнало заболяване, което още не се е проявило, но ще се прояви непременно. И се проявява. Разбираемо е, а и доказано от изследванията, които дори „локализират" предстоящото заболяване съобразно съдържанието на съня и постъпилите за него импулси от съответния пострадал орган. Особено внимание отделяше - при тълкуване на един сън и особено на отнасящ се до здравето - на самочувствието на сънуващия, на неговата разтревоженост или, обратно - прими¬реност. Намираше, че самочувствието в най-висока степен предоп¬ределя прокобата на съня. Важи особено за сънища, в които отсъст¬ват логични основания за страх - няма ги символите на болест, беда, нещастие и пр., отсъстват и действия с аналогична прокобистика. Остава само неясното, но душевно аргументирано наличие на безпокойство, чувство на запрашеност и по-нататък - усещане за неотстранимост, за фатум. Фамозният сън на Навуходоносор сам по себе си не съдържа нищо умопомрачително: златно-сребърно-медно-железен истукан - то може да въодушеви дори сънуващия за достъпа му до такова видение. Приемливо, макар и с известни уговорки, е разбиването на статуята: от планината се откъсва скала и я помита. Всичко засяга статуята, а не сънуващия, но той се сепва, разтревожен от съня, осъзна¬ва се като застрашен, едва ли не от заговор против себе си, изживява истински страх, което се доказва с жестокото му решение да избие гадатели, вражалци, оракули и пр., които нямат никаква вина. Но жестокостта издава смъртен страх, а страхът е слабост. Мисълта е може би енергия, която човек е съумял да „материализира" в словесно звучащи знаци и да препредава чрез тях - около себе си и далеч от себе си - формиращите се у него мисли. Лечителя използваше щедро понятието духовна енергия. Бе възприел (и навярно неслучайно) да обозначава промените в този свят като израз на промени - преливания, вливания, пренасяния, съсредоточаване и пр., на енергии. Най-важни са духовните енергии - т. е. онези потоци от I влияния и въздействия, които могат да се излеят върху човека или Човек да излее върху другите, като използва мисълта и съпро¬вождащите я феномени. Най-важният сред тях е безпрекословната Увереност, че онова, което се върши, е възможно, оправдано, Нужно, полезно и пр. „Когато разсъждавам за нещо, спомням си и обмислям нещо, свързано с някого, и този някой приближи до мен или мине, без да спира край мен - той бездруго е облагодетелстван да разчете мисълта ми и я усвои, много пъти съм се уверявал в това, - минаващият (а той е най-често близък човек) „прочита" мисълта ми и узнава онова, което изразявам чрез нея." Провежда се „кратък разговор", доказващ въз¬можностите на мисълта да се предава от човек на човек, без да се произнасят думите, които я обозначават. Това бе негова твърда убеденост, която се въодушевяваше от импулси на волята му и на свой ред го зареждаше с ярка жизнерадост, крепеше духа и вярата му, както нищо друго. „Аз съм силен с мисълта си, защото чрез нея мога да пожелая всичко, което е според силите ми и след като го пожелая и възприема като възможност - да продължа и по-нататък и го постигна напълно." Правилата на волята, самовнушението, ангажирането на мисълта в делото ръководеха всяка постъпка на Лечителя. Тъкмо това и създаваше впечатление за някакво постоянно чудотворство и ясновидство около него. Сякаш виждаше онова, към което се запътва, и продължавайки с мисълта си в тази посока, го постигаше почти така, както човек стига до сбъдване на малко чудо. Животът му бе съставен от постоянно редуващи се чудеса, напътствани от някаква мъдра духовна енергия. Както бе споделял много пъти - изживяваше живота си като поредица сбъдвания, за които допринасяше сам лично не по-малко, отколкото правеха различните благоприятни обстоятелства. - Познавам чувството на сполука - по-скоро предчувствието на сполуката точно както зная силата на зрънцето вяра във всяко оздравяване, оспорено от жестока и дълга болест. От вярата може и трябва да „израсте" оздравяване. И израства. От увереността ми в онова, което предприемам, следва да се появи сполука; предчувствам я щастливо и отчасти рисковано, преди още да е постигната, но предугаждам, че е постижима, и вървя смело към нея. Този начин на живот и работа смяташе за справедлив и естествен, хармонизиращ с човешката същност. И го препоръчваше на всички, които можеха да го следват. Нещата при него започваха с проникновението на увереност, от която се отива надалеч. Ценеше я високо, не си позволяваше никакви шеги" с нея, все едно за какво ставаше дума. С леко или тежко заболяване идваше човек - той заставаше с еднаква, неизменна сериозност пред него и не си позволяваше никакво „отклонение", докато не стигнеше там, закъдето го запътваше повелята на нуждата. Веднъж дойде учителка, заболяла от болест, нелечима според каноните на традиционната медицина. Лечителя я прегледа, установи от какво е пострадала, даде си сметка, че болестта отписва от живота оногова, когото порази. С неизменен израз на горчива и сериозна доброта каза на жената: - На тебе са ти говорили за тази болест... - Аз ще умра - прекъсна го тя, вметвайки с някакво почти гневно раздразнение. Остави без последствие тази реплика и продължи: - А можеш да се спасиш с дълго и трудно лекуване: не месец-два, а цяла година. Ако приемеш изпитанието и се въоръжиш с воля, готов съм да бъда до тебе! *** Придаваше увереността си на всички хора, с които го свързваше работата му (а те бяха хиляди!). Съветваше и тях, както и себе си -преди всяко дело да се преизпълват с вяра в него, докато постигнат предчувствието на сполуката. Въпросното особено състояние бе и част от неговото ясновидство, тъй като то особено действено го крепеше в усилието да се постигне каквото и да било. Чувство на увереност изискваше от всички, заели се с важна и сериозна работа. То се поражда от мисълта за успеха на работата и от увереността (също мисъл!) за нужност и сполука. Възходящата спирала на живота Неизменно великодушното му отношение към хората, света и природата се обуславяше от дълбоки и непоклатими убеждения. Бяха убеждения на мъдър и почтен човек, който бе осъзнал голямата на живота и възможностите, които той предоставя на всекиго. Животът - ето с кое започва всичко. Това е върховно благо, защото е и върховна възможност да се направи каквото и да било. Той е и щастие с възможността да се участва в онова, което „става", да се влага лично достойнство и усърдие в процесите, предоставящи пред всекиго просторно поле за действие. Главното достойнство на живота според Лечителя е добротата. Тя изразява по особен начин същността на битието и участието на човека в него. Придава истински смисъл на съществуването. Не може да струва нещо живот, в който няма доброта или е използван против нея. Добротата за човека се изразява най-вече в отношението му към себеподобните. Лечителя го обозначаваше най-често като помощ. И по-точно -взаимопомощ. Това върховно схващане включваше усилията да се съществува съобразно законите на живота и битието, основният от които е зачитането, уважаването на другите. Човек е невъзможен сам по себе си, а само чрез привързаността и връзките си със себе¬подобните. „Естествената" същност на тези връзки може да бъде само една - взаимопомощта. Така е било винаги. Така ще бъде всякога. Не е възможно да бъде инак, макар човешката история да изобилства от примери на ненавист и омраза, на убийства и унищожения - дори в случаите, когато човек отлично е разбирал какво всъщност са те. Взаимопомощта е израз на личната съвест в активното й отношение (връзки, подтици, усилия) и върховна проява на способността на човека да осъзнава света. Да мисли. Това е основополагащо. Ако човек не притежава способността да мисли (да осъзнава, опознава света, природата, себе си), той не може да живее по повелите на взаимопомощта и фактически „излиза от самия себе си", от щедро дадените му възможности да живее и пребъдва. Взаимопомощта е условие и последствие от добротата, така както и тя - от взаимопомощта. Беда за човека е, ако не е осъзнал, не осъзнава - или поне в най-лошия случай, - не се стреми да осъзнае тази възможност и се ползва от нея. Взаимопомощта е насъщна човешка добродетел - условие и достойнство на отделния човек да извисява себе си едновременно с осъществяване и развиване на връзките си в обществото. Тя е, така да се каже, израз на постоянна ангажираност на човечеството със самото себе си и с „изкушението" на възвишаването, на усъвършенстването. И това бе според Лечителя извънредно съществено. Най-важното, нещо като единствено достойна за човека цел на живота му. Значителна е, защото по необходимост е (или трябва да бъде) повсеместна и едновременна - за всекиго поотделно и за всички заедно. В нея човек намира „спасение" при всички случаи на беда или нещастие, утеха и кураж при всички изпитания, когато неговата човешка същност изглежда застрашена. А това предопределя и необходимостта от най-ангажирано отношение на човека към нея. Тя обхваща целия свят и всички хора (цялата световна човешка общност) в единство, което се управлява от върховни, възвишени сили. Най-възвишените! Лечителя ги наричаше различно: Провидение, Висш разум, Върховен разум, Бог. Проникнат - чрез съзнанието, мисълта - от вяра във възмож¬ностите да се усъвършенства, като помага на другите и посредством тях на себе си - човек се приближава до същността си. А тя е, както се изтъкна, усъвършенстването. Завидна, изключителна съдба. „Съдба само за човеци!" - както се бе изразил веднъж Лечителя. Съдба да се извисяваш, да множиш съвършенството в себе си. Такава е участта на човека. Неговото щастие и предимство на този свят. Ведростта му се обуславяше от неговата увереност, че съблюдава достойно принципите на поведение, работа и живот, които - по примера на велики и почтени хора преди него - бе признал за спасителни. Собствено не ставаше дума за някакви тайнствени правила. Напротив, бяха насъщни схващания за живота, като несравним с нищо дар на човека, който трябва да се използва по предназначение и с усърдие. Това обуславя и главните радости на живота и го изпълва с щастие. Понякога използваше израза "Радостта да се живее", за да обозначи особеното благоволение на Бога (на Върховния разум), което е проявил към човека, като му е вдъхнал живот и го е изпратил на тази земя. Тя пък като никоя друга бе най-благоприятна за труд и усърдие. Но тук върлуват бедствия и несправедливости, болести и отчаяния, извършват се тежки престъпления; неблагополучията сякаш се множат. Грехът като че ли взема връх над добродетелта.Това според него се знае не само от нас, обитателите на земята, но и от други същества, които са ни изпреварили в развитието си, преминали са у дома, на тяхната планета, същия този цикъл от развитие и подем, който сега изживяваме, и с познаване на въпроса, и не без горчива ирония са кръстили нашата Земя „черната планета". Подхващаше разговор на тази тема винаги с усмивка, готов и той на свой ред да иронизира обърканите земни дела, създали тъжната репутация на тукашното чове¬чество. Волно или неволно допускаше едно по-глобално схващане за света, на което се осланяше и философията му. И тъй като тя имаше пряко отношение към неговото ясновидство, заслужава да бъде обяс¬нена. Основанията й бяха в съзнанието за едно по-висше и по-властно гражданство на човека от съблюдаваното. То пък се отнася до взаимо¬отношенията между хората - „в пределите на нашата планета". Прорицателно и ясновидско е упованието, че и отделният човек днес, и човечеството като цяло, населяващо нашата объркана земя, са част от мирозданието, равноправна с всичко останало по силата на Божественото предопределение. И ако трябва с няколко думи да се определят главните, основните вярвания на Лечителя, които го крепяха през неговия дълъг и нелек живот, те пак трябваше да включват справедливостта - толкова оспорвана, а понякога и тъй неясна. Бе довел до съвършенство своите схващания за справедливостта - толкова дълго и упорито неговата мисъл бе „шлайфала" категориите в живота и света, които я предоп¬ределят - единствена и истинска. Но що е справедливост и как я разбираше Лечителя? Какво отношение има тя към прорицателността, ясновидството? Върховният закон, който управлява не само земята, но и цялата вселена според него бе справедливостта, изразяваща се в решава¬щото, законодателно върховенство на закона за причините и следст¬вията. Или на причината и следствието. Същият закон определяше и философско-здравните му схващания. Той считаше всяко заболяване на човека като следствие от нарушаване на природния закон - именно закона на причината и следствието и върховната справедливост: проя¬вяваш немара към себе си, излагаш например организма си на течение (простуда), и резултатът е заболяването. Според въпросното схващане последното е вид провинение (слабост, недостатък, нередност и пр.), което не остава без „наказание". (Колкото по-голямо е „провинение¬то"/ толкова по-„тежка" е болестта.) Това би било твърде тежка присъда за човека, ако не му е предоставена възможност да „се спаси". А спасението е да обърне внимание на случилото се, да го зачете с отношение, което играе ролята на причина, с подразбиращо се ново следствие. То се изразява в “уважение" на случилото се, промени, въздържания или постъпки, които „уравновесяват" провинението, довело до заболяване, и помагат на човека да оздравее. Ако човек не постъпи така, отношението му към болестта има вид на нарушение, на „простъпка" (а защо не и на престъпление). И спасение няма, докато не се постигне нужната („справедливата") причина, довеждаща до желаното последствие. Болестите са най-разпространените „свидетелства" за наруша¬ване на природния закон, за пренебрегване или некоректност към причината и възникващото от нея последствие. В живота нещата са неизмеримо по-сложни. Те засягат всекиго и постоянно, вплитат се в духовно-морални категории и стойности и простират законодателното си влияние върху всички хора. И ако една простуда (елементарно нарушение на природния закон) е „прови¬нение" (следствие на „съразмерна" причина), то при други болести нещата могат да бъдат много по-сложни. Особен, важен дял в този род провинения са кармичните болести (на първо място сред тях е ракът). Поначало щом е последствие от причина, всяка болест, всяко заболяване е кармично - т. е. има вид на наказание. Болният изглежда като наказан човек, извършил провинение. То може да бъде известно, но може и да не е. Във всички случаи изпъквам като неумолим факт, на който заболелият трябва да обърне внимание, и с грижа, лечение, а най-вече с обмисляне, размисъл и вричане да се Добере до оздравяване. Ако не го стори, нещата се задълбочават. Тук много важно е човек да осъзнае какво се е случило, да изостри бдителността си, да обмисли нещата трезво и без жал към себе си. Ако не го направи, затормозва процесите на оздравяване. Много важна подробност, на която упорито и дори въодушевено държеше: заболяването е беда, провинение, нещастие - почти винаги „справедливо", като последствие от немара и лекомислие. Откроява се с ред неблагополучия, неприятни усещания и пр. Разумно е да се постъпва така, че до заболяване да не се стига (и към това е насочена цялата народна медицина!). И все пак колкото и осъдително да е про¬винението, довеждащо до заболяване, то някак му „допадаше" като възможност човек, заболял по „своя вина", да го осъзнане и измине обратния път. Възможността човек да предизвика и понесе изпи¬танието на заболяването го вълнуваше със своята очистителна и възвишаваща същност. Странно е да се каже, но той уважаваше „всякакви" последствия, струпващи се върху човека, като условие да осъзнае ставащото и предприеме каквото е нужно, за да преодолее допуснатото. Това винаги носи характера на възмогване, усъвършенстване, човешка добродетелност и увеличаване на нейното влияние. Казано парадоксално, един философ медик би трябвало да пожелава „авариите" със здравето като условия (предизвикателства, последствия, импулси и пр.) за по-нататъшно самоосъзнаване на човека - с неговите реални (и по правило неизчерпаеми) възможности за усъвършенстване и добро. Така видимостта на едно нещастие, несполука, беда може да прикрива (и по правило го прави) възможността за по-достоен отговор и поведение, за възмогване, което има формата на спирала. - Човек не може да се извисява право нагоре, както го постигат светиите - бе споменал веднъж Лечителя. - Това е недостъпно за него, но не е малко, че е в състояние да се извиси високо, като върви по нанагорнището на спиралата. Тя символизира безкрайността, а усъвършенстването е такава безкрайност. Допускаше обаче невероятни промени в устрема на човека да ...живее, без да нарушава природния закон, а когато го допусне - да върши каквото е нужно, за да поправи себе си. А възможността човек да приобщава бедата и нещастието си към своята божествена съдба обявяваше за щастие. Така - повод след повод - човешкото същество се възвисява и приближава до съвършенството, което, условно казано, е неизпълнимо (според него) и главните му достойнство и свръхценност са именно в тази непостижимост, която обаче е предизвикателна и неотразимо привлича всекиго от нас. Редно и логично е човек, запътен към щастието, да притежава и дарбите за това и да разгръща тези дарби през живота си. Такъв като че ли е бил замисълът на Бога, когато е дарувал библейските личности с поразително дълголетие. Повечето от тях живеели до 100 и дори 165 години, докато им се роди наследник. Това загатва за други „пропорции" на човешкото битие. Скоро се оказало, че за човека е по-лесно да постигне върховенството на усъвършестването „на части" - в цяла поредица животи. Тъй се стига до варианта на преражданията, в което Лечителя непоколебимо и дори щастливо и въодушевено вярваше. Тази вяра му даваше чувство за безсмъртие със своята продължаваща във времето взискателност и сьдържателност, а също и съзнание за духовна сила да постигне дарената възможност. Като приемаше, че заболяванията са следствия от нарушаване на природния закон, че имат духовно съдържание и зависят- в развитието и изхода си - от моралните стойности, които човек е в състояние да привнесе в тях, за да ги обясни или измени, Лечителя достигаше до ярки ясновидски открития. Твърдеше, че няма болест, от която човек Да не може да оздравее, стига достатъчно да желае това. То изразяваше същата онази щастлива вяра в наказанието (следствието), което сепва човека и го заставя да стори необходимото, за да се поправи. Да вее! То бе и една възможност да се абсолютизира съвършенството. Веднъж го провокирах: - Казвате, че няма нелечими болести... А какво може например постигне болен от рак, който е на смъртно легло? Какво да направи той? Как ще се спаси? - Всеки болен е в състояние да се спаси от всякакво заболяване, о достатъчно убедително и всеотдайно го пожелае. - Но какво значат пожеланията за един агонизиращ? - Същото, което са и за неболния. Разликата е там, че безнадеждно болният реално има предпоставките да пожелае нещо, което неболният не пожелава. Всичко по-нататьк зависи от него. - Би приличало на възкръсване, а не на оздравяване! - Всичко хубаво, което се случва с човека и към което той се стреми, има точно вида на възкръсване. На възмогване! Взаимозависимостта на явленията, личностите, постъпките им и пр. е израз винаги на върховна, неподкупна справедливост. То се подразбира (и обуславя) от закона за причината и следствието, но далеч невинаги човек е в състояние да се увери в него, да го проумее или обясни. Обратното: сложните взаимовръзки между хората (най-вече) правят едва ли не невъзможно точното дозиране на вини, зависимости, отговорности. А безброй са случаите, когато човек не е в състояние да си даде сметка за едно или друго, нито е в състояние да прецени отделните стойности. Според Димков тъкмо против такава опасност у човека се е изработило особено ясновидско съзнание за нещата, което отеква в него като предчувствие, немотивирана увереност или просто предположение, изразяващо сложната съвкупност от причини за всичко в този свят, и когато човек се озове сред тях, съумява с особено предчувствие да прецени какво прави и доколко то е добро или лошо. И той го върши винаги с подсъзнателно, ала амбициозно желание да предвиди нещата. Такава стойност придобиват неговите действия (стремежи и пр.), защото засягат мисълта му и са последствия от нея. Но как човек днес (и до днес) е използвал въпросния огромен единствен дар, който го въздига над света и - едновременно - го противопоставя на него? Замислеше ли се над този въпрос, той мигом се наскърбяваше. А през последните години на живота си поводите да се наскърбява сякаш се увеличаваха: старецът трогваше с чисто¬сърдечната печал, която го гнетеше при всяка мисъл за света и човека и за онова, което предстои. В такива минути сякаш насочваше поглед напред и откриваше там същите неблагополучия и несъобразности. Все едно слагаше пръсти върху пулса на днешното човечество и установяваше, че то боледува. Всъщност страда мисълта на човека, на човечеството, на милиардите хора, които са населили гъсто земята, и върху нея навред, повсеместно, всяка минута „изсипват" отпадъците от своите мисли (недомислия), трупат ги като смет при бедствие - „на всеки ъгъл" купища нечистотии. Защото такава е съдбата на мисълта, все едно как човек преценява ставащото - ако не е съвършено, се прибавя към изобилието от несъвършености в света. А ако е съвършено (добро, полезно, отговарящо на самото себе си, на своята свята правда и призвание), то променя нещата в същата степен, в която е породилото се от мисълта желание то да се постигне. Но общо взето човечеството днес не върши това, което трябва. Лечителя често го обясняваше - винаги по един и същ начин: - Светът се препълни с угрижени лица, с гримаси на сърдити и недоволни хора, които сякаш никой не може да зарадва. Огледай се в трамвая - всеки се затворил в себе си, угрижен, решава някакъв въпрос, който не го побратимява с хората, ами го противопоставя на тях. Мисли как да напакости на другите, да придобие нещо, което не му се полага, да получи внимание, над което няма право. И понеже го съзнава - не е весел, нито дружелюбен. Какво можеш да очакваш от такива хора? Онова, което най-вече трябваше да се очаква от човека днес (а и винаги), бе взаимопомощта, т. е. готовността, желанието да бъдеш в полза на себеподобния и да организираш живота си така, че да те радва помощта, която можеш да окажеш на човека. - Така ли бе едно време? Не. Усмивките намаляха. Човек започва да отвиква от тях, а това е лош симптом. Тежка болест ще тръшне човечеството, че каквото и да стори, няма да се спаси. Умърлушените, умислените лица са мълчаливи и гузни. Те издават какво му е на душата на всекиго от нас. И какво можеш да получиш от такъв? Никаква песен! А как бе някога? Всеки върви и си подсвирва. Не пее, подсвирва си, самонагласява се така, че сам изпитва нужда да си подсвирва, сякаш казва на самия себе си и на другите наоколо: „Хубаво ми е, че живея. Искам на всички да е хубаво. Ако някой има нужда от нещо, нека каже - може да му помогна!" Пееха едно време софиянци, пееха! Рота войници се прибират в казармата - пеят, та улицата ехти. И на душата ти става леко и весело. Паралелка ученици вървят нанякъде и пеят! Звънти София от радост, сякаш изважда на пюказ светла душа. Песни, усмивки, радост! А сега какво е? Ясновидският му поглед не долавяше никакъв знак за избава от това униние. Напротив, печалните, недружелюбни мисли, що се рояха в всяка глава, „падаха" от нея вън и се вливаха в хаоса от също такива мисли, каквито бяха „произвели" преминалите преди. Грижа и мисъл за грижа, мъка и мисъл за мъка, неблагополучия и мисъл за неблагополучия. Та това са планини от отпадъци, подобия на мисли или по-точно - злоподобия на мисли, които валят отвред, задръстват улиците, препречват движението. Въздигат се нагоре, сгъстяват се като облаци, закриват слънцето. Ни в туй, ни в онуй време завали, излезе буря, виелица, покоси хора... Всичко се обърква! Ясновидската му представа за последствията от тази дейност на мисълта бе като бедствие, което човек не може да удържи (да облагороди в себе си), не е в състояние и да го обуздае. Напротив - с някакво злорадство го „изплюва" навън, та с него замърсява всичко. И понеже така правят всички, светът навред се замърси и потъна в униние... Веднъж ми каза: - Питаше ще има ли Апокалипсис. А какво казах аз? - Казахте, че Апокалипсисът е в ход. -Ето! Изглеждаше обяснимо и приемливо. Не бе ли жестоко самоосъждане на човека да потъне в отпадъците на своите мисли и се задуши там? При това мислите - независимо колко са лоши - не умират! Мисълта е безсмъртна! Тя живее, награмадява се, задръства улици, пътища, пространства. Никога човечеството не е произвеждало толкова много лоши мисли. Ужасни вулкани от черни мисли, наводнения от подли потайности, омраза, нелюбов, измама... Апокалипсис! Той бе пресмятал в какво се изразява всичко подобно. Само човек като него, с неговото ясновидско прозрение, можеше да направи тази ужасна сметка, която застрашава човечеството, като присъда. Сметнал бе, че досега на тази грешна планета са живели към 85 милиарда човеци - сега в пръстта са само костите им, но онова, което са успели да насътворят - лошото, се е запазило, стои до ден-днешен, може би не така силно, както навремето, но продължава да влияе. И „трови" атмосферата. Разбира се, вкарва и озон в нея -духовно пречистване, - но това е нищо в сравнение с бедствието. И ето - стига се до наше време - когато мозъците на 6 милиарда хора произвеждат мисли деривати, които утежняват положението на човечеството, вместо да го облекчат и възвисят. В края на краищата съществуващото днес е създадено от 6 милиарда мозъци. Към десет милиарда килограма мозък - убежището на мисълта, нейният инкубатор. Преди полови н хилядолетие, преди две хилядолетия, преди четири хилядолетия - по време на библейските катаклизми, решаващи съдбата на тази земя - човешкият мозък е бил ограничен, неспособен да пресъздава себе си в мисли, за да влияе над всичко. Сега тази съв¬купност въздейства върху всичко. И се чувства навред. Все повече и повече човек я възприема като обреченост... А изводът? Какъв е той? Какво ще стане? Лечителя поемаше сякаш върху себе си вината за случилото се и за другото, което предстои. И винаги отговаряше по един и същ начин: - Всеки трябва да си даде сметка за своето участие в тоталното замърсяване на света - да се очисти и да бди над онова, което прави. Не го ли стори, не го ли направят всички - тогава, хора, дръпнете се пред Апокалипсиса, който иска да ви унищожи. И както винаги, при произнасяне на нещо, което го вълнуваше дълбоко, очите му се просълзяваха, гримасата на плач се появяваше на неговото добро и великодушно лице. Вярваше в усъвършенстването Той таеше дълбоко в себе си увереността, че човек непременно ще се промени - към по-добро, и че тези промени могат да се окажат съвсем чудновати. Но обясними! Струваше му се например, че човешкото зрение може да се усъвършенства дотолкова, че да прониква и през плътни стени, да вижда далеч напред през всякакви прегради. Вярата му в това почиваше не на някакви установими материални изменения на очите, а на изтъкване духовната същност на човека. Очите му са всъщност част от мозъка (ембрионалното развитие на човека убедително доказва как се постига това!), а от мозъка тръгва и Мисълта, и духовното възмогване на човека. Така че едно духовно извисяване и прорицателно усъвършенстване ще прибави към Днешното зрение на човека и способността да вижда много повече, отколкото може днес. Зрението като способност се измерва с ред особености у различните животински видове - зоркост, далекогледост, обемност, познаваемост и пр. Към всичко това, и като върховна възможност у човека, кога да е, ще се придаде и духовност, която ще надмогне ред ограничения, които сега изглеждат неотстраними. Ще стане почти така, както го прави - в схващането на ясновидците - астралното тяло. А то пък е онази призрачна сянка която в живия човек напълно се слива с физиката му, изцяло го „покрива" и в мига на смъртта се отделя от физическото тяло и заживява самостоятелно и безсмъртно, тъй като нейните достойнства са къде по-висши от особеностите на тялото. Макар да подражава на несъвършеното тяло, астралното изпъква със своята необикновеносг. То сякаш носи очертанията на тялото, с което цял живот е било слято, но едновременно бързо мени контурите си, притежавайки прозрачна плътност - през него може да се мине (например тичащи живи хора, които бързат да дадат помощ на умиращ човек - т. е. на „другото" тяло според описанията на Раймонд Мууди). И обратно, астралното тяло може „да прелети" през друго тяло (на жив човек) или през различни прегради. Създава се нова представа за взаимно проникване (преминаване) и в двете посоки, при което живото тяло не усеща преминаването на астралното (свое и не свое), а астралното не се „накърнява" при преминаване например на тухлени стени и пр. Астралното тяло притежава способност да вижда, както може да се предполага, със същото онова, с което е виждало приживе, макар и в друг вид - лабилната локализация на способността да се възприема у него сякаш е навред, всяка частица притежава способността да вижда и дори в мястото на очите му е съсредоточено зрението. Всичко това предстои да бъде уточнено и навярно ще бъде сторено бързо, като един вид компенсация за вековете неясности и „магии", които са съпровождали любопитството на човека. И навярно когато човек го проумее, той вече и ще го притежава като способност. Веднъж Лечителя бе отишъл твърде далеч в своята мечта за бъде¬щия човек, уповаваща се на оскъдните, но автентични доказателства за предстоящ просперитет. Изказа предположение, че в бъдеще - може би не толкова далечно, колкото може да се помисли - човек ще бъде в състояние да се издига над себе си с движения на ръцете. Ще стане възможно след съответни изменения на човека, засягащи тялото му-Предстоят промени от духовно-астрален порядък, които човек „заслу¬жава" поради духовното си развитие. А също може би (веднъж той го формулира много ясно) като компенсация за онези „загуби", които е претърпял исторически през цялото време, докато (успоредно с животните) се е развивал и усъвършенствал (животните - физически, човекът - духовно и физически), а по-точно - губил е ярките особености на инстинктите (толкова силни, спасителни, насъщни при животните), осо¬бености на чувствителността и сетивните органи. Когато разказваше за очакваните промени (в които без всяко съмнение бе дълбоко убеден), той се уповаваше на духовното усъвършенстване на човека, а и поставяше това усъвършенстване -като призвание и съдба - в причинната обусловеност на промените, които се очакват. И през цялото време все повече и повече ще се извисява най-важното у човека - неговата мисъл, съзнанието, „обемащо" света и проникващо в него. Тържествуващата човешка мисъл, използвана по предназначение, ще осигури тези чудеса, ще изведе човека до тези висини. И точно това ще бъде съдържанието на неговото по-нататъшно усъвършенстване: да се създаде, да се постигне едно човечество, достойно за себе си - основания за което е дал сам Бог, като е създал мислещо същество. Животът на човека досега е бил не само определена дейност, свързана със самосъхранението и опазването на рода, а преди всичко нестихващо любопитство на човека - да опознае и обясни себе си. От това винаги будно и неутолимо любопитство резонно и постоянно е произлизало желанието да се променят нещата в живота. Такъв характер са имали и най-баналните констатации на всеки човек. То е и оправдание за присъствието му на този свят и извинение за всичко, което успява да стори. Не предизвиквай съдбата! По времето, когато в космоса излетя първият български космо¬навт Георги Иванов, Лечителя преживя радостни мигове. Събитието съвпадаше напълно с неговото уравновесено и едновременно възторжено поведение, когато се прославяше България или се вършеше нещо добро за нея. Случи се така, че се видяхме с него още в деня, щом космонавтът излетя. Бе събрал накуп всички вестници, в които събитието се оповестяваше с едри заглавия и възторжени възгласи. Долових, че е развълнуван и радостен, но като че ли нещо го смущава. По-късно стана „аварията" и фактически полетът се компро¬метира. С космонавти от други националности, летели на руски ракети, подобно нещо не се бе случило. Така събитието едновременно го зарадва и смути. И той намери за необходимо да обясни: - Вдигнахме прекалено много шум, досущ, както се казва, „бъл¬гарска работа". Рибата още в морето, а във вестниците извадиха голе¬ми тигани, проглушиха с викове и самовъзхвали света. А то си бе чисто предизвикателство към съдбата. Във вестниците полетът на първия български космонавт наистина бе отразен с онази (неосъзната може би) самоизтъкваща се радост, с „хвалене", за което загатва и поговорката. - Какво всъщност се случи? - го попитах, когато аварията с полета приключи благополучно и космонавтът се върна на земята, изпълнил и все пак недоизпълнил мисията си. - Стана това - вече с усмивка поде Лечителя, - което не можеше да не стане при подобни обстоятелства и което е ставало много пъти в нашата история. Напред излиза явно недомислие - за него има друга поговорка: „Не си събувай гащите, преди да си нагазил в реката". - И вече с усмивка, в която сияеше горчива ирония, прибави: - А нашите журналисти си събуха гащите далеч още преди да видят реката... В края на краищата инцидентът „се преглътна", народът го възприе така, както единствено можеше да го стори, но за известно време остана да витае в обществото призракът на предизвикател¬ството, което се бе обособило с предварителните суперлативни оценки и хвалби, даващи основание да се смята, че нашата журна¬листика - пак според поговорка - е започнала да маха с крака, преди да е яхнала коня. Лечителя обясни събитието така: - Всяко нещо в този свят се появява в своето време и представя така, както е обосновано, а може да се каже и предвидено. Когато човек застане пред такова събитие, той трябва да го уважи по съответен начин. А най-просто е да се посрещне събитието сдържано, уважител¬но и „сериозно". Да не се намесват в него предвзети оценки, да не се допуска нищо „предварително", преди да му е дошло времето. В подобно отношение ние, българите, си имаме лоша слабост и неведнъж сме страдали заради прибързаност, която се е оказвала непочтеност или най-малкото лекомислие. Събитията в живота вървят едно след друго, а необикновените сред тях са обременени и със съдбовна прокоба, пред която трябва да се смириш, а не да я предизвикваш. Нашите журналисти представиха изстрелването на ракетата с момъка като повод за прибързана хвалба и изтъкване и „промениха" предви¬деното от съдбата, намесиха се в него с прибързано разгадаване и оценка и така повлияха събитието да не се осъществи, както би могло (по примера на вече летелите в космоса други космонавти). Това е извънредно важен момент във всяко дело особено когато засяга пове¬че хора. То прилича на опита на тези, които не са ясновидци, да ясновидстват. Истинският пророк никога няма да представи бъдещето в такъв оголен, самоизтъкващ се вид, в който се изразиха събитията с полета. Всяко предсказание за бъдещи събития в оценката, тълкуването или просто предричането на оракула ще бъде „иносказателно", по-скоро пожелателно или предупредително, отколкото повод за биене по гърдите, както се получи с нашите разгорещени и прибързани журналисти. Тук на човек му идва наум за „урочасването" - т. е. признаване на такива особености („неща в живота"), отнасящи се привидно до други същности: пазене от уроки, придържане о правила, които са „демонични сами по себе си" - напр. пресичане на път, среща с „неблагоприятен" човек - „лоша среща" (а то е сюжет от полазничеството, което има огромно значение в българската демонология и изобщо в отношенията човек - съдба)... В сдържаното посрещане на едно събитие или изпитание неучастващите в него всъщност съдбоносно, фатално присъстват с мисълта си, с желанието си и особено категорично въздействат, ако заемат „съответната позиция": сериозно, с полагащо се отчитане на необикновеното, на риска и с някакво, така да се каже, „премълча¬ване" („да спи зло под камък") да се преживее в героична сдържаност, която пък на свой ред участващият трябва да осъзнае като солидарност с останалите, поемащи някакъв риск. - С какво бихте сравнили събитието? Помисли, усмихна се и додаде: - Да речем, присъстваш в цирк. Обявява се опасен номер (салто мортале или друго подобно), музикантите секват да свирят. Артистът Пристъпва към площадката, от която ще се хвърли в рискованото, опасно начинание. Ако си почтен човек и се отнасяш, както следва към живота и нещата в него, ще затаиш дъх, „ще стиснеш палци", ще се проникнеш от доброжелателност към артиста, което никак не е малко. То е ясновидно! Влязло е в действие съчувствието към изпълнителя. И когато той изиграе номера си, изведнъж се изпълваш с нещо като умиление, почваш да ръкопляскаш, да възклицаваш. Не изричаш зложелателна мисъл, тежко и трудно е да се каже, но все пак например от рода на „Дано се пребиеш!" или нещо подобно... *** През последните години на живота си Лечителя работеше над огромна книга завет към потомците, в която споделяше онова, което бе прозрял през дългогодишния си житейски път. Към трите тома „Българска народна медицина" подготвяше и четвърти - изпълнен с поуките от своя достоен и възвишен живот. Този том се занимава с проблемите не на физическото, а на духовното здраве. Тъкмо това обстоятелство най-вече го въодушевяваше, за да намери време за книгата си в претрупания си работен ден. Здрави от раждането до смъртта Съвети и рецепти на лечителя Целебната вода На 21 март 1981 г. заварих Лечителя необикновено бодър и оживен: както винаги, не бе забравил да се избръсне и сложи врато¬връзка - изглеждаше подмладен. Целунах ръката, която ми подаде, а в тази минута той сложи другата си длан на главата ми, произнасяйки наум (бях сигурен) благословия и добропожелание, с които посрещаше всички. На вчерашния ден бе навършил 95 години. Течеше последната година от неговия премъдър живот и в този ден, както и във всички други, той съумяваше да запази себе си, своя дух, усмивката и, най-важното, своето любвеобилно отношение към хората. Без да скрива доволството и радостта си, ми показа телеграмите, които бе получил. Душата му пърхаше от лекота. „Ето го чудото - помислих си, - на толкова години, жизнен, пъргав, с бистра мисъл и просветлен взор, цял отворен, като едно обятие към света, и въодушевен от мисълта да помага на всекиго!" Човекът е това, което е делото му. От само себе си, подобен на възклицание, възникна и въпросът ми: - Кажете сега, след този ден, кое ви помогна да достигнете до този връх, кому сте задължен? Каква е вашата тайна? По усмивката му разбрах, че му е приятно да разисква въпроса, защото съзнаваше многозначимостта на своя готов отговор. Макар Да го познавах добре, сбърках в очакванията си: премъдрият човек не се сети най-напред за любимите си билки и лечебни растения, с които бе сътворил спасителната медицина, наречена от него „Българска народна медицина". - Ето какво - поде той. - Съумявал съм да запазя душевното си равновесие, тъй като то е спасително за човека. - И от болести ли? - То се знае - и от болести! И най-вече от тях. Душевно уравновесеният човек не боледува. Той е винаги здрав. Защото в душевното равновесие, в бодростта на духа обитава спасителната сила на здравето. Тези неща вървят заедно. - И все пак - какво по-конкретно? - Първото на този свят, за всеки човек и за всички люде, е взаимопомощта. Съобразява ли се човек с нея - става неуязвим. - И здрав? - И здрав! - Как се обяснява? - Много просто: взаимопомощта изразява доброжеланието между хората, настройва ги, както нищо друго не може да го стори, и оня, който е в състояние, драговолно помага на другите, които не могат, както нему на свой ред помагат други и се осъществява процесът на усъвършенстването. Той е непостижим за сам човек. По силите е само на всички. Така се постига духовно възвисяване, което се характеризира с ведрост, порив към добро, обич към себеподоб¬ните и всичко друго от този род. И ако човек, който благодарение на взаимопомощта - тази, която дава, и онази, която му дават - го постиг¬не, той е здрав. Истински здрав. Вън от душевната ведрост, породена от съзнанието за взаимопомощта, здраве не може да има. Тогава има опасност от болест. - Да, всички знаят, че се придържате о тези важни правила на духовността, но заедно с това си имате свой начин на живот, чиято правилност и чиито предимства е редно да бъдат отбелязани на днеш¬ния ден. Как бихте поделили навиците или правилата, които съставят „програмата" на вашия живот? И по-специално, кой от тези навици бихте поставили на първо място. - Водата, която Бог изпраща на хората. Дъждовната. - Дестилираната? - Народът я нарича още „мъртва". Аз пък казвам, че тя е по-жива от всичко живо! Тя е вълшебна, чудодейна! Хората отдавна са разбрали това и го използват. Според тяхната вяра дъждовна вода от дъжда на 25 март (Благовещение) или от преспа сняг, която се е запазила до този ден на сенчесто място, притежава изключителна целебна сила! Голям пропуск е, че днес въпросното богатство не се ползва. А и не може да се ползва поради замърсяването на въздуха. - 25 март. Това е почти „първа пролет". - Наистина. Нашият наблюдателен и премъдър народ е отбелязал не толкова Благовестта, колкото пролетта, като е отделил същия ден от всички други. Тогава зимата си отива, пристига пролетта. В природата настъпва важна промяна. Каква? Ние не я знаем, тъй като не сме проникнали още в нейните тайни. А народът е достигнал до тях опипом, по пътя на опита, на дългогодишната практика, която го е уверила, че дъждът в първия пролетен ден съвсем не е като другите. Така се е случило и с Еньовден (рождения ден на Йоан Кръстител, 24 юни). Това е точката на лятното равноденствие, в която се сменят сезоните. Денят, който българският народ, а и безброй други на север и на юг от нас са обявили за най-благоприятния билкарски ден. Билките се берат на този ден, защото опитът е научил нашия народ, че лечебната им сила е най-голяма тъкмо тогава, все едно дали се отнася за Русия, или за някое африканско племе... - Защо дъждовната вода е вълшебна? - Още никой не знае и не може да обясни. В медицината, пък и навред другаде човек търси да разкрие посредством някое химическо вещество или реакция тайната на едно лечение. В много случаи му се удава. В предписанието на повечето днешни лекарства обикновено се обявява как и защо действа, такова и такова е по химически състав, като се поеме от човека и попадне в кръвта или в еди-кой си орган, влиза във взаимодействие с еди-коя си тъкан, вещество, клетки и пр. и се образува ново вещество или се извършва химическа реакция, на която се приписва и лечебният ефект. То наистина си е едно чудо -да вземеш нищо и никаква таблетчица, да я „хвърлиш" в тялото си и тя да извърши чудото на оздравяването! Така обаче не можеш да обясниш защо и как действа вълшебната вода! - А вашето обяснение какво е? - Придържам се към учението за енергиите. То също може да е безсилно или ограничено, но в много случаи ми помага. Защото човек е по природа любопитен и се успокоява едва когато схване кое какво е. В света властва великият закон на причината и следствието, който обяснява всяко нещо като последствие на някаква причина или го прогласява за причина на друго, което ще последва оттук нататък. Та и с дъждовната вода е така: съдържа някаква чудотворна, особена енергия. Лечебна и с нищо несравнима! Благодат за човека! - Дъждовната вода е дестилирана, т. е. тя не съдържа абсолютно нищо, тя е освободена от всичко! - Така е. Но и онова, от което се освобождава - например един литър вода, когато от обикновена се превръща в дъждовна, е нищо, прашинка! Между обикновената и дъждовната химически разлика няма! И все пак... - И все пак? - Тя е вълшебна, чудотворна! Защото е била нагрявана от слънцето в моретата и океаните, превърнала се е на пара и се е устремила нагоре, сгъстявала се е в облаци, те са бушували един с друг. Избухвали са мълнии. Появявали са се ураганни ветрове, които са емвали тези облаци от единия край на света, за да ги докарат до другия! Какво е това? Ужасна авантюра, приключение на световни енергии! Не е възможно в малката дъждовна капка да не е останал спомен от тези премеждия и приключения - точно там е тайната на целебността! - Как се ползвате от тази благодат? - Всеки ден си приготвям с моето допотопно апаратче за изкуствен дъжд такава вода. Една чаша. Изпивам я сутрин на гладно, като не пропускам да пожелая сам на себе си сполука в това начинание и изразя с едни и същи думи благодарността и вярата си... - Какви са тези думи? - Най-обикновени. Изпивам чашата с вълшебна вода и си казвам шепнешком, за да не безпокоя никого наоколо: „Отпивам тази вода, тя ще ми прелее силата си, ще бъда бодър целия ден, ще мога да свърша добри неща, полезни за хората и за мене". Нещо, като „Отче наш"! Вълшебна формула. Защото към вълшебната вода се прибавя и вълшебството на мисълта - двете големи сили на този свят. Мисълта прочиства духа ми, а чрез духа и тялото слага в ред себе си, тъй като тя го зове към същото. А към каквото призовава тя - то се осъществява... -Прилича ми на заклинание, на ритуал. - Та то си е така! Нещо като молитва, може да се каже. Още с отварянето на очите. - Важен миг в началото на деня! - Човек поначало спи тежко и опасно. Единствен той от всички животни. При него заспиването е вид умиране! Проба за умиране, опит, премеждие. Събуждането е като раждане! Само по себе си този ритуал - на разсънване и самоободряване, за да може човек по-лесно „да прескочи" от „смъртта на съня" - в живота на 5удуването. И ако е умен, той го ще прави винаги с помощта (на мисълта. Никоя друга твар в естеството не разполага с въпросната изумителна сила. Тя е всичко! Трябва да бъде винаги в помощ на човека. С нея той е способен на чудеса! Самоокуражаването сутрин (пък и когато и да е нататък) е извикване на помощ мисълта. На мнозина ще се стори наивно или дори необяснимо. А е просто и насъщно: когато изразиш с мисъл едно нещо, ти го откъсваш от действителността в относителна самостоятелност и със самото това придобиваш власт над него. Става дума за властта на мисълта, която е привидно „без¬властна", но тя със способността си да разчленява света, да отделя причината от следствието и следствието от причината, да съпоставя и оценява - е истински вълшебник. Нищо не е възможно за човека без нея! Ако той възнамерява да мине без нея, значи е решил да живее като животното... - Но какво е мястото на сутрешната чаша вълшебна вода във всичко ставащо? - Тя е благодат! Прибавя своята живителна сила към другото, което съм свикнал неотменно да върша, за да преуспявам и бъда достоен за своя живот, да изпълня своята мисия. - И в какво по-точно се изразява въздействието на тази чаша? - Няколко глътки вода. Когато ги поемам веднага след ставане, на гладен стомах, улучвам най-благоприятния миг за въздействието й: тя бързо навлиза в кръвта и като се движи из нея, макар да не е много, само една двадесет и пета част от кръвта - все пак извършва велика работа: поема токсините, отровите, „отпадъчните" вещества, с които кръвта на човека, уви, винаги е пребогата, преди малко „поема", сега „впива" и ги отнася към урината. Човек не е измислил по-добър способ за пречистване на кръвта от този! А то е чудото, което спасява от безброй болести! Защото те не са болести, а просто последствия от непречистената кръв, която носи на органите кислорода, но ги нато¬варва със своите токсини. - Какво подразбирате под тази дума? - Тя е условна, макар че за лекарите значи точно определено Нещо: отрови от процесите на живота. Например: в кръвта нахлуват бацили на дадена болест, белите кръвни клетки веднага подхващат борба с тях. Загиват и бацили, и кръвни клетки; пък и червените, които преобладават, постоянно умират и се подменят - отпадъците от тези и безброй други процеси „замърсяват" кръвта с това, което наричаме токсини. Дори само поради присъствието си те възпрепятстват пълно¬ценното действие на кръвта. Защото добре пречистената кръв е „све¬жа", живителна, а кръвта с токсини е отровена и „болна". Няма по-добро средство за пречистването от вълшебната вода... - Колко време я пиете? - От 65 години. Всеки ден и благодарение най-вече на това съм се съхранил! - А може ли да се употребява за лечение? - Разбира се! И трябва! Да си спомним пак драгоценния народен опит, съхранен в обичай: водата от дъжда на 25 март събирали в глинени съдове и в продължение на 40 дни пиели от нея, в нея варели билки. Четирийсет дни след дъжда! Така е при всички народи. Чел съм например, че в пустинята тамошни обитатели, които чакат дъжда като чудо, щом завали, събират водата в глинени съдове и треперят над нея месеци наред! Тя се разваля, вмирисва се може би, тъй като това е пустиня, проклето място - и въпреки всичко тъкмо тя е причи¬ната и в пустинята човек да живее относително дълго, както живее дълго в полярните области. Там пък той не вижда и не знае какво е зеленинка, плод, зеленчук, витамини - теоретически трябва да се разкапва от скорбут, а вместо това стига 60 и повече години в добро здраве. Благодарение на вълшебната вода, защото цял живот освен нея друга не ползва! - Кои заболявания лекува тази вода? - Всички! - Звучи фантастично. - Така си е. Вълшебната (дестилираната) вода, особено в комбинация с подбрани билки, лекува всички болести - от депресията до рака, от захарната болест до главоболието. С изключение може би на напредналата атеросклероза, която вече е отнесла човека наполовина... - Това ли доказва вашият опит? - Той за съжаление не е голям. Навремето, когато започвах да изучавам въпроса, да разнищвам народния опит - против мене се опълчиха аптекарите. Сетне дойдоха други времена. Хората още не са усвоили цялата неоценима благодат на вълшебната вода. Аз съм разработил рецептура за всички болести и лечението им с нея! А като се проучи по-добре народният опит, ще се „сформира" и цялата наука За подобно лечение. - В какво се изразява нейният лечебен ефект? - Той е всестранен. Тя „витализира", подмладява. Отнася от кръвта токсините, които „попарват" човек, правят го сънлив, омър¬лушен, причина са той да страда от главоболие, да не може да спи, да сънува кошмари, да се изнервя. „Измива" всички причини за боледу¬вай ия и укрепва здравето на човека, като го дарява с подходящо настроение - бодро, весело, радостно, „прозорливо". - Прозорливо?! - Това е най-верният индикатор на здравето: човек успява да стане господар на себе си, владее се, има самочувствие и съзнание за правота, здраве, сила, усещането за „ясновидство" и оптимизъм. - Ако трябва да се подредят целебните ефекти на тази вода, как бихте го направили? - Бих започнал с повишеното кръвно налягане, което особено добре се повлиява от нея, когато, разбира се, тя се приема съобразно моята рецептура и в комбинация с определена диета и други изисквания. Въпросното състояние се нарича хипертония и лекарите не пропускат да добавят: „есенциална". Т. е. с неустановена причина, пораждаща се от само себе си. Тя е бич за човечеството, защото от година на година напада все по-млади и млади хора, разрушава нервната им система, разбива кръвоносните съдове, сърцата и така нататък. Вълшебната вода спира този процес, стига той да не е довел до непоправими увреждания на кръвоносните съдове (както е при атеросклерозата следствие на хипертония или хипертония „следствие" от атеросклероза). Лечебният ефект се получава бързо, в няколко месеца и обикновено трае до края на живота. Не чак толкова често се срещат хипертоници, излекувани напълно по някакъв начин! Много Добре се повлияват всички нервни страдания, а те се множат от ден на ден: депресии, меланхолии, потиснатост, отчаяние, изобщо всички Духовни сътресения, атакувани с вълшебната вода, постепенно и завинаги изчезват. Стомашно-чревните заболявания също се повлияват Много добре, тъй като в известен смисъл водата въздейства Непосредствено - всмуква се от власинките на червата, за да попадне в кръвта. А тъй като причината за едно заболяване далеч невинаги е локална, а по-често всеобща - ясно е, че движещата се с кръвта вълшебна вода действа навред. Какво да кажем за бъбреците и пикочопроводите? В тях тя се излива накрая и, разбира се, въздейства благоприятно. Така е и с черния дроб, жлъчните пътища, дори със сърцето и по-специално с неговите коронарни съдове, които са незначителни наглед, но така или иначе се повлияват от нея, и основателно може да се каже, че сърца, „поливани" с вълшебна вода, избягват ударите на инфаркта, исхемиите и ред други произшествия. - А ракът? - Казах: и той! Уверението за подобен ефект иде от един век насам, когато немската лекарска школа прогласи спасителното въздействие на тази вода върху туморите и новообразуванията. „Меха¬низмът" на въздействието е разбираем: по кръвен път водата стига до туморите и макар „храненето" и кръвоснабдяването на здравата и нездравата тъкани да не е едно и също, присъствието й дава ефект. Зависи много, разбира се, и от местоположението на тумора. - Билките и лечебните растения могат ли да усилят лечебния й ефект? - То се знае! Комбинацията билка - вълшебна вода е уникална! Пак народът е установил: той препоръчва билките да се варят не в каква да е, а в дъждовна вода. Проучвал съм много внимателно този въпрос, та казвам: билка, приготвена в дестилирана вода, въздейства с 25 процента по-силно от сварената (запарена) в обикновена вода. Двадесет и пет процента! Това е много! Конкретно, при всеки болен с оглед на пола, възрастта, заболяването, общото състояние, „частните" оплаквания и т. н. може и трябва да се направи подходяща „комбина¬ция" от билки и вода, за да се получи решителен ефект. - Тук ли е майсторството на билкаря? - Самата билка си е майстор! Чудодейно растение! Всяка от тях -у нас те са над 10 хиляди! - представлява цяла аптека. Съдържа не едно и две, а десетки химически вещества, които са причина за „цял букет" от целебни въздействия. Но не като химия, не! Друго е при билката... При употреба в действие влизат само онези нейни съставки и свойства в степен, в която е необходимо при конкретния болен! Десетки от възможните въздействия може изобщо да не се проявят при един болен (и не е нужно!), а се изявява само онова, което е необходимо и „предиз¬викано" от възникналото заболяване! Къде „официалната" медицина може да постигне подобно въздействие? Билката е чудо! - Говорихме за лечението на рака... - Да, и лечение с вода, а не с билки. Сама по себе си тя постига лечебен ефект, когато се взема в съответни количества през определени интервали и по определен начин (например след възвиране). Следователно лечебните растения не влизат в сметката. А как въз¬действа вълшебната вода на рака? „Схваща" го като огромна токсична система, като буца отрови, които трябва да се отнесат. Но опитът подсказва и друго: в това отнасяне „механичният момент" не е решаващият, тъй като водата въздейства не само върху „буцата", но и върху целия организъм и без съмнение активизира ред процеси, поначало присъщи на човека в борбата му с напастите на заболяването. Ракът е страдание, изразяващо се в разрастване на тъкан. Но може да се до¬пусне, че вълшебната вода, като се съприкосновява с въпросната тъкан, я „изгаря" или стопява. Нещо подобно може да става - науката ще потвърди или отрече, но лекарят философ (медицината е в някакъв смисъл философия!) може да предположи, че вълшебната вода амби¬цира, „въодушевява", насърчава белите кръвни клетки и всички оста¬нали бранители на човешкото тяло да се нахвърлят непримиримо върху опасната тъкан и я унищожат. (Ще дойде време, когато в благоустрое¬ните селища първата грижа на управниците ще бъде да вкарват по специални тръбопроводи дестилирана вода до всеки дом, та да е на разположение на човека непрекъснато.) Освободена от съставките си - минерали, соли, химически вещества, водата изведнъж се оказва по-силно действена от обикновено. Това е дестилираната вода. Водата, която е махнала от себе си всичко, което не е вода. Тъкмо тя се използва в повечето народни медицини за лекуване. Въздействието на дестилираната вода е неколкократно по-голямо върху човешкия организъм, а и върху всяко живо същество, от въз¬действието на „обикновената" вода. Изглежда, че с освобождаването на водата от минерални и други съставки се премахват някакви препятствия, ограничаващи въздействието й. Целебната вода лекува всички болести. Това е една концепция, която лесно се доказва, но е трудна за обяснение. Човек в този случай действа, както и при толкова много други - възползва се от предимствата на чудото, което не е още разгадал. Най-общото обяснение е, че дестилираната вода прониква до всяка клетка на човешкото тяло. За разлика от ред други лекарства и вещества тя въздейства буквално върху целия човешки организъм. Тя подобрява всички обслужващи системи в тялото и с това предизвика всеобщо ободряване, подмладяване, „подновяване" на организма Тя е - казано условно - панацеята на всички болести, или единствената панацея, с която разполага сега човекът. Универсализмът на въздействието й оправдава това определение. При определени дози, прибавка на други вещества, обеми на употребяване, начини и време ефектът на дестилираната вода се „съсредоточава" и „конкретизира", при което сякаш цялата му сила се насочва в една желана цел. Това е основният принцип на лечението с нея. Какво трябва да се знае за употребата на дестилираната вода? Първото се отнася до самата нея: еднаква ли е по въздействие, активност, лечебност и прочие всяка дестилирана вода? Не, не е еднаква. Тя се получава в специални приспособления от стъкло с вместилище за водата, където тя се нагрява със спираловидна стъклена тръба, през която парите минават и се охлаждат, за да изтекат в друг съд като дестилирана вода. Такива апарати се набавят трудно. Използването на други, в които има гумени елементи, влияе на крайния продукт и получената вода всъщност не е достатъчно дестилирана. Такава е например водата, която се продава за доливане в акумулаторите. Доброто лечение изисква идеално дестилирана вода по описания по-горе начин, без да е престояла дълго време. Народът ползвал стопена снежна вода зиме и опитът му е насърчителен. Така може да се постъпва и днес. Основното изискване е да се събира сняг от абсолютно чисти места, до които не достига дим от заводи или мотори, да се разтопява в чисти емайлирани или стъклени съдове. Главен принцип за действие на дестилираната вода е да се приема винаги преди ядене и на гладен стомах. На гладно дестилираната вода се влива по-пряко в организма, не се подлага на риска от бърза или внезапна редестилация, макар че тази опасност, теоретически необорима, на практика почти не компрометира лечението. Не е от значение бавното или бързото изпиване на дозата, важното е да се пие на гладно преди ядене. Лечението с дестилирана вода се прилага след осемгодишна възраст. Деца до осем години могат да се лекуват с дестилирана вода по изключение и под наблюдение на специалист. Има и противопоказания за лекуване с дестилирана вода, които трябва да се знаят. Това са заболявания, довеждащи до задържане на течности в организма: асцити (все едно какви са причините за тях), оттичане на краката, задържане на вода в организма вследствие на сърдечна слабост. Също и при хипертония като последствие на атеросклероза. Дневното количество дестилирана вода се колебае от 300 до 1500 мл (деца - възрастни). Основно изискване при провеждането на лечението е да не се употребява никаква друга напитка, включително и обикновена вода. Продължителността на лекуването зависи от заболяването и от заболелия (това е указано на съответното място). По принцип дестилираната вода се приема добре от организма. Много рядко се предизвиква тежест в стомаха или напън за повръщане и тогава трябва да се мисли дали водата не е „компрометирана". Организмът бързо свиква с дестилираната вода и тя му става приятна. Лечителя не пропускаше да отбележи една особеност на организма, на която отдаваше почти философско значение: готовността и желанието да приема лечението определено време и да установява сам, че повече няма нужда от него. „Организмът сам подсказва докога трябва да се взема едно лекарство (билка)" -обичаше да напомня Лечителя. Най-общо въздействието на дестилираната вода може да се определи като тонизиращо и жизнеукрепващо. Пиещият дестилирана вода усеща прилив на сили, на жизненост, приятно усещане от това, че е здрав и може да се труди. Бързо се регулират всички неразпо¬ложения, стабилизира се апетитът, укрепва се нервната система, изчезва чувството на умора. Регулира се храносмилателната система, изчезва запекът, ако го е имало („поощряват се" така наречените лениви черва да не задържат остатъците от храната - нещо, което е от изключително значение за здравето и живота, за трудоспособността и Жизнеността на човека). Най-сетне се нормализира и теглото: ако човек има излишни тлъстини, те се стопяват, без да се спазва някаква диета, „от само себе си". Това също е важно доказателство за коригиращите и лечебни свойства на дестилираната вода: премахва се по естествен начин онова, което не е нужно на организма. Предвид казаното дотук се налага един принцип: Пийте дестилирана вода! Правете го не постоянно, както това може да се наложи при лечение, а в определен период - примерно един месец в годината когато практически е най-изпълнимо: през зимата. Зимата е тежък сезон за човешкия организъм и помощта, която той получава чрез пиене на дестилирана вода през този период, е много резултатна и жизнеукрепваща. Пиенето на дестилирана вода може да се въведе и целогодишно. Тогава човек може да я използва при правене на чай или да пие всеки ден по две-три чаши. Билков чай, приготвен с дестилирана вода, усилва ефекта си върху човека. Това е доказано отдавна от народите, които традиционно са свикнали да употребяват дестилирана вода за чайове и билкови отвари. Трябва да се отбележи, че и редица билки увеличават въздействието си, когато са приготвени с дестилирана вода. Практиката е доказала, че въздействието на дестилираната вода се усилва, като се прибави сода бикарбонат към нея. Постъпва се така: в чашата се слага една чаена лъжичка сода бикарбонат, разбърква се с две-три супени лъжици студена дестилирана вода, която се съхранява в идеално измито шише на хладно място, след това се долива още 200 мл вода, сварена в чист емайлиран съд. Тази чаша се изпива наведнъж или на два пъти, все едно дали бързо, или бавно, на глътки. Получената напитка е непривична, но човек свиква с нея особено когато съзнава колко е нужно и полезно това. Всичко това се прави на гладно сутрин веднага след ставане от сън. В случаите, когато не се препоръчва сода бикарбонат (при някои хронични ентероколити), тя не се употребява. Содата може да се избегне при непоносимост или неприятно усещане. Освен първото поемане на дестилирана вода със сода бикарбонат сутрин, веднага след ставане, вода се пие още поне три пъти дневно - преди закуска, обяд и вечеря - на гладно, 10 мин преди ядене. Тъкмо тогава стомахът е освободен напълно от поетата храна, тя е отишла в червата и дестилираната вода се смесва с най-малко вещества, които могат да я променят. Тези три дози - преди закуска, обед и вечеря, са по-големи от първата - 250 - 300 - 350 мл, с оглед общото дневно количество да постигне 1200-1500 мл. За подобряване вкуса на водата могат да се капнат две-три капки лимонов сок. Онова, което се яде по време на лечението, е от голямо значение За въздействието на дестилираната вода. Препоръчва се през този период храната да бъде вегетарианска. Солта в нея да се сведе до минимум. За подкиселяване на храната може да се използва лимон или слаб оцет. Необходимо е да се увеличи количеството на зелен¬чуците и плодовете. Разумно е след поемане на дестилираната вода и преди да изтече интервалът от 10 мин до започване на яденето да се употребява като аперитив една глава кромид лук, изпечен като ябълка, без подправки. Препоръчва се и всякаква прясна салата - зеле, моркови и др. Да се избягват трудносмилаеми варива - боб, леща (или да се сведат до минимум). Избягват се храни, които се задържат повече в храносмилателната система, предизвикват по-голямо напрежение в нея, създават натовареност и като цяло потискат въздействието на дестилираната вода. В храната трябва да преобладават картофите, оризът, зеленчуците, плодовете. Възможно е да се изяждат едно до три яйца на ден; те по принцип добре допълват лечението, но довеждат до образуване на по-големи количества пикочна киселина, която намалява въздействието на дестилираната вода. Всички ограничения в храната през периода на лечението засягат нейното качество (вид), а не количество. Не се предвиждат никакви други ограничения в храненето! И въпреки това след едномесечно лечение с дестилирана вода неизбежно човек загубва излишните си килограми, без да е вземал особени мерки и без да се тормози с тежки диети. Това е едно от най-ярките и ползотворни въздействия на дестили¬раната вода. Отстраняването на излишната мастна тъкан привежда отделните органи в оптимално съотношение. Това се изразява най-ясно с намаляването на теглото, но като общ резултат засяга целия организъм. Особена част от лечението представлява краят на деня, заклю¬чителната част. Тя е обща за всички случаи и включва две процедури: поемане на последната доза дестилирана вода за деня и клизма. Последната чаша дестилирана вода е добре да се изпие два часа след вечеря и непосредствено преди лягане; към нея може да се прибавят няколко капки лимонов сок. После лекуващият се трябва да легне и по възможност да полежи на дясната страна двадесетина минути. Малко преди това трябва да се направи клизма. Лечителя препоръчваше клизма с отвара от лайка (3 супени лъжици от билката, запарени в 1 л кипяща вода, престоява 20 мин и се прецежда). За възрастен се употребява 500 мл от отварата, за деца - 200 мл. И така програмата за лечение с дестилирана вода или използ¬ването й за тонизиране и подмладяване на организма, за превантивно укрепване на здравето е следната: 1. Ставане в 6 часа, изпиване на чаша дестилирана вода (250 мл) със сода бикарбонат. 2. Изпиване на хладка дестилирана вода (250 мл) 10 мин преди закуска. 3. Изпиване на чаша хладка дестилирана вода в 12 часа, 10 мин преди обяд. „Ордьовър" - глава печен лук. Вегетарианска храна. 4. Изпиване на чаша хладка дестилирана вода в 18 часа. 5. Клизма с отвара от лайка. 6. Изпиване на чаша хладка дестилирана вода 2 ч след вечеря (20-21 часа). Лежане (надясно) в продължение на 20 минути. Сън. Посоченият режим може да продължи един месец, когато се провежда за общо укрепване. Организмът сам ще покаже докога това му е нужно. При всеки случай на непоносимост към дестилираната вода трябва да се преосмисли цялото лечение. Възможно е неприятното чувство да се появи изолирано - след поемане на сутрешната чаша със сода бикарбонат. Тогава се изпиват допълнително една-две супени лъжици хладка дестилирана вода. Като вкусова подправка се допуска единствено лимонов сок. Тази схема на лечение претърпява целесъобразни промени в случаите, когато освен общото укрепване на организма и повишаване на неговата устойчивост се лекува и конкретно заболяване. Участието на мисълта в лечението с дестилирана вода се изразява в гласно изявената готовност да се постигне целта и увереност, че тази цел непременно ще се постигне. Използват се самовнушителни формули, които трябва да изразяват пълната солидарност на боледуващия със самия себе си - стремежът му да надделее болестта. Сутрин - при събуждане тя е: „Чувствам се добре, по-добре от вчера,по-добре от всеки друг път досега, лечението дава добри резултати, вървя към подобрение, ще се излекувам напълно." Цитираната формула, която всеки може да редактира съобразно конкретния случай, е приложима, когато с дестилирана вода се лекува определено заболяване и когато се използва веднъж в годината, за да се тонизира организмът. Лекуване на някои болести с дестилирана вода Преумора, изтощение, понижена жизненост, неврастения Лечението се провежда по посочената схема с дестилирана вода. Продължителност 3 седмици. Главните особености се отнасят до храненето: 7. Определено количество жито - например 100 г, предварително накиснато във вода, докато омекне и се приближи до стадий на покълване. Житото замества хляба при това лечение. Изяжда се на 3 пъти - сутрин, обед и вечер. 2. Повишено количество сурови ядки - орехи, фъстъци, лешници, бадеми, кайсии, кашу - общо до 100 г на ден, разпределени в 3 порции: закуска, обед и вечеря. (Не се допуска да се ядат ядки постоянно, защото това влияе върху цикъла на поемане на дестилирана вода, която трябва да постъпва в стомаха на гладно.) 3. Пчелен мед. По принцип той се препоръчва за всички болни (с изключение на диабетиците). До 150 г на 3 пъти - закуска, обед, вечеря. 4. Много плодове и зеленчуци (по време на закуската, обеда и Вечерята). Плодовете задължително да са с обелена кора поради опас¬ност от химикали, с които се пръскат овошките. 5. Определени количества смлени черупки от яйца: след леко препичане се натрошават ситно, забъркват се с мед и се гълтат - 1 до З лъжички. Забележка. Черупки от яйца не се препоръчват, ако болният има атеросклероза, артрит, подагра, ревматизъм. 6. При допълнителни оплаквания - например упорито главоболие - в програмата на лечение (3-те седмици) се включват и съответни процедури. При безсъние, главоболие, нервност, силна раздразнителност, безпокойство се приготвя двойна шапка от тензух, между двата плата на която се разстила хлебен квасец, приготвен 4 ч преди употребата и подсилен с настъргани диви кестени. Вместо кестени /може да се използват корени от бъзак (тревист бъз). Те трябва да са добре измити, ситно нарязани и вкашкавени в дървен хаван. (Вж. „Чудо, дейните шапки") Друго допълнително средство - сироп от бъзак, приготвен по принципа на сиропите: един ред черен плод, добре очистен и измит, се покрива с един ред захар и така нататък. След престой от 3 седмици се прецежда много внимателно, за да не остане зърно, което предизвиква ферментация и променя съдържанието на сиропа. Пие се 1 супена лъжица З пъти на ден преди ядене. 7. Ако болният не страда от главоболие, уместно е лечението да се комбинира с въздействие върху централната нервна система. За целта се приготвя торбичка от тензух с поставени в нея ситно нарязани сурови картофи, полени с чаша прясно мляко и добре изцедени, поръсени с царевично брашно за отнемане на влагата. Торбичката се слага на тила (проекция върху малкия мозък) и се държи с часове. 8. Общоукрепително действат и компреси от лайка - 3 супени лъжици лайка се запарват в 1/2 л вода, варят се 5 мин, прецежда се, натопява се хасе с отварата и изстискано се слага на корема като компрес. Преди това е полезно да се направи масаж по гръбначния стълб от горе до долу и обратно. Тези процедури се извършват в интервала след вечеря и преди поемане на последната доза дестилирана вода, след което лекуващият се трябва да спи. Захарна болест Лечението й е продължително, включва пауза. То трябва да трае няколко месеца (поне шест). Примерният план за общо деветмесечно лечение включва пиене на дестилирана вода в продължение на 5 седмици (35 дни) и почивка (преминаване към обикновена вода) от З седмици - 21 дена. За сто години живот Имате право на сто години - възползвайте се от тях! Обяснение: Продължителността на човешкия живот е един век. Жизненият потенциал на човешкото същество е равен на 100 години. Съобразен със своята мисия на земята, човек „има нужда" от сто години и ги получава или може да ги получи. Един век - това е време, през което можете да направите голяма крачка в своето усъвършенстване, да развиете определена своя добродетел. Само крачка и една добродетел, но те са достатъчни, за да заслужите своя земен век! Съвет: Проникнете се от самочувствието, че имате определена мисия на земята като член на великото човешко множество и трябва да внесете в него своя влог, а и самия себе си: по-съвършен, отколкото при раждането, по-възвишен и добротворен. В такъв случай вашето здраве се превръща в условие на самоусъвършенстването и негова добродетел. Съзнанието, че разполагате със 100 години живот, че те са ваши, че ги заслужавате, защото ви трябват за полезни дела, ще импулсира увереността ви в смисъла на живота и той ще протече разумно, полезно и в цветущо здраве от първия до последния ден. Напомняне: Жизнената потенция зависи от „устройството" на организма, от неувредеността на органите и правилното им функциониране, но тя изразява човешката цялостност, най-важното в която е съзнанието, мисълта за това, което е, и за възможностите й. Съзнанието трябва да е активно винаги (най-вече оптимистично, жизнелюбиво). То черпи увереност не само от себе си (както се струва на мнозина), а и от общността с всички хора, с целия живот. Пет правила против старостта Човек иска да живее дълго и да бъде млад. Дълголетието и безсмъртието няма да съблазнят човека, ако не са младост. Но за тях той се сеща едва на старини. Ето пет правила, с които да запазите младостта си: 1. Съпротивлявайте се на леността колкото можете! Бъдете трудолюбив съобразно навиците си и винаги любознателен! Любознателността е ангажирано мислене, тоест предпоставка за живот. Тя помага да прогоните негативните чувства - особено яда и гнева, които убиват. 2. Не употребявайте алкохол! Не пушете! 3. Удължете съня си до 10 ч на денонощие. Вмъкнете в „дневната програма на живот" 3 почивки по 10 минути! 4. Изоставете месото, дайте преднина на млякото, плодовете, зеленчуците! 5. Подтиквайте мисълта си да се занимава позитивно с въпросите на живота, защото живее този, който мисли, и има шансове да се запази млад този, който го прави добронамерено. Опознайте себе си и своето тяло, за да предусещате всички промени в него! Обяснение: Човекът е устроен така, че всичко, което се извършва в него -дори най-малката промяна, „дава знак за себе си", информира, предупреждава. Всяка минута живеем със себе си и затова сме длъжни да се опознаем добре. Това е важно условие за живот. Човек започва своето развитие от една клетка, в която сякаш е проектиран целият. От началното зрънце се оформят всички органи в жива, постоянна връзка. Те „се осведомяват" един друг за всичко, което става с тях. Съвет: Научете се да забелязвате промените в себе си дори когато те ви се струват невинни. Запомнете, че нищо в света не става без причина, защото владее всеобщият закон за причината и следствието. Всяка болест, преди да се превърне в такава, „напомня" за себе си -„издава" я засегнатият орган. Научете се да улавяте и „разшифровате" тези сигнали и да ги анализирате съобразно измененията в самите тях. Това е жизненоважно за вас! Не се излежавайте! Обяснение: Сънят на човека е репетиция на неговата смърт. Никоя друга жива твар не спи така дълбоко, „със загуба на съзнанието". Затова събуждането е важен миг от деня и от живота. Може да се каже, че всяка сутрин човек „възкръсва" за живота. Това е причина и съображение да не забавяте пребиваването си в „неживота" (излежаването, сънливостта). Тези минути не трябва да се отнемат от живота, защото му принадлежат. Освен това те носят предимството на началото. Започнете ли деня с леност, излежаване, колебание, дълго ще бъдете “несъбуден и сънлив". Съвет: Щом отворите очи сутрин, не се излежавайте. Мигновено изоста¬вете съня зад себе си и преминете в живота, който изисква от вас да сте бодри. Това е вашата „първа крачка" в новия ден. Тя ще предоп¬редели движението ви за часове напред. Бързото събуждане не е просто по-бързо приготвяне за работа, а цялостно мобилизиране за живот, порив на тялото и духа. Живейте в ред и хармония! Обяснение: Всяка работа изисква определен порядък - условие за по-успешното й осъществяване. Редът е вид организация на трудовото усилие, съобразена с последователността на всяко действие и необходимостта от различни оръдия за осъществяването му. Ако около човека цари хаос, трудовото усилие се опорочава и осуетява. Но редът е и нещо повече: той е израз на хармонията, която единствено човешкото същество има дарбата да създава около себе си. Тя е не само условие за успешен труд, но и олицетворение на труда, видян в неговата красота и завършеност. Съвет: Не се примирявайте с безредието и хаоса около вас и във вас, защото нищо не е така пакостно, както неорганизираността. Редът е условие за извисяване на човека в трудовото усилие и в мисълта. Редът и хармонията са предпоставки за здраве и дълголетие, тъй като подпомагат човешкото същество в усилието му да се труди и върви напред. Създавайте ред и хармония около себе си, налагайте ги в живота си, за да протича той пълноценно. Напомняне: Човекът без ред във всекидневието си пречи на живота и на здравето си. Той боледува по-често и по-дълго. Всеки, който живее вън от човешката хармония, е застрашен и беззащитен. Хранете се, за да живеете, а не живейте, за да се храните! Обяснение: Изхранването е жизнен въпрос, който в цялата история на човечеството е занимавал хората. В много случаи усилието да се намери храна е компрометирало живота, изпъквало е като цел и предназначение на човека. Не е възможна по-голяма заблуда от тази. Изхранването е само едно от условията за живот. И далеч не е най-важното, макар че е насъщно. Човек губи „голямо количество" живот (и здраве също), за да осигури прехраната и здравето си. Грижите за храната трябва да бъдат целесъобразни, „оптимални". Изхранването на човека не бива да се превръща в самоцел, защото тогава животът ще се превърне в своята противоположност. Съвет: Не отделяйте на яденето и прехраната повече внимание, откол¬кото е необходимо! Не превръщайте изхранването си в самоцел, а още по-малко - във върховен смисъл, удоволствие. Поемайте точно толкова храна, колкото е необходимо да поддържате в себе си огъня на живота. Една хапка повече е вече излишък, който превръща храната от условие за живот във враг на живота. Първото условие да регулирате „оптимално" храненето си е способността да ставате навреме от масата - преди да имате чувство на насищане: то идва малко по-късно. Трябва да стигнете до него не на трапезата, а след като сте станали от нея. Свикнете да гледате на усилията си по изхранването като на задължително, но не главно условие да бъдете човек. Човешко¬то не е в храненето. То е в мисълта, в духовността. Не си позволявайте риска да го отъждествявате с храненето и да заместите духовните удоволствия с храносмилателните. Това води до оскотяване на човека. Задължителната полезност на храненето се облекчава от условията, при които то се извършва. Бъдете ведър, усмихнат и радостен по време на яденето. При хранене не изменяйте на себе си и на онова настроение, което е най-творческо и човешко. Смехът на трапезата е най-добрият десерт. Смейте се, създавайте веселост. Това прави храната по-апетитна. Изразявайте почитта си към трапезата, защото на нея е хлябът, „енергията" на живота, условието да бъдете жив и здрав. Напомняне: Доброто настроение на трапезата, усмивките, смехът, „патриар¬халното" събиране на цялото семейство, благословията на хляба и яденето - всичко това облекчава храненето, помага то да изпълни предназначението си: да даде сили на човека за живот и духовно И3дигане. Установено е, че без добро настроение и съсредоточаване по време на ядене храната не се оползотворява както трябва. Последствията от това са разбираеми. Необходимо е човек да се храни три пъти на ден. Храненето изпъква със своята насъщност и с опасността да се превърне в самоцел. Това винаги става за сметка на духовността. Чревоугодниците са бедни и гладни духом. Предпочитайте вегетарианската храна! Обяснение: Човек става вегетарианец главно по хуманитарни подбуди, за да не унищожава живот (да не погубва животни). Това е основателно, но природата го допуска навсякъде и по правило едни животни живеят за сметка на други, които убиват. Вегетарианският хранителен режим е за предпочитане, защото има реални предимства. Той предлага на човека храни, които се усвояват лесно, не създават трудности на храносмилането, внасят в организма достатъчно енергия, необходими за здравето и живота вещества, калории. Съвет: Предпочитайте вегетарианската храна пред месната, защото тя е по-лесно усвоима от организма и съдържа всичко, което е необхо¬димо. Предпочитайте да ангажирате стомаха си с нея - това е здра¬вословно и пряко облекчава работата на мисълта, тъй като не задържа голямо количество кръв в корема, както това е при хранене с месо. Напомняне: Основните вегетариански храни - ориз, картофи, зеленчуци, плодове, растителни масла, компоти, конфитюри, мармалади и пр. -са предостатъчна гама от храни, които осигуряват за човека всичко необходимо. Оттук нататък същественото за неговия живот са Духовните проблеми. Не преяждайте! Обяснение: Преяждането започва с първата излишна хапка и стига до чревоугодничеството, което превръща човека в машина за храносмилане, Убиваща живота и духовността. Съвет: Не преяждайте! Приемайте само толкова храна, колкото е необходимо, за да поддържате работоспособността си (живота и дълголетието си). Всеки сам трябва да прецени какво количество храна му е нужно. Научните справки могат да го насочат към определени коли¬чества (и калории), но организмът сам най-точно ще определи колко храна му е нужна. Поемайте само в такова количество, каквото е необходимо. Нито грам повече! Напомняне: Специфичните вкусови усещания (при хранене с „апетитна" храна) са „хазартни". Те подвеждат човека да поема повече ядене, отколкото трябва. С течение на времето обособяват един от най-големите пороци на човека - преяждането. Така онова, което е нужно на човека, за да живее, се превръща в пречка на неговия живот и здраве. Изкуството на мисленето Обяснение: Мисълта е най-великото оръжие на човека за опознаване и промяна на света, незаменима помощ за опазване на здравето. Дълголетието на човека е всъщност дълголетие на неговата мисъл. Здравето на човека е здраве на мисълта му. Въздейства пълноценно завършената мисъл, но влияят по съответен начин (в съответна степен) и фрагментите от мисли, и отделните думи. Значение има и начинът, по който се произнася една мисъл, вярата в нея и в силата й. Мисълта изразява човека, степента на неговото самоосъзнаване, възможностите му да отстоява себе си, да участва в човешката общност. Мисълта подлежи на усъвършенстване, тогава тя изразява развитието на човека, домогванията му. Животът от тази гледна точка е функционирането на мисълта, а присъствието на мисълта е степента на живота на човека. Съвет: Овладявайте изкуството на мисълта. То ви помага незаменимо да преодолявате всички препятствия за опазване на здравето. Човекът, който иска да е здрав, преди това трябва да бъде „здрав" в мисълта си. Тя въздейства от разстояние, важното е да е съсредоточена и напрегната от воля и вяра в онова, което прогласява. Използвайте мисълта във всекидневни, повтарящи се формули - условие да постигнете по-бързо това, което формулата изразява. Достатъчно е дори една минута съсредоточаване и истинска увереност в ефекта от формулата и всичко е наред- Постъпвайте винаги така особено когато нямате друго средство, а държите да постигнете по-бързо резултат. Правете добро с мисълта си! Обяснение: Мислещият човек излъчва около себе си енергиите на мисълта. Това е вярно не само като предположение, защото мислещият, „действащият" мозък притежава енергии, които „излизат" и вън от него. Колко често, когато минаваме близо до някого (от нашите близки), „изведнъж" се сещаме за нещо, с което се занимава неговата мисъл в момента. Казано с други думи - мисълта може да се разпространява и да действа и посредством енергията, пораждаща съответната мисъл. Оттук и увереността, че човек може да действа с мисълта си „от раз¬стояние", без да я огласява. Съвет: С мисълта може да внушавате желаното у хора, които трябва да го знаят или разберат. Съсредоточете се върху тези хора (мислено) и си представете, че им внушавате - в разговор с тях - това, което искате да узнаят. Силата на вашата мисъл може да се окаже недостатъчна, за да постигнете целта си, но тя бездруго ще „поеме" натам. Резултат непременно ще се получи. Напомняне: Животът всекидневно ни изправя пред „чудни случаи" -неочаквано разбирателство, съчувствие, отзивчивост и пр., които могат да се обяснят единствено с въздействието на мисълта - нашата мисъл, стремяща се към този резултат, понякога без самите ние да го осъз¬наваме. Усмихвайте се! Обяснение: Усмивката е изключително човешка гримаса. Тя е свързана не само с мимическата мускулатура (посредством която се изразява), но и с душата, характера, настроението на човека. И преди всичко - с Неговата мисъл. Усмивката изразява по особен начин движенията на Мисълта. Усмивката е изключително симптоматична за същността на човека, за неговите въжделения, стремежи и цели. Съвет: Усмихвайте се непрестанно! Нека усмивката не слиза от лицето ви. С това искам да кажа: давайте преднина на поводите, които предизвикват усмивката, защото тя не може да бъде механична гримаса и няма нищо по-неестествено и отблъскващо от „кривата" усмивка. Устройвайте живота така, че той да ви носи доволството, удовлетвореността и спокойствието, които естествено изискват усмивката на лицето ви. Изпълвайте се с добронамереност и постоянна вяра в себе си и хората. Напомняне: Усмивката изпълнява двойна функция: тя не само свидетелства за човечност у този, чието лице озарява, но призовава към човечност. Като естествена гримаса на човека тя създава около себе си атмо¬сфера на хуманност. Човекът е там, където е неговата усмивка. Без нея той е уязвим и обезверен. Не произнасяйте думи проклятия! Обяснение: Словото е действие, тоест думата поражда отговор, реакция. С нея човек трябва да си служи внимателно. Дума, която е изречена (или в мисълта), предизвиква „брожение" в човешкия дух, тя е „огнище", около което нещо припламва, следва. Няма и не може да има „думи без последствия". Словото въздейства, защото е продукт на мисълта. Съвет: Служете си внимателно и с чувство за отговорност със словото. Не забравяйте нито за миг, че то въздейства, предизвиква реакция, променя нещата. Не пожелавайте и не произнасяйте думи, на които не сте склон¬ни да приемате значението, което имат. Особено опасни са безотговорно-пожелателните вричания от рода на: „Да става каквото ще!", „Да върви по дяволите!" и други. Те дават тласък на нежелани процеси и реакции, предизвикват последствия, които никой не може да предвиди. Произнасяйте само това, което сте обмислили добре, и обмисляйте добре онова, което ще произнесете! Напомняне: Народът със своята наблюдателност и мъдрост отдавна е забеля¬зал и оценил въздействието на думите. Създал е кодекс от благословии, които насърчават доброто, взаимопомощта, уважението, почитта, но и проклятия, с които си отмъщава за беда, обида, загуба, Проклятията са думи, наподобяващи „рикоширали куршуми". Бъдете добронамерени! Раздавайте, за да имате! Обяснение: Нищо не разкрива така добре същността на човека, както неговата добронамереност. Това е дарбата му да се отнася уважително към живота и себеподобните, да участва в човешката общност и да живее пълноценно. Добронамереността е естественият кислород в атмосферата на човешкия живот. Индивидът е устроен така, че да общува уважително с хората. Това не е само условие да ги предразполага към себе си, но и начин да участва в живота. Недобронамереният автоматически „се изключва". В условия на добронамереност човек живее достойно, радва се на здраве, достига дълголетие. Добронамереността е живот. Съвет: Бъдете добронамерени! Гледайте с уважение и любов на всекиго дори когато не сте сигурни, че ще ви отвърне със същото. Добро¬намереността побратимява хората. Тя увеличава човешките сили, подтиква към добро дело, към съучастие. Добронамереният човек е всеотдаен - и тъкмо това е предимството му пред всички останали. Защото този, който раздава от себе си на другите, обладан от желание да умножава доброто, да насърчава живота, сам се ползва най-много от това насърчение - по-дълго е здрав. Напомняне: Добронамереността е задължително условие за развитие на човечеството, тъй като изразява съгласие с другите, привързаност към общовалидните стойности на живота. Тя е израз и на взаимопомощта, без която съществуването на човечеството е невъзможно. Бъдете любознателни! Обяснение: Любознателността е качество, свързано с цялата личност на човека, с неговото поведение и живот. Изразява стремежа му да проумее света и намери достойното си място в него. Тя е особено важна с това, че изразява живия интерес на човека към света и себеподобните. Тя е един от най-ярките симптоми на живота и Дълголетието. Човек умира, когато престане да се интересува от живота, света и хората. Съвет: Бъдете любознателни! Интересувайте се живо от всичко, което около вас, но не за да правите клюка, а за да го проумявате и да помагате то да бъде достойно оценено или опровергано. Любозна¬телните живеят дълго, плодотворно и щастливо. Не позволявайте на незаинтересоваността да ви надмогне, не пропускайте нищо край себе си, без да го разберете. Така ще привикнете да цените онези промени в живота, които го изразяват най-ярко. Напомняне: Любознателността глъхне заедно с живота. На старини най-ясният симптом за наближаващия край е загубата й, ленивото тържество на апатията, която изключва човека от света, а скоро и от живота. Избягвайте всичко излишно, то е нездравословно! Обяснение: Човешкият организъм е устроен така, че да поеме и без усилия онова, което му е нужно. Това е „половината" от живота. Другата половина на този единен процес е работата на организма, съществуването му благодарение на поетите от него вещества. Тази работа е пример и образец на явлението, което олицетворява. Тя е безшумна, неусетна, както са неусетни ударите на сърцето, вдишванията и другите вътрешни движения, изграждащи живота. Достатъчно е нещо да стане в повече и промяната се осъзнава тутакси от целия организъм. Състоянието на спокойна, ведра нормалност съответства (или на нея съответства) на добро настроение, на осъз¬наване на човека. Това е състояние и израз на здраве и самочувствие. Съвет: Избягвайте всичко излишно! Вие сте единица мярка за сравне¬ние, идеална цялост в света. Всичко у вас трябва да бъде уравновесено с оглед на най-доброто (оптималното) изпълнение на задачите си. Човешкото същество е устроено да работи без свръхнатоварване и свръхзапасяване - това е златното правило на живота. Не го забравяйте нито за миг и не правете нищо, което не му съответства! Напомняне: Предпазващият се от наторваване, необремененият от непри¬вични чувства човек живее „неусетно" и в това е заключена тайната на неговото щастие. Не се гневете! Обяснение: От всички чувства най-гибелен за човека е гневът: той обезчовечава. Разгневеният светкавично се връща назад към животното. Гневът парализира мисълта с нахлуване на ненормални дози хормони в кръвта, с рязка промяна на нервните реакции. Диагнозата е: гневът убива. Съвет: Не се гневете! Избягвайте всякакви поводи, които могат да ви разгневят, каквито и да са причините за това. (Те не са „адекватни" -това лесно се установява след преминаването на гнева.) Пазете се от емоционалната авантюра на гнева, защото рискувате много - не само изгубеното време, но и нещо несравнимо повече: безкрайните факти¬чески последствия от гнева. Владейте се при всички обстоятелства, не допускайте никога, за нищо на света да ви разгневят! Напомняне: „Яростната" реакция на гнева засяга всички органи, ангажира вегетативната нервна система, провокира сърцето, „посича" мозъка (и мисълта), като нанася практически невъзстановими щети на човека. Последствията от едно разгневяване могат да останат за цял живот. А за колко несправедливи решения, постъпки, мисли е виновен гневът?! Създавайте си добро настроение! Обяснение: Доброто настроение съдейства за проява на добронамереност, (която пък е основно качество на човека), но и тя е условие за доброто настроение. Опорните точки за това са в характера на човека, в ясното съзнание на неговата възвишена мисия на земята и особено в съзна¬нието, че доброто настроение най-точно изразява човечността и е най-необходимото условие за истинския живот. Съвет: Не позволявайте да загубите доброто си настроение! Съзнателно го призовавайте и поддържайте! За живия и здравия човек това е задължително. Само по себе си изразява виталност, която истински тържествува, когато е съпроводена от значителни дела, от съзнание за оползотворено време. Бъдете верни на призванието си и послед¬ствието ще бъде доброто настроение. Така се създава магическият кръг на въодушевена и безсмъртна жизненост - условие за пълноценен живот и творчески дела. Пейте! Обяснение: Песента е като усмивката - дълбоко истинска, тя изразява човека в най-доброто, на което е способен. Подобно на усмивката, тя се предизвиква (импулсира) обикновено от някакъв повод, но и сама възбужда възвишени, творчески чувства. Съвет: Пейте! Животът дава достатъчно поводи за това, не ги пропус¬кайте. Не оставяйте транзисторите да пеят вместо вас. Свикнете да си тананикате тихо на себе си някоя мелодия, която ви е харесала, тя не е само добър спътник, но и незаменим помощник. А най-добре е да изпълнявате песента с думите, които отговарят на мелодията. Напомняне: Песента е здраве, дълъг живот, безсмъртие! Мечтайте! Обяснение: Мечтата е върховно човешко завоевание. Тя е този измислен образ на нещата, който ни помага да ги постигнем, да извървим във въображението си пътя до тях, след което по-лесно ще направим това и в действителност. Способен да мечтае е единствено човекът. Него¬вата мечта - това е мисълта му, насочена към определена цел. Тя се завръща оттам въодушевена и подкрепя човека в движението му напред. Мечтата трудно се постига на един дъх. Тя ви прави добри, състрадателни, благонравни, себежертвени, защото усилва вярата в постижимостта на съвършеното, човечното. Съвет: Мечтайте! Представяйте си онова, към което се стремите. За да има характер на мечта, то трябва да бъде добро и възвишено. Изживя¬вайте предварително щастието с мечтите си. Напомняне: Важна е тази мечта, която укрепва вярата на човека в самия себе си. Мечтата е изкуство на самоотвержената личност. Не се подигравайте на никого! Обяснение: Факт е, че във фолклора на нито един народ не е увековечена, под каквато и да било форма, подигравката. Тя изразява претенциозното превъзходство на този, който се подиграва, над друг, комуто се подиграва. В морално-етичен план това е нечовечност, която противо¬речи на всички закони, управляващи човешките взаимоотношения. Подигравката е опит да се убие моралното достойнство на човека. Поради всичко това тя е нездравословна. Съвет: Никога и на никого не се подигравайте! Самият акт на подиграв¬ката е унизителен и човеконенавистен. Той отблъсква хората от вас. Това винаги води до усамотяване. А за човека нищо не може да бъде по-опасно от самотата. Напомняне: Народът мъдро и неопровержимо е преценил, че оня, който се подиграва, сам се излага на риска да бъде постигнат от онова, което подлага на присмех. Тук сякаш се намесва мисълта в една условна антитеза, която е бумерангът на подигравката. Подиграващият рискува себе си в подигравката. Не бъдете прибързани! Обяснение: Човекът е същество, което страда от прибързаността! По своята същност тя е противоположна на леността. Но и двете водят до опасно объркване в „ритъма" на живот. Прибързаният е личност, която увели¬чава максимално жизнения си тонус, не живее нормално в съответ¬ствие с изискванията на битието си и така „съкращава" живота си. Съвет: Пазете се от прибързаност! Направете така, че да възтържествува естественият ритъм на живота. Да се справяш с прибързаността, означава да си осигуриш живот и здраве, тъй като те са непосредствено застрашени от непривичното ускоряване на процесите, които ги изразяват. Живейте равномерно, спокойно, а не напрегнато и прибързано! Лекувайте духа в борбата с болестта! Обяснение: Болестта поразява тялото, тя е „биологично" явление. Такава е тя при животните. Но при човека неминуемо приема „духовен" характер, тоест протичането й се влияе от цялостната съпротива, която може да й окаже човекът не като „биологически обект", а като личност, в която водещи са духовните начала. Телесната съпротива срещу болестта неизбежно се преосмисля от духовните „мощности" на индивида, от неговата духовна сила, от мисълта, волята и характера. Намесата на духа в борбата е решаваща. Съвет: При всеки случай на заболяване, когато подемате лечение с лекарства, билки, в определен план или ред, помнете, че решаващо е състоянието на духа ви, вътрешната ви духовна нагласа да се съпротивлявате, да побеждавате. Болестта не е „химическа реакция" (тоест взаимодействие между лечебни вещества, които се „изливат" върху причинителя на болестта и го унищожават). Лекуването е сложен процес на цялостно взаимодействие между тяло и дух в съприкосно¬вение с болестта. Преценете най-напред: здрав ли е духът ви, има ли воля да надмогне болестта? Ако няма, никакви лекарства не помагат. Първо трябва да се излекува духът, да се мобилизират неговите сили и да се „хвърлят" срещу болестта! Напомняме: Онези, които разглеждат болестта като сложна химическа реакция в организма, гледат опростенчески на нещата. Болестта не е химия, а философия. Лекуването не е само „гълтане" на таблетки или пиене на билки, а мъдро преосмисляне на случилото се с цел да бъде победено. Това изисква преди всичко възмогване на духа. В края на краищата оздравява онзи, който истински желае да оздравее. Лекувайте се с изкуството! Обяснение: Великият мъдрец - народът - отдавна е установил, че определени състояния „лекуват" чрез особеното си въздействие върху заболелия. Лекува хубавата, радостната вест, лекува хубавата песен, лекува изкуството, поднесено в подходящ момент на болния. За какво става дума? Що за чувство е радостта? Най-често тя е породена от съзнанието, от увереността, че животът е точно това, което искаме да бъде. Тази особеност внимателният човек открива и във въздействието на изкуството: то създава реалната илюзия за дълговечност, за тържество на насъщни неща, които правят живота. Между естетическото чувство; пораждано от изкуството, и радостта има множество прилики. Може би те са едно и също, затова и въздействието им е лечебно и незаменимо. Съвет: Използвайте изкуството в борбата с болестите, каквито и да са те. Изкуството е велика помощ на човека в историческата му борба ла оцелее и да се развива. Така изкуството помага и при лечение на болестите. Не пропускайте да го използвате! Напомняне: Благодатта на изкуството се влива в единния процес на живота заедно с мисълта и духа, които са безсмъртни. Десет повели на лечителя за десет десетилетия живот 1. Изграждайте живота си „съответно" на средата, в която го осъществявате, като изключвате притеснителни „разминавания" между вашия тип витални реакции и околната среда. Всяко несъответствие „хаби" живота! 2. Утвърдете отрано най-подходящия за вас ритъм на живот. Подходящ е всеки ритъм, който разпределя натовареността равно¬мерно в повтарящи се количества и интервали. Това създава пожизнен витален тренинг. 3. Изразходвайте всекидневно определено количество енергия за движение - бягане, гимнастика, ходене. Движението е живот, застоят - смърт. 4. Горните три условия обуславят четвъртото: гледайте на живота доброжелателно, ведро, избягвайте всякакви потискащи емоции -те „попарват", износват, убиват организма (духа). 5. Усмихвайте се! Усмивката е здравословна - тя не само изразява здравето, но го прави. 6. Не прекалявайте в нищо и никога! Не преяждайте - това е прекаляване с ядене (преумора на цялото тяло в излишно храносми¬лане, което убива); не прекалявайте дори с труда - преумората също е „неизлечима". И обратно, не се отдавайте на свръхленост - това е „прекаляване" с бездействието. 7. Правете добро! Това е призванието ви. Притичвайте се на помощ на всекиго, защото така помагате на себе си да се възвисите в самочувствието си на човек. 8. Бъдете любознателни! Любознателността е движение на духа, несравнимо здравословно! Интересувайте се от живота - главното Условие да останете в него. 9. Не се бойте от болести! Това е задължително условие да не боледувате. 10. Живейте и помагайте на всички да живеят добротворно! Лекуване с глад Почти всяка лечебна доктрина, основаваща се на гладуването, има амбиции за въздействие върху организма, като не само отстранява излишните мазнини, но и предизвиква ред други благоприятни влияния. Гладуването е нещо повече от спиране на притока на храна към организма, защото засяга всички органи. Влияе им пряко - с настой¬чивото „извличане" на излишните тлъстини, косвено - посредством измененията, които настъпват в целия организъм. Какво всъщност става с него по време на гладуването, човек разбира по няколко симптома. Един от тях е изхвърлянето на хранителните отпадъци. То продължава дни и седмици, след като притокът на храна е прекратен. Тези отпадъци „се рекрутират" от изграждането на излишъци (главно тлъстини) в организма. Това са отрови - в буквалния смисъл на думата. Почти всяка теория за лечебно гладуване обръща внимание на този факт и включва очистването на организма от тях като първостепенна задача. За Димков и последователите на неговата здравна доктрина беше важно да се прави клизма дори при еднодневно задържане на храната в организма. Гладът е почивка за целия организъм на човека. Това е философ¬ски въпрос, тъй като редуването на работа и отдих, на усилие и почивка е всемирен закон. Човешкото същество живее съобразно този закон: напрежение и отпускане, усилие и почивка. Храносмилателната система има свой режим на усилие и отдих, маркиран е с периодичността на поемане на храната сутрин, обед и вечер. Стомахът започва да работи при поемане на храната или дори малко преди това, ако са налице определени дразнители, и продължа¬ва, докато в него има храна - 1 до 4 ч. Процесът на храносмилането се пренася към дуоденума, тънките черва, а стомахът, изпразнен от храна, преминава в състояние на почивка. Едно регламентирано, природосъобразно хранене неизменно включва паузи за всеки участващ орган. Но само те се оказват недоста¬тъчни по ред причини, като най-важната от тях е дисбалансираното хранене - по обем, време (ритъм), състав и прочие. Това са последствия от така наречения първи кръг. Има и по-далечни: например промените, настъпващи в кръвонос¬ните съдове вследствие на преяждане или пък нерационално хране¬не - атеросклерозата; промените в дейността и показателите на черния дроб като последствия от непълноценното хранене - преяждане, изобилие от подправки или пък липса на определени съставки и т. н. С течение на времето тези промени трайно се установяват в поведението на човека като „болестни моменти". Те са последствие от храненето и не могат да не се повлияят от режима на лекуване с глад. Става дума също за вид почивка на органите, тъй като гладуването ги освобождава от участие в храносмилателния процес. Тази почивка много често се оказва достатъчна, а при лекарския контрол и провеж¬дане на „класическо" гладуване с дозирани вземания на хранително-лекарствени вещества осигурява и оздравяване на съответния орган. Съществува и трети кръг от въздействия и прояви при лекуване с глад. Те се отнасят до нервната система, мозъка и психическата дейност. Връзките на мозъка с храносмилателните процеси са преки. Преялият човек е нервно изтощен, а нередовно хранещият се развива психоза, характеризираща се с астения и неадекватно поведение. Нервната система влияе до голяма степен върху храносмилането. Ако не се вземат предвид характерът на човешкото поведение, психология и съзнание, не може да се проведе целесъобразно лекуване с глад. Правила и препоръки Първото изискване на Лечителя за провеждане на лечение с глад е човек да се ползва от съветите на лекаря с оглед правилното дозиране на глада и избиране на най-целесъобразния момент на започването му. Това означава човек да е наясно със здравето си. Лекуването с глад е изпитание за организма. То го лишава от приток на храни и може да бъде безопасно само при относително здраве. Парадоксът тук е, че човек предприема лекуване с глад, за да надмогне определена болест, а изискването за това е да няма болест. Всъщност става дума за уточняване на болестта, която ще се лекува с глад, и преценка Доколко лечението може да се понесе от целия организъм. И в случаите, когато е налице противопоказание на лекуваното с глад заболяване, решение може да се намери в програмата за гладуване - продължителност, вид, начини на провеждане. Почти при всички заболявания, които могат да се повлияят благоприятно от глада, лекуването е възможно, стига да е целесъобразно. Категорично противопоказно е лекуването с глад при язва на дванадесетопръстника, тежки случаи на захарна болест, туберкулоза, рак, изтощителни заболявания, които поначало пречат на организма да поема храна и предизвикват принудително гладуване. Не трябва да се започва гладуване при язва на дванадесетопръстника, защото тогава настъпват промени в механизма на хранене¬то, отделя се солна киселина (стомашен сок) в по-голямо количество (на първо време) и язвата се раздразва. И макар причината за нея да не е механична, а нервна, повишената секреция на стомашен сок й вреди. При такива случаи се изработва специална система на „меж¬динни поемания" на малко храна, която тушира киселинното съдър¬жание на стомаха. Противопоказно е гладуването при тежки форми на захарна болест, защото неизбежно настъпва дисбаланс в захарното съдържа¬ние на кръвта, което поначало при диабет е трудно регулируемо. Лече¬ние чрез глад може да се предприеме единствено след стриктни наблюдения на болния и всекидневен контрол от лекаря. Противопоказно е лекуване с глад при рак на стомаха и напреднал рак. Основанията тук са донякъде парадоксални. Всеки случай на рак на храносмилателната система е свързан с наложително гладуване най-често „по механични съображения" - стеснения по пътя на храносмилателния тракт. Организмът е принуден да гладува. Лече¬нието на пръв поглед е като че ли „привеждане в ред" на принуди¬телния глад. И все пак при лечебно гладуване на тежко болни от рак настъпват усложнения. Причината за това е гладуването на рака (по-агресивната тъкан), който се „озлобява" и „по-настъпателно" всмуква оскъдните запаси на организма, като прави още по-фатален принуди¬телния глад на цялото тяло и ускорява трагичната развръзка. Описани са множество случаи на излекувани от напреднал рак чрез гладуване. Но, изглежда, че това е „средноагресивен рак", който при лечебен глад изгубва способността да вегетира (да взаимства от запасите на организма), докато органите като цяло успяват „да изтърпят" гладуването. Този рак „умира от глад", защото се оказва по-слаб от жизненоважните органи на заболелия. По правило обаче раковата тъкан е необикновено агресивна и устойчива, макар и неорганизирана. Тя носи заряд от неконтролируема сила, с която разрушава всичко по пътя си, изсмуква и последната енергия на болния, като фактически потиска здравите тъкани. Важен момент в лечението с глад е убедеността на страдащия че ще оздравее. Нищо по-естествено от това болният да иска да оздравее и ако приеме, че ще го постигне чрез глад, оздравяването е постигнато в някаква степен (теоретично макар). Става дума не толкова За съгласие да се пристъпи към лечение с глад, колкото за убедеността, че то е необходимо и спасително. Самата процедура на гладуването е свързана с изисквания и извънредни усещания, които лесно могат да се използват от самия болен за самоубеждаване, че е предприел нещо извънредно полезно и резултатно. И тъй като ползата от лекуването с глад е несъмнена, доказана в хилядолетната практика на човечеството, не е трудно болният да се изпълни с вяра и упование, да се мобилизира вътрешно с желанието да оздравее. Човек, който гледа равнодушно на лекуването с глад, не може да има полза от него и по-добре да не се подлага на изпитанието, което го очаква. При лечението с глад важи основният закон на всяко лечение: то е успешно само тогава, когато потърпевшият вярва в него и го желае с цялото си същество. То трябва да започне със самовнушителни формули, като ги включва в общия дневен цикъл на поведение. Това са минути, в които болният убеждава самия себе си, че с всеки изминат ден състоянието му се подобрява, че предприетото лекуване с глад дава резултати, които го водят към пълно оздравяване. Как да започнете гладуването? По принцип - веднага, без уговорки, ако няма никакви противо¬показания. Болният да бъде убеден, че му предстои премеждие (какво¬то така или иначе е гладуването), и да му се създадат най-подходящи условия за лечение: спокойна обстановка, хигиенично помещение, чисто легло, отопление. Допустим е някакъв преход към гладуването, за да се понесе по-леко сътресението. Но по принцип това не е задължително. Лечението с глад е не само ограничение или прекратяване на храната, но и определен енергиен режим. Следователно гладуването следва да предвижда определена програма от движения - малки Разходки навън или в стаята, физически упражнения, дозирани разумно - когато няма възможност или сили за такъв минимум движения, Препоръчва се лечебен масаж на цялото тяло, на всички мускули, парадоксално е, но на лекуващия се трябва да се гледа като на новозаболял или „допълнително" заболял и да се предприемат различни процедури, облекчаващи положението му. Ако получи изстиване на крайниците, което се среща доста често при гладуване поради прекъснатия поток на енергия, целесъобразно е да се правят слънчеви или водни бани, дозирани с оглед влиянието на слънчевите лъчи върху организма. Водните бани да бъдат на темпе¬ратурата на тялото и да траят 10-15 минути. Гладуването никога не е абсолютно - болният все пак „приема нещо". Преди всичко вода. Без нея гладът се превръща в самоубийство За предпочитане е болният да пие дестилирана вода. Така всъщност се съчетават две лечения: с глад и с вода (вж. „Целебната вода"). Препоръчва се също пиенето на дегазирана вода, която притежава определени лечебни качества, „синхронни" с лечението с глад. Тя се получава, като обикновената вода за пиене се загрява до кипване, веднага след това се покрива плътно с подходящ капак, достигащ до нивото на водата, и се охлажда. Много добър ефект се получава, когато гладуването се съчетае с пиене на гореща вода (тя е отчасти дегазирана), за предпочитане -дестилирана. По време на гладуването всяка вечер се изпиват 6 чаши гореща вода лъжичка по лъжичка. Резултатът е обилно изпотяване. Болният се избърсва със суха кърпа, прави му се фрикция и ляга да спи. Приложен самостоятелно, този начин на лекуване предвижда 20 изпивания на гореща вода (20 вечери) до 4 пъти в годината през равни интервали от време. Най-подходящи сезони за лечение с глад, когато няма други показания, са пролетта (ранна) и есента (ранна). При всички случаи на лечебно гладуване процедурата започва с клизма. Тя не само облекчава състоянието на лекуващия се, но подпомага изхвърлянето на всички излишни вещества (заедно с тях и токсичните), натрупани в тялото. Клизмите, правени всяка вечер, подобря ват състоянието на болния и засилват въздействието на цялото лечение. Те могат да бъдат от обикновена вода с температурата на тялото, но препоръчителни са и тези с отвара от лайка, съчетана с очистително (майчин лист). Към водата за пиене (вън от процедурата с гореща вода) може да се капва лимонов сок или дори да се изсипва цяла чаша сок от портокал, грозде или мандарини. Това нарушава само условно процедурата на гладуване, тъй като става дума за поемане не на храни, на витамини. По правило гладуването е лечебно средство при възрастните хора. При децата то е противопоказно, тъй като носи големи рискове за организъм, който се намира в активно развитие, с нестабилизирани физиологични и биологични показатели. Изключение се прави само при някои стомашно-чревни заболявания при децата, когато се налага освобождаване на стомаха и червата от бремето на храната - за кратко време. Гладуването е сериозно изпитание за организма. Не по-малко от болестта, която се лекува с него. Задължително е да се следят кръвното налягане и пулсът. Симптомите на пулса се изразяват в неговото забавяне. Могат да се появят и други обезпокояващи симптоми: треперене на ръцете, виене на свят, сърцебиене, отпадналост, неспокойствие. За лекаря не е трудно да си обясни причините за който и да е от тях. Това може да направи и болният. Те налагат преосмисляне на гладуването, а често и прекратяването му. Продължителността на гладуването е един от най-важните пока¬затели. Може да се направи известно степенуване: лекуващите се против затлъстяване могат да гладуват относително дълго без каквито ида било последствия. За останалите заболявания се налага индиви¬дуална преценка. Внимание! След 14-дневно лечение с глад на опасност се подлагат нервната система и мозъчните клетки. Това ще рече, че максималният срок на гладуване трябва да бъде 14 дни. Когато за такъв период не е постигнат очакваният резултат, процедурата с гладуването се повтаря след определено време. По принцип повтарянето на процедурите с лечебно гладуване е неограни¬чено по брой. Полезно е също така да се преосмисли целият режим на живот На болния, за да се постигне желаното излекуване и след това то да се стабилизира. С други думи целесъобразно е целият живот на оздра¬велия чрез гладуване да се промени, като се въведат гладни дни, които Да поддържат постигнатия ефект. Съвременният човек трябва да гладува „хронически", дозирано. Например 1-2 пъти в седмицата. Това могат да бъдат дни на разтоварващ порцион, например консумиране изключително на плодове („ябълков ден"") в настърган вид. Полезно участие в тези дни на разтоварване може да вземе прясното зеле - едно от чудесата на природата. Човек може сам да прецени какъв да бъде денят за разтоварване Ако му се стори непоносим, да бъде въведен частично: например замяна на едно ядене със сурово зеле или плодове. Същият ефект, особено при възрастни хора, има ограничаването на вечерята или практическото й изключване от дневния порцион Това се постига лесно с малко повече воля. Заспиването помага да се преодолеят реакциите от липсата на вечеря и последствията скоро убеждават човека в полезността на действието му. В наше време лекуването с глад е спечелило безброй привърженици. В схващанията на много лекари то е нещо като „годишен отпуск", като начин човек да даде действителен отдих почти на всичките си органи. Лечебният глад не изморява и не омаломощава. Но това е така само в случаите на уместно гладуване. Все още съществуват различни рискове при провеждане на лечебен глад и затова се налага вариантът на постоянното недояждане като най-подходящ и безопасен. Става дума за такова стабилно раз¬пределение на храната - закуска, обед, вечеря, което поддържа прие¬мането й близо до прага на глада и се съчетава с 1-2 гладни дни седмично. Когато тези дни се утвърдят в жизнената програма на човека, те стават незабележими, лесно се понасят, а с течение на времето (изглежда, и условно-рефлекторно) се създават трайни навици. Уточнения за лекуване на някои болести чрез глад Затлъстяване Днес масовото затлъстяване се схваща като заболяване най-често с ендокринна причина и се лекува в клиниките за ендокринни заболявания. Нуждата от лекуване се определя индивидуално. Най-логично е човек да създаде своя хранителна програма, която да предотвратява специалното гладуване. Когато се налага лекуване с глад, да се има предвид, че то е реципрочно на затлъстяването по продължителност и особености е режима. Съществува един вид патологично затлъстяване, което се предизвиква от непълноценна храна и хранене. То е фактически глад, но неточно дозиран, обременен от случайностите на менюто и общо взето последствие от приемането на еднообразна храна, най-вече въглехидратна. Когато се налага да изберете една от двете възможности: нерационално хранене и гладуване за регулиране на храносмилането, тряб¬ва да предпочетете втората. В този случай вие ще насочите усилията към създаване на рацио¬нален хранителен режим с малки по количество, но разнообразни съставки. Това е далеч по-здравословно за организма, отколкото безразборното, неконтролирано хранене. Болести на храносмилането Те засягат стомаха, тънките черва, дебелото черво, както и функ¬ционално свързаните с тях жлези. Най-честото заболяване на тези орга¬ни се поражда от същата причина, която води до затлъстяване: изобил¬но хранене. Но и неправилното хранене, както се изтъкна, води до същото. Лечебният глад е сигурно и най-важно средство да се даде отдих на тези органи и да се въведат те в един традиционен режим, изключващ колебания в една или друга посока. Спрямо тези органи може да се проведе продължително лечение с глад. Той може да продължи до 14 дни. Препоръчително е гладът при заболявания на храносмилателните органи да се съчетае с поемане на малки порции картофено пюре или едно твърдо сварено яйце на ден. Значението на тези отстъпления се определя от въздействието на солната киселина, която се отделя в по-големи количества и причинява усещането за глад, а и дразни извънредно фината лигавица на червата. Болести на бъбреците и черния дроб Те се повлияват благоприятно от гладуване, особено литиазата на тези два органа. Механизмът на въздействието на глада не е изяснен, Но е доказан практически. Вероятно е неблагоприятното въздействие на някои съставки, които постъпват с храната и спират с гладуването. ^о още по-вероятно е гладуването да осъществява по-сложен "Кръговрат" на веществата (активизиране на депата, от които се изтегля определено количество захар, въглехидрати, тлъстини) и в условията на гладуване разграждането им да става така, че да възпира литиазата Болести на кръвообращението Те също се повлияват много добре от гладуване. Някои случаи са ясни сами по себе си: затлъстялото сърце губи тлъстинните отлага¬ния, които парират работещата му мускулатура; атероматозните отла¬гания по стените на кръвоносните съдове - причина и израз на атеросклерозата - намаляват в резултат на гладуването както поради спрения приток на храна, така и поради особения режим, който гладуването създава за цялото тяло и особено за кръвоносната система. Високото кръвно налягане също се нуждае от няколко дни глад в годината. Механизмът на ползотворното въздействие тук е сложен и свързан със състоянието и промените на нервната система. Нервна система Тя се укрепва от разумния глад. Тук философията на въздейст¬вието е странна. По принцип нервната система носи главния риск на гладуването (например след четири седмици гладуване настъпват необратими промени, катастрофални за човека); в същото време при дозиран глад мозъкът „просветва" и пръв подава сигнала на ободряването, повишената работоспособност и доброто настроение. Природните енергии - Някои ваши разсъждения за живота, боледуването, оздравя¬ването, стареенето и пр. създават впечатление, че разглеждате човека като самостоятелна система от витална енергия, която се изразходва (изчерпва) в процесите на живота, при боледуване, преумора и пр., но същевременно се и възстановява. - Човек наистина е система от енергии. Болестта пък е като „късо съединение", предизвикващо бързо изразходване на тази енергия -вид изпразване на акумулатора. - Храненето ли „зарежда" акумулатора? - То е един от начините да се попълват загубите на витална енер¬гия. А че е необходимо такова попълване, не го оспорва никой. Човеш¬кият живот от известна гледна точка е постоянно зареждане с енергия, която непрекъснато се изразходва, но в самия човек винаги остава определен запас, „като мая", от която той загребва, за да се преизпълни отново и отново с живот. Най-сетне в старостта въпросната енергия ГО напуска окончателно и той си тръгва... - Определяте болестите като „бързо изпразване" на акумулатора на живота. Оттук е важно и „пълненето" на акумулатора. Какво друго, освен храната? - Тя е най-важното! Това е всекидневно зареждане на човешкия организъм с енергия. От седем десетилетия предпочитам вегетарианската храна, познал съм предимствата й, човешката й целесъобразност и я препоръчвам на всички. - Повечето хора я свързват в представата си с нещо като диета, пост - т. е. нещо, което повече „наказва", отколкото засища? - Погрешна представа! Вегетарианското меню е богато, напълно достатъчно и пределно целесъобразно. - Човек е единственият животински вид, който може да бъде и вегетарианец, и месоядец. - Роден е да бъде вегетарианец. - Но не е. Защо? - Месоядството е също сред заблудите на човека, понякога негов грях и винаги риск за здравето му. Причина за безброй болести. Ако приемем, че животните не боледуват (и наистина теоретически не би трябвало да боледуват, човекът им е „присадил" това нещастие!), и отнесем същото към човека (а имаме основание да го направим), ще стигнем до подозрението, че човек е започнал да боледува, откакто е станал месояден. - Предполагате, че човек е започнал историята си с вегета¬рианство? - Трудно е да се определи, но повече съответства на неговата природа от месоядството. Философският анализ на болестите го Доказва. Лечебните средства са предимно „вегетариански" - т. е. от растителен произход. Това също значи нещо! Тази храна като цяло е »по-толерантна" към човека, особено към боледуващия, още повече -към боледуващия с разстройства в храносмилането и жлезите с вътрешна секреция. Вегетарианската храна може да се „визира" в далеч по-широки граници, отколкото храните, свързани с месото. Вегетариа¬нецът не е принуден да прави онези тънки сметки на калории, подобно на месоядеца, при това винаги със съмнение, че постъпва добре. Той може да яде „повече" от месоядеца и да не се жертва в разни Това е твърде важно в днешно време, когато науката за храненето г люшка насам-натам от случаите на болестно свръхзатлъстяване в случаите на „чисто" гладуване... - Възможно ли е билките да се поемат от човека сурови? - Да. И е желателно, тъй като в този случай се оползотворява почти така, както зеленчуците - главна съставка в храната на вегетарианеца. Препоръчвам на всички нуждаещи се да се хранят с пресни билки! - Възможно ли е? - В определени случаи напълно! Например глухарчето е билка, която може и трябва да се консумира от всички - като започнем от децата и свършим с престарелите простатици. Ползата от това „суровоядство" е неоценима. - Цялата билка ли? - Да. Листата преди всичко, които са пребогати на витамини, а съдържат и ред още лечебни съставки. Особено корените! Почти през цялата година, което не важи за всички билки, тъй като последните се събират обикновено наесен. Вадят се за сушене и съхраняване. А за ядене са пригодни по всяко време. Ето: излизаш в планината, освобож¬даваш се от всички грижи, любуваш се на природата. Изведнъж попа¬даш на глухарче. Това е непретенциозна билка, тя расте бурно, бързо се разсейва, така че може спокойно да се изкоренява. Коренът се измива добре и се хрупка. Малко нагарча, но е с приятен живителен вкус! С повечето билки е така. - Някои са просто непригодни за ядене в „сурово състояние". - Затова пък други са приятни. Например цветовете от акация. Поставени в чая са противовъзпалително средство, болкоуспокояващо, отхрачващо и пр. А в сурово - леко сладникави. Даряват човека със същите предимства, както и отварата от тях. Билките в суров вид въздействат не само по-непосредствено, но и по-пълноценно. - Има ли и други начини за „консумиране" на билки, при което се проявява лечебният им ефект? - Билката е растение, което излъчва около себе си лечебно сияние. В някои случаи то се доказва непосредствено - например дивият кестен е като батерия, от която струи енергия на определено разстояние - 50 и повече сантиметра. С течение на времето лъчението „се изтощава" и накрая секва. - След колко време? _ Правилото тук е: от „реколта до реколта". - Това ще означава ли, че билка с по-голяма давност от година престава да действа? - Не, защото отделните билки имат различен срок на въздействие престават да действат, след като от тях се изпарят лечебните вещества, които по правило са ароматни. Все пак нашият народ се е рридържал о еньовденската традиция, която го изкарвала всяка година на прославения ден да смени стария венец от билки с нов. От този венец „бликат" лечебни енергии - от цветове, листа, стръкове. Народът го е разбрал много отдавна. В народните песни за билките - а те са многобройни - неведнъж става дума за лечебното им лъчение, за въздействието им, когато те се горят и превръщат в дим (също извън¬редно важен лечебен процес). Някои билки пък, между които е комунигата, запалени, „си отмъщават" - както напомня народната песен -с особено магическо въздействие върху подпалвача. Велико нещо е билката - кондензатор на енергии, които правят чудеса! - Само в билките ли са въпросните енергии? - Там са доведени до състояние на непосредствено усвояване. Но по принцип - цялата природа изобилства от енергии, които действат навред и върху всичко. Човекът е „батерия от енергия", която постоянно се изтощава в живота и при боледуване и трябва да се презарежда. Това става най-добре в гората, дъбова или букова... - Има ли разлика между широколистната и иглолистната гора? - На преден план българинът открай време е поставял дъба, бука, габъра, бряста. Това са най-големите кондензатори на витална енергия. Те са и най-дълголетните дървета. Заемат в природата особе¬но място: например подземната вода „избива" в извор при бук или Дъб, а почти никога при бор или ела... Защо? Пред науката предстои Да обясни онова, което народът благодарение на своя внимателен поглед е съумял да забележи отколе... Нищо не е така полезно за чо¬вешкото тяло, както отпочиването под някой дъб или до някой бук. То не е отпочиване, а присядане на земята и плътно облягане на гърба о ствола. И колкото по-дебел е този ствол, толкова по-добре. Дървото трябва да бъде здраво, без изсъхнали клони. Плодното дърво дори когато е съвсем здраво и в пълен цъфтеж, не предава енергията си на човека - тя му е нужна за овошките. Значи - здрави, диви дървета! Човек не знае какво губи, като не ползва скритата в тях безсмъртна енергия. Става дума за енергията, благодарение на която те от дребна нищожна семка, са израснали в гиганти, живеещи векове! Човек трябва да си създаде навик да общува с тях. Много полезно в програмата на всеки човек е да има и един час, посветен на разходка сред природата. Нека кажем - и в парка, когато гората е далеч. При разходка сред природата човек се зарежда с порции здраве и енергия. Погледът му се рее от дърво на дърво, любува се на чудесните клонки, зеле¬нината, небето над дърветата. И ето - някое дърво привлича погледа му, човек го приближава, обляга гръб, сякаш се намества в прекрас¬но легло, и между него и тялото му почва да тече витална енергия Става невидимо пречистване на мускулите, кръвта, съзнанието от всич¬ко, което се е натрупало през деня. Там са токсините - от ядосвания и неприятности, които тровят, състаряват, разболяват. Плюс още остатъкът от леност, примирението с неудобства. Всичко това, „залепено" за дървото, полека-лека напуска тялото на човека и сякаш дър¬вото го всмуква в себе си. - Дъбът и букът ли са най-подходящи за такова общуване? - Върбата! Жалко е, че върби се срещат рядко, но затова пък където ги има, следва да бъдат използвани - те са огромни акумулатори на жизнена енергия. Сетне идват дъбът и букът. В този ред се нареждат и дърветата, на които хваща корен имелът - тайнствена билка с голяма сила. Философът хуманист Рудолф Щайнер посочваше, че имелът е най-доброто лекарство против рак. Билка, размножаваща се с лепкав плод, който птиците разнасят при полет и оставят върху клоните на дърво. От него прерастват коренчета в стъблото на дървото и се появява вечно зелен малък храст. Това е единствената билка с подобна странна съдба! - Как се приготвят билките? - То е... самото лечение! Оня, който прави билки, лекува. С приготвяне на билките може да се заеме всеки, но е редно да го прави, който се лекува. Казано инак: необходимо е заболелият да усвои изкуството за приготвяне на билки и като го спазва открай докрай, Да подпомогне целия процес на лекуване. Това е извънредно важно и насъщно. Спасително! - Споменавате някъде, че лекуването на заболелия зависи преди1 всичко от желанието му да оздравее и че това решава проблема в 95 на сто от случаите и само 5 процента е „помощта", която получава от билките. Така ли е? - Приблизително... - Нима е вярно тогава, че билката с несъмнени достойнства и въздействия взема слабо участие в лечението? - Когато болният не вярва в спасението, във въздействието й - да. Обикновено вярва и с доказана, несъмнена вяра. Тя укрепва особено когато страдащият сам реши с кои билки да се лекува (подпо¬могнат от добър съвет естествено) и започне да приготвя билките - т. е. оздравяването и спасението си. Затова казвам: болният следва да ги приготвя сам, за да укрепи самочувствието си в борбата с болест¬та, която го е нападнала нерядко по негова вина. - И в какво е „изкуството" на билката, какво следва да знае днес човек, когато боледува и се залавя да се лекува с билки? - Необходимо е да знае много неща. А когато заболее - да научи още повече. Преди всичко да реши как да се лекува и да се залови сериозно с това. - Нима може да решава сам този въпрос? Подобно нещо би могло да бъде твърде опасно! - От определена гледна точка всяко самолечение е такова. В ред случаи непознаването на заболяването, неспособността да се разбере какво е - довежда до печални резултати. Но вижте: всяко лечение неизбежно е самолечение. То е безкрайно личен и интимен въпрос: какви лекарства ще вземаш, ще вярваш ли в ползата от тях, ще има ли резултат - това са въпроси лични и всеки болен им отговаря сам. Пък е и логично: здравето е най-свидното богатство, редно е човек да разполага с него докрай. Още повече - опасността от вредните последствия на въпросното самолечение е условна. Кой започва да се лекува с нещо, ако не се допита за съвет до някого? И този „някой" е най-често преболедувал от същата болест и следова¬телно най-подходящият за съвет. Открай време народът вярва на онези лекари, които са патили и боледували. Има и поговорка: „Лекарят лекува най-добре болестите, от които е боледувал." Става дума за философски проблем. Самолечението е условно и безусловно. Сам си заболял, сам се и лекувай - т. е. премини през цялата преизподня или - кой знае - през цялото чистилище на лекуването, за да си възвърнеш изгубеното здраве... - А как изглежда всичко това, отнесено към едно правилно лече¬ние с билки? В какво е тайната на билката и приготвянето й? - В правилния избор. Тук грешките са редки, едва ли не изключени, защото, ако махнем от сметката отровните (а те не са много) всички останали имат великото качество, че не вредят. Тоест могат само да помогнат. Основното в билката е, че задейства при лечение онези свои качества, които при дадения болен са нужни, а другите (билката има десетки и десетки лечебни особености!) просто минават и заминават! - Значи главното е да се използва конкретното й лечебно въздействие? -Да. - А как? - Цяла наука е, цяло изкуство! Нашият премъдър народ е създател на въпросното изкуство. Векове наред при общуването си с билките, при лекуване на болестите той е съчинявал неписания им кодекс и тяхното използване за лечение. Българинът зачита рождения ден на Йоан Кръстител (24 юни) като ден, най-подходящ за бране на билки... - Той е за лечебните растения изобщо и се спазва от всички народи! - Един от най-чудните на годината! В народната вяра всеки ден било празник, било делник, заема свое място, има свое присъствие, което се обуславя от много условия: в какъв сезон е, какъв по ред в седмицата, в кой зодиакален знак попада, какво е състоянието на месечината, слънцето, някои съзвездия и т. н. Но 24 юни е преди всичко денят, в който пролетта завършва и почва лятото. Казано по¬точно: началото е 22 юни, но народната вяра не е сгрешила, като се е спряла на този ден. При нас в България той обикновено е топъл и хубав. В Русия, която е на север, той е по-студен и съответно растителността там е „изостанала" в сравнение с тукашната. А и русинът, и българинът еднакво го тачат, по един и същ начин го честват и най-важното: тъкмо на този ден, рано сутрин, преди вдигане на росата, берат билки повсеместно. Значи билките в Русия и тези у нас, на един и същ ден, макар да се намират в не съвсем еднакъв стадий на развитие, са еднакво лечебни и важен е именно този ден, състоянието (положението) на слънцето, а после по важност идва и състоянието на самата билка... - Излиза, че срокът за нейното бране е твърде широк? - Да, много. Казано е: да се бере по време на цъфтеж, когато се ползва цветът й. Корените да се вадят късно наесен или рано напролет - ако се ползват за лечение. Главното е (за повечето билки) - 24 юни. Еньовден! Налице е цял ритуал, в който се предвижда и къпане д роса. Последната пък е „вълшебна", т. е. дестилирана вода. Билките се събират наред, както ги има в полето или долината. Свиват се на венец и той се пъха под покрива - да се изсуши там равномерно. Когато потрябват билки за лечение, взема се от него. Изборът се прави От някой по-възрастен, стопанката на дома например. А чудното е, че дори да се вземе коя и да е билка и се направи отвара от нея - пак се постига великото чудо на оздравяването. Такова чудо е природата! - Има ли значение огънят, на който се вари дъждовната вода? - Изглежда, има, защото в една народна песен е казано: да се пали огън от стръкове на оман. Той се смятал за най-подходящ. - А съдът, в който се вари билката? - Народната вяра предлага да бъде нов, глинен, в който още нищо не е приготвяно. -Това е сякаш „празнично" изискване без връзка с лековитостта? - Зачитам онова, което народът е препоръчал, и не мога да го тълкувам инак, освен благоговейно. - А времето за приготвяне? - Билката се вари от нужда и болният няма възможност да се съобразява с нищо друго, освен с час по-скорошното приготвяне на лека. Но народната вяра бди и тук: най-полезна е отварата от билка, направена в часовете на „потайната доба" - т. е. от 20 ч. до първи петли - т. е. 24 ч. - А другите влияния: слънцето, звездите, луната? - Според народната вяра билката, от която предстои да се направи отвара, трябва да престои една нощ „да я греят звездите". Не луната, а звездите! Колкото пък до луната, тук важи следното -Добра е отварата, направена в дните, когато месецът се стопява -последната четвърт. Изглежда нелогично, тъй като всяка сполука по принцип народът съпоставя с „пълненето" на месечината и пълненето символизира засилване, наедряване, добруване... - А какъв е вашият съвет към приготвящите билки за лечение? - Ако това е самият болен, а аз казвам, че тъкмо той трябва да приготвя билката, стига състоянието му да позволява, нека направи отварата така, както свещеникът служи в църквата - преизпълнен със съзнание за важността на работата и значителността на очакването м нека когато пристъпи към изпиване на отварата, да се изправи и прав със същото благоговение да изпие течността, проникнат от вяра в нейното чудодейно въздействие. И то няма да закъснее! Защото заболяването на кой и да е човек не е проста работа; то е съотнесено към законите на природата и към главния природен закон и изисква на свой ред същото усилие, време и внимание, каквото е било изразходвано от болестта, за да вземе връх над потърпевшия... Философия на „едната билка" Петър Димков състави лечението „с една билка" - нов момент в науката за здравето и по-специално за билките и лекуването с тях. Той извлече от целия си титаничен здравен опит онези стойности и правила, които можеше да постави срещу несгодите на живота и помогне на човека и човечеството. Лечението с една билка много често е носело характер на заклинание и като прийом е насочвало към магьосничество. Но не така е с рецептите му - 41 на брой, които ползват само по една билка, но по-продължително време и най-важното - в съответствие с конкретния нуждаещ се. Не пренебрегваше ли точно този момент Лечителя? Та нали той бе изградил цялата си величествена философско-лечебна доктрина върху принципа на „единственото съответствие" - това между конкретна болест у конкретен болен, изискваща конкретно лечение. И този път той оставаше верен на премъдрото си схващане. Решаваше се да „срещне" човека с една-единствена билка, като се водеше от ред важни съображения. Всяка билка по думите му е не просто тревичка, а „цяла аптека"! Човек ползва една билка за дадено заболяване, но няма представа какъв необятен спектър от влияния и въздействия осъществява тя. Казано инак, философията на единст¬вената билка е философия на множественото лечебно въздействие, валидно за цялата народна медицина. При „съприкосновение" с билката нуждаещият „възбужда" онези особености, които са важни за самия него. Не бива да се преувеличава, но не е справедливо и да се премълчи, че самото 83емане на билката, планът на лечението, начинът на приготвяне на лека и пр. създават сами по себе си ритуално-тържествено-рационално отношение в лечението. А то е много по-важно, отколкото смятат някои. Народът отдавна се ползва от предимствата на тази особеност, при заболяване на някой член на семейството му правят чай или отвара от венеца с билките, брани на Еньовден. Ритуалът на приготвяне на лека, усърдието, спазването на правилата и пр. многократно усилват психическото въздействие на лечението и го облекчават несравнимо. Лечителя смяташе, че всеки човек трябва да установи най-подходящото за себе си общуване с растителни продукти. Подразбира се, че става дума за лечебни растения, можещи да „снабдяват" организма на човека с тонизиращи и витални елементи, повечето от които и досега са неразгадани. „Всеки има право на свой чай" - обичаше да се шегува Лечителя. Ставаше дума за лечебна напитка, с която организмът на човека се „сработва" в по-висока степен на виталност и облагоприятствано от нея развитие и активизиране на всички човешки дейности. Димков ценеше високо билките и начина на употребата им - бе дълбоко убеден, че те имат особено въздействие върху човека. Той отиваше и по-нататък в схващанията си за това чудо: бе уверен, че те влияят не само като химически агенти, но и като нещо неизразимо по-голямо, силно, ярко - и то засяга не само тялото на човека („арената" на химичната реакция на оздравяването), а и душата, мисълта, духовния живот и всичко останало, благодарение на което се постига подобен резултат. На този вид лечебни растения (а те според Лечителя не бяха едно или две, а десетки) се осланяше „истинската" му терапия, насочена не само към бърза, „елементарна" спасителна помощ на пострадалия, но и по-нататък, като последствие от първата терапевтична сполука, в Редица благоприятни промени „вътре" в човека (съзнанието, мисълта, Душата), които довеждат до истинско оздравяване. По рецептите му можеше да се отгатнат очакванията, както и надеждите, с които прилагаше лечебните растения при различни заболявания. Долавяше се, че все повече го интересуват онези благотворни промени у човека, които му помагат да „влезе" в себе си, да постъпва съобразно своя опит и интелект и да усъвършенства ума си с помощта на лечебните растения. Така страданието, което връхлетява човека, се превръща в повод да му се помогне, да Се променят нещата по начин, че той и в болестта да остане верен на себе си, а след нея съобразно симптомите й да се променя към все по-доброто. „Излекуваният е не просто оздравял, а променен към добро] Премеждието на болестта е станало повод да се преустрои изцяло ц да се изпълни с благодатта на нов, по-възвишен живот", смяташе Лечителят. *** Повечето от състоянията, за които Лечителя изнамери и подреди своите заветни билки, са белязани с униние, меланхолия, депресия. Общо взето става дума за симптоматиката на преумореното и пресилено човешко същество днес, което трудно „регенерира" виталността си в условията на един свят като нашия, изпълнен с толкова зловредни влияния. Едно по-задълбочено изследване на различните „негативни" състояния почти винаги открива на „дъното" на страданието явна или скрита, „внезапна" или „привична" депресия. Тя се изразява по различен начин у различните хора. Всеки страдалец познава „своята" депресия. При него тя неизбежно води до специфични преживявания, причини и предизвикателства. Сякаш се движи по свой утъпкан път у всекиго, който страда от нея. Може би най-поносимата и разпространена форма на депре¬сията е безразличието към всичко, което става в живота, нежеланието да се работи, унинието и безволието. Прилича на умора, но не се предшества от усилие, което може да се постави в причинна връзка с нея. То е и понижение на силите, „попарване" на виталността, загуб¬ване на интерес към много неща в живота. И тъкмо това прави въпрос¬ната депресия не само упорита и настойчива, но и опасна, защото ограничава желанието да се живее, като отнема на човека интереса към живота. Изразява се в загубване на любознателността. Димков поставяше високо споменатото качество на човека - интереса му към света, към онова, което става, дори когато не го засяга. Депресивната умора прилича на нежелание да се живее и то се проявява в характерни изостряния на състоянието, когато цялото човешко същество изглежда като обезсилено, омаломощено, „упоено", „между живота и смъртта", което се изразява в „невъзможност" и нежелание да се подхване каквото и да е. Животът в този случай е безрадостен, загубва се „вкусът към живота", както често го определят. Изглежда, хората свикват със състоянието си, както се привиква с всяка поносима, постоянна болка, която отначало ни тревожи, а сетне остава там, където е", като вбит в плътта трън. Изходът? Това може да бъде събуденото желание за живот и дейност. То пък се определя често от наличие на цел, каквато е липсвала дотогава. Щом тя се появи, човешкото същество, изглежда, се събужда, „въз¬кръсва". Заедно с желанието да се направи нещо се появяват и оценки за същото „нещо", вниква се в механизма на делото, което измъква страдащия от сънното му равнодушие и задвижва „мотора на живота". От известна гледна точка индиферентността изглежда като болестно състояние, което може да се премахне „чрез лекуване". Спасението е в продължителното вземане на отвара от обикновена шипка. Тя се приготвя по следния начин: в 500 г кипяща вода се запарва плодът от шипка (2 супени лъжици). Съдът с билката се премества Върху тих огън 20 мин. След изстиване се прецежда. Може да се прибави мед или захар плюс няколко капки лимон - за вкус. Пие се по 75 г преди ядене - сутрин, обед и вечер. Както при всички други рецепти, се предвижда продължително приемане - всеки ден в течение на седмица, месец, два. Възможно е да се постигне такава привикналост, която да подсеща болния малко преди ядене да изпие отварата - да се абсорбира веднага от празния стомах и да се „влее" в кръвта. Това съвсем не е проста и еднозначна реакция, защото тя анга¬жира не само „храносмилателната система" (в която традиционно се включва), но влияе върху човека, променя „по магичен" начин неговите Духовно-мисловни нагласи. Той приема, че ставащото с него под въздействието на лечебните вещества е химическа реакция. Да, то е и това! Но чудото е във всеобщото оживление и рационалните промени, които настъпват при поемане на „конкретните" вещества. Оживлението изразява не активността, възбудата и пр. на този или онзи орган. Реакцията е глобална: засяга целия организъм. Много състояния на депресия по нищо не се отличават от обикновеното изтощение и умора (преумора). Депресираният изпада в безпомощност, не иска и не може да предприема нищо, силите му го напускат, животът загубва предишното си очарование, тъй като на преден план изпъкват оплакванията от безсилие и безпомощност. Настигнат от този вид депресия, човек загубва охота за всичко и почти не може да понася бавния ход на времето, замисля се как да го промени. Необходимостта да предприеме нещо не изключва и помисъла за най-жестоко себенаказание. Подходящото лечение ще върне пострадалия към неговия привичен начин на живот, а по-нататък ще подпомогне и оживяването му, включването му в работа, въоръжаването с търпение да понесе по-нататък всичко. Използват се борови връхчета. В 1 л кипяща вода се слагат 200 г връхчета на бор, врят половин час на тих огън. Прибавя се 500 г захар (мед) и се вари още 30 мин. След изстиване се прецежда. Десет мин преди ядене сутрин, обед и вечер се пие по 1 супена лъжица от сиропа. Цялата посочена доза обикновено изважда от умората и депресията пострадалите. Ако не се получи, прави се втора доза. Най-непосилна е депресията, която довежда до отчаяние с натрапливостта за нещо случило се, лошо, тъжно, което ще се задълбочи. В този случай тя е в най-инертния си вид - меланхолия. Лечителя препоръчваше на страдащите от меланхолия, чиито причини не могат да се установят, да приготвят и пият отвара от полски синап: 1 супена лъжица зърна се попарват в 500 г вода, оставят се да врят 10 мин на тих огън. След изстиване се прецежда. Прибавят се мед или захар, лимон (по няколко капки за вкус). Пие се по 1 супена лъжица сутрин, обед, вечер 10 мин преди ядене. Полезно е и може да се опита да се прибави малко тинктура от валериана, която се комбинира добре с отварата от синап. Предложеното лечение може да се повтори и потрети. Особено жестока форма на депресията е онази, която отчуждава човека от нему подобните. Причините могат да бъдат различни, но при анализ изпъкват повече като поводи за страданието. Пострадалият се самообрича на изолираност, убеден е, че не го желаят в обществото, сам не може да намери пътища към него, затваря се в себе си. До това състояние впрочем може да доведат всякакви лични неблагополучия, лошо стечение на обстоятелствата и пр. Важното е, не потърпевшият е в състояние да се спаси само с връщането си към хората, със зачитане на правилата и стойностите, от които се ръководят те. Тази увереност, съчетана с подходяща „напитка", е в състояние да нормализира индивидуалното поведение, да върне човека към околните и по-нататък да укрепи цялостно личността му за участие в живота на всички. Димков препоръчваше лечебна иглика - листа и цвят, една изравнена чаена лъжичка за 100 г кипяща вода (или 5 изравнени чаени лъжички листа и цвят иглика за 500 г кипяща вода). Оставя се на тих огън да ври 5 мин. Получава се доста концентрирана напитка. След изстиване и прецеждане от нея се взема по 30 г 10 мин преди закуска, обяд и вечеря. Всички посочени рецепти „влизат в действие" при задължително самовнушение, изразяващо вярата на потърпевшия в навременността и полезността на приготвената напитка. Ако човек пие коя и да е от препоръчаните напитки (доказващи мъдростта и прозрението на Лечителя) без самозаклинание, показващо на свой ред пълната уве¬реност в лечението, то едва ли ще се получи. В случая химическият агент (съставката, лечебното вещество), който се приема за активна водеща величина, е само посредник за сложна глобална реакция на страдащия, подпомагаща цялостно - и физиката, и духовността, и всичко останало, присъщо на човека. Лека форма на депресия е оформящата се с възрастта склонност към усамотяване, „прибиране в себе си". Това обръщане гръб на живота се мотивира с утехата, която човек си осигурява, като живее със спомените от миналото и изобщо в своя личен свят. Споменатата депресия може да се нарече „старческа". Тя не е толкова мъчителна, колкото изглежда, защото човек се осланя на неща, които познава или е преживял, и отчасти се успокоява с тяхната „автентичност". В определени случаи въпросният порив може да разруши крехкия комфорт на т. нар. „трета възраст". Спасението е продължително вземане на отвара от билката нокът. Листа и стъбла от растение¬то - наситнени, в обем 2 супени лъжици - се запарват в 500 г кипяща вода, оставят се на тих огън да врят още 10 мин. След изстиване отварата се прецежда. Пие се 3 пъти на ден 10 мин преди ядене по 75 г. За вкус може да се добавят мед, захар и лимонов сок. В този случай (както впрочем и във всички останали, които се имат предвид тук) много важно е себевричането, което задължително да съпровожда ползването на отварата. Поне в тези мин човек трябва да е в състояние да проумее положението си (по-специално порива към отдалечаване от себеподобните, което е равнозначно на желание за дистанциране от живота) и се „изповяда" на самия себе си с вричане, че няма да страни от хората, ще излезе от самотата си, тъй като разбира нейната измамна привидност, равнозначна на заболяване. Заедно с това потърпевшият „разказва" на самия себе си какво може и следва да предприеме, за да върне самочувствието си на напълно здрав човек, ангажиран към някакви задължения и грижи. Като размишлява върху казаното, той неизбежно ще стигне до някакви идеи (познанства, връзки, роднинства, обществена дейност и пр.), които са в състояние да върнат света на пострадалия, или което е същото - да върнат пострадалия в света, от който той се отдалечава. Вариант на този вид депресия е отчуждаването, което е сякаш неизбежно, особено с напредването на възрастта. То е мъчително, понякога може да бъде и фатално. Човек загубва представа за някогашния си живот и по-специално не е в състояние да оценява по достойнство връзките с хората, със своите близки, започва да изпитва някакви „авантюристични" желания - да устрои живота си „въпреки близките си" (към които губи интерес, а и те към него). Спасителната билка при такъв вид неблагополучия е правият повет. Две супени лъжици наситнени стъбла, листа и цветове от нея се изсипват в 500 г кипяща вода. Още 15 мин билката ври на тих огън. След изстиване се прецежда, ползва се подсладена с мед (захар) и лимонов сок - за вкус. Пие се 3 пъти на ден - сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене по 75 г. И в този случай, както и почти във всички останали, билката се взема продължително (което значи, че се приготвя през ден посоченото количество). В комбинация с посоченото лечение (или самостоятелно) може да се пие отвара от стреловидна жьлтуга - листа и цвят, наситнени, в количество 2 супени лъжици в 500 г кипяща вода и последвало доваряване на тих огън 15 мин. Вариант на посоченото състояние са случаите, когато човек се обезкуражава и отчайва по най-малък повод или дори без повод. Според някои геронтолози това е естествено последствие от труд¬ностите, които съпътстват живота. Лечителя препоръчваше на възрастните хора, поразени от тази беда, да използват горска тинтяв. Листа и цвят от тази билка, 2 супени лъжици, в 500 г кипяща вода се варят на тих огън 15 мин. След изстиване се пре¬цеждат и подслаждат (мед, захар). Взема се 10 мин преди ядене сутрин, обед, вечер по 75 г. Този вид депресия може да се изрази и в особено колебание (по-точно колебливост), която съпровожда всяка мисъл и хрумване на страдащия. Това изглежда да е слабост на мисълта му, която при всяко намерение да се направи или предприеме нещо тутакси води до разколебаване. При този вид депресия хората са обладани от духа на отрицанието, който е в постоянен диалог със самите тях и засяга и най-дребните им желания или намерения. Когато тази колебливост „покрие" целия живот на човека - т. е. онова, което възнамерява да направи, и това, което обмисля, без да намира решение, наложително е лечение. То е като измъкване на потърпевшия от някакъв капан, в който се е движел опипом, за да установи, че няма никакъв изход. Ще му помогне несъмнено отвара от ирландски мъх (морски кадаиф, а също и трепетлика. Кора, листа, цвят, пъпки - т. е. цялата билка - се използва за отварата: 2 супени лъжици наситнена билка в 500 г кипяща вода с последващо доваряване на тих огън 15 мин. Изстудяване, прецеждане и поемане 10 мин преди закуска, обяд, вечеря по 75 г. Ако притесненията (колебания, нерешителност, жал, мъка и пр.) предизвикани повече от мисли за близките, отколкото от размисъл за собственото положение, човек трябва да предпочете отварата от питомен (обикновен, ядлив) кестен, което в тези случаи действа не само общоукрепващо, но и помага за регулиране взаимоотношенията с околните. За една доза (двудневна употреба) по тази рецепта се вземат 10 кестена, разрязани на части, варят се в 1 л вода на тих огън до размекване, изстудената отвара се прецежда, приба¬вят се мед или захар, лимонов сок и се пие в дози от 75 г сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. При хора без вяра в себе си (възникваща на старини, след като по правило дотогава „положението е било нормално") и особено при по-остри, т. е. бързо оформящи се признаци на депресия с изпъкващи моменти на нерешителност, недоверие в самия себе си и собствените сили, чувство на вътрешна „отчужденост" - полезно може да бъде вземане на отвара от билката страшниче - листа и цвят. Две супени лъжици врят в 500 г вода на тих огън 15 мин. Отва¬рата може да се подслади с мед, захар и се прибави за вкус сок от лимон. Взема се в 75 г доза 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. Ред депресивни състояния - особено в напреднала възраст - се дължат на хипохондрични внушения. Последствията им са необхватни: те могат да разстроят живота на възрастния човек и неговите близки ида доведат до фатални последици. Най-чести за мотивировка на самоубийства в „третата възраст" са всъщност хипохондричните преживявания. Често срещана форма на разстройства от този тип са депресиите, обусловени от подозрение за нелечима болест, предстоящи страдания и пр. Това може да се превърне в трагедия и да го тласне към всякакви безразсъдства. Главният симптом в подобни случаи е „наличието" на признаци, които предизвестя ват „побъркване": грешки в сметки, разчети, запаметяване и пр. Потърпевшият преувеличава значението им, придава им категорична диагностичност, каквато те най-често нямат, убеден е, че губи разума си, че се превръща в ужасно бреме за околните и т. н. Лечителя препоръчва на такива чувствителни хора със силно въображение, което сякаш е загубило власт над себе си, да пият отвара от череша: наситнени листа, цвят, дръжки. Количеството за двудневна доза: 2 супени лъжици в 500 г кипяща вода и доваряване на тих огън още 15 мин. Използване на мед, захар, лимон за вкус и притъпяване на горчивината на отварата. Взема се 3 пъти на ден 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер по 75 г. Този вид депресивни състояния особено добре се влияят от подходящи самоокуражавания, които трябва да съпровождат както приготвянето, така и пиенето на отварата, а и времето след нея, в което човек логично обмисля какво прави, какво и защо очаква в бъдеще. Вариант на общата депресия е състоянието, в което се изпитва безпокойство, страх или ужас пред възможно нещастие. Страдащият няма конкретна представа за него и това го обърква още повече, кара го да се чувства безпомощен в очакване на надвисваща отвред опасност от нещо лошо - за него и близките му. Страдащите от такъв вид депресия могат да бъдат хипохондрици, но и хора просто с лабилна нервна система. Буквално всички мании и фобии биха могли да бъдат причина за този вид депресия. И обратното: почти във всяка депресия внимателното око на лекаря открива изострени прояви на иначе поносими „гранични" състояния, безпокоящи потърпевшия. Манийно-фобийните разстройства преди да са придобили конкретен причинно-следствен развой, се повлияват добре от продължително (до 3 месеца и повече) вземане на отвара от трепетлика. Използват се корите, а също и пъпки, и свежите клонки - всичко наситнено за облекчаване на лечебния извлек. Две супени лъжици се слагат в 500 г кипяща вода, доваряват се на тих огън 15 мин, след изстудяване се прецеждат. Добавя се мед, захар, лимон. Пие се по 75 г 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. При този вид депресии (мании) особено важно е потърпевшият Да овладее себе си, мисълта и въображението си, да не допуска те да се „изопачат" в безпричинни страхове и безпокойства. На първо място и тук стоят самовнушението и неговите „аргументи". Форма на депресия (или състояние близо до манийното) са, когато потърпевшият, обзет от извънредно чувствителна, едва ли не страдалческа загриженост за близките си, напряга сили да свърши множество неща, които смята нужни за тях, да им бъде от полза и в помощ дори когато сам е слаб, притеснен и измъчен. За лечение в този случай се използва билката малка водна леща - листа и цвят. Две супени лъжици се пускат в 500 г кипяща вода и се доваряват на тих огън още 5 мин. Отварата се взема в традиционни дози: 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер по 75 г. По своему помага (и Лечителя я препоръчваше) билката цикория (корени от нея). Петдесет грама се пускат в 500 г кипяща вода и се доваряват на тих огън 25 мин. Пие се по 75 г сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. Проблеми за човека може да представляват понякога и особе¬ности, които се определят повече като емоционални, отколкото поведенчески. Поначало на човека е присъща известна наблюда¬телност, която подпомага съсредоточаването му върху онова, което възнамерява да върши. Но тя „предизвикателно" се съпътства от припряност, нетърпение, повърхностност - с една дума от недооценяващо преценяване, което не остава без последствия. Без да довежда до „очертани" депресивни състояния, получилата се „комбинация" е в състояние да потиска и притеснява личността и я въвлича в нежелани преживявания. Едно от лечебните средства, които между другото помагат на човека да сложи в ред изживяванията си, да се отнася адекватно към всичко, да повиши способността си към концентрация (а тя винаги, при всички обстоятелства на живота играе важна роля), е обикновеният кестен. Кестенът - отвара от който Димков препоръчваше често - бе едно от тези чудеса на природата, пред които той бе готов да застане в благоговейно почитание и учудване. Бе уверен, че тази отвара извлича от плода вещества и продукти, които дават на човека цяла вселена от здраве, пориви, виталност. Лечителя препоръчваше да се използват пъпките на обик¬новения кестен (през пролетта, свежи, а през останалите месеци на годината - изсушени и „консервирани") - 2 супени лъжици пъпки се „пускат" в 1/2 л кипяща вода, още 10 мин след това отварата се оставя да ври на тих огън (за пълно извличане на лековитата съставка в нея). Взема се „тра¬диционно" 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене в количество 75 г. Наложително е да се пие по-дълго време, тъй като недостатъците, срещу които действа, макар да са на пръв поглед лековати, всъщност се задържат дълго. В случай че горепосоченото състояние е „комбинирано" със загубата на вяра в собствените сили и със съзнанието, че от това трябва да последва (и действително следва!) лесна уморяемост, изтощение, което пък може да доведе до истинско отчаяние, се предприема нещо друго. След лечението с отвара от пъпки на обикновен кестен се прилага курс отвара от бял габър - 1 супена лъжица листа и цвят, нарязани, в кипяща вода (250 г) и се варят още 5 мин на тих огън. Изпиват се по 50 г сутрин, обед, вечер 10 мин преди ядене. Ако в симптоматиката при тези случаи изпъква (макар само на моменти) и нерешителност, вътрешно стъписване, колебание или дори отчаяние при нужда да се направи или предприеме нещо, логично е към препоръчаната отвара да се прибави (след прекъсването на лече¬нието) отвара от листа на обикновен кестен. Лете се използват сочни, свежи листа, а през зимата -изсушени. Те наподобяват тютюневи листа. Свежи или сушени - нарязаните (наситнени) листа, 2 супени лъжици, от обикновен кестен се попарват в 250 г кипяща вода и се доваряват 10 мин на тих огън. Отварата се пие сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене в количество 50 г. Някои депресивни реакции у човека могат да бъдат предизви¬кани след време от спомена за произшествие, на което не е реагирал силно и непосредствено. С течение на времето у него се формира неудовлетворена цялостност (нещо като вътрешен кръвоизлив, който притеснява и изисква ликвидиране). Това става с помощта на кошничарска върба -наситнени листа, реси, кора. Две супени лъжици се изсипват в 1/2 л кипяща вода, оставя се още 15 мин да ври на тих огън, прецежда се и се пие с мед, захар, лимон 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. А най-добре би било, ако тези витали и въздействия „включат" и духовните дейности на човека, и неговата мисъл. Лечителя смяташе, че това е най-важното, макар че почти никога не е свързвал мисленето на човека с определено лечение, което, като избавя от болест или нередност да води до съответно активизиране на мисълта. Но в съветите за „една стратегическа билка" се отстоява точно тази увереност! Лечението с нея създава предпоставки за по-устойчива виталност и благоприятства всички жизнени, духовни, мисловни, морални и пр. активности на човека. Знаменателно е, че сред „заветните" му рецепти има и такива, които се отнасят пряко до стремежа към красота в живота, почтеност, човещина. Това е нов момент не само в забележителната му лечебна практика, но и на науката за билките изобщо. Той препоръчваше на новите хора, на загрижените за бъдещето на човечеството да подкрепят своята чиста и далековидна вяра с напитка от През есента се събират жълъдите (орехчета) на дървото и се ползват във вид на отвара: 10 жълъда, разрязани на две, се пускат в 500 г кипяща вода и врят на тих огън до 20 мин. Охладената напитка се прецежда, прибавят се лимонов сок, мед или захар и се пие 3 пъти на ден преди ядене по 50 г. Лечителя отделяше от добрите и добротворните личности онези, които не само се стремят към съвършенство, красота, истина и п р., но и навред насаждат уважение към това, което ги въодушевява в живота им. Опората на тези хора е в културната лоза. Всъщност това е пречистен гроздов сок (безалкохолно вино), в чието всеобхватно лечебно и тонизиращо въздействие Лечителят се бе уверил сам и горещо го препоръчваше на всич¬ки - 10 мин преди ядене чашка от 75 г гроздов сок, изстискан от прясно грозде. То запазва при подходящо съхраняване тези си достойнства с месеци. Лечителят отделяше група сред активните и стойностни хора, които по-настойчиво и по-упорито следват своя път в живота, увличат към добро себеподобните, вдъхновяват се от сполуките си и с това насърчават собствената силна воля. Този тип хора (или поведение) свързваше с особен порив на душата и мисълта, повлияваща се от отвара, която бе създал от листа на върбинка. Две супени лъжици листа от върбинка се запарват в кипяща вода (1/2 л) и веднага се слагат на тих огън в закрит съд за 5 мин. След охлаждането се прецежда и подслажда с мед, захар и за вкус - лимонов сок. Разбира се, преди ядене сутрин, обед и вечер се пие „традиционната доза" - 75 г. В размислите на Лечителя изпъкваше особен интерес към активността, водеща до съвършенство, дейност, която сама по себе си олицетворява живота и го усъвършенства, даже с подозренията, че тя е „болест". Все повече се множат хората с този недъг, който би могъл да мине за болест, но не е. Това навярно е изпитание на човека, „смутен радостно" от желанието да направи нещо добро за всички. Зорко вгледан в промените на света и в „движенията на човешките души", Лечителя навреме бе уловил благородната същност на въпросния порив и се бе притекъл със следната рецепта (в която химичните съставки увеличават своето почти вълшебно въздействие, като се „комбинират" с изискванията и движенията на мисълта). При тези хора с техния темперамент, с възпламеняващата им се воля за действие, преследвана неотстъпно от опасността да се самоизчерпи предварително, той препоръчваше отвара от кощрява. Отвара за продължително пиене, докато се „наместят" броженията на търсещата душа и поривът на благородния стремеж. Две супени лъжици зърна на кощрява в 1/2 л кипяща вода и още 15 мин варене на тих огън; прецежда се и се пие 3 пъти дневно сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене в доза 75 г. За склонните към отчаяние, които имат дълбоко в себе си „потенциала" на спасителна виталност, но могат да се лишат от него, ако не им се помогне, препоръчваше да си приготвят отвара от европейска лиственица. Това е сиропът, за който вече се спомена. Лечителя подозираше неговата небивала лечебна сила при по-продължително вземане и го препоръчваше на всички “склонни" към отчаяние и потиснатост. Двеста грама борови връхчета в 2 л вода се варят на тих огън 1/2 ч, прибавя се 1/2 кг захар или мед, ври още 10 мин, след изстиване се прецежда. Взема се по 1 супена лъжица сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. Това е спасителната лечебна напитка, която Димков препоръчва за по-продължителна употреба. Вземането се съчетава с много важния тук „самовнушаващ ритуал", в който човек си разказва какво прави, какъв сироп ползва какво очаква от него и как то вече се осъществява и от ден на ден ще се осъществява все повече и по-добре, като един сигурен начин да се надмогнат връхлетелите беди. Този разказ насърчение човек повтаря 20 пъти - шепнешком, докато „го вмести" в най-активната част на своето съзнание и по този начин го подкрепи в изпитанията на живота. Нашата епоха - на изпитания - „даде път" на особен вид хора, каквито винаги е имало, но често са оставали незабележими и причината за това не е била у тях. Тези хора са скромни, понасят мълком страданията и бедите, които ги връхлитат, не се оплакват, имат „запас от сили" да посрещнат всякакви трудности, винаги и навред изтъкват предпочитанието си към вътрешна вглъбеност, съсредо¬точаване върху притеснението и тревогите си като условие да ги надмогнат. На тях Лечителя препоръчваше дългосрочно приемане на отвара от малка водна леща - 2 супени лъжици листа и цвят от билката се запарват в 1/2 л вода, врят на тих огън още 5 мин. Пие се в доза от 75 г сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. В годините на изпитание, които Лечителя предвиждаше проро¬чески и които „се срутиха" върху днешния човек, спасително значение имат усилията да се създава нещо, да се опазва създаденото, да се поставя всеки човек - сам или в общение с другите - в отношение към такава дейност, която да обещава избавление и да води към него. Особено значение за постигане на тази възвишена цел имат лечебните растения, които тонизират човека, „мобилизират" всичките му сили и ги насочват към съзидание. Димков препоръчваше да се ползва отвара от полски бряст. Две супени лъжици нарязани листа от бряст се слагат в 1/2 л кипяща вода и се доваряват на тих огън 10 мин. Пие се по 75 г сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. И, разбира се, с упорито самовричане, че се върши нещо извън¬редно важно! Той бе безкрайно чувствителен към хорската мъка и болка. И едновременно имаше жив, човеколюбив усет към веселите неща и веселото изобщо, обичаше да се шегува - винаги деликатно, тактично и съучастно. Сред неговите рецепти изпъква една, която отчита тъкмо човешката способност за смях, за разбиране на смешното и използване на неговите целебни импулси. Продължителното вземане на отвара от камшик (агримония) - листа и цвят, препоръчваше на страдащите, за да се съхрани и оживи чувството им за хумор - постижение с огромно диагностично значение. Две супени лъжици листа и цвят от камшик се запарват в 1/2 л вода, ври на тих огън още 5 мин. Взема се по 75 г 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. Една от „заветните рецепти" на Лечителя за продължително ползване е универсална. Тя поощрява желанието за работа и живот, тонизира човека, влияе благоприятно на вярата му и подкрепя всеки¬дневните му усилия. При тази рецепта се използва отвара от орехови листа. Тя е подходяща за изпълнение лете и есен, но запазва „силата си" и през зимата, когато човек може да употребява добре изсушени листа. Седем листа от орех се запарват в 500 г кипяща вода, врят още 10 мин на тих огън. Прецежда се, подслажда се и се пие дълго време по 75 г 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. Внимание! Листата за приготвяне на една доза отвара трябва да бъдат точно 7! Стратегическата рецепта, която Лечителят адресираше до всички, понеже бе сигурен в нейното всеобщо въздействие, бе свързана с високо ценения от него бъзак (тревист бъз). Няма да е преувеличено, ако се каже, че той разчиташе на това растение за всестранно укрепване на човека, на здравето и съзнанието в борбата за оцеляване. (Вж. „Съкровището на черния бъз") Той го препоръчваше най-вече като сироп, но изтъкваше голямо¬то му лечебно значение и при напитка от изсушени черни зърна (да се берат добре узрели - в края на август, началото на септември) - в традиционни дози" (2 супени лъжици в 1/2 л кипяща вода). Тази напитка, лесна за приготвяне, предлагаше на всички с препоръката, че „сам я ползва и е много доволен" за годините си. Дългосрочно вземане на отвара за Лечителя бе приемането й в продължение на месец и половина. Препоръчаните тук билки насочват към такова продължително пиене, подкрепяно с все по-настойчиво самовнушение - при приготвяне на билката и особено преди и след поемането й. Особено важно е човек сам да прецени какво става с него в резултат от ползването на съответната отвара, да долови в себе си неизбежните подсказвания за резултата от лечението и необходимостта то да продължава или се прекъсва в даден момент по силата на вътрешен импулс, пораждащ се у всекиго при подобни обстоятелства и изразяващ необходимостта от лекуване или не в зависимост от вече постигнатия резултат. Тук припомняме голямото значение, което Димков отдаваше на този „велик коректор" -собственото усещане, че нещо с лечението се променя или продължава да се променя, че то е предизвикано от напитката и предопределя по-нататъшното отношение към нея. Съкровището на черния бъз Черният бъз вирее навред из България, всеки го познава. Но не всеки знае каква изумителна целебна мощ се крие в това растение. То е цяла аптека срещу какви ли не заболявания. Това чудодейно растение се използва цяло: цвят, лист, стъбло, плод, корени. Цвят. Представлява кичестжълто-бял букет, цъфти през май-юни. Бере се, преди да е прецъфтял. Суши се на сенчесто, проветриво място. След изсушаване цветът се оронва от дръжките, получава се прашец със същия цвят, блудкав на вкус, със слаб специфичен аромат. Приготвя се отвара от изсушения цвят (прах) като обикновен чай. Пие се горещ. Против: хрема, пресипнал глас, средство за изпотяване (при простуда), при кръвно налягане, задух, при трудно уриниране (хроничен простатит), при възпаление на бъбреците и пикочно-половите пътища. Действието на отварата от цвят на бъз съвпада с действието на ред други чайове, но редно е всеки болен сам да определи коя билка най-добре подхожда на страданието му. Цветът от черен бъз има мощно терапевтично действие при изброените болестни симптоми. Листа. Берат се също през май-юни. Съобразно с народната вяра най-лечебни са набраните на 24 юни листа (влизат в ритуала на Еньовден). Изсушават се на сенчесто и проветриво място. Подготвя се отвара от листата на черен бъз, както всеки друг билков чай (щипка листа за една чаша). Отварата притежава слабително действие, подходяща е при чест, не особено силен запек. Трябва да се пие всеки ден. Освен това въздейства потогонно, облекчава уринирането и отделянето на урина, понижава кръвното налягане (есенциалното, не атеросклеротичното), предотвратява възпалението на бъбреците и пикочния мехур. Кори. Съдържат силно активизиращи вещества, вземат се рано напролет, при раззеленяването, сушат се на сенчесто и проветриво място. В зависимост от дебелината на корите се нарязват още неизсушени на малки парчета. Корите се накисват за 24 ч във вода, а след това се приготвя отвара. Доза - 20 г кори в 500 г вода врят в продължение на ТО мин. Пие се по 1 малка чаша 3 пъти на ден. Корен. Съдържа антиканцерогенни вещества. Корени от черен бъз се вадят наесен, измиват се добре, сушат се нарязани по дължината или на тънки колелца. Използват се както корите; също и за бани против гъбички на ноктите. Плод. Това е най-активната част на растението. Бере се в края на август. Има силно антиканцерогенно действие, укрепва организма, повишава съпротивителната му сила срещу грип и други заболявания. Сироп от черен бъз Лечителя считаше за „тотално тонизираща напитка". Плодът се измива добре, с вилица се отделят зърната от дръжките. По-нататък се постъпва както при приготвяне на плодови сиропи: нарежда се в стъклен съд ред плод, посипва се със захар и т. н. Покрива се със захар, оставя се да престои З седмици. Прецежда се през марля, като се внимава някое зрънце от плода да не попадне в шишето със сиропа (препоръчват се тъмни шишета). Пие се по 1 супена лъжица З пъти на ден преди ядене. Дозата се удвоява при грипна епидемия. • Прецеденият за сиропа плод се изсипва в по-голям стъклен съд, залива се с вода (на 1 кг плод -3 л вода). След 2-3 седмици се получава вкусно вино. Пие се по една винена чаша преди ядене 3 пъти на ден. Действа като сиропа. • Мармалад от бъз се приготвя по следния начин: плодът се измива, пресова се, за да изтече сокът, който се прецежда. Вари се на умерен огън до сгъстяване. Мармаладът се взема по 1 лъжичка преди ядене. Притежава в най-концентриран вид всички благотворни въздейст¬вия на растението, регулира стомашно-чревната и пикочно-половата система, действа антиканцерогенно - кожата побелява, погледът се избистря, повишава се тонусът на живот. Дивият кестен - акумулатор на слънце и живот Дивият (конски) кестен - и по-точно плодът му - бе на голяма почит от Лечителя; той носеше в джобовете си два-три кестена, така че винаги „пипаше" малката лъскава, твърда топчица. Понякога ги вадеше и после пъхаше обратно. Убеден бе, че поставен там, кестенът излъчва с нищо несравнима енергия, която влияе особено благоприятно върху ставите, сухожилията и мускулатурата. Смяташе, че с два-три кестена предпазва себе си и ставите си от ревматични поражения и запазва подвижността им. И наистина пръстите му бяха пъргави, „подвижни", всичките му стави вършеха работата си по младежки. „Тези малки кафяви, лъскави топчици са удивителни акумулатори на слънце, енергия и живот и я отдават щедро, с постоянно лъчение цяла година! Науката още не е разгадала това чудо, което човек е опознал по пътя на опита. Те влияят не само върху ставите, а и върху нервната система; незаменими успокоители са на човека. Следователно добре е да ги има под възглавницата ви - пет-шест, най-много десет. Но не повече, защото „лъчението" им в този случай може да стане много силно, да предизвика главоболие." Плодът е много подходящ за „шапки", каквито нашият народ открай време прави с квасец, картофи, зеле и други растения. (Вж. Чудодейните шапки") Сам Лечителя си бе „изобретил" шапка от двоен тензух, в която кестените бяха двойно съшити и доста повече на брой от тези, които препоръчваше. Вечер слагаше тази шапка на главата си. „Заспивам мигновено" - не пропускаше да отбележи той. Препоръчваше такива „сухи компреси" от кестени да се поставят и на болните стави; без друго лечение, само от енергийното влияние на кестените ревматичните болки се повлияват благоприятно. Много полезни и лековити са „шапките", в които „участват" и кестени: нарязват се сурови картофи (примерно един килограм), поливат се с кафейна чашка оцет и се оставят да киснат половин час. След това се изстискват добре, прибавят се зелени листа от черен бъз или зеле и две супени лъжици ситно настъргани кестени; изстискват се от оцета и се поръсват с царевично брашно за отнемане на влагата. Получената каша се слага в двоен тензух и полага на главата, като преди това се пъха между нея и косата един вестник. Държи се, докато главоболието, за което тази шапка е много ефикасно средство, не изчезне. Кестенът, и по-специално цветът от кестени, е важна съставка в някои от прословутите „войнишки възглавници" на Лечителя, като например тази срещу безсъние. Босилек, див кестен (цвят), мъжка папрат, хмел (шишарки) по 100 г от всяко, здравец (листа и цвят), жълта комунига, лайка, лавандула, майоран, маточина и миризлива лазаркиня - по 50 г от всяко, общо 750 г билки се слагат във възглавница 30 на 40 сантиметра. В тази възглавница билките запазват въздействието си за 3-4 Месеца, затова трябва да се сменят след изтичане на този период. Целесъобразно е в този случай да се сложат 2-3 кестена (плод), както при повечето „видове" войнишки възглавници на Лечителя. Лечебни са и листата на дивия кестен: счукани или нарязани на ситно, те се използват за компрес върху разширени вени на крайниците. Държат се няколко часа. Многостранният лечебен ефект на дивия кестен (плод) се проявява и в настойката от него. Приготвя се по следния начин: 1 супена лъжица ситно нарязани кестени се залива с кипяща вода (500 г) и се оставя да кисне 2 ч. След изстиване се пие по една средна чаша (винена) 4 пъти дневно преди ядене. Действа общоукрепващо, против главоболие, при безсъние хемороиди, флебити, ревматични оплаквания. Подобен е ефектът и на отвара от кори. Те се обелват рано напролет от клонки не по-дебели от пръст, нарязват се ситно и се сушат (а при нужда могат да се използват и прясно обелени). Една супена лъжица нарязани кори се вари 10 мин в 1 л вода. Пие се, както е посочено по-горе. Най-сетне отварата от листа на кестен - една супена лъжица изсушени листа в 1/2 л вода ври 10 мин и се пие по същия начин. Биостимулатори и тонизатори Здравето и животът на човека са процеси, които постоянно трябва да получават стимулиращ тласък отвън. Почти всички рецепти на Лечителя имат отношение към жизнените процеси на човека - с несъмнено желание ги „витализират". Той бе дълбоко уверен, че без¬брой вещества в света (главно в растителния) притежават „приятелски" чувства към човека и поети от него, благосклонно увеличават възможностите му за живот и здраве. А това се изразява в цялостното поведение на личността. Работата става по-спорна и приятна, по-дълбоко я изпълва удоволствието от живота (което най-често е именно реалното и непосредственото последствие от пълноценния живот). Според Лечителя могат да ни помогнат различни „биостимулатори". Те въздействат опосредствено чрез подобряване, активизи¬ране, оптимизиране на всички функции на организма. Вършат същото, което се постига чрез различни лекарства, витамини, богати на енергия вещества, но го правят в съответствие с човешкия организъм - и затова са за предпочитане. Ето някои от тях: Вземат се цвят от черен бъз - 100 г, листа от бреза -50 г, цвят от трънка - 50 г, връхчета от коприва -50 г. Приготвя се хомогенна смес чрез натрошаване, нарязване и размесване на растенията. Две супени лъжици от нея се слагат в 1/2 л кипяща вода, оставя се да ври 5 мин. След изстиване се прецежда. Пие се по 1 чашка (75 г) 3 пъти на ден 10 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. В посочените дози се приготвя напитка за 3 денонощия. С това се осигурява винаги пресен „активен" извлек. Пие се толкова време, колкото организмът „го иска". Друг много ефикасен биостимулатор е следната смес: стъбло и листа от босилек - 100 г, листа и цвят от страшниче -100 г, цвят от глог - 50 г, листа и цвят от върбинка - 50 г, листа от маточина - 50 г, шишарчици от хмел - 50 г, корени от валериана - 50 г, цвят от липа - 50 г, цвят от риган -50 г. Билките се наситняват и разбъркват добре, докато се превърнат в хомогенна смес. От нея се приготвя био-стимулаторната настойка: 2 супени лъжици се изсипват в съд с 1/2 л кипяща вода; оставя се захлупен за една нощ, като преди това се слагат и малко кори от портокал. Пие се по 50 г 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. В „целия грамаж" билки, посочени тук, се включва един цикъл лечение. След изконсумиране на цялото количество билки може да се направи пауза, за да се установи до каква степен нещата са станали необратими и има ли нужда от повтаряне на курса. Важен фактор в решаването на този въпрос е самочувствието на страдащия: ако организмът му „желае" да продължава лечението, няма основание да се прекратява вземането на напитката. Нарязани стъбла и листа от дяволски уста - 2 супени лъжици, се заливат с 1/2 л кипяща вода и се запарват за 1 ч. След като изстине, течността се прецежда. Пие се по една чаша (200 г) преди ядене 3 пъти дневно. Действа общоукрепващо, премахва главоболието, слабост Препоръчва се и на страдащи от хипертония. Две супени лъжици нарязани стълба с листа и цветове от жълт кантарион се варят в 500 г вода в продължение на 5 мин. След изстиване се прецежда. Пие се по 1 кафейна чашка преди ядене. Употребява се в продължение на месец. Препоръчва се в случай, когато е нарушено настроението на човека - депресии, мрачни мисли, безсъние. Една чаена лъжичка ситно нарязана ефедра се запарва в 400 г Вода. След 1 ч се прецежда. Пият се 4 супени лъжици по 3 пъти на ден. Освен общоукрепващо, действа тонизиращо, особено при ниско кръвно налягане. Два ефикасни биостимулатора /. Индрише - 20 зелени листа, сладки бадеми - 20 ядки. Ситно нарязаните листа на индришето и добре счуканите бадемови ядки се размесват с 3 месести лимона, смлени на машинка за месо. Всичко това се прибавя към буркан с 1/2 кг мед и добре се разбърква. Взема се по 1 супена лъжица 20 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. II. Корени от магданоз - 30 г, корени от репей - 50 г. Слагат се в 1/2 л вода и се оставя да заври. След като врят около 1/2 ч, прибавя се едър, хубав магарешки бодил, с който отварата ври още 5 мин. Изстива, прецежда се и се пие З пъти на ден преди ядене сутрин, обед и вечер по 75 г. Може да се взема продължително време. Напитка за жизненост В 500 г кипяща вода се запарват 2 супени лъжици от следната смес: босилек, върбинка, страшниче - от всяка по 100 г, бреза (листа), лавандула, липов цвят, лайкучка (цвят), маточина, лютива мента, ранилист (листа), риган, хмел (шишарчици) - по 50 г от всяка. Запарката престоява през нощта, прецежда се и се пие преди ядене сутрин, обед и вечер по 75 г. Действа ободряващо, помага на човек да събере силите си, да бъде целеустремен, издръжлив, настойчив при осъществяване на работите си. Общоукрепваща рецепта Състои се от билки с особено значение и въздействие върху човека, поведението и настроението му, желанието за живот и -особено - за дейност: Корени от валериана - 30 г, цветове от лавандула - 40 г, шишарчици от хмел - 20 г, стръкове от босилек - 60 г, стръ¬кове от жълт кантарион - 50 г. Изсушените растения се наситняват и смесват добре. Две супени лъжици смес ври 20 мин в 1/2 л вода (слагат се веднага след кипването й). От отварата се пие 3 пъти на ден, сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене по 50 г. Опитът е показал, че след изпиване на цялото посочено количество трябва да се направи пауза от 1 седмица и да се повтори. Помага и срещу лошо настроение. Универсален биостимулатор за дълъг живот Две глави кромид лук се очистват от люспите, настъргват се ситно в емайлиран съд и се прецеждат през ситно сито или марля. Прибавят се 500 г мед и се разбъркват добре. Взема се преди ядене по 1 супена лъжица 3 пъти на ден. Брезов биостимулатор Сто - сто и петдесет листа от бреза се варят в 700 г вода, докато се изпари до 500 г. След изстиване се прецежда. Пие се по 1 малка винена чаша 4 пъти на ден преди ядене. Има и пикочогонен ефект. Подпомага пикочоотделянето и облекчава пикочната система на мъже с увеличена простата. Луков биостимулатор Триста грама лук се нарязва ситно и смачква, за да изпусне целия сок. Към него се прибавят 100 г мед и 650 г червено вино. Пие се по 1 винена чашка преди ядене 4 пъти на ден. Може да се употребява дълго време, помага и при други заболявания (грип) и изобщо засилва и укрепва организма. Яйчен биостимулатор Четири пресни яйца се разбиват много добре и.се разбъркват с една супена лъжица вода. Прибавят се 100 г захар, 5 г сол и сок от портокали. Тази доза е за 1 ден и се изпива на 3-4 пъти преди ядене. Може да се взема по веднъж седмично. Продължителността на ползване се определя индивидуално -докато „организмът го желае". Биостимулиращи вани Това са най-широко употребяваните общоукрепващи и общотонизиращи процедури в света. Днес те имат широка гама от приложе¬ния и се обосновават с това, че поставеното във водата вещество действа върху цялото тяло. При това процедурата е приятна, обикно¬вено „се включва" в поносими температури (температурата на тялото). Тези вани имат различно въздействие, но общото в тях е, че създават особени навици и здравословни нагласи у човека. Оттук и необходимостта да се правят периодично - веднъж седмично, на две седмици или месец. Правило не съществува. То се поражда от самата процедура и тялото, което „желае" или „не желае" определена честота. Повторяемостта на ваните създава известен здравен ред в живота на човека и с течение на времето целебният ефект става по-голям. Тези процедури имат много предимства: • евтини са; • засилват не само тялото, но и психическата устойчивост, тъй като за всекиго е важно да „се осланя" на някои здравни навици и действия, за да бъде по-устойчив; • укрепват волята и издръжливостта на човека, помагат му по-лесно да понася неблагополучията в живота. Може би най-ефикасна (поради многостранното си въздействие) е ваната с трина. Лечебният продукт, който представлява оронени цветчета, семена, листа, стръкове от купите сено (особено от балкан¬ско), се вари предварително (200 г за една вана) в тенджера, след това се излива във ваната и човек престоява в нея, докато водата изстине. Много полезна за общо укрепване на вътрешните органи е ваната с отвара от овесена слама. Накълцаната слама се вари в тенджера (1/4 кг слама в няколко литра вода). За половин час възвиране се приготвя отвара, която се излива във ваната. Лежи се спокойно в продължение на половин час, докато лечебната вода проникне до вътрешните органи - бъбреци, пикочен мехур, нервна система. Общоукрепваща е ваната с корени на валериана. Една стиска от тях се поставя в кипяща вода за 30 мин, после съдът се оставя захлупен за още толкова време и след това отварата се излива във ваната. Температурата и тук е както тази на тялото. Остава се във ваната, докато е приятно, може час и повече. Димков препоръчваше на засегнатите от старческо слабоумие да правят 2-3 пъти седмично за 10 мин топла баня - вана със сложени в нея отвара от трина и борови клончета. Температурата на водата да бъде 36°С. Баните оказват тонизиращо въздействие върху организма и подобряват почти всички негови функции. Не бива да се пренебрегва и това, че приготвянето и ползването на такава вана е усилие, което и психически влияе благотворно, като дава нов импулс от усещане за нужност, търпимост и пр. Трината, която се ползва за тези вани, да се взема рано напролет от плевници, в които е имало сено. Тя е един необикновено силен концентрат от лечебни вещества, и то в най-виталната част на расте¬нието - семената. Нови рецепти Безапетитие, обща слабост (особено след прекарано тежко заболяване), изтощение, понижена виталност, мрачно настроение Използват се стръковете на билката пелин (бял пелин, обикновен пелин), които се берат по време на цъфтежа й - юли-август. Сушат се на сянка и проветриво място. Запарката се приготвя от 1 супена лъжица дрога (наситнени сушени листа), залята с! л кипяща вода. Оставя се още 1 ч да кисне. След прецеждане се пие по 1 кафейна чашка сутрин, обед и вечер преди ядене. Анемия, липса на апетит, отпадналост, продължително лощ0 настроение, пролетна умора Използват се листата на обикновена коприва - връхните, току. що оформили се и средните. Запарката се приготвя от 2 супени лъжици наситнени листа, които се заливат с 400 г кипяща вода и киснат още около 1 ч. Пие се 3 пъти на ден преди ядене по 1 кафейна чашка. Може да се употребява многократно - особено през пролетта. Помага и при косопад (действа укрепващо). Неврастения, обща слабост, лошо настроение, депресия, изтощение, полова слабост (нежелание), както и след тежки заболява¬ния, които са излекувани, но е нужно бързо и резултатно оздравяване Използват се корените на билката левзея. Вадят се в ранна есен, измиват се много добре, сушат се на проветриво място. Запарката се приготвя, като 1 супена лъжица наситнени сухи корени се заливат с 1 л кипяща вода и се оставят да киснат 2 ч. Пие се 3 пъти на ден преди ядене по 1 ракиена чашка. Може да се повтори, докато организмът укрепне. Хронична сърдечна недостатъчност, изразяваща се в лесна умора, оплаквания от тежест в сърдечната област и други по-тежки симптоми на това обикновено прогресиращо с възрастта заболяване Използва се запарка от следната билкова смес: цвят от глог 80 г, корени от валериана - 40 г, стръкове от гороцвет - 40 г. Две супени лъжици наситнена смес се заливат с 500 г кипяща вода. Пие се преди ядене 3 пъти на ден в количество 5 кафейни чашки. Може да се повтори на интервали, „подсказани" от организма. Бронхит, възпаление на дихателните пътища, придружено от силна и упорита кашлица. Използват се: листа от живовляк - 40 г, листа от подбел -30 г, стръкове от медуница - 20 г, цвят от лопен - 20 г. От наситнените билки се прави отвара: 2 супени лъжици смес се изсипват в 500 г кипяща вода, ври 1-2 мин. Съдът се снема от огъня, оставя се да изстине и се прецежда. Пие се по 1 винена чаша 3 пъти на ден преди ядене. При упорит хроничен бронхит, който продължава да се съпро¬вожда с кашлица, пречи на съня и не дава изгледи, че ще премине Използва се следната смес: листа от подбел - 50 г, стръкове от медуница - 40 г, листа от живовляк - 60 г, корени от бял оман - 40 г, корени от сладник - 30 г. Билките се наситняват и смесват. Взема се 2 супени лъжици и се пуска в 600 г кипяща вода. Не се вари, а се оставя да кисне 1 ч. Пие се по 1 винена чаша 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер преди ядене. Ревматизъм Това е рецепта с плодовете на черница. Бели или черни, в случая е без значение - сиропът от тях има голяма ефикасност против ревматични страдания и се приготвя по следния начин: Събират се зрели плодове (още по-добре е, ако се берат на ръка). Нареждат се в буркан - слой плодове, слой захар, като се започва с плодове и се завършва със захар. Оставят се за р 2-3 седмици на слънце, докато се „разтворят ". Прецеден през марля, сиропът се налива в бутилки и се пие в „традиционни дози" -по 1 супена лъжица 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене. Сам по себе си сиропът действа превантивно против ставен ревматизъм и болки в ставите. А ако те се появят, дозата на сиропа се Удвоява и се пие, докато премине страданието. Сиропът е ефикасен срещу всички неясни болки в ставите и костите в „третата възраст". Своевременната му „предварителна" употреба отклонява опасността От ревматични страдания. Лумбаго Едно-две коренчета хрян се настъргват ситно, забъркват се с оцет и трици, докато се образува каша. От нея се слага 8 парче тензух или хасе и се поставя на болното място. Оставя се да действа 8 ч при възрастни и 2 ч при деца. Повтаря се до 10 дни. При всяка смяна на компреса мястото, върху което се налага тази смес, се промива с мляко, в което е сипана трина (остатъците от сеновалите след изчерпване на сеното). Така болното място се успокоява. Налагането по описания начин може да се повтори. Болки в ставите Ситно се настъргват диви кестени, подбрани един по един, за да се отстранят ония, чиято обвивка е наранена (пукната). Настъргани се слагат в буркан, в който се налива догоре камфоров спирт. Съдът се затваря херметически и се оставя на прозореца на слънце или ако времето не е подходящо, до гореща печка. На 6-ия ден бурканът се отваря, към кестените се прибавя 1 чаена лъжичка нишадър и 1 чаена лъжичка рафи¬нирана сяра (от аптеката). Съдът отново се затваря херме¬тически и се оставя да отлежи още 2 дни, като няколко пъти се обръща за пълно размесване на съдържимото. На 7-ия ден в него се поставя и лъжичка терпентин (от аптеката). Болните стави се намазват с разтриване. Ползва се многократно до пълно отзвучаване на болките. Компрес, „възкресяващ" ставите Често без повод, без натъртване или удар заболяват някои стави. Непоносима болка възпрепятства движението и обрича човека на мъчително бездействие. А спасението е просто и чудодейно! Един килограм моркови, добре измити, се нарязват ситно, като за салата. С тях се прави компрес, покриващ цялата „болна част" (ако е ставата на коляното - морковите се разстилат до покриване на цялото коляно от всички страни). Поставя се найлон, така че да възпрепятства изтичането на сок. Увива се хубаво с марля или парче плат (стегната превръзка). Държи се 24 до 48 ч. Хипертония Както при атеросклероза, така и при хипертония лечението съдър¬жа „превантивни" моменти, които оправдават използването на съответ¬ните лечебни средства и вън от „кризисни състояния". При хипертония такива лечебни смеси са: /. Към 500 г чист пчелен мед, 100 г орехови ядки, 20 зелени листа индрише с дръжките, 20 зелени листа обикновен здравец, 20 сладки бадема, счукани в дървен хаван на кашица, и 4 месести лимона, разрязани, изстискани и смлени заедно с корите, но без семките, се прибавят по 12 г валерианова тинктура (от аптеката), тинктура от глогов цвят (от аптеката) и 1 супена лъжица канела на прах. От тази лечебна смес се взема по 1 супена лъжица 20 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. Изчаква се 10 мин и се изпива 75 г отвара, която се приготвя по следния начин: Смесват се по 50 г акация (цвят), босилек, лавандула, липов цвят, маточина, лютива мента, жълта комунига, риган и хмел (шишарчици). Към тази смес се прибавят още 1 изравнена чаена лъжичка канела на прах, портокалови кори, 7 зърна карамфил и З зелени листа лимон. Билките се запарват вечер в 500 г кипяща вода. Съдът се оставя захлупен да престои цялата нощ. При хипертонията застрашеният от нея трябва да съумее да овладява себе си, да запазва спокойствие при всички случаи. //. Четвърт килограм скилидки от чесън се заливат в стъклен съд с чист 95-градусов спирт (може и по-малко количество от всичко, но в посочената пропорция). Поставя се на прозореца и се оставя да престои 2-3 седмици. Особено важно е мястото да е огрявано от слънце. След 3 седмици целебната тинктура е готова. Дозата от 20-30 капки (може върху бучка захар) бързо понижава повишеното кръвно цалягане. Това е „хомеопатична смес" - ако дневното количество се превиши (повече от 60 капки), то не само не действа, но при по-нататъшно увеличение може да предизвика повишаване на кръвното налягане. Посочената тинктура е полезна и за профилактика. В такъв случай застрашените от високо кръвно налягане (или страдащите, които са го нормализирали) могат да вземат 3 пъти месечно по 3 дни 10-15 капки. Това е доказан начин за предотвратяване на „неочакваности" при такава „неразгадана" болест, каквато е хипертонията. ///. Използва се комбинация от следната лечебна смес: цвят от глог - 80 г, стръкове от бял имел - 40 г, корени от валериана - 30 г, корени от здравец - 20 г, стръкове от хвощ -40 г, цвят от бъз (черен) - 20 г. Билките се наситняват добре и се смесват. Две супени лъжици смес се пуска в 400 г кипяща вода. Престоява 1 ч. След прецеждане се пие по 1 винена чаша З пъти на ден преди ядене. Предполага повторно вземане съобразно „изискванията" на организма - т. е. получилия се лечебен резултат. IV. Високо кръвно налягане с хроничен характер постоянно, а също при увеличение на простатата, камъни в бъбреците Използва се билката лекарствена зайча сянка. Известна е още като самодивска метла (спарангел, спаржа, аспержа, бабино руно, вилина метла). Употребява се надземната част на билката, събирана по време на цъфтеж (април-юли в зависимост от надморската височина на местата, най-вече на Еньовден). Суши се на проветриво място и на сянка. Отвара: 1 супена лъжица от наситнената билка се залива в съд с 500 г кипяща вода. Ври още 5 мин. След изстиване се прецежда. Пие се преди ядене 3 пъти на ден по 1 кафейна чашка (75 г). Приема се, докато „организмът я иска", а след прекъсване може да се взема още известно време. Отварата оказва полезно действие и при диабет (намалява кръв¬ната захар). Склероза (особено на коронарните артерии), хипертония в първи или втори стадий (ранна хипертония, характеризираща се с изостряния и паузи между тях) Използва се глог - листа и цветове, изсушени на сянка и про¬ветриво място. Берат се от май до юни (особено на Еньовден). Запарка: 4 супени лъжици наситнени цветове и листа се заливат с 1 л кипяща вода. Оставят се в захлупен съд за 1 ч. Прецедената течност се пие преди ядене сутрин, обед и вечер по 1 кафейна чашка. Изчаква се известно време да се провери ефектът от лечението и може да се повтори - докато „организмът я иска". Атеросклероза И в общия курс за лечение на атеросклерозата Лечителя обръщаше съответно внимание на превантивно-стабилизиращите „моменти" в терапията, които са едновременно и връзката с по-ната¬тъшното лечение. I. Особено внимание отделяше на превантивната настойка. Тя се приготвя от 100 г чиста сливова ракия, в която се поставят 50 г обелени чесънчета, нарязани ситно. Прес¬тояват на прозореца на слънце 10 денонощия. Препоръчва се страдащият да взема върху бучка захар 20 капки от тази настойка. Те се увеличават всеки ден с една, докато стигнат 30. След това дозата се намалява всеки ден с по една, додето се стигне до изходната мяра: 20 капки върху бучка захар всеки ден сутрин, обед и вечер преди ядене. Лечението продължава до привършване на настойката (20 капки са един кубически сантиметър). //. Седем счукани ореха (с ядките и черупките), 2 супени лъжици наситнени корени от коприва (добре измити) и 2 супени лъжи¬ци овес (зърната) се слагат в 1800 г вода и се варят на тих огън 15 мин. След това към отварата се прибавят: очанка (цвят и лист), наситнени - 3 супени лъжици, борови връхчета - 1 супена лъжица, бял глог (цвят) - 1 супена лъжица, имел (плод) - 1 супена лъжица, касис (листа) - 1 супена лъжица, лимон, разрязан на четири, мед - 2 супени лъжици. Вари се на тих огън - 15 мин. Пие се по 1 чашка (50 г) 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер преди ядене. Полезно е да се прави и взема веднъж през годината дори когато човек няма никакви оплаквания от атеросклероза. Действа пре¬вантивно. ///. Профилактиката и предпазването срещу атеросклероза се постига чрез сок от настърган кромид лук. Размесва се с рав¬ни количества мед, взема се продължително време преди ядене по 1 чаена лъжичка. Безсъние Причините за него могат да бъдат различни и най-често са пределно индивидуални. Не е прието да се смята, че безсънието е отделна болестна единица, но факт е, че в днешното динамично време трудностите при заспиване сякаш стават все по-чести, засягат все повече хора. Самият сън - постигнат трудно - е повърхностен, не довежда до отмора. Лечителя препоръчваше най-различни по пълнеж „войнишки възглавници" за сън. Ето една рецепта за пълнеж на такава възглавница: босилек, див кестен (цвят), мъжка папрат, хмел (шишарчици) - от всички по 100 г, здравец (листа и цвят), жълта комунига, лайка, лавандула, майорана, маточина, миризлива лазаркиня - от всички по 50 г. Общото количество на използваните билки: 800 г. Размесени, те се поставят в приготвена от хасе калъфка с подходящи размери (30 на 40 см). Главата на спящия по този начин попада в центъра на силовото поле от подходящи енергии, които успокояват и унасят. Лечителя препоръчваше след поставяне на главата върху такава възглавница да се произнесе „заклинателна формула", която привидно играе ролята на „броене на числа" (популярен способ за заспиване), но всъщност има значение на същото самовнушение, което не пропускаше да упомене почти при всяко лекуване. Заспиващият може да си повтори тези самовнушения, пожела¬ващи сън и отпочиване, а би могъл и да „помечтае" - подпомогнатото от билките съзнание бързо се отпуска и човек заспива. Желателно е, след като възглавницата се „пресова" от употреба, да се напълни с нови билки. Главоболие Отстраняването на главоболието е лечение на причините, които довеждат до него. В повечето случаи съпътства друго, „генерално" страдание. Главоболие само по себе си като че ли не би трябвало и не би могло да има. Бива мигренозно, простудно, „нервно" и т. н. Повечето лекари допускат и друго едно главоболие, за което не може да се посочи причина. Лечителя го признаваше. Той препо¬ръчваше множество от „шапки" - с квасец, стъргани картофи, брашно и пр., които предписваше за носене или преспиване. (Вж. „Чудо¬дейните шапки") /. Предлагаше и знаменитата „тайнствена" рецепта, приложима при ред заболявания и дискомфорт - сутрин, обед и вечер 20 мин преди ядене да се взема бучка захар с капнати върху нея 20 капки от следната смес: валерианова тинктура (от аптеката) - 20 г, тинктура от глогов цвят - 20 г, вода от горчиви бадеми - 15 г, камфор на прах - 15 г, ментово масло -10 капки. Тази „вълшебна" рецепта, приложима при толкова различни симптоми и страдания, може да изиграе добра роля и при главоболие, „за което не се знае от какво се причинява". В такъв случай вземането на тинктурата върху бучка захар се последва след 10 мин от изпиване на чашка (75 г) запарка от босилек, клинавче, повет и страшниче - по 100 г от всяка билка, бял равнец, дяволска уста, жълта комунига, лавандула, липов цвят, маточина, риган и хмел (шишарчици) по 50 г от всяка. Две супени лъжици от тази добре размесена билкова смес се пуска в 500 г кипяща вода, след което съдът се отдръпва от огъня и престоява една нощ захлупен. На сутрин¬та се прецежда и се пие. II. Срещу упорито главоболие (мигрена), както и против неврасте-ия, невроза, възбуда (най-често полова), тревожни състояния, страх Използват се листата на маточина (маторка, лимонка) преди цъфтежа (защото, когато той започне, лечебният ефект на билките се обезсилва). Запарката се приготвя, като 1 супена лъжица от наситнената билка се залива с 1/2 л кипяща вода. Престоява 1 /2 ч, прецежда се и се пие по 1 кафейна чашка 3 пъти преди ядене. С успех се прилага при всички случаи на психическа слабост и разстройства в настроението, особено пролетно време, когато действа като биостимулатор. III. При упорити главоболия (или такива, които се появяват от време на време без причина), преумора, неврастения, повишено кръвно налягане (при първите му прояви) и др. Употребява се билката дяволска уста (темянка, дяволско страшниче, страхливче и др.) Използва се надземната част, брана по време на цъфтежа. Запарката се приготвя от 4 супени лъжици наситнена билка, залята с! л кипяща вода. Престоява похлупена 1 ч. Пие се по 1 винена чаша 3 пъти на ден преди ядене. Като цяло тази запарка помага за регулиране на почти всички жизненоважни функции на организма и може да се използва като биостимулатор, особено в ранна пролет. Пролетна умора, запек (леки форми), вяло храносмилане, безапетитие Използва се глухарче - листа, брани от май до юни (особено на Еньовден), и корени, извадени през септември. Много добре измити и изсушени, последните се употребяват ситно нарязани. Приготвя се студен извлек, като 4 супени лъжици корени се заливат с! л студена вода и престояват 5-6 ч. Пие се 3 пъти на ден преди ядене. Хроничен запек I. Използва се коренът на билката чувен (влашки спанак, куча ^лобода, чохен и др.). Корените се вадят късно наесен или рано напро¬лет, обилно се измиват и се изсушават, нарязани по дължината им. Отварата се приготвя от 1 чаена лъжичка наситнен корен чувен, който ври 10 ми н в 1/2 л вода. Пие се по 1 кафейна чашка 3 пъти на ден преди ядене. II. Използват се кори от зърнастец, корени от равен, листа от лист (сена) - съответно 50, 30 и 60 г, наситнени и добре размесени. Изготвя се студен извлек от 2 чаени лъжички, залети с 250 г обикновена вода за 4 ч. Изпива се сутрин на гладно. Съобразно получилия се ефект билката се взема още толкова пъти, колкото е нужно за нормализиране на храносмилането. Хипертрофия на простатата /. Използват се следните билки: корени от гръмотрън - 40 г, стръкове от ветрогон - 40 г, стръкове от луличка - 30 г, семе от коноп - 20 г, стръкове от горски енчец (златна пръчи¬ца) - 15 г, кори от леска - 30 г, корени от магданоз - 15 г. Приготвя се запарка, като от сместа се вземе 1 супена лъжица и се пусне в 300 г кипяща вода. Кисне 1 ч. Пие се по 100 г от нея преди ядене 3 пъти на ден. Допустимо е запарката да се изготвя в по-голямо количество -например за 3 дни или 1 седмица - при съответните съотношения съгласно рецептата. II. При хипертрофия на простатата (най-вече възпалителна), затруднено уриниране, болни бъбреци (камъни и пясък в бъбреците) Използват се корените на гръмотрън (бодлив трън, голотрън и др.), които се вадят през есента или рано напролет. Измиват се много добре и се изсушават на проветриво място. Отварата се приготвя по следния начин: 2 супени лъжици ситно нарязани сухи корени от билката се пускат в1 л кипяща вода и врят 5 мин. Прецежда се и се пие 3 пъти на ден преди ядене по 1 кафейна чашка. Дозата се повтаря след известно време - съобразно това как ?агира организмът (дали я „иска", или „не"). Затруднено уриниране при увеличена простата, особено у хора, страдащи от захарна болест I. Лекува се с надземните части (цвят и листа) на билката жаблек (гьрличе, конски ребра, ребрика и др.), изсушени на проветриво място и сянка. Запарката се приготвя по следния начин: 4 супени лъжици наситнена билка се залива с 1 л кипяща вода и се оставя да кисне 1 ч. Пие се по 1 винена чаша 3 пъти на ден преди ядене. II. Затруднено уриниране при хроничен простатит или аденом на простатата, особено при трудности на утринното изпикаване, за оживяване половата функция Употребява се надземната част на билката ветрогон (известна още като бял трън, вирогон, биволски трън, вихрогон и др.), набрана от юни до август (особено на Еньовден). Суши се на сухо и проветриво място, на сянка. Отвара: 2 супени лъжици наситнена билка се пускат в 600 г кипяща вода и се варят 10 мин. Прецедената отвара се пие З пъти на ден сутрин, обед и вечер преди ядене по 1 кафейна чашка. Така приготвената доза всъщност е за 2 дни. Може да се повтаря дотогава, докато настъпи облекчение в уринирането. III. Затруднено уриниране (вследствие хипертрофия на проста¬тата), хроничен запек (особено у стари хора, при които има и анато¬мични промени - хемороиди и циреи) Използва се наземната част на билката обикновена луличка (рибена уста, асланче, конопка, кученца и др.). Бере се по време на цъфтежа. Изсушава се на проветриво място. Запарката се приготвя, като 3 чаени лъжички от наситнената билка се слагат в 1 л кипяща вода. Оставя се да престои 1 час, прецежда се и се пие по 1 кафейна чашка 3 пъти на ден преди ядене. Меланхолия За различните степени и „видове" меланхолия са предназначени най-вече рецептите на Лечителя, включващи лечение с една-единствена билка по-продължително време. (Вж. „Философия на едната билка") Тук се препоръчва една най-обща „генерална" рецепта, която помага по принцип при всеки случай на депресия и меланхолия и позволява на човека да върне самочувствието и волята си за живот. Болният взема сутрин, обед и вечер преди ядене по 1 супена лъжица от следната смес: 500 г чист мед, 20 зелени листа от индрише (счукани на кашица), 20 смлени ядки от кайсии и З месести лимона (без семките), 12 г валерианова тинктура, 12 г тинктура от глогов цвят (от аптеката) и 1 супена лъжица канела на прах. Десет мин след вземане на 1 супена лъжица от тази смес се изпива винена чашка (75 г) от друга смес: босилек, върбинка и страшниче - 100 г от всяка, бреза (листа), лавандула, липов цвят, лайкучка (цвят), маточина, лютива мента, ранилист (листа), риган, хмел (шишарчици) - по 50 г от всяка. Приготвя се, като 2 супени лъжици от билките се изсипват в 500 г кипяща вода, прибавя се също чаена лъжичка настъргани портокалови кори, захлупва се за цяла нощ; след изстиване на сутринта се прецежда и се пие според указанието. За препоръчване е лечението да се комбинира и с подходящи „шапки" - например листа от прясно зеле, наръсени с оцет или други съставки (вж. „Чудодейните шапки"). Грип • Отвара от червен кантарион - 1 супена лъжица листа и цвят се варят 5 мин в 250 г вода. С тази отвара се пият прахове, приготвени от следната смес: индийско орехче (мускатно), нишадър на прах, винена киселина (лимонтузу) -Юг от всяко. Размесват се много добре и се разделят на дози по 1 г. Вземат се 3 пъти на ден след ядене - с отвара вместо с вода. Забележка. Не се препоръчват при болни от хемороиди, колит, язва. След вземане на всеки прах може да се поема и лъжичка мед. • Глава кромид лук се нарязва и посипва със захар (2-3 чаени лъжички), оставя се за една нощ. На сутринта полученият сок се изпива. Повтаря се няколко пъти по време на епидемии от грип. • Три скилидки чесън се обелват и счукват в дървен хаван, прибавя се лъжица винен оцет (супена), супена лъжица вода и чаена лъжичка захар. Вземат се общо 3 супени лъжици от тази смес - 3 пъти по 1 лъжица. • Двеста и петдесет грама обелени скилидки чесън се поста¬вят в 1 л ракия или водка и сложени в шише на слънчево място (на прозореца), престояват 14-21 дни. Получава се тинктура, която се пие преди ядене половин чаена лъжичка всеки ден, независимо дали има епидемия от грип. Действа предпазващо. Спасение за стомаха Така Лечителя наричаше маслен извлек от жълт кантарион (тази билка се ползваше с неговото особено предпочитание). Приготвя се по следния начин: пресни цветове от жълт кантарион (6 супени лъжици) се нарязват ситно и се заливат в шише с 1/2 л чист зехтин. Бутилката се оставя да престои на слънце 10 дни - зехтинът почервенява. Прибавят се още 6 супени лъжици нарязани цветове от жълт кантарион (докато се появи червен сок) и отново се оставя на слънце за 10 дни. Същото се прави още 2 пъти (общо 4 пъти - 40 дни). Получава се тъмночервена течност. Взема се на гладно 3 пъти по 1 супена лъжица - при язви и гастрити на стомаха, стомашно-, чревни оплаквания, болки. Може да се употребява и външно - ускорява заздравяването на рани, леко намазани с течността. В много случаи на хроничен и остър ставен ревматизъм се получава облекчение чрез намазване на страдащата става. Забележка. Най-добре е да се използват прясно набрани цветове от жълт кантарион. Ако се използват изсушени цветове, количеството им трябва да бъде 6-8 пъти по-малко. Укрепване на сърцето Чисто краве масло - 50 г, мед - 150 г, обелени тиквени семки (сурови, счукани) - 50 г, ориз, препечен до пожълтяване, смлян в машинка за кафе - 50 г, фий (семе, смляно) - 50 г. Размесва се добре и се взема по 1 чаена лъжичка сутрин, обед и вечер. Хора, които искат да поддържат сърцето си в добра форма, могат да го вземат през месец (цял месец) за неопределено време. Прочистване на кръвта Рецептата се състои от 12-те т. нар. билки за прочистване на кръвта: агримония, борови връхчета, гръцка коприва, цвят от жълт кантарион, жълт равнец, теснолистен живовляк (листа), горска ягода (листа), малина (листа), миризлива лазаркиня, орехови листа, касис (листа и плод), червена хвойна (зърна) - от всички билки по 30 г. Размесват се добре, вземат се по 2 супени лъжици от сместа, слагат се в 500 г кипяща вода и се оставят да врят 5 мин. След като изстине, сместа се прецежда. Пие се по 1 винена чаша (75 г) 3 пъти на ден сутрин, обед и вечер преди ядене. Довежда до „обновяване" на кръвта, до „подмладяване". Препо¬ръчва се да се употребява пролет и есен по 10 дни. Кръвоизливи под ноктите Ударите по ноктите (на ръцете и краката) са извънредно чести, болезнени и съвсем не така невинни, както може да се стори някому. Главната опасност е след удара да не се образува кръвоизлив (хематом) и той да доведе до падане на нокътя. Това често води до криво израстване на новия нокът или до неизрастване. Лечителя съветваше удареният нокът веднага да се превърже с компрес от стърган лук с хлебен квасец. Към втасалото (за 4 ч) тесто се прибавя настърганият лук, леко се осолява (лечебната смес не бива да се допира до раната на нокътя), слага се в „торбичка" и се държи така. За правилното израстване на нов нокът е уместно да се направи «пръстен от восък", който не позволява на нокътя да се изкриви. Запазване на гласа Повечето мъже „променят" гласа си с напредване на годините, привикват да покашлят и да поемат по особен начин въздух, сякаш за да отстранят някаква пречка по пътя на въздушния поток. Прието е да се смята, че тази промяна е закономерна. Сред средствата, които Лечителят препоръчваше при такива случаи, бе запарка от лечебна мъдрица (раноцелебник, целебник). Една супена лъжица от билката се запарва в 300 г кипяща вода; след изстиване се прецежда, взема се по 1 винена чашка 3 пъти на ден преди ядене сутрин, обед и вечер. Помага и отвара от корени на бяла ружа - 1 чаена лъжичка наситнени корени се варят в чаша вода, докато течността остане наполовина; пие се преди ядене сутрин, обед и вечер по 1 кафейна чашка с прибавка на лимон и мед за вкус. Особеностите на гърлото (ларинкса) предполагат многократна и продължителна употреба на посочените билки. Отвикване от цигарите Тази рецепта е за по-леки случаи. След като се събудите сутрин, веднага вземете лъжица мед от бур¬кана. Загребването, поемането на меда, облизването на лъжицата -всичко това направете с усърдие и внимание. Облечете се, като мислите за това как медът въздейства на целия ви организъм и замества цигарата, която иначе бихте запалили. Сварете прясно мляко, изпийте една гореща чаша без захар и каквото и да е друго. Запасете се с изсушени кайсии и сливи и винаги когато през деня ви се припуши, изяждайте една кайсия или една слива, като я дъвчете бавно и си представяте как хубаво ви действа тя, за да не се изкушите от цигарата. Преди обяд и вечеря повторете процедурата с меда и млякото. През цялото време, докато изместите цигарата от живота си, мислете или дори си повтаряйте шепнешком: „Мнозина са успели по този начин, аз не съм по-лош от тях и ще постигна същото." Ще бъде великолепно, ако това възбужда амбицията ви и вие се заразите от желание да я докажете на самия себе си. „Закоравелите пушачи" могат да оставят цигарите само при наличие на силна воля или на осъзната „смъртна опасност" - биха добавили онези, които след инфаркт или инсулт са отказали цигарите. Но и без тази фатална алтернатива може да се постигне резултат. Главното е решителността. Никакво колебание! Никакво двоумене! Никакви „пазарлъци"! Човек трябва да каже: „Достатъчно съм силен, за да изляза на глава с пуше¬нето!" Много важно е веднага, без отлагане да приведете в изпълнение това решение. Ето с какво можете да го подпомогнете: Сутрин, обед и вечер преди лягане да се взема бучка захар (или чаена лъжичка ситна захар във вода) и 15 капки настойка от зърната на зелен овес. Тя се прави от оформили се класове на овес преди жътва -20 г зърна в 100 г чист спирт престояват на слънце 20 дни. Десет мин след захарта се изпива 1 чашка (100 г) отвара от 12-те билки за прочистване на кръвта (вж. „Прочистване на кръвта"). Жаждата да се утолява не с вода, а със запарка от широ¬колистен живовляк - 20 листа, запарени в 500 г кипяща вода, киснат захлупени 1 ч и се прецеждат. През цялото време на „отвикването" храната трябва да бъде лека, нетлъста и за предпочитане безмесна. Два часа след всяко ядене сутрин, обед и вечер се пие по 75 г от следната отвара: исландски лишей - 40 г, полски хвощ -50 г, бударица - 75 г, обикновена коприва - 100 г, пача тре¬ва - 100 г. Две супени лъжици от тази смес се запарват с 500 г кипяща вода и на тих огън се вари още 10 мин, оставя се да изстине и се прецежда. През цялото време се взема вана (10-20 мин при температура 36-37°С) с прибавена във водата отвара от полски бъз - 10-15 стръка с корена. Голямо значение имат и самовнушителните формули, които се повтарят много пъти на ден, но задължително сутрин и вечер, шепнешком, настойчиво, с бърз и самоуверен глас: „Непременно ще изляза победител в борбата срещу цигарите, ще се избавя завинаги от тях, това ще ми даде дълъг живот и здраве." Как да се освободим от излишните килограми Това е рецепта за отслабване на хора, чието прекомерно тегло не се дължи на специфично заболяване (напр. болест на Къшинг), а се е натрупало с времето. Сутрин, обед и вечер 20 мин преди ядене да се взема (по избор) една от следните смеси: 1. Сок от 5 лимона с прибавка от 100 г чист винен коняк „ Плиска", 20 г английска сол (от аптеката) и 50 г газирана вода. Разклаща се добре и се изпива 1 супена лъжица. 2. Настойка от листата на черен бъз (свирчовина). Листата се берат и нареждат в буркан плътно едно над друго, докато запълнят 2/3 от съда. Над тях се долива чист зехтин, докато бурканът се напълни, слага се във водна баня и ври на тих огън 1 ч. Престоява 24 ч и се прецежда, като течността се отделя от листата. От тази настойка трябва се изпива по 1 супена лъжица 20 мин преди ядене сут¬рин, обед и вечер. 3. Ако е налице физическа слабост (която може да се появи в течение на диетата лечение), се прави отвара: очанка - листа, бял равнец - листа и цвят по 20 г от всяко, седефче (листа) 10 г и седефче (цвят) 10г- общо 80 г билка. Запарва се с 500 г кипяща вода, оставя се на тих огън да ври 10 мин. След изстиване се прецежда през марля. Прибавят се 500 г коняк „Плиска". Получената отвара може да ферментира, затова се държи в хладилника. Използва се по следния начин: върху бучка захар се капват 20 капки и тя се изяжда 20 мин преди ядене. Десет мин след вземане на посочените вещества или отвари, т. е. 10 мин преди закуска, обед, вечеря, се взема едно от двете средства: 1. Отвара от агримония, борови връхчета, исландски лишей, листа от бяла черница, мечо грозде, листа от орех, спирея (цялата билка с корените) и росопас - по 50 г от всяка или общо 400 г. Надробява се, разбърква се добре и 2 пълни супени лъжици от сместа се запарват с 500 г кипяща вода. Оставят се да врят още 15 мин на тих огън. След изстиване се прецежда, може да се прибави за вкус мед или лимон. От тази отвара се взема в посоченото време по 75 г. 2. Сто и петдесет грама (една чаша) дестилирана вода с добавка на 1 чаена лъжичка лимонов сок. Забележка. Това е вариант за лекуване на затлъстяване с дестилирана вода. Отделен способ е лекуването само с дестилирана вода. (Вж. „Целебната вода") При посоченото лечение и при всяко лечение за отслабване диетата играе съществена роля. В този случай тя трябва да бъде следната: Първи ден - 1 кг варени картофи, добре измити преди това, необелени, без сол. Или: 1 супена лъжица суров ориз, който вечерта се залива с малко хладка вода, която да го покрие един пръст, и на сутринта, омекнал, се изяжда. Това е най-неприятната част от процедурата (оризът е труден за дъвчене), но той има най-голям „принос" за отслабването. Втори ден - кисело мляко - 2 или 3 кофички, но без хляб! Вместо кисело мляко добре е да се вземе овесено мляко, което се приготвя така: 4 супени лъжици овесени зърна се кипват 61 л вода, докато се размекнат и разпукнат. След изстиване се прецежда през марля. Течността може да се подслади с мед и за вкус да се сложи лимонов сок. Като трети вариант може да се използва печена (или варена) тиква без захар. Трети ден - общо за целия ден 1500 г зеленчуци по избор, много добре измити. Четвърти ден - един компот без хляб или печена тиква без захар. Пети ден - 3 добре сварени яйца без сол и хляб. Шести ден - 500 г плодове и зеленчуци, добре измити, без хляб. Седми ден - 2-3 кофички кисело мляко без хляб, варена или печена тиква или 300 г варено пиле без хляб. Осми ден - бутилка минерална вода (може и газирана) или пък дестилирана вода в курса на лечение с дестилирана вода. Важен момент в процеса на лечение е сдъвкването на храната. Именно защото е оскъдна, тя трябва да бъде добре обработена. Посочената диета, съчетана с отварите, се прилага един месец. Правилно приложено, това лечение води до желания резултат - норма¬лизиране на теглото, привеждането му в съответствие с нормата и здравните изисквания. Известно време след това трябва да се спазват определени изисквания, за да се закрепи полученият резултат и да се „прехвърли" човекът в новите условия на хранене и живот. Поддържане на нормално тегло Това е извънредно важно, защото е симптоматично: запазването на нормално тегло години наред, цял живот - е доказателство за постиг¬нато здравословно равновесие, незастрашено от тягостното и опасно натрупване на мазнини. Водеща тук е формулата: килограмите на човек трябва да бъдат толкова, колкото са сантиметрите на ръста му над 100, но все пак известното толерантно „придвижване" в повече или в по-малко от тази норма е поносимо. Според най-новите схващания опасно е както затлъстяването, така и драстичното намаляване на килограми чрез „свирепо" гладуваме, което се практикува повсеместно. Чрез него се отслабва, но заедно с това за организма се създават нови условия, непривични съотношения в самата телесна маса между нейните съставки, което нерядко води до болест, изразяваща се във вялост, непредприемчивост, намалена жизненост и т. н. Диетата, която се предлага тук, е не толкова за отслабване, колкото за поддържане на бодрост, жизненост и добро настроение. При нея човек трябва да даде предимство на вегетарианските храни. Повече плодове и зеленчуци (много добре измити), ограничени количества месо (особено консервирано). От всички видове меса най-целесъобразно е пилешкото - то може да остане сред храните на човека, който е нормализирал теглото си и държи да го запази в бъдеще. Препоръчително е сутрин като първа закуска да се изяжда една супена лъжица суров ориз, накиснат във вода от вечерта. Същата роля играе и чаша овесено мляко, приготвено от 2 супени лъжици овесени зърна. Варят се до размекване. Полезно е във варивото да се сложат 2 супени лъжици гръмотрън, лимон, разрязан на четири, двадесетина плодчета шипка. Получената отвара е всъщност билкова рецепта, която едновременно храни и лекува. Прецеденото вариво отвара се изпива заедно с парче (до 100 г) ръжен хляб. Може да се прибави и глава кромид лук, опечен като ябълка. Към тази диета сутрин могат да се прибавят и някои други състав¬ки - мляко и млечни произведения - в малки количества, за разнообразие. На обяд нормализиралият теглото си може да „остане" с менюто, което предпочита. Изискванията са храната да не бъде обилна и заедно с предпочитаните ястия обезателно да има салата от кромид лук и магданоз. За препоръчване е обяд от 3 твърдо сварени яйца, месо - пилешко, агнешко, риба - всичко това в количество не по-голямо от 100г. На вечеря - овесено мляко, както е описано по-горе, зеленчукови пюрета, компоти и др. с малко ръжен хляб (който не се препоръчва на обяд). Полезно е вечерята да завърши с чашка сок от моркови. Към храната се вземат и няколко билки (отвари), които подпо¬магат усилието да се намали (отначало) и да се стабилизира (след това) телесното тегло: В 500 г глюкоза се слагат 15 зелени листа индрише с дръжките, 20 ядки сладки бадеми или кайсии, счукани в дървен хаван, 4 лимона, разрязани и смлени на машинка за месо (без семки), 7 супена лъжица канела на прах. Всичко това се смесва добре и от него се взема 2 ч след ядене 3 пъти на ден по 1 супена лъжица. Още по-добър ефект се постига, когато към тази супена лъжица (10 мин след нейното приемане) се изпие 75 г отвара: бял равнец, борови връхчета, гръмотрън корени, жълт кантарион (листа и цвят) и шишарчици от хмел - по 50 г от всяко. Надробени и разбъркани, от тях се вземат 2 супени лъжици, запарват се в 500 г кипяща вода и се оставят да поврят още 75 мин. Като изстине, се прецежда. Може да се подслади с мед или да се добави лимон. Отслабването и поддържането на постигнатия резултат се под¬помагат успешно от физически упражнения. Четири от тях са особено полезни: 1. Ходене на пръсти с допрени колене и ръце на кръста, поставени така, че палците да се допират, а дланите да са прилепнали на таза. 2. Ходене, като се движат едновременно лявата ръка и левият крак, след това дясната ръка и десният крак. 3. Клякане и ставане. Застава се до маса с прибрани крака. Изправят се първо пръстите, след това краката, следва клякане и пр. 4. Лягане по гръб и кръгови движения с краката като каране на велосипед. Най-важни са първите две упражнения. Започва се с малко на брой упражнения, като постепенно те се увеличават, за да бъде избегната мускулната треска. Упражненията се правят с дълбоки вдишвания и пълни издишвания - това е важно условие за правилното им изпълнение. Козметика без химия За да бъде красива, да се подмладява, да гони от себе си ста¬ростта, всяка жена трябва: 20 мин преди ядене сутрин, обед и вечер да изяжда 2 парченца от по 2 см всяко лист от дървовидно алое (столетник). (Започва се от долните листа на растението, изрязва се един лист, обелва се и се сдъвква. Има леко горчив вкус.) Ако няма подръка столетник, да се взема 3 пъти преди ядене сутрин, обед и вечер сироп от зрели зърна на бъзак по 1 супена лъжица. (Вж. „Съкровището на черния бъз") Десет мин след като е изяден столетникът или изпит сиропът, изпива се чашка (75 г) отвара от 5 ореха, счукани с ядките и черупките заедно, 1 супена лъжица зърна ечемик, овес или исландски лишей, 3 жълъда от летен дъб, ситно нарязани; врят в 1 л вода на тих огън 20 мин, прецежда се веднага и се пие след изстиване. Храната да бъде вегетарианска, млечно-растителна с повече пло¬дове, много добре измити. Лютото се избягва, алкохол не се употре¬бява, пушенето се отказва! Към закуската сутрин добре е да се изпие чаша слаба бира или боза, в която вечерта е сложено парченце (20 г) хлебна мая. На сутринта бозата се разбърква добре, прибавя се по 1 чаена лъжичка суха бирена мая и брашно от коприва. Бирената мая и копривеното брашно се разбъркват хубаво в бозата (бирата). Към 10 часа, между закуската и обяда, да се изпива чаша овесено мляко. То се приготвя, като 2 супени лъжици овесени ядки се накисват в чаша кипяща вода, за да се запарят, престояват цяла нощ и сутринта към тях се прибавя по една супена лъжица смлени орехови ядки, мед и натрошен сухар. Обед и вечер, веднага след изяждане на парчетата столетник, се взима аперитив от глава кромид лук, ситно нарязан, магданоз, моркови и черна ряпа - по равни части, залети с чист зехтин и малко винен оцет. След ядене (сутрин, обед и вечер) да се взема по 1 чаена лъжичка бъзов мармалад заедно с четвърт чаена лъжичка черупки от яйца. Препоръчва се да се пие (от време на време) по 7 винена чаша отвара от исландски лишей (2 супени лъжици, запарени в 500 г вода, врят 10 мин и се прецеждат). Това е чудесно средство за активизиране на жлезите с вътрешна секреция, които играят съществена роля в процеса на подмладяване. Целесъобразно е жаждата да се засища със специално приготве¬на дестилирана вода (рН 7, шамберланова филтрация и пр.). Пиенето на тази вода е целебно, подмладяващо и „разкрасяващо". Вместо нея може да се пие отвара от 2 супени лъжици овес (зърна), които врят в 400 г вода, докато зърната омекнат, прецежда се и се пие след изстиване. Два часа след ядене (обед и вечер) да се изпива по чаша (75 г) отвара от камшик, борови връхчета, гръцка коприва, жълт кантарион, листа от касис, широколистен живовляк - листа, малинови и орехови листа, жълт равнец, синя тинтява - по 50 г от всяко. Вземат се 2 супени лъжици от добре разбър¬каната смес, запарват се в 500 г кипяща вода, врят на тих огън още 15 мин, оставя се да изстине и се прецежда. Тази отвара може да се замени с друга: средно голяма глава целина, разрязана на четири, 3 ореха, счукани заедно с черуп¬ките, 3 супени лъжици овес - зърна, 1 средно голям морков, 1 щипка спанак врят в 2 л вода и след това се прецежда. Отва¬рата придава хубав тен на лицето. Двадесет грама листа от венерин косъм врят 5-10 мин в 1 л вода. С получената отвара косата се мие бавно с разтъркване. Премахва пърхута, укрепва косъма, допринася за почерняваме на побелели коси. Пепел от изгорели лозови пръчки (сухи), пресята, се разтваря във вода и оцет, прецежда се. С получената течност се мие косата - бавно с масажиране, веднъж седмично. Премахва пърхута, укрепва косъма. Двадесет грама листа от розмарин (ливанчи) врят 5 мин 61 л вода. С течността, когато изстине, косата се мие бавно с разтъркване в основата на косъма. Допринася за засилване и растеж на косата. Десет грама корени от репей врят 5 мин в 500 г вода. С течността се мие косата - бавно с масажиране на корена. Укрепва косъма, засилва растежа на косата. Десет грама корени от кукуряк врят 10 мин в 1 л вода. Косата се мие бавно с разтъркване на основата на косъма. Усилва растежа на косите. Десет грама прясно набрани връхчета от коприва и 10 г. изсушени (от миналата година) корени от коприва се варят 10-20 мин в 500 г вода. С течността се мие косата - бавно с разтъркване на косъма. Усилва растежа на косите, заздравява косъма. Черупки от яйца, добре измити, се варят 3-5 мин за дезин¬фекция, след това се счукват и пресяват през ситно сито (като счукана захар). Всяка сутрин на гладно се взема по половин чаена лъжичка с мед или без мед - в продължение на 3 седмици. Укрепва косите, помага против запек и косопад, стомаха, засилва растежа на костите. Средата на половин типов хляб (брашното е от цялото зърно) се разронва в чиния, поръсва се с чаша вкисната боза, с чаша отвара от орехови листа (6 орехови листа врят половин час в 1 л вода), прибавя се чаена лъжичка сода бикарбонат. Всичко това се омесва добре като тесто, оставя се половин час, след това се прибавят 5 супени лъжици ситно настъргани кестени с корите. Слага се на главата като шапка в тензух, завързва се отгоре с вълнен шал и се държи цяла нощ. Побелелите коси почерняват трайно от тази шапка. Двеста грама корени от коприва, ситно нарязани, врят в 1 л вода и 250 г оцет, докато течността остане наполовина. Приготвената и налята в шише отвара се използва всяка вечер за масажиране на косите. Заздравява косъма, усилва растежа. Петнадесет грама листа от репей и 15 г розмарин се запарват с 500 г кипяща вода за половин час. Прецежда се, използва се за масажиране на корените на косата. Подпомага растежа на косите и заздравяването им. При суха кожа на лицето най-напред да се измие с преварена, дестилирана или дъждовна вода. В нея се накисват една-две китки магданоз. След изсушаване лицето се намазва с памук, потопен в сурово мляко, смесено сравни части лимонов сок и каймак (сметана), или вместо всичко това - сок от краставици, мляко и чаена лъжичка глицерин. Оставя се да стои намазано четвърт час, след което се измива пак с преварена или дъждовна вода. Кремът от краставици е много подходящ за поддържане свежестта и еластичността на сухата кожа (на лицето). Той се приготвя по следния начин: Ситно нарязани пресни краставици (на кубчета) се поливат с чист зехтин в същото количество, в каквото са те. Сместа се сипва в малък съд, който се слага в по-голям, пълен с вода, и се нагрява на водна баня. По време на варенето се разбърква. Изважда се от водната баня, прецежда се през фино сито, нарязват се нови краставички и се прибавят към сместа. Отново се вари, пак се снема, прецежда се, прибавят се нови ситно нарязани пресни краставички. Това се повтаря пет пъти. Получената помада е бяла и извънредно ефикасна. За да се възстанови нормалният (младежки) тургор на лице с повяхнала, „състарена кожа" всяка вечер се мие с гореща вода (до 50 °С) - практически толкова гореща, колкото може да се понесе. Правят се 40 плискания на лицето с такава вода. Лицето се избърсва и веднага се правят нови плискания, но с хладка вода (20°С, колкото обикновено е чешмяната вода). Още по-добре е да се използва студена до 20 °С отвара от трици. С тази отвара лицето се наплисква до 60 пъти. След тези „фрикции" (седем-осем, приложени поред; почти веднага дават резултат) добре е да се маже лицето с краставичната помада, описана по-горе. Нервни заболявания С това определение се отделят не толкова болестите на нервната система, колкото характерни, може да се каже, предболестни състояния, засягащи поведението на човека като реакция на нервната му система в обкръжаващата я среда. Създава се впечатлението, че някакъв вид важна нервна енергия се изразходва в хода на живота, по такъв начин се оголва човешкото същество и по-нататьк то, като търпи последиците от случилото се, „документира" специфичната симптоматика на нервното заболяване (или поведение). По съветите на Лечителя предразположеният към нервно заболя¬ване (или, казано най-общо, към проблеми на нервната система) трябва да регулира живота си строго целесъобразно. Вид лечение за нервно болния е спането, сънят. Нему се полага да си ляга зиме в 20 часа, лете - в 21 ч. или най-късно - в 22 часа, за да си осигури 2 ч сън преди полунощ. Това е основно изискване за всички хора с проблеми на нервната система. Нервите „се лекуват" и „оправят" най-вече от чистия въздух. Замърсеният въздух „засяга" белите дробове и дишането и от това зависи пряко състоянието на нервната система. Храната на „нервния" човек следва да бъде - както впрочем всичко, което се отнася до него - лека, без подправки, които дразнят стомаха (и „отекват" в нервите). Да се яде хляб, измесен от прясно смляно брашно, безквасна пита (ако стомахът е редовен) и квасен хляб (ако стомахът е „нервен"). Водолечението - един от най-древните клонове на народната (природосъобразната) медицина - може да заеме широко място не само в лекува нето, но и в „превантивното" поведение на потърпевшия. Водолечението да се провежда от специалист с конкретна дозировка и методика. Най-общото изискване - покрай всичко друго - е краката на страдащия да бъдат добре затоплени независимо с каква вода (колко топла или студена) се извършва водната процедура. Ходенето сутрин лете по росна трева бос е велика благодат за болните! То е нещо много повече от това, което изглежда. Чрез росата (атя е природно дестилирана вода!) по тревата човек влиза „в контакт" с възвишени енергии, които подпомагат целия му организъм. Ярък ефект в състоянието и поведението - и особено работоспо¬собността и самочувствието - оказва смяната на обстановката. Тя впрочем е полезна за всеки човек. При нервно болните (и профилак¬тично!) това е истинско целебно чудо. Често се получава така, че болният, предприел пътуване до дадено място (дори не особено отдалечено), се завръща в дома си оздравял, заживява нов живот. Прието е да се смята, че нервната болест е нещо „сериозно", печално, съвсем непредразполагащо към смях. А всъщност смехът е особено нужен именно в тези случаи. И ако болният може да си го осигури по някакъв начин - той си гарантира здраве. Добре е нервно болните да пият т. нар. „слънчева вода" - т. е. вода в шише, гряно от слънцето 2-3 часа. Срещу нервни напрежения, възбуда, преумора от пресилване, главоболия, тягостно настроение, слабост и др. се използват стръковете на билката котенце, които се събират цялото лято, сушат се на сенчес¬то и проветриво място. Една супена лъжица наситнена билка се залива с 1 чаша студена вода и се оставя да кисне 1 денонощие. Получава се еднодневна доза извлек. Вземането да става след консултация с лекар, защото билката е отровна. При упорита депресия да се правят шапки от квасец. При болния от нервна болест - депресия, свръхвъзбуда, душевно ние, мъка, тягост и пр., винаги да има босилек. Той лекува - доказал го е народният опит. Десет съвета против депресия 1. Увеличете времето за общуване с природата, защото няма по. добро средство от това. Отделяйте всеки ден поне по един час за движение на открито. 2. По време на тези разходки насочвайте погледа и вниманието си към онова, което е пред очите ви. Не мислете за себе си, особено за потиснатостта си и причините за нея. Да не мислиш за депресията която те заплашва, е все едно да се отървеш от нея. 3. Ако това не ви се отдава, търсете компанията на умни и жизнелюбиви хора, с които по-лесно и убедително ще установите, че „радостта да се живее" стои над всяка потиснатост. Сътворете си формула за това, повтаряйте я няколко пъти на ден, особено при събуждане и заспиване. Например: „Няма да позволя никакви тъмни мисли да ме потискат, имам да върша отговорни неща, трябва да живея ведро и с полза за близките и себе си." 4. Надмогвайте леността, която обикновено съпътства депресията и е израз на болестно безволие. Работете! Ако това, с което сте заети, не ви увлича, измислете нещо друго, полезно за вас и близките ви. Трудовата заетост също автоматично изключва депресията. 5. Ако депресията ви е причинно свързана с работата (и хората, с които работите), сменете и едното, и другото или временно се откъснете от тях. 6. Лягайте си 2-3 ч преди полунощ, избягвайте да четете в леглото, стремете се да заспите, като насочите мисълта си към приятни, постижими неща. 7. Избягвайте половите възбуди. Депресията поначало враждува с половата активност. Ограничете я, докато цялата ви душа „излезе на простор". 8. Ако състоянието ви позволява, отделяйте време за градинска работа, каквато и да е тя. Досегът със земята лекува повече от всичко. 9. Спете на отворен прозорец. 10. Отнася се до близките на депресирания: към страдащия тряб¬ва да се проявяват грижа и нежност, които го привързват към живота и го откъсват от кризата. Рак Лечителя допускаше заболяването като възмездие за вина. Обикновено изтъкваше, че боледува оня, който е нарушил природния закон (следователно е виновен), и болестта му напомня за това, принуждава го да й отдели внимание, да я „изстрада" като възмездие, като изкупление. Бе склонен да гледа така на всяка болест. И най-вече на рака. Помнеше безброй случаи на унищожителен, страшен рак, връхлетял уличените в какви ли не вини и прегрешения. Болестта беше наказание за тях. - Но може ли това да важи за децата! - възкликнах аз веднъж. - Уви, така е! - съкрушено се съгласи той. Лечителя споделяше учението за кармата. То пък е свързано с прераждането (сансара), което е индийско учение. Смисълът на това учение е следният: човек не умира от смъртта си. Той се преражда за нов живот, в ново същество. Той е безсмъртен именно защото е способен да се преражда. Това върши веднъж на 100 години. Върши го десетки пъти. Колкото повече се преражда, толкова по-съвършен става. Следователно животът чрез преражданията се възмогва към най-хубавото, на което е способен. Но човек върши и лоши неща, престъпления. Най-тежкото от тях е убийството. То не може да остане ненаказано. Ако това не стане в живота, в който е извършено, то тогава в следващия. Или в по-следващия (до четири пъти). Наказанието може да бъде и ракът. Когато се помага на кармично болния да оздравее (да изплати вината си), се помага на всички. Какво е лечението в този случай? То е изповед, в която болният (потърпевшият, виновният) разказва за себе си на лекуващия и с този изказ не само оповестява вината си, но я осъзнава докрай, което е главно условие да я надмогне. Това е божествено тайнство, в което човек намира себе си. Има грешка, но има и прошка за нея. Само от тази гледна точка болестите могат да бъдат „оправдани". Лечителя сочеше едностранчивостта на съвременната медицина при лекуването на рака: тя съсредоточава цялото си усилие върху новообразуванието, стреми се да го извади „до последната агресивна клетка" от тялото. Най-важното обаче е да не се стига до това заболяване. Казано иначе, по-добре и по-правилно е да се променят онези неща от живота, които довеждат до рак. Въвличан безброй пъти в размисли и преценки за рака, Лечителя си бе създал „кодекс" за предпазването от него: 1. Имайте вяра в себе си и в живота, защото той е нещо много радостно. Тази радост естествено „върви" със здравето и предполага здраве. Човешко призвание е да бъдете здрави и освободени от всички болести - и от рак. 2. Не помагайте на рака, като говорите постоянно за него и така допускате опасността от него. Той ви напада мълчаливо и в това е неговото предимство. Премълчавайте го и вие! С това, разбира се, не го ликвидирате (и не можете да го ликвидирате), но никак не е малко да освободите мисълта и съзнанието си от него. В известна степен е вярно, че човек е здрав, защото не разисква своето здраве или го коментира (самовнушителните формули), за да се увери, че не е болен. 3. От известна гледна точка здравето е почтеност и акуратност към всички. В този случай изразът на здравето е доволство от изрядното отношение на човека към себеподобните. Но това се оказва израз на доволство от себе си, от живота, от всичко. 4. Бъдете добродетелни - това е първото условие да не подлагате на опасност здравето си. Недобродетелността разчиства пътя на болестите, защото преди това създава угризения, „разхлабва" човека. Така той неусетно се потопява в атмосфера на вина, губи спокойствие, става боязлив, предусеща нещастието и се разболява. 5. Избягвайте непрекъснатите терзания - „атмосферата" на рака. Те съвсем не са случайни. Важно е човек навреме да си даде сметка коя е истинската причина, каква е вината му за това и да сложи нещата в ред. Ако той не го направи, ще възникне рак. 6. Както лошото настроение и терзанието „убиват" човека, довеждат до възникване на рак, така ведрото, оптимистично настрое¬ние води до обратното. Създавайте си добро настроение, внасяйте около себе си ведрост и оптимизъм. В тази атмосфера болестите не могат да виреят. Но помнете: не става дума за „изкуствена" ведрост. Никой човек не може да играе ролята на щастливец, ако няма дейст¬вителни основания за това - чиста съвест, благородна душа, добро¬намереност. Точно те ви спасяват от рак. Лечението на рака със средствата на народната медицина зависи от стадия, в който се намира болестта. Цялостната програма с дестилирана вода разчита на един по-общ ефект, включващ превантивните ограничения на бъдещото раково образувание. Това е спорен въпрос, но той е резонен, като се вземат предвид многостранните въздействия на дестилираната вода върху организма и общотонизиращият й ефект. От друга страна, рако¬вото образувание не може да възникне в тъкан, която не е увредена по някакъв начин от определено въздействие и в известна степен. Периодичното освежаване, оздравяване с дестилирана вода навреме парира подобни увреждания и така осуетява по-нататъшното развитие на раково новообразувание. (Вж. „Целебната вода") Друг е случаят с вече възникнал рак, опериран, с открити или не метастази. Лекуването с дестилирана вода в този случай също е логично и дава отлични резултати. То съвпада с общоприетата схема и приложе¬ние на дестилираната вода със следните особености: Лекуването на рак (установен, опериран, с метастази и др.) е по-продължително и обхваща месеци, дори година. Иначе казано, режи¬мът на ползване на дестилирана вода става водещ за болния от рак. Препоръчват се 5-седмични лекувания с дестилирана вода и почивка от 3 седмици. Нови 5 седмици и ново прекъсване от З седмици, общо над година. Положителният ефект се „диагностира" условно, но достоверно: той съвпада с доказателствата за въздействието от прилагането на дестилирана вода. Човек, който е прибягнал до този режим, сам уста¬новява, че лицето му се освежава (много важен симптом за болния от рак, чиято кожа и израз на лицето са характерни), очите му се проясняват, погледът става „по-младежки", започва да наддава на тегло (ако е отслабнал, както това е при раково заболяване) или да снема от килограмите, ако ги е натрупал вследствие на медикаментозно лечение и тумор, незасягащ храносмилателната система. Уместна е комбинацията от няколко начина за лекуване на рака. Например използване на пръст от прясна къртичина за компреси на стомаха. Прясно изровена от къртица пръст се събира в торбичка от двойно хасе или тензух и се слага върху корема. Държи се дълго време. Приема се, че лечебното действие на тази пръст продължава 2 седмици. Друго допълнително средство е пиенето по 1 супена лъжица 3 пъти на ден преди ядене сироп от черен бъз. (Вж. „Съкровището на черния бъз") Алоето се употребява в „система" от билки и вещества, които заедно в единна лечебна съвкупност помагат на болния от рак. Двеста грама листа от алое, очистени от бодлите по ръбовете и смлени, се варят на тих огън 1 ч заедно с корени от ранилист, бъзак и магарешки трън -по 50 г от всеки, всичко това 62 1 /2 л домашно вино и 2 кг мед. След като ври 1 ч, се прецежда през марля. Употребява се по 1 супена лъжица сутрин преди ядене. Пази се от прокисване. Това е най-важната съставка в извънредно сложния план на Лечи¬теля за лекуване на рак (включващ над 31 билки, лечебни растения различни вещества и пръст от прясна къртичина). Особено важно е превантивността на тези и други подобни процедури, т. е. употребата им, преди да са налице симптоми на раково заболяване. Обикновено те се използват, когато заболяването е на¬преднало или след като е извършена хирургическа намеса за отстра¬няване на рака. Тази намеса, както облъчването на рака, променя нещо важно в хода на болестта. Лечителя препоръчваше да не се правят слънчеви бани на онази част от тялото, която се „проектира" върху рака, преди да са минали 3 месеца от прекъсване на лъчението. Това се отнася и за хирургическата намеса. Резонът е: скалпелът на хирурга, ако не е успял „рационално" да изреже тумора с евентуални разсейки (близки или далечни), е „нарушил" трагичното „равновесие" между агресивно разрастващия се рак и организма, който естествено се стреми „да го ограничи" (капсулира, калцира). Оттук и увереността, че в раковата агресия по-важно място заемат здравите тъкани, които „естествено" се противопоставят на агресията, отколкото самата тя с тенденцията да разруши организма. Необходимо е да мине известно време след операцията, за да се възстановят „нарушените взаимоотношения" между рака и здравите тъкани. Какви са тези нарушения? Разрезът на хирурга действа извънредно „раздразнително" върху болната тъкан. Като отстранява рака, но все пак не го премахва тотално (както е много често, когато се налага лечение със средствата на народната медицина), неизрязаната, но „порязана" тъкан се „разлютява", „взаимоотношенията" й с останалите тъкани се влошават повече отпреди (т. е. здравите тъкани по правило губят предишната си и без това недостатъчна възпираща сила). В този временен хаос билковото лечение не може да се наложи така, както би се наложило, ако с него се започнеше още от самото начало. Мнозина народни лечители са песимисти: те смятат, че хирургическата намеса при лекуването на рака осуетява по-нататък действието на билковото лечение. Лечителя не беше така краен в схващанията си. Той вярваше, че след операция бързо (най-много за З месеца) се възстановяват „нормалните" съотношения между рако¬вата и здравите тъкани и лечението с билки по схемата за борба с рака придобива цялата си сила. Положението отново е в ръцете на лечителя и болния. Димков отдаваше голямо значение на „лапите", т. е. налагане на болното място" или корема с определени вещества, поставени в двойна торба (от хасе или тензух за определено време). Те са като че ли „варианти" на „облагането" с пръст от прясна къртичина. Най-препоръчителната лапа се състоеше от прясна неосолена извара, печен кромид лук и десетина сини сливи (кюстендилски). Тази смес трябва да се затопли до температурата на тялото и да се наложи на болното (оперираното) място и на корема. За разлика от прясната пръст от къртичина тази лапа се държи по-кратко време - 6 часа. Подновява се всеки ден. Комбиниране на лечението с гладуване може да се осъществи само под наблюдението на специалист. Препоръчва се „средно" по продължителност гладуване - т. е. такова, което няма да доведе до изтощение на организма, а ще облекчи въздействието на дестилира¬ната вода. Основанието изглежда елементарно, но засега то е най-приемливо: при гладуване ракът, макар и наравно с всички други тъкани на организма, се поставя на „изпитание". Той няма откъде да черпи ресурси за своя растеж. А те са далеч по-големи, отколкото при всяка друга тъкан. Лишен от тази възможност, ракът е принуден „да направи пауза". Това довежда не само до количествени промени на раковата тъкан (свиването й), но и до качествени: поразява се агресивната й жизненост, спъва се привичното й неутолимо разраст¬ване. Създават се по-благоприятни условия тази тъкан да бъде поразена от въздействието на дестилираната вода. Цялата процедура, продължаваща около 2 седмици, е голямо изпитание за болния, но в редица случаи, контролирани от специалист, това се оказва добър начин за спасяване. (Вж. „Целебната вода") Това лечение на рака няма нищо общо с другото, което Димков е изложил подробно в своя знаменит тритомник „Българска народна медицина" - лечение, включващо 31 билки и 21 лечебни вещества. Лечителя се отнасяше равноправно към своите открития, предла¬гаше на всеки болен множество програми за лекуване, като му предоставяше правото сам да избере една от тях. Изборът почти всеки случай <е условен, защото болният не знае точно какво е състоянието му и кой от предписаните планове е най-подходящ. По този прост и естествен начин внушаваше на болния самочувствието, че може да влияе на болестта, да й въздейства дори с избор на лечение Така се постигаше най-важното: мобилизация за добронамереното съучастно съзнание за борба срещу заболяването. Пръста лекува Българският народ отдавна използва различни видове пръст (най-често глини от определени находища) за лекуване на някои болести Лечебният принцип е прост и нагледен: лечебната пръст се замесва като тесто, с нея се налага болното място (най-често натъртване, оток, хематом) и „компресът от пръст" изсмуква от тъканите болезненото натрупване. Почти във всяко селище има такива „глини", които се ползват с доверието на хората и се употребяват досега. Какви са основанията на лечението с пръст? Не е ли то „бабешко" хрумване на неграмотни хора. При Динков то беше част от философското му учение за света, живота, болестите и лечението им. Той препоръчваше задължително на всеки болен и здрав да „ползва щедрите енергии на природата", да бъде в постоянен допир с тях. Откъде идват тези енергии? Те са част от всеобщата вселенска енергия, която милиарди години движи, създава и руши космическите тела и се проявява под различни форми. Какво представлява обикновената земна пръст? Тя е последствие от титанични (вулканични) сили, които са я пренасяли от място на място, променяли са ^ със страшната сила на огъня. Лечителя казваше просто и мъдро: „Пръстта е съхранила тези енергии и ги пази в себе си." Оттук идва и пророческата му убеденост, че в природата всичко е живо, тоест носи в себе си някакъв вид енергия, която може отново да го включи в процесите на вечното движение и вечния живот. Именно в тези: енергии се крие лечебната сила на пръстта. И днес човекът не може да обясни „магията" на пръстта. Но той не отрича нейното въздействие, защото то е показано в многовековния лечебен опит. Калните бани, които са спечелили заслужена лечебна сила, са вид „лекуване с пръст". Това е най-простото доказателство за ефекта на пръстта, въпреки че лечебната кал не е само пръст и вода - тя съдържа различни минерали с лечебна сила. В много случаи ученият не може да определи доколко лечебността на една тиня се дължи на течната съставка в нея и доколко на пръстта (твърдата съставка). Лечителят препоръчваше определени почви (пръст, глина) за лекуване. Изискваше те да притежават определени качества. Преди всичко да бъдат чисти. Пръст, с която нито човекът, нито животните са имали „вземане-даване". Обикновено това не са повърхностните почви (пръст с постоянен досег с въздуха), а тези, които встъпват в досег с въздуха, след като човекът започне да копае в тях. Лечителя наричаше подобна пръст „девствена". В много селища на България местните жители знаят коя пръст отговаря на тези условия и си имат нещо като „кариера", от която се снабдяват с нея. При набавяне на нужното количество горният слой на пръстта се остъргва. Изкопаната пръст се натрошава, за да може да бъде пресята. Самата пръст трябва да бъде нещо средно между глина и пясък. Точната дума на Лечителя е суглина. (Тази дума не се среща в нито един тълковен речник.) Тя трябва да се намира на много сухо място, където не е възможно да се задържа вода при валеж, за да не се разкашква. Лечителя поставяше на второ място „по лечебност" бялата глина, която по селата се използва (вече рядко) за мазане на къщи. Подходяща за лечение е и глината, която той наричаше „чиста" - бяла или жълта. Изкопана и пресята, пръстта е готова за лечение обикновено под една-единствена форма - компрес. Тя се приготвя лесно: полива се с малко вода и се замесва „като тесто". Получава се „тестяна маса", удобна за слагане върху която и да е част от тялото, като се използва тензух, хасе или друга материя. Лечителя наричаше това лечение „глинени компреси". Препоръч¬ваше го в случай на натъртване, неголеми отоци, подутини от ухапване (по-специално от скорпион) и редица други. Бе убеден, че глиненият компрес е извънредно полезен при упорити главоболия (мигрени), катар на стомаха, хроничен запек и диария. Глиненият компрес помага при „директно налагане" (на главата или корема), а също и на други части от тялото, ако трябва да се лекува съответното място. Ясно е, че във всички случаи въздействието на пръстта е непосредствено. В какво се изразява то? Лечението с глина се схваща като метод, чрез който лечебното и енергийното въздействие на пръстта се „фокусира" максимално върху болната част на тялото. Иначе казано, лечението с глина е целена сочено използване на жизнените енергии, които се съдържат и се из¬лъчват от всичко в природата. Лечителя би използвал любимото си в такива случаи обяснение преливане на енергии. Това изглежда приемливо, защото въпреки директното поставяне на глината върху болното място няма пряк контакт между нея и засегнатия орган. Въздействието е опосредствено (освен в редки случаи на лекуване на натъртване на някои места). Сякаш от глината към човешката плът „потичат" потоци лечебна енергия, които облъчват болното място и му помагат да се възстанови. Влиянието е локално - то не прониква на голяма дълбочина. Компресът се поставя винаги върху болното място. Предимството на компресите е, че нямат отрицатели и странични въздействия. Продължителността на въздействие на глинените компреси е няколко часа. Знак за това е засъхването и вкоравяването на глината. Излъчването на лечебни енергии от нея е престанало и компресът се маха. При замесването на глината за компрес на главата Лечителят препоръчваше „да се ръсне" малко оцет. Чисто „механично" изискване е глината да бъде замесена при температура, близка до тази на тялото, за да се понася по-добре. В такъв случай водата за замесване, а също и оцетът трябва да бъдат топли. Каква е продължителността на лечението? Различна и индиви¬дуална, подсказва се от подобрението. Честотата е по един компрес на ден. Компресът стои няколко часа (до започване на съхненето на глината). Лечителят препоръчваше много глинените компреси при главоболие (мигрена), запек, натъртване, лениви черва. Упоритото главоболие изисква продължително налагане с компреси. Пръстта от прясна къртичина Това е една от най-тайнствените страници в учението на Лечителя. На пръстта от прясна къртичина той приписваше особено, незаменимо въздействие при лечение на рак. Това не е въздействие на „обикно¬вена" енергия, защото по принцип тя не може да бъде изчерпана, това би променило същността на лечебната материя. Въпросът е в това, че пръстта от прясна къртичина съдържа „още нещо" - извън¬редно важно, съчетаващо се с целебните енергии и въздействащо по несравним начин. „Къртицата - обясни веднъж Лечителя - е чудна животинка. Една от най-чудните в природата, където всичко е чудо... Тя е голяма колкото една мишка - стотина грама! - а може за един лен да изяде червеи с обща тежест един-два пъти по-голяма от самата нея. При това тя изравя под земята ходове и изрива пръст стократно повече от самата себе си. Като се вземат предвид съотношението между тялото на това странно животинче и извършената от него работа, човек не може да не остане поразен. Ако къртицата беше голяма колкото слон, на земята и във вселената едва ли би се намерило подобно чудо. Енергия колкото у един вулкан... Основателно е да се допусне, че нещо от тази учудваща, особена енергия се „препредава" на изровената от къртицата пръст." Двойно зареждане с енергия! Веднъж - енергията, която се съдържа в пръстта поначало, и втори път- енергията, която се проявява при изриването на пръстта от къртицата и която „попива" в пръстта, където остава „жива" още две седмици. Но каква енергия е това? Трябва да се припомни, че Лечителя употребяваше думата „енергия", за да означи нещо по-голямо и по-сложно, отколкото е прието да се означава с нея. Пръстта, която къртицата е изровила от плътта на земята, е „осенена" от грандиозното усилие на тази дребна животинка. Следо¬вателно към тази пръст са се прибавили специфични колосални I биологични енергии. В рецептите за лекуване на рака (особено на стомаха, хранопровода, червата) Лечителя препоръчваше да се взема пръст от току-що изровена къртичина. Ако не е суха, да се изсуши. Ако е студена, да се топли. С нея се покрива колкото може по-голяма част от корема, като се използват подложки от хартия и плат и пръстта се „привързва" достатъчно стабилно, за да може да остане дълго в това положение [ независимо от движенията на болния. Лечителя бе установил, че тази пръст е „лековита" до 14 дни и ; препоръчваше след този период да се подменя. Цялата процедура около набавянето, приготвянето, полагането, прикрепянето на тази пръст изисква толкова усилия, такава „съсредоточеност", че може да се заподозре някакво хипнотично или самохипнотично въздействие, което стимулира истинските лечебни възмож¬ности на пръстта. Възможно ли е това? Напълно, дори е неизбежно. Но то не про¬меня същността на феномена. Помага му да въздейства. Нещо повече, ако самовнушението липсва, лечението се проваля. Той с нескрито вълнение говореше за лечебните енергии, зало¬жени в пръстта: от нея сме произлезли, в нея се връщаме, а в този интер¬вал тя прави всичко, за да живеем, както повелява Върховният разум. Чудодейните шапки Те заемат видно място в аптеката на Лечителя. Състоят се от няколко съвсем обикновени вещества, но въздействат за усилване на паметта, за премахване на главоболие, за сън, против депресия, цикатрикс - ръбец от заздравяла рана, за общо тонизиране на организма. Шапките постигат лечебен ефект без непосредствен контакт, макар и от много близко разстояние. Те излъчват природна енергия, която въздейства по съответен начин и предизвиква определен ефект. Като краен резултат цялата заложена в лечебното растение енер¬гия „се влива" в човека, и то точно там, където трябва да отиде, за да премахне едно страдание, болка, недъг. Лечебната шапка е вид „каска" от плат с двойни стени, позволя¬ващи полагането на лечебното вещество между двата слоя. То излъчва енергия, която влияе на мозъка и процесите, свързани с него, без пряк досег с лекуваната материя. Резонно изискване е косата на лекуващия се да не бъде дълга, за да облекчи проникването на енергията от шапката в мозъка. Шапките се правят така, че да покриват цялото полукълбо на главата. Под тях може да се постави вестник, а над тях - шал, който да ги дозакрепва и да затваря лечебната енергийна система, насочвай¬ки въздействието й към мозъка. Лечебни енергии излъчват множество растения и вещества, но Лечителя ги бе степенувал така: селски квасец, каша от кестени, каша от картофи, настъргани картофи, листа от зеле, листа от бъз и др. Те действат в комбинация с мляко, оцет, сини сливи (без костилките). Лечителя ползваше селски квасец, картофи, зелеви листа, кестени, Лук и няколко други растения. Шапка с картофи Тези шапки имат многостранно въздействие, но са незаменими за усилване на паметта, за „успокояване" на мозъчната дейност. Създават чувство за перспектива, пространство, свобода и спокойствие. Килограм картофи се измиват добре и се настъргват заедно с кората на ренде. Заливат се с чаша мляко (сурово или сварено). Престояват около 1 ч. Хубаво се изстискват, така че да се получи възможно най-суха каша. За отнемане на влагата от нея се поръсва с царевично брашно. Полученото се слага в двойна торбичка от тензух или марля, толкова голяма, че да покрие главата. Под торбичката на главата може да се сложи вестник. Не е удобна за носене. Използва се еднократно. Всеки, който учи с такава шапка на главата, увеличава неколкократно способността си да запаметява и вниква в текста. Ефектът на тази шапка може да се засили и направи по-продъл¬жителен, като се пие отвара от 9 ореха, 4 супени лъжици външни люспи на лук, 4 семенца от дюля, 1 супена лъжица ленено семе, 1 чаена лъжичка анасон и 3 супени лъжици пчелен мед. Всичко това ври 30 мин 61 л вода. След изстиване се прецежда и се пие по 7 винена чаша преди ядене във времето, когато се използва шапката за усилване на паметта. Шапка със зеле Няколко зелеви листа се попарват с вряла вода. Може да се прибавят и няколко листа от черен бъз. Върху главата се слага вестник, над него тензух или марля, зелевите и бъзовите листа се разпределят равномерно, като се покриват с тензух или марля и най-отгоре се слага (завързва) шал, който да крепи шапката. Тя усилва паметта, успокоява нервната система, премахва [главоболието и безсънието. Лечителя приемаше, че тези шапки действат най-непосредствено, тъй като лечението им лесно прониква през черепа в мозъка. Главоболие Най-често за този вид шапки Лечителя препоръчваше да се използва селски квасец. Това вещество заема важно място в лечебната му система. Той смяташе, че българският народ разполага с него още от времето на богомилите. Приготвя се от черно тричаво брашно (цялото съдържимо на житото, смляно без прочистване) в количество според нуждата - прибавя се щипка сол и малко топла вода, а още по-добре топла прокиснала боза; омесва се на тесто и се оставя на топло за две денонощия. Това е така нареченият „кисел квасец", който се получава под въздействие на случайно попаднали в него бактерии. Най-силно лечебно въздействие има квасецът, отлежал 52 ч (две денонощия втасване и още 4 ч за „доразвиване" на втасването). Той се държи на главата в шапка, докато се втвърди, което обикновено настъпва след няколко часа. Изисква се търпеливост и сръчност при боравене с тези шапки, тъй като те цапат. Но ефикасността им е несравнима. Квасецът в шапката против главоболие се подсилва с 10-12 диви кестена, настъргани ситно с корите. Вместо кестени в този случай могат да се употребяват 10-12 супени лъжици корени от черен бъз; изравят се рано през пролетта или есента (септември, октомври), нарязват се ситно и се прибавят към квасеца. Шапката се държи на главата до преминаване на главоболието. Друга шапка против упорито главоболие може да се направи със следния пълнеж: Ситно настърган кромид лук (през сито) - 9 супени лъжици (не се учудвайте на числото, то също не е случайно!), се посипват с 3 супени лъжици сол и 1 чаена лъжичка нишадър на прах. Полученото се слага между двата плата на хасето, прикрепва се добре. Ако е нужно да се носи по-дълго време (при особено упорити главоболия), трябва да се приспособи и шапка за покриване на “лечебната шапка". В определени случаи на упорито, но немного силно главоболие е уместна шапка от сурови картофи. Един килограм добре измити картофи се настъргват с ренде, поръсват сее 1 кафейна чашка оцет за половин час, след това се изстискват добре, поръсват се с царевично брашно за обиране на влагата и се слагат в шапката по описания начин. Много ефектна е шапката от зеле или бъз: няколко листа от зеле се поръсват от вътрешната страна с оцет, пъхат се между двата плата на хасето и се поставят на главата. Държат се 4-5 ч и се подменят с нови. Ритъмът на тези смени се подсказва от ефекта на шапката. Депресия При упорита депресия да се направи шапка от селски квасец, забъркан преди 4 ч, с добавка от 9 супени лъжици суров кромид лук, настърган на ситно, и 3 супени лъжици сол. Или вместо лука -10 супени лъжици диви кестени, настъргани на ситно с корите. Всичко това се поставя в шапката с двойни стени на главата, увива се в шал и се държи цяла нощ. Хемороиди Шапката при хемороиди има следното съдържание: между двата слоя на тензуха се поставя пресен лист от зеле, залят с гореща вода, за да омекне. По-силно въздействие (обезбо¬ляващо) се получава, като се прибави селски хлебен квасец плюс 5-7 супени лъжици ситно настъргани кестени, още толкова кромид лук и две супени лъжици сол. Шапката се увива с вълнен шал. Не е удобна, не се понася лесно, но се държи, докато може, и уталожва специфичните болки при хемороиди (напрег¬нати поради кръвоизливи в тях). Отстраняване на хранителните отпадъци Същността на живота е в неговото постоянно обновяване. В него първо място заемат непрестанните постъпления от ресурси за задоволяване на всичките му потребности. Това е невъзможно без приемане на храни, енергии и т. н. Но се оказва в същата степен невъз¬можно и рисковано, ако отпадъците от тези всекидневни постъпления не се отстраняват своевременно - без отлагане, без „натрупване". Лечителя смяташе, че е по-важно отстраняването на отпадъците от виталните постъпления, отколкото подновяването им в адекватен вид, Той не се уморяваше да убеждава, че нищо не е така опасно за здравето, настроението, живота и пр. от отпадъците на същото онова, благодарение на което те са осъществили всекидневното битие. Почти няма негова рецепта, в която да не е споменал, сякаш между другото, но достатъчно „безапелационно" - ако е налице запек, дори едно¬дневен, да се направи клизма. При всички видове заболявания, при всички страдания - все това: клизма! За него тя беше най-невинна, но насъщна манипулация, която всеки може и е длъжен да извърши сам, да я прави редовно, за да поддържа онази витална ритмика на живота, в която отстраняването на вредните „отпадъци" от храната е равностойно на „вливане" на нова порция хранителни вещества. При наличие на уред за правене на клизма тя бе в неговата оценка най-лесното нещо, един вид част от всекидневния тоалет. Имаше предвид най-естествената клизма - с топла вода (с температурата на тялото) и по изключение прибавки, които се налагат в определени случаи (сапунена пяна, билкова отвара и т. н.). Лечителя препоръчваше очистването да става чрез клизми с топла вода, до литър-литър и половина, на два пъти: първо вкарване (чрез иригатор) за отстраняване на излишния обем отпадъци и след това -допълнително още около 200 мл вода за „доразмекване" на „вциментиралата" се стена на правото черво. Намираше за полезно да се използват и подходящи билки - например отвара от лайка с температура до 40°С в посочения обем. Димков предлагаше лечение с трикратно активизиране на внима¬нието към нарушената цикличност в освобождаването от хранителните отпадъци. Всеки ден по 3 пъти (сутрин, обед и вечер) 20 мин преди ядене страдащият от запек да взема 1 чаена лъжичка леко препечени житни трици, разбъркани с мед и придобили вид на каша. Може да се взема и по 1 супена лъжица чист зехтин (но не и друго растително масло!). Трета препоръка в подобен случай: в посоченото време да се взема 1 кафейна чашка горещ разтвор от сода бикарбонат. Начин на приготвяне: в празна чаша се изсипва 1 чаена лъжичка сода бикарбонат, добавят се още 2 супени лъжици чиста хладка вода и се бърка до пълно разтваряне. Долива се вода, бистра и гореща, колкото може да се търпи, и полученият разтвор се изпива максимално бързо (наведнъж или на 2-3 пъти). В определени случаи помага и следната смес: 500 г чист пчелен мед с прибавени към него 30 г майчин лист (шушулки, пред¬варително леко запечени и стрити на прах) и 10 г рафинирана сяра (от аптеката). Преди всяко вземане, по 1 чаена лъжичка в посочената цикличност, сместа се разбърква добре. Най-често препоръчваната от него рецепта против запек, за който се предполага, че е последствие от леко понижена виталност, а не може да се установи точна причина, бе: Процедурата се извършва сутрин, обед и вечер 20 мин преди ядене. Взема се бучка захар с капнати на нея 10 капки маслен извлек от босилек (листенца). Шише се напълва до половината с листа от босилек. Налива се догоре чист зехтин, оставя се на слънце за 20 дни. След бучката захар може да се вземе още чай от розов цвят (цветните листенца), залети с кипяща вода (1 супена лъжица листенца се запарват в 200 г кипяща вода, оставя се още 20 мин, подслажда се с мед). „Глобалната" рецепта Тя заема особено място в рецептурника на Лечителя, тъй като той я препоръчва при много и различни случаи - главоболие, сърдечни смущения, хипертония, нервни заболявания, атеросклероза, полово безсилие и пр. Това е „аптекарска" рецепта - почти всичките й съставки се вземат наготово и се приготвя специална тинктура. Към валерианова тинктура - 20 г, се прибавя тинктура от глогов цвят - също 20 г, розова вода - 15 г, камфор на прах -1 г, и 20 ментови капки. Цялото количество се разклаща добре, за да се получи хомогенна смес. От нея върху бучка захар се капват 20 капки и се вземат 20 мин преди ядене сутрин, обед и вечер. Сами по себе си капките действат успокоително и тонизират. Лечителя ги препоръчваше винаги с отвара - например от босилек и ирландски лишей - по 70 г, бъзов цвят, буков мъх, маточина, мащерка и балканска чубрица - по 50 г от всяка. Две супени лъжици от сместа и 1 чаена лъжичка наситнени кори от портокал се запарват в 1/2 л кипяща вода (сипват се в минутата на възвирането), после съдът се отмества на тих огън за още 10 мин. След изстиване се прецежда и се получава лечебна напитка, от която се пие по 1 винена чашка (75 г) сутрин, обед и вечер преди ядене - 10 мин, след като се вземат капките с бучката захар и 10 мин преди самото ядене. Рецептата е с много широк обхват на действие и влияе на ред функции на организма, като им помага да се осъществяват в естест¬вения си „цикъл". Здравната доктрина на лечителя Тя беше изградена върху правилата и изискванията на неговата философия така, както отчасти е изложена тук. Свеждаше се до няколко „златни" правила: 1. Човек се ражда здрав и животът сам по себе си изразява здраве. Съдбата на човека е да изживее целия си живот в състояние на здраве, условие за най-пълноценно разкриване на неговата творческа и жизнена потенция. 2. Човек заболява като последствие от нарушаване на природния закон за причината и следствието. Това ще рече, че всяко явление е предизвикано от нещо (следствие е от някаква причина). Този закон на пръв поглед изглежда жесток към човека, но всъщност това не е така. Човек присъства по-активно и много по-отговорно в осъщест¬вяването на този закон, отколкото това се допуска. (Например едно най-леко заболяване (простуда) може да изглежда случайно, но то все пак е постигнато с участието на човека; той е допуснал да се простуди, като не се е съобразил с конкретната обстановка.) 3. Всяко заболяване има морално-етична страна. Не съществува случай на болест, който не може да бъде преценен морално-етично при цялата условност, която изглежда неизбежна. Тук важи правилото: колкото по-тежко е едно заболяване, толкова по-голямо е премеж¬дието на болестта, толкова по-голяма е морално-етичната отговорност на потърпевшия. Това не означава, че болестта е вид наказание и че болният е престъпник. Просто човекът е допуснал да се случи с него премеждието на болестта. 4. Произлиза от третото правило. Опасността да се допусне едно заболяване е основание то да бъде преодоляно. Условието човек да разбере в „какво е сгрешил", какво трябва да предприеме, за да възстанови здравето си, е основно за лечението на заболяването. Колко важно е това, проличава от чувствата, обзели болния от преживява¬нията и цялата гама от симптоми и промени у него. 5. Най-главното условие за лечение на болестта е съзнанието на болния, че той трябва и може да постигне това. Желанието да се оздравее е всъщност оздравяване. Сама по себе си никоя болест не е фатална и не може да бъде такава. 6. От това, че здравето е естествено състояние на човека произлиза и огромната му постоянна съпротива срещу всички поводи на заболяване. Медицината все още няма точна представа за съпро¬тивителната сила на човека срещу заболяванията (и възможностите да заболее), философски е много важно да се съобрази, че потен¬циалната енергия е всемогъща в борбата срещу заболяването, че човек е в състояние да организира могъща съпротива срещу всяко заболяване и да го победи. 7. Приоритетите на здравето (пред произшествията на болестите) изпъкват косвено в това, че природата се е погрижила да помогне на човека при всяко болестно премеждие. Народът казва: „За всяка болка - и билка", т. е. в природата като вид двойно подсигуряване (вън от самосъхранителната потенция на човека за борба с болестта) същест¬вуват безброй растения, билки, вещества, „създадени" от самата нея. Билките и лечебните растения са само допълнителен момент в лечението на болестта. Деветдесет и пет процента от лечението е жела¬нието, вярата, поривът на човека да оздравее, 5 % са билките. Съпоста¬вени, вътрешните и външните фактори за лечение показват, че външни¬те, на които понякога се разчита, са незначителни. Това е парадоксал¬но, защото една народна медицина като българската, толкова богата на възможности, билки, лечебни растения и вещества - „поема" само 5 % от лечението на заболяването. Но те често имат огромно значение, тъй като импулсират волята за борба с болестта, „вдъхновяват" и въодушевяват потърпевшия и той „вкарва" в борбата своите 95 % вът¬решна съпротива. 8. Самовнушителните формули имат огромно значение при леку¬ването на която и да е болест. Те се изразяват в „настройване" на мисълта към благоприятно разрешение на произшествието и в крайна сметка утвърждават вярата на болния в живота. Изпъква нова парадоксална особеност: самовнушението е резултатно, ако успее да мобилизира волята на болния за съпротива срещу болестта. „Це¬ремонията" на самовнушението изглежда неубедителна. Тя се състои в повтаряне на това, което се желае. Обикновено с нея болният шепнешком си доверява, че положението му се подобрява, че се чувства от ден на ден по-добре, че оздравяването е близко и неизбежно. Точно това се оказва решаващо, защото така настройва болния „на вълната на оздравяването", че спечелва духовната му сила за борба с болестта. И успехът не закъснява. 9. То се определя от специфичните преживявания, свързани с болестта, от онези особени последствия, които тя предизвиква в пове¬дението на човека. Някои са склонни да ги отнесат към характеристиката на страданието, към неговата пречистваща сила. Може би имат право. Болестта е страдание. Тя трябва да води до съзнанието, че болният е предизвикал нещо, заслужаващо да бъде последвано от страдание. Така то се оказва не само белег на произшествието, симптом на болестта, но и условие за нейното превъзмогване. Човек не бива да се бои от страданието и винаги трябва да знае, че е в състояние да го понесе с добрите последствия, които има за живота. Под страдание тук се разбира не болката, неприятните усещания и всичко от този род, което съпътства болестта и може да бъде формално обяснено. Под страдание се разбира особеното, благородното, себежертвеното съзнание за премеждие, чието преодоляване трябва да се постигне с някаква жертва и готовност тя да се направи в името на доброто. 10. В „съпропорционално" отношение към болния трябва да се поставят всички негови близки. Казано иначе, лекуването на едно заболяване (особено когато то е тежко) непременно трябва да „съюзи" всички близки във взаимопомощ към потърпевшия. Какви са основанията на подобна пренагласа и преустройство? Съчувствие? Роднински грижи? Може би. Но логиката на произшествието отива по-далече. Подозира се, че произшествието на един болен, постигнало го в определена обстановка и обкръжение, засяга близките му, въвлича ги в бедствието. Болестта принуждава общността, свързана с болния, да се организира и преорганизира за обща борба с болестта. Това е извънредно важно за заболяването. Лечителя му придаваше дори фатален смисъл. Той беше абсолютно убеден, че майка, която държи ръката на смъртноболното си дете, „гони смъртта от леглото на рожбата си". 11. Особена съхранителна сила за човека имат навиците и действията, на които той може да придаде донякъде ритуален характер. Още по-важни и спасителни стават те, когато са налице и неопровержими доказателства за тяхната полезност. Например приготвянето на чайове от билки самостоятелно и в комбинация, на лечебни отвари и сиропи. В живота си човек задължително трябва да си изработи подобни „упователни" категории и да се придържа към тях. Те имат самовнушително значение. Когато става дума за билки, налице е и определен лечебен ефект, от който никой не бива да се отказва. Подобни „ориентири" играят важна роля в живота на човека Това са повтарящите се жестове, постъпки, привички, предпочитания понякога съвсем необясними, но със самото повтаряне човек затвърждава известна увереност и сигурност, че нещата и по-нататьк ще продължават така, както са били досега, благодарение на ритуал¬ните „знаци", които е предпочел и в които вярва. При заболяване върху подобни „знаци", ритуални привички и навици може да се изгра¬ди и по-ефикасно лечение. 12. Боледува се от една и съща болест, но всеки боледува по различен начин. Получава се така, че болестта се повтаря в неузнаваем вариант при всеки болен и естествено се налага необходимостта от индивидуално лечение. Парадоксът може да стигне дотам - при едно и също заболяване у двама различни болни да се приложат различно действащи лечебни компоненти и да се постигне един и същ резултат. Това косвено показва предимственото значение на „вътрешните" оздравителни фактори пред „външните" лечебни вещества. Здравната доктрина на Лечителя се свежда до следните основни правила: 1. Човек се ражда здрав и трябва да изживее живота си здрав, следователно не бива да боледува. 2. Заболява този, който се съгласи да заболее. 3. Оздравява този, който истински желае да оздравее. 4. Няма нелечими болести. 5. Истинска е онази медицина, която винаги, при всички обстоятелства и положения внушава на болния, че ще оздравее. 6. Човек живее, докогато трябва и докато желае. Здравна доктрина „П" В общата философска концепция за болестите и здравето Лечителя обръщаше голямо внимание на „Здравната доктрина „П", както я нарече веднъж шеговито. Тя се отнася всъщност за здравето и се въодушевява от възможностите то да бъде запазено без особени усилия, само чрез съблюдаване на определени природосъобразни изисквания. Доктрината би могла да се формулира като: „Пази се от четирите „П", защото поставяш в опасност здравето си!" 1. ПАЗИ СЕ ОТ ПРОСТУДА' Нищо не изглежда по-банално от подобно изискване или съвет. Д между впрочем Лечителя бе убеден, че човек и днес не си дава сметка за опасните последици, които предизвикват простудите. Те се изразяват в прекомерно излагане на ниски температури на тялото (или на част от него) и механизмът им, изглежда, се свежда до промени, макар и кратковременни, в „тъканта" на живата човешка плът. Различ¬ните части от тази плът са различно чувствителни и застрашени от простуда. Той определяше отраженията от простудата - в момента или в бъдеще - като „издължавания на човека към нарушения от него природен закон". 2. ПАЗИ СЕ ОТ ПРЕЯЖДАНЕ! Той отдаваше особено значение на това изискване. Заговореше ли за него - мигом се въодушевяваше, както при установяване на някаква простъпка, която не бива да се премълчава. Сам той не бе аскет в храненето си. Бе просто един мъдър, скромен човек, който никога не бе допускал злоупотреби в това отношение. При преяждането „зловредните" фактори са два: голямо по коли¬чество ядене и ядене, съставено от съмнителни компоненти. Преяж¬дането поражда преумора. Плюс още разширяване на стомаха, повръщания, разстройства, смущения в нервната дейност, в работата на мозъка и пр. Откакто се помнеше, бе вегетарианец - на неговата трапеза имаше картофи, ориз, зеленчуци, плодове, народни сладкиши. Чашата домашно вино заемаше чинно място на трапезата му. Деликатен, както никой друг, той си позволяваше да казва не „месо", а... „мърша". „Мършата" претоварва не само стомаха. Попаднала там, тя дава начало на цяла поредица беди, следващи една след друга. Тя изисква жлъчни и стомашни сокове, усилена работа на червата, възбудено кръвообращение - т. е. непомерно и ненужно усилие на сърцето с последствие - изтласкване на кръв. Целият организъм на човека буквално се изтощава около съмнителното удоволствие едно парче „мърша" да се натика в стомаха. 3. ПАЗИ СЕ ОТ ПРЕУМОРА! Бе малко странно да чуеш от устата на Лечителя предупреждения срещу „повече работа", довеждаща до преумора - целият му живот бе минал в труд! От ранно утро до късна вечер! И все пак точно той предупреждаваше: „Не се преуморявайте. Работете, но не допускайте преумора!" Последната е състояние, в което човек изпада след определено пренапрягане на цялото си тяло (или част от него) в усилие, което по правило подценява. Без да усети, вече е пресилил мускули или нервна система. Преумората се съчетава с невъзвратими процеси, за които не си дава навреме сметка. Пълна „реставрация" не се получава дори когато имате усещане¬то, че е вече налице. Практически това означава, че „консумираната" веднъж преумора с нещо завинаги е променила човека - незначително макар, но потенциално опасно. Надхвърляйки оптималния предел на нашите възможности и старание, по правило тя ни закалява и повдига „прага" на тези дадености. До известен предел това е може би здравословно. Но ако стане постоянна - довежда до такава пренагласа на изменилия се организъм, която води до ред нарушения и нездраво¬словни промени. Оттук и възможността едно усилие, близко до преумората (или изразяващо преумора в някакви „толерантни граници"), да издигне нашата активност, сила, поносимост, издръжливост и пр. над зало¬женото в нас (като израз на способността ни да се променяме, „об¬щувайки" с околната среда). Но то е и възможност да „превъзмогнем" една степен на преумора до достигане на по-висока нейна стойност и т. н., докато изведнъж всичко рухне в неочаквана и непреодолима слабост, смъкваща ни под вродения праг на издръжливост. 4. ПАЗИ СЕ ОТ ПАДАНЕ! Лечителя разбираше „падането" като травма, нараняване целост¬та на човешкото тяло. Последната се нарушава по особен начин (и извънредно разнообразно) в зависимост от травматичния агент, място¬то на падането (удара), обстоятелствата, намесващите се допълнително фактори и пр. Главното тук е накърнената цялост на тъканта - при непосред¬ственото стълкновение с нараняващия агент или „по-особена" промяна поради разтърсване на жива тъкан и притискане о неподат¬ливи компоненти (мозъчни сътресения). Те са най-опасни. Нараня¬ването (така широко, както го схващаше Лечителя) изменя опасно състава на тъканите, които засяга. Смачкването им, разрязването им и пр. - вън от всичко друго е промяна, която не се разкрива сама по себе си: нито в момента на нараняването, нито по-късно. Димков бе разработил детайлно поредица от случаи на мозъчни .сътресения (травми при падане на главата), чиито последствия са I непредсказуеми, а проявата им може „да дойде" след много години, като преди това „дава знак за себе си" най-вече в главоболия - необяс¬ними и неотстраними. Впрочем той бе открил почти за всички видове наранявания спасение и лечебни смеси, с които успяваше да елиминира последст¬вията от падането (най-често хематом в различни степени на калциниране). Как би отговорил петър димков на въпроса защо е живял толкова дълго Наемам се да допусна отговора, защото Лечителят много пъти бе изтъквал предимствата на живота, който водеше, на добро¬детелите, които тачеше и в чиято живителна здравословност вярваше непоклатимо. Той би отговорил така: • защото обичах живота и вярвах в неговото единствено чудо, най-великото на земята; • защото обичах хората и изпитвах радост да им помагам; • защото и те ми отвръщаха със същото; • защото имах щастието да бъда полезен на хората и вярвах в това; • защото бях добронамерен и любознателен за всичко добро; • защото се стараех да не оскърбявам никого и понасях търпеливо оскърбленията, които ми се отправяха понякога; • защото обичах народа и отечеството си и им посветих най-добрите години от живота си; • защото бях горд с българското си потекло и никога не ме съблазни никое друго; • защото обичах да се трудя и изобщо не можех да си представя живота без труд; • защото обичах книгите и мъдростта в тях - особено книгите по история на българския народ, по медицина, по народна медицина, география. И още: • защото ставах всеки ден рано, изпълнен с доброжелание и вяра в работата си; • хранех се скромно, бях Вегетарианец и изпитах на себе си предимствата на този начин на живот; • крепях се с дестилираната вода, която пиех с предпочитание и си приготвях сам, както и с лечебните напитки, които ползвах - от билки и лековити растения; • защото за всяко едно нещо се съветвах с природата и от нея получавах най-точния отговор на въпросите си; • защото умеех да ползвам природните енергии по време на обичните ми разходки сред природата; • защото общувах често с природата; • защото използвах всяка свободна минута за самообразование и за да прибавя нещо към моите безбройни рецепти - плод до една на чисто духовно рвение; • защото си лягах рано и с чиста съвест, което ми помагаше да заспивам като дете; • защото сънищата ми бяха благонравни, както и животът ми; • защото всяка нощ успявах да постигна 2 ч сън преди полунощ, който е двойно по-скъпоценен от останалия. Афоризми от петър димков • Умереността е първото и най-важно условие за дълъг и здрав живот. • Всичко излишно е нездравословно, а и неморално. • Каквото и да вършиш на този свят, важното е да бъде нужно и полезно за хората и ти да имаш съзнанието, че е точно такова. • Работи с радост и съзнание за полезността на твоя труд -единственото, най-важното, с което ще се разплащаш за щастието да се родиш човек. • Бездействието уморява повече и от най-тежкия труд. • Владей чувствата си, т. е. владей себе си! • Не падай духом! (В живота не може да има нещо, което да струва повече от живота ти, та да загубваш вяра в него.) • Научи се да се самонаблюдаваш и да долавяш сигналите за беда или заболяване, които непременно „ще ти изпрати" онази част от теб самия, която е застрашена! • Цветята лекуват. • Най-естествената гримаса на човека е усмивката и най-човечни са обстоятелствата, при които тя се появява върху лицата. • Два часа сън преди полунощ се равняват на осем часа спане след полунощ. • Не болният трябва да се пригажда към лечението, а лечението към болния - с всички произтичащи предимства. • Всяко нещо навреме и време за всяко нещо. (Възвишено е, а и хармонира напълно с великия закон на природата - за причината и следствието. Благоразумната природа не допуска - без това да бъде произшествие и авария за нея - да се случи каквото и да било, ако няма основанието да се случи. А това означава: всичко в природата се извършва точно когато трябва.) • Човек лесно се самозалъгва и самоизлъгва. • Ведрите чувства правят духа млад и подмладяват човека. • Самонаблюдението е вид условие за живот - и по-точно за разумен, целесъобразен живот. • Взаимопомощта е най-великото достойнство на човека. • Човек живее, колкото трябва, и умира, когато се съгласи. Послеслов Лечителят почина на 4 октомври 1981 г., в нощта на събота срещу неделя. В събота, както вече толкова пъти, трябваше да се видим - към 10 ч. бях пред дома му и натиснах бутона на звънеца. На горния етаж, през разтворения прозорец, се чуваше бръмченето на прахосмукач¬ка - почистваха къщата. Затова колкото и да натисках - все едно не ме чуваха и аз напразно чаках той да се появи на прозореца и ми пусне оттам ключа за вратата. Случи се така, че се запилях из града и реших този ден да пропусна срещата си с мъдреца. И досега се укорявам за тази постъп¬ка, жаля за изтърваната от мен възможност да бъда при него в послед¬ните му часове. Утешавам се - и тогава, и сега, - че тук има някакво свято знамение, чийто пророчески смисъл никога няма да узная. По-късно научих подробностите: в тях нямаше нищо тайнствено, никакво предчувствие не витаеше в тези обикновени сведения за последната му събота. Деня прекарал в работа, „впрегнат" за старото си бюро, отрупано с писма. Навярно бе прибавил и няколко реда към своята книга завет. След обяда за малко - както винаги - полегнал с отпуснати ръце „да се разтовари, без да спи". И така до вечерта. Сложил в ред бюрото си, тоест отделил всяко писмо и всяка страница според програмата си за следващия ден. Някоя и друга минута се заседял пред телевизора и в десет часа, като предупредил, както винаги, да не бутат нещата му по бюрото („да са готови" за работата му), се оттеглил в стаята си. Беше ми доверил, че най-добре и бързо „като дете" заспива, когато мисли за работите си по-нататьк. Навярно точно с подобна мисъл и по такъв начин затворил очи и с това сякаш спуснал завесата на своя живот. Тази „лека смърт" народът тачи като най-добрата, най-мъдрата, която Бог праща само на праведници. Смърт след заспиване, безмълвно пренасяне от този свят отвъд. Лекарите тълкуват такъв вид смърт като внезапен мозъчен удар или внезапно „умиране" на сърцето. Но с Лечителя не е било така. В среднощна смърт от сърце силната про-бодна болка непременно събужда заспалия, сякаш да го спаси, да го изтръгне от смъртта. Бе си заминал тихо и без болка. Любчо позвъни рано сутринта и ме смаза с думите, които изразяваха и неговия потрес: - Татко почина тази нощ! Тутакси тръгнах натам. Лечителя лежеше по гръб, както всъщност бе починал, и на спокойното му премъдро лице в гримасата на смъртта витаеше усмивка. Чудно, необяснимо бе, че старият стенен часовник, провесен над леглото, който десетилетия наред го бе съпътствал и с безпримерна акуратност не бе пропускал нито час, нито минута - внезапно бе спрял на два без двадесет! (Той и досега посочва точно този час и точно тази минута. Как да не повярваш, че това е била последната минута на великия човек?!) Бе прекрачил - без да го съзнава и без да изпитва някакви небивали чувства - тъкмо в посочената минута! - от този свят в другия. Не, не е бил инсулт, нито инфаркт. Той би се събудил от внезап¬ната болка на умиращото сърце. А и бе усмихнат, сякаш за да успокои близките си, които бяха не на себе си. Защото този човек цял живот бе раздавал здраве и вяра на хората и с това се бе извисил над всяко подозрение за умиране когато и да е. Всъщност за умиране ли ставаше дума? Или образец, многозначителен пример - достоен за него, както нищо друго, на „прекрачване" отвъд, в продължаващото битие, в което оставаш дотогава, докато имаш „задача". По-точно - мисия, както би се изразил той. Народът страхопочтително тачи такава точно смърт и сякаш инстинктивно схваща високия смисъл, който тя има. Смърт на праведници, да! Но и смърт, в която всъщност няма смърт! Мигът, в който духовно посветеният без съжаление и страх „съблича" дрипата на плътта с очи, вперени в онова, което настъпва. И ако се обръща, за да види какво е оставил зад себе си, то ще е като един кратък, възвишен триумф на безсмъртието над смъртта - на нея човекът е оставил само купчината грохнала плът. Не тя прогонва духа от себе си, а духът я изоставя по силата на върховна правда. На погребението му се бяха стекли хиляди хора, гробището бе препълнено, сякаш на тържество, ако може да се каже така за подобно събитие. Бяха дошли не само приятели и близки, а преди всичко хора, които не са имали основание да се надяват, че на този ден ще бъдат тук. Те бяха онези, на които Лечителя бе спасил живота и върнал здравето, както можеше да стори това единствен той. Минаха години. Навярно е вече в ход предсказанието, което Димков, като премъдър пророк, бе свързал със собствената си съдба. Бе предрекъл, че след като си отиде от този свят и се „побави" малко отвъд, ще се завърне отново, за да продължи онова, което бе започнато преди него и го бе увлякло в неговата вдъхновена мисия. Може би някъде вече расте малчуганът, който поема щафетата на духа, за да възвиси епохалната мисия на Лечителя още повече и още по-ярко. Тук, в скъпата му България, другаде на тази планета или в необята на Вселената. Как се промени София? Къщата, която е била на самия край на града, бързо-бързо се оказа обградена от високи тухлено-бетонни грамади, които сякаш я блокираха. Стои все още, „не се предава" и продължава да олицетво¬рява делото и труда на Лечителя. И ето с фатална настойчивост се изправя пред днешните хора едно тежко питане: Какво ще стане с този дом? Каква ще бъде по¬нататъшната му съдба? Тук, пред това малко дворче, на тази педя земя десетилетия наред идваше на поклонение и с упование страданието на България. Няма друго място, където да са се събирали болки и мъки - на цялата страна, на целия народ - както тук, пред дома му. Ден и нощ пристигаха хора, понесли страданието и очакващи да получат изцеление. Ден и нощ, десетилетия наред - все имаше някой! А по Петровден се събираха хиляди, обсаждаха с възклицания и благословии това място, очакваха с ликуване да видят премъдрия човек. И велика беше надеждата им, и нямаше край радостта им, когато той се показваше в рамката на прозореца, и приветстваше въодушевения народ с приятелско махане на ръката. Жестът изразяваше: „Обичам ви, искам да се обичате и вие помежду си, защото от това по-добро не е възможно на тази земя. А ние сме тук, за да умножаваме доброто." Господи, какво упование бе това място за хиляди и хиляди стра¬дащи, които идваха тук - сякаш почетна стража, докато Лечителя отдъхваше в своите праведни сънища зад тези стъкла. Техните благо¬дарни погледи, озарени от надеждата, милваха човека, превърнал се за безброй хора в образ на спасението. След като прекарваха известно време на това място, те си отиваха тихо един подир друг. Идваха други да поемат дежурство, да припалят свещицата на надеждата си от свещиците на тези, които заварваха. Е добре, какво ще стане с това единствено у нас място? Ще остане ли то затрупано зад бетонните грамади без никакъв знак, който да подсети хората за какво става дума? Ще изчезне ли в забравата на нови потомци, които може би няма и да знаят какво означава за България и за хиляди страдащи този дом?! Не е ли време с благоговейна почит, която заслужава, да се открие музей за делото му, да се отворят гостоприемно вратите на къщата му, за да се влее от тях към хората потокът на човеколюбиво знание и помощ? В тази стара, неугледна и скромна сграда е навярно едно от големите съкровища на България с огромни духовни инвестиции в ръкописи, които отвеждат далеч. Нима имаме право да бъдем равнодушни към него? Съзрява едно сериозно изпитание за българската признателност. Ще съумеем ли да му отговорим по достойнство?

Материалът е оценен на 10.00 (23 гласа) Оцени материала

Назад към раздела | Съдържание